Към Светлината Стивън Масуд

—Водя ти този мой син, за да го посъветваш. Може би ще послуша теб. Има нужда от ясно водителство.

Баща ми ни остави малко по-късно и маулви, проповедникът, ми каза:

—Масуд, баща ти май ти е доста ядосан. Какво има?

Макар да ме запита искрено, той продължи да се занимава с листата си и аз замълчах. Той вдигна поглед и отново ме попита:

—Какви са всички тези неща, които говориш из града? Казва ли ти някой да говориш тези неща? Ти си само едно младо момче на седемнадесет години. Не е обичайно някой на твоята възраст да задава такива въпроси. Мисля, че си заблуден от другите мюсюлмани, не е ли така! Чувам, че си завлечен от християните. Така ли е? Хайде, Масуд, можеш ли да получиш нещо добро от тези непросветени „пастори" и „преподобни"? Те идват при тези метачи, само за да напълнят стомасите си. Дори не знаят защо се наричат християни, освен че бащите им са били тъй наречени християни и затова и те са такива.

Той седеше там и чакаше да отговоря. Опитах се да събера мислите си, за да му отвърна, но преди да успея, той продължи:

— Защо мълчиш? Може би съм прав, като казвам, че тези други хора участват с теб в това „изследване" и че те са в корена на твоя спор.

Той ме погледна проницателно. Събрах кураж и казах:

— Това, което говорите, е неправилно, Маулви Сахиб. Цялото това изследване съм правил сам чрез книгите. Аз питах старейте за съвет и информация и вие сте свидетел, че аз дойдох при вас. Никой не идва да говори с мен, аз ходя при тях.

Почувствах се доста горд с този отговор, но той ме прекъсна.

—Какво искаш да знаеш, Масуд? Какво всъщност искаш?

Смело му заявих:

—Да открия религията, която е била от самото начало и ще продължи до вечността.

—Та това, разбира се, е ислямът — отвърна той кратко.

—Но, господине, дори ислямът е разделен на секти и групи. И вие, и аз принадлежим към една група, която ислямските учени не наричат мюсюлмани, а езичници. И какво ще стане, ако успеят да прокарат закон срещу нас и да ни третират като немюсюлмани?

Чувствах се раздразнен. Тогава не можех да зная, разбира се, че това щеше да стане в Пакистан само няколко години по-късно.

—Синко — каза той, не без любезност — това няма да промени нищо. Ние, ахмедите, имаме истината, която ти търсиш. Можем да ти помогнем, но първо трябва да дойдеш при нас с доверие, с вяра.

Исках да кажа още нещо, но той се обърна с гръб към бюрото и с това показа, че разговорът ни е свършил. Все пак каза, че ще се срещне отново с мен след два дни. Междувременно ми даде няколко антихристиянски книги и няколко екземпляра от списанието си, като ми заръча да прочета.

От време на време ходех в християнския квартал, където най-напред бях приказвал с християнския проповедник и в деня след разговора си с маулви се върнах там. Докато вървях по тясната мръсна улица в района на метачите, с нетърпение очаквах срещата. Пасторът също бе обещал да ми донесе малко книги.

Никой не ме видя да влизам във вътрешния двор и пристигнах точно когато започваше хвалението.

Пасторът ме посрещна много мило и аз седнах с християните да послушам как добрият човек говори за Исус Христос като любящ Спасител и Приятел. Както винаги, бях изненадан от духа на събранието и любовта на пастора. Той имаше малко обичайни качества, но проста искреност проповядваше словото на Бога. Веднъж ми каза:

—Синко, аз нямам много знание, но това, което знам за истината, искам да го споделям.

След хвалението ми даде две книги. Едната от тях се наричаше „Разобличение на кадианите на Мирза Гулам Ахмед". За известно време обсъждахме Евангелието, след това си тръгнах бързо към къщи.

Не губих време, а веднага седнах и прочетох книгите, които ми бе дал. Прочетох ги на един дъх и когато вдигнах глава, беше късно. Бях доста объркан. Всичките ми подозрения, които бях започнал да храня спрямо основателя на ахмедската секта, изглеждаха верни и аз не знаех какво да мисля.

Както се бяхме уговорили, след няколко дни отново отидох да се срещна с Маулана Абул-Атта в неговия офис и този път един друг, явно учен човек, седеше при него. Там бяха и някои други хора. След като се поздравихме, аз започнах:

—Сър, вярно ли е, че Мирза Гулам Ахмед е наричал себе си Бог и е обявил, че е по-велик от Мохамед?

Като чу това, маулви явно се разстрои и ме сряза остро:

—Какви глупости говориш?

Аз бяг готов с отговора си обаче:

—Но не е ли вярно, че в книгата си Айна Камалат Ислям той е видял видение, че е Бог, и го е повярвал? Той казва, че е създал небето и земята!

С известно съмнение как ще го приеме, аз извадих лист хартия, на който бях записал справката и му я дадох. Той я взе и я прочете.

—От една страна, господине — казах аз — Маиш-Мауд е говорил за себе си като Бог, както изглежда, а от друга, той ясно заявява, че човекът, роден от жена, който нарича себе си Бог, е по-лош и от прелюбодеец. (Нур- ул-Коран, част 2, стр. 12.)

Двамата възрастни мъже се спогледаха и ме попитаха:

—Лично ли си чел тези книги?

—Не — признах аз.

—Тогава как разбра тези неща? Някой ти е помогнал?

Няколко други момчета на моята възраст бяха в офиса и работеха по опаковането на ахмедските списания. Сега те се бяха навели напред и чакаха отговора ми. Нямаше смисъл да лъжа и признах, че съм чел тези неща в книгата, която ми бе дал пасторът — „Разобличение на кадианите на Мирза Гулам Ахмед".

—И ти вярваш на книга, която са ти дали някакви християни?

Другият възрастен човек заговори ядосано:

—Момче, ако продължаваш така, ще съсипеш живота си! Ще изгубиш религията си и света в същото време.

Аз му благодарих за съвета, но казах твърдо:

—Господине, имам нужда от отговори и Маулви Сахиб обеща да ми даде насока, затова съм тук.

Когато казах това, двамата мъже поохладняха малко. Маулана Абул-Атта пое защитата.

—Масуд, добре би било да прочетеш тези пасажи, които ни цитира, в техния контекст. Имам и някои други книги за теб, но междувременно, помни, че Мирза Гулам е нарекъл себе си Бог по вдъхновение и откровение. Всъщност той не е Бог.

Той се поколеба и почувствах, че не иска да казва твърде много в присъствието на другите момчета, да не би това да подкопае вярата им. Той ми подаде книгите, които аз взех не много любезно, като чувствах, че отново не получавах никаква светлина, никаква помощ и никакъв полезен съвет. Започвах да се обиждам от нежеланието на старейте да се изправят пред реалните трудности на пътя им. Никой не желаеше да ми помогне да намеря истината. Те искаха само да вярвам сляпо на нещата, които ме учеха от детство. Маулви също ми даде няколко книги и аз си тръгнах.

Опитах се да чета книгите, които ми бяха дадени от маулви. Почувствах, че семейството ми е много разстроено, но баща ми този път не каза нищо. Може би си мислеше, че Масуд поне чете ахмедски книги и че може би ще бъда убеден от тях и ще спра изследванията си. Всъщност това бе безнадеждно упражнение, но аз постоянствах и за около три дни ги прочетох. Но продължих да ги изучавам още няколко месеца, докато стана време за изпитите ми. Въпреки възраженията на баща ми, аз се записах в светския колеж и вече наближавах последната си година там.

След като приключиха изпитите, една вечер отидох да се видя с приятеля си пастора, който идваше да посещава християните. Той живееше в друго село и пътуваше от време на време да проповядва Божието Слово на вярващите в Рабвах и да води службите им. Вечерта, когато приближавах бастий, колонията, където живееха те в своите бедни колиби, чух някакво движение пред себе си. Една гневна тълпа сновеше наоколо и ми казаха, че някакви ахмедски момчета сграбчили проповедника, още щом слязъл от автобуса, набили го на улицата и го накарали да се качи обратно в автобуса и да се прибере в селото си. Мъжете и жените, които стояха наоколо, ми бяха много ядосани, те твърдяха, че всичко е станало заради моя интерес към християнството. Казаха ми, че съм срам за ахмедската общност.

По-рано през същия ден баща ми бе повикан в управлението на Амур-и-Ама. Това бе неофициална служба, която регулираше поведението на ахмедите. Макар да е неправителствена служба, тя има действителна сила в социалния живот на ахмедските вярващи и никой не гледа на това леко. Интервюто с баща ми било кратко.

—Синът ти премина границата — казали му. — Отиде твърде далеч в своите антиахмедски изследвания и няма да търпим това повече. Трябва да му кажеш, че ако не престане дейността си, това ще има много сериозни последствия.

Баща ми бе ядосан. Вечерта той ми каза злобно, че на моя „приятел проповедника" било забранено да идва да служи на метачите в Рабвах.

—Те нямат право да правят такова нещо — протестирах аз, но баща ми се изсмя презрително и каза:

—Ръцете ни са достатъчно дълги да изкореним и смажем всяко вероотстъпничество.

Почувствах как в гърба ми се заби ножа на страха, но му отговорих смело:

—Татко, дори мюсюлманите ни наричат езичници, невярващи. Ние сме тези, които сме вероотстъпници, според тях. Направили сме си отделни джамии и не общуваме с другите мюсюлмани. Не е ли странно, че сме взели простите стихове от Корана и Хадит, традициите, които са ни предадени от началото, и сме си ги използвали, както желаем? Коранът ни учи, че пророк Исус се е възнесъл на небето, но ние сме дали обяснение, за да покажем, че всъщност той е умрял в Кашмир и че неговият гроб може да бъде видян днес. Преди това сме вярвали, че Мохамед е последният пророк, но днес ценим Хазрат Масих-Мауд (Мирза Гулам Ахмед) повече от Мохамед.

От друга страна, проповядваме на мюсюлманите и ги учим, че Гулам Ахмед е Махди, великият водач, очакван от стотици години и по този начин се надяваме да ги спечелим за себе си. На свой ред пък казваме на християните, че Мирза Гулам Ахмед е Второто идване на Христос. Дори казваме на индусите, че Мирза Ахмед е техният Кришна, когото чакат. Някога сме имали едни и същи представи за вдъхновение, откровение, видение и пророчество, целият ислям е бил съгласен. Сега имаме собствени значения за тях, за да изясняваме нещата, които никога не могат да бъдат ясни!

Татко, какво означава всичко това? Не мога да разбера, но искам да разбера. Трябва да знам истината!

Лицето на баща ми бе почервеняло като тухла, той стана от стола си и тръгна към мен с намерението да хвърли всичките книги, които бяха на масата, на земята. Като видя сред тях Корана, се спря, но вместо това ме сграбчи от стола и започна да блъска главата ми в стената и да ми крещи в същото време:

— Ти мръсно, нечисто човешко същество! Днес няма да те оставя жив! Днес лично ще те пратя в ада!

Въпреки болката, се опитах да се освободя от него и хукнах през вратата. Стигнах улицата, но той бе твърде бърз за мен. Преди да успея да избягам, ме хвана за гърлото и започна да ме стиска колкото сила имаше. Опитах се да извикам, да се отскубна от тази задушаваща хватка, но пръстите му бяха като желязо.

Почувствах как очите ми започват да изскачат от местата си и червена светлина залива погледа ми. Чух сестра си Джамила да крещи силно, докато се борех. Явно някои хора бяха чули виковете й и бяха видели какво става. Те се бяха притекли да ме освободят от бесния яд на баща ми. Почувствах как стягането около гърлото ми бе охлабено и се опитах да говоря, но успях само да изхриптя. Гласните ми струни временно бяха повредени.

Някои хора ме заведоха в най-близката джамия. Там седнах на верандата, бос и треперещ от студа и шока.

Малко по-късно водачът на нашата област, един ахмедски служител, дойде при мен и започна да ме убеждава да се помиря с баща си и да престана изследванията си. Други се намесиха и казаха, че и според тях трябва да престана. Помислих си, че ако това е цената на моите изследвания, тогава може би те не си струват, но не казах нищо. Всъщност едва ли можех изобщо да кажа нещо. Гърлото ме болеше много и не можех да говоря добре известно време.

Накрая ме изпратиха вкъщи, но се оказа, че баща ми дори не ме иска у дома. Все още бе бесен и едва когато поисках прошката му и накрая обещах, че ще прекратя изследванията си, с нежелание ме пусна да вляза.

С устните си се съгласих на условията му, но в сърцето си се чувствах празен и сам. Сякаш някой ме бе напуснал. Нощта бе напреднала доста, когато най-сетне заспах.

Няколко дни по-късно бе християнският празник Коледа, на 25 декември 1968 г. В този ден аз видях отново приятеля си Ахмед. Той беше любезен и настояваше да отида у тях. Докато вървяхме, той се шегуваше с мен и ме попита небрежно дали съм получил някакви ейди или пари като подарък за празника в този ден. В Пакистан празнуваме рождения ден на основателя на държавата си Мохамед Али Джинах на този ден. Когато стигнахме дома на Ахмед, баща му беше там, но мисля, че поведението ми напоследък бе намалило привързаността му към мен, така че той изрече някакво извинение и излезе. Останахме сами в къщата, защото майката на Ахмед бе отишла в Равалпини при дъщеря си, която тъкмо бе родила.

Ахмед поговори с мен и ми даде същия съвет като другите.

—Масуд, откажи се от твърдоглавото си отношение. Нищо добро няма да излезе от това. Само правиш живота си нещастен.

—Не съм твърдоглав, Ахмед. Трябва да намеря отговорите. Не искам було от лъжи. Искам истината и няма да се задоволя, докато не я получа. Искам старейте да знаят, че грешат!

Гордостта ми нарани Ахмед и той ми се развика за първи път:

—Масуд, престани да говориш така. Изгубил ли си уважението си към старейте? Добре, че си ми приятел, иначе щях да те набия!

Веднага изпитах угризения, че съм наранил приятеля си.

—Съжалявам, Ахмед. Приятелството не би трябвало да позволява на който и да е от нас да бъде груб към другия. Напротив, то изисква да ми помогнеш. Помогни ми в моето изследване, братко.

Аз го умолявах, но Ахмед бе непреклонен.

—Но ти обеща на баща си да не се занимаваш с никакви изследвания, нали? Кимнах.

—Вярно е — признах аз — но насила бях принуден да обещая. Не се съгласих доброволно и не съм обвързан с това. Сега изследването ми трябва да бъде нелегално и искам да ми помогнеш.

Ахмед бе изплашен. Той знаеше какво ще стане, ако го хванат да ми помага.

—Не мога да ти помогна, Масуд. Аз съм твой приятел, но грижата за религията е по-голяма от това.

Не мога да допусна да се каже и дума срещу нея. Но всичко, което говориш, ще трябва да го доказваш.

Разстроих се от липсата му на смелост.

—Дай ми молив и хартия! — поисках аз.

Той послуша и аз извадих списък въпроси, който носех със себе си, и написах: Гулам Ахмед е поучавал, че Христос е умрял и гробът му е в Кашмир.

—Сега, Ахмед, ние, мюсюлманите, вярваме, че нашият пророк не може да прави грешки и все пак Гулам Ахмед е сбъркал тук.

Взех молива и отново написах:

1. След като е избегнал смъртта на кръста, Исус е отишъл в Кашмир и е живял там осемдесет години, след което е починал на 120-годишна възраст в Шринагар. Но според една от ранните му книги, Азала- Аухам, Исус ил умрял в Палестина (стр. 473).

2. В Таблих-Ризалет, том 8, дадената възраст е 125 г.

3. В Тазкира Ал-Шахадагпийн е записано, че Иса, синът на Мария, е живял 120 години след разпъването на кръст.

—Все Мирза Гулам Ахмед е писал тези три неща и те са все различни.

Какво да вярваме — че Бог е забравил или Гулам Ахмед? И има нещо още по-интересно, Ахмед. Исус е проповядвал в Ерусалим, Юдея и Самария само три и половина години и е вършел чудеса там.

Историческите книги са пълни с много свидетелства за живота и служението му там, дори днес.

Но не смяташ ли за странно, че макар да се предполага да е живял в тази част на света между осемдесет и 120 години и макар да е проповядвал през това време, никой не му е повярвал? Изследванията показват,

че гробът, който се приема за негов гроб в Кашмир, не е този на Исус, а на принц Иуз Азеф! Какво мислиш, Ахмед? Нима не е проповядвал след разпъването си на кръста? Всичко това е много странно.

Направих пауза и Ахмед гледаше замислено, докато ми казваше:

—Масуд, ще проверя тези неща. Но нямам книгите, трябва да ги взема от библиотеката.

Поговорихме още малко, докато баща му отново се върна, след това се сбогувахме и аз си тръгнах.

Винаги съм съжалявал, че Ахмед не спази думата си и не ми донесе книгите от библиотеката.

6

Обявяване на позиция

Това стана след молитвата Иша, последната молитва за деня в джамията в Рабвах. Молитвата бе привършила и след нея имаше събрание на тема живота на Мохамед. Много хора останаха за него и аз също бях там, като седях от едната страна. Някои от по-палавите момчета в града също останаха, но аз знаех, че те само си губят времето там. Често забелязвах да гледат към мен и да ме сочат и се чудех за какво приказват.

През това време някой вече говореше и тъй като бе открито събрание, различни хора ставаха, както млади, така и стари, и вземаха думата на свой ред. Последният говорител бе някогашен мюсюлманин от сунитите, член на единия от двата големи клона в исляма, който се бе присъединил към ахмедите. Изглеждаше много впечатляващо, когато се изправи. Беше представен и започна да говори:

—Тази вечер видяхме живота на Мохамед от няколко различни ъгъла. Сега искам да видим какво Тората, Законът, и Инджил, евангелието, могат да ни кажат за него.

Аз се заслушах заинтригуван. Зачудих се какво има да каже. От своето изследване бях стигнал до извода, че Инджил не казва нищо за Мохамед! Човекът държеше Библия и я отвори на Второзаконие, глава 18, като каза: „Бог каза на Хазрат Моза (пророк Мойсей): Ще издигна Пророк сред братята ти, както съм издигнал теб. Тук пише: „Аз ще им въздигна отсред братята им пророк, както съм въздигнал тебе, и ще туря думите Си в устата му; и той ще им говори всичко, което Аз му заповядвам" (Второзаконие 18:18). Този пророк е Мохамед, мир да бъде на него — заяви той смело — и за него е дадено това пророчество. Мохамед е потомък на Исмаил, а Исмаил бе брат на Исаак.

Аз слушах, но не с вяра, защото ми се струваше, че това не е вярно. Човекът продължи: „И Мойсей, и Мохамед се родиха в идолопоклоннически общности. Роднините и на двамата не ги приемаха и не им вярваха, а по-късно разбраха, че са истински пророци. И двамата напуснаха собствената си страна и се бориха срещу езичеството. И двамата дойдоха на света с Божия закон в ръцете си."

Той обърна страниците на Библията на Новия Завет. — Хазрат Иса (пророк Исус) също е пророкувал за Мохамед. Той отвори Евангелието от Йоан и прочете глава 14, стих 16: „И аз ще поискам от Отца, и Той ще ви даде друг Утешител, за да пребъдва с вас до века".

Знаех, че според християните тук се говореше за Святия Дух, но това, което говореше този човек, бе обичайно тълкуване сред мюсюлманите. Той продължи:

—По-нататък в стихове 25 и 26 на тази глава пише: „Това ви говорих, докато още пребъдвам с вас. А Утешителят, Святият Дух, когото Отец ще изпрати в Мое име, той ще ви научи на всичко и ще ви напомни всичко, което съм ви казал."

После Исус казва в глава 15, стих 26: „А когато дойде Утешителят, когото Аз ще ви изпратя от Отца, Духът на истината, който изхожда от Отца, той ще свидетелствува за мене".

Явно говорителят се опитваше да покаже, че Святият Дух бе Мохамед! Той продължи да цитира от глава 16 на Евангелието на Йоан, като аргументът му ставаше все по-силен, както той си мислеше, а аз започвах да се ядосвам все повече на неправилната употреба на Инджил.

Спомних си гневния разговор с баща ми, когато го предизвиках за нечестния начин, по който ахмедите цитират Писанието за собствените си цели. Но продължавах да слушам.

—Трябва да ви напомня, братя мои, че тези истини се изпълниха в пророк Мохамед, мир на него.

Мохамед е този, който ни напомни всички неща. Той ни напомни в Корана всички истинни неща за Исус, неговия живот и смърт, че бе роден от девицата Мария и че вършеше чудеса. Той ни напомни за истинското състояние на християните и евреите; той цитира всички важни пророци от времето на Адам до собственото си време. Той ни води на всяка истина действително и нашият Пророк ни е дал чудесен закон за нашия живот.

Ако беше спрял дотук, това вече щеше да е предостатъчно, но той не спря! Започна да казва, че не само пророчествата за Мохамед били верни, но че имало също пророчества за Мирза Гулам Ахмед, основателя на ахмедската секта. Той каза съвсем ясно:

—Второто идване на Христос се изпълни в Мирза Гулам Ахмед. Той е Махди-Мауд, великият водач, Масих-Мауд, обещания Месия. Той е същността на всички пророци и той ни се яви през тези последни дни с вечното послание за мир и сигурност за всички нас!

След като каза това, си седна.

Като слушах тази невероятна тирада от измислици, почувствах как кръвта затуптя във вените ми. „Какъв боклук!", казах на себе си и в сърцето ми имаше силно задоволство, защото аз знаех, че това са глупости. Почувствах, че някой ме кара да стана и да говоря. „Масуд, стани! Време е да кажеш това, което познаваш като истина. Говори, иначе умът и сърцето ти няма да изтърпят!" Беше като истински глас и някак приглушено, в далечината, чух водача да казва:

—Иска ли още някой да се обърне към събранието?

Все едно, че бе попитал лично мен! Докато казваше тези думи, чух да минава шепот през тълпата и той придоби вид на човек, който осъзнава неразумните си думи. Но аз вече бях на крака. Все едно, че някой — може би същият „някой", който бе говорил на мен — сложи ръка под мишниците ми и ме изправи на крака. Стигнах внимателно до мястото, откъдето говорителите се обръщаха към групата. Докато минавах покрай човека, който тъкмо бе говорил, го помолих да взема назаем Библията, от която бе цитирал, и той любезно ми я подаде.

Почувствах, че очите на цялото събрание са върху мен. Водачът седеше от едната страна, хвърлих поглед върху цялата група и след това започнах да говоря. Сякаш друга сила завладя езика ми в този момент и никога няма да забравя нещата, които бяха казани чрез мен в този ден.

—Уважаеми слушатели. Всеки ден се изправяме пред нови преживявания и учим нови неща. И днес може би ще чуете нещо, което ще бъде ново за вас. Току-що чухме какво ни казва този господин и той сякаш искаше да каже, че вярва в Библията, от която цитираше, че тя не се е променила, макар мюсюлмани и ахмеди да казват, че тя е изменена.

Спрях и погледнах надолу към Библията, която държах. Осъзнавах, че говоря работи, които нямаше да се харесат на групата. Знаех какво ще си помислят — че аз, едно момче на осемнадесет години, нямам право да казвам такива неща, особено на публично място. Но продължих:

—Трябва да запитам господина — ако е вярно, както каза той, че Второзаконие 18:18 наистина говори за Мохамед, защо тогава хората, които са живели по времето на Христос, са сочели Исус като изпълнение на този стих? Йоан 1:45 ясно казва, че „Филип намира Натанаила и му казва: Намерихме онзи, за когото писа Мойсей в Закона и за когото писаха пророците, Исуса, Йосифовия син, който е от Назарет". Хората от времето на Христос казваха, когато виждаха чудесата му,: „Наистина този е пророкът, който щеше да дойде на света" (Йоан 6:14). В Деяния на апостолите Стефан и Павел сочат към същото пророчество, когато говорят за Христос. Исус говори за себе си по този начин: „Защото ако вярвахте Мойсея, повярвали бихте и Мене; понеже той за мене писа" (Йоан 5:46).

Когато огледах слушателите си, ми се стори, че всички наблюдаващи очи бяха враждебни, но вътрешният подтик да говоря бе силен.

—Сега стигаме до предполагаемото подобие между Мойсей и Мохамед. Чували сме някои факти, но други не. Например по време на Мойсей царят на Египет убиваше еврейските деца, но ставаше ли това по времето на Мохамед? Не, не ставаше. Мойсей говореше на Бога и му бе дадена титлата Калим ул Аллах, този, който говори с Бога (Сура 19, стих 52; Сура 4, стих 164). Братя, Коранът казва, че Мохамед е получил посланията си от Бога чрез посредничеството на архангел Гавраил. Освен това пророк Мойсей вършеше чудеса, но пророк Мохамед не. Дори бих казал на онези, които твърдят, че Мохамед е вършел чудеса, че според тях Коранът лъже! Защото не е ли вярно, че Коранът не споменава никаква способност на Мохамед да върши чудеса?