ГЛАВА III СЛЕПИТЕ ВОДАЧИ НА СЛЕПИ

„Огледалото на душата не може да отразява едновременно и земното, и небесното; едното изчезва от неговата повърхност, когато друго­то се изрисува в дълбините му."

„Занони"

Убедени сме, че само незначителен брой от всички физически феномени, които са признати за неподправени, е предизвикан от развъплътени човешки души. Все пак, даже тези феномени, които се предизвикват от окултните сили на природата (например такива, които се осъществяват с участието на някои истински медиуми, или чрез силите, съзнателно използвани от така наре­чените „фокусници" от Индия и Египет), заслужават внимателно и сериозно изучаване от страна на науката; особено сега, когато многобройни достоверни свидетелства говорят, че в много случаи хипотезата за каквато и да е лъжа отпада. Няма съмнение, че съществуват професионални фокусници, които са в състояние да извършат и още по-ловки трикове, отколкото всички английски и американски „Джон-Кинги" взети заедно. Робърт Худин не­съмнено би могъл да направи подобен спектакъл, но това не му попречило да се изсмее в лицето на академиците, които му предложили да заяви чрез вестниците, че може да застави масата да се движи или да почуква в отговор на поставените въпроси без докосване с ръце при условие, че тя няма да бъде предварително подготвена.¹¹⁸ Факт е, че знаменитият лондонски фокусник отказал да приеме предизвикателство за 1000 фунта стерлинги, предло­жени му от мистър Алджернон Джой¹¹⁹, за да имитира феномени, подобни на тези, които обикновено се получават в присъствието на медиуми, при условие, че ще бъде наблюдаван от комитет, настроен отрицателно към стремежа му да разбере и разобличи окултните феномени. Колкото и да е ловък този господин, ние му хвърляме предизвикателството да възпроизведе (при същите условия)„триковете", показвани даже и от най-обикновените индийски фокусници. Нашите условия са следните: мястото за показа се избира от изследователите по време на представлението и фокусникът преди това не трябва да знае нищо за избора; експериментът трябва да бъде проведен на ярка дневна светлина без никаква подготовка и без помощници, освен едно напълно разсъблечено момче, като самият фокусник също трябва да бъде полугол. След това от разнообразните трикове ние ще изберем три от най-обикновените, подобни на тези, които неотдавна бяха показани на няколко джентълмени от свитата на Уелския принц:

1. Да превърне рупия, здраво стисната в ръката на скептика, в жива кобра, чието ухапване би могло да бъде смъртоносно, което може да се установи чрез оглед на зъбите й.

2. Да се застави семе (взето по избор на зрителите и посадено в първото налично подобие на саксия за цветя, донесена от същите тези скептици) да израсте, да узрее и да даде плод за 15 минути.

3. Да легне в изпънато състояние върху остриетата на три саби (с дръжки, забити отвесно в земята и с върховете нагоре), след което да се махне една от сабите, после втората, и накрая третата, и така да остане да лежи върху нищото, т.е. върху въздуха, увиснал по необясним начин на височина от около един ярд над земята. Когато някой фокусник демонстратор, започвайки от Худин и свършвайки с последния панаирджия, придобил изгодна известност чрез нападките си срещу спиритуализма, успее да направи същото, тогава и само тогава ние ще започнем да се приближаваме към мисълта, че човечеството е възникнало и се е развило от задното копито на еоценския орогипус на Хъксли.

Още веднъж потвърждаваме с пълна увереност, че няма такъв професионален мъдрец нито на север, нито на юг, нито на запад, който да може да се състезава дори с най-слабите от тези неуки магове, синове на Изтока. Те не се нуждаят от Египетската Зала за своите представления, нито от подготовка или репетиция; те винаги са готови да извикат на помощ скритите сили на приро­дата, които за европейските фокусници и за съвременните учени си остават неразтворена книга. Действително, както е казал Илия: „Големите хора не винаги са мъдри; така и старите неви-наги притежават дара на разпознаването."¹²⁰ Повтаряйки забележ­ката на английския свещеник Хенри Мор, ние също така бихме могли да кажем: „... действително, ако у хората е останала поне малко благопристойност, разказите на библията биха могли повече от задоволително да ги убедят в съществуването на ангели и духове". Този изтъкнат човек добавя: „Аз разглеждам като особена милост на провидението това, че новите примери на поява на привидения могат да разбудят нашите притъпени и изпаднали в летаргия умове за разбирането, че съществуват и други разумни същества, освен тези, които са облечени в тежките дрехи на земната плът... защото тези очевидни доказателства, свидетелст­ващи, че съществуват недобри и даже зли духове, неизбежно ще отворят вратите за вярата в съществуването и на добри духове, а в крайна сметка и в съществуването на Бога." Този цитат съдържа послание не само към учените, но и към богословите.

Хората-, отличили се с изказванията си от църковната катедра, както и заемащите професорски кресла, постоянно демонстрират пред миря­ните колко слабо познават психологията - влизайки в контакт с който и да е способен предсказател, попаднал на пътя им, те реагират така, че стават смешни в очите на разумния изследовател. Общественото мнение по този предмет беше обработено от фокусници и самозвани учени, недостойни да им се обръща сериозно внимание. Развитието на психологичната наука се задържа много повече от насмешките на този вид нагаждачи, отколкото от трудностите, присъщи за изучаването на самия предмет. Празното хихикане на хранениците на науката или на глупците, следващи модата, направиха повече, за да бъдат държани хората в неведение относно техните висши психични сили, отколкото неяснотите, препятствията и опасностите, отнасящи се до самата сфера на изследване на този предмет. Тази констатация е особено валидна за спиритичните феномени. Това, че с тяхното изследване се заемат често неспособни хора, е следствие от факта, че хората на науката, които биха могли да ги изучават по-успешно, бяха отблъснати от самохвалките разобличения, плоските шегички и грубите викове на тези, които са недостойни даже да завържат връзките на обувките им. Навсякъде срещаме надмощието на моралните страхливци, даже в университетски­те кресла. Вродената жизнеспособност на спиритуализма е доказана от това, че той надживя пренебрежителното отношение на научната общ­ност и шумните хвалби на неговите двулични разобличители. Ако започнем от презрителните насмешки на патриарсите на науката, такива като Фарадей и Брустер, и завършим с професионалните мошеници и умелите фалшификатори на феномени от Лондон, няма да намерим у тях нито един добре обоснован аргумент против фактите на спиритич­ните проявления.

„Моята теория се заключава в това - казва един индивид в своето неотдавнашно така наречено разобличение, — че мистър Уилям е имитирал и използвал номерата на Джон Кинг и Петер. Никой не може Да докаже, че това не е така."

Излиза, че въпреки смелия тон на твърденията, това е просто една теория и спиритистите биха могли със същото право да се противопоставят на разобличителя и да поискат именно той да докаже, че това не е така.

Сред най-вулгарните и непримирими врагове на спиритуализма е един отряд (за щастие малоброен), чиито членове въпреки това крещят по-силно от всички останали, утвърждавайки възгледите си с кудкудякане, достойно за по-добра цел. Това са претендентите на науката от млада Америка, отряд от негодници псевдофилософи (споменати в началната глава на книгата), които не могат да бъдат разглеждани като учени повече, отколкото им дава право за това притежаването на електрическа динамомашина или прочитането на детинска лекция по слабоумие или медиомания. Такива хора (ако им повярвате) са дълбоки мислители и физиолози, освободени от метафизичните илюзии; те са позитивисти, ментални храненици на Опост Конт, който се опива от мисълта да измъкне заблуденото човечество от мрачната пропаст на суеверието и да преустрои космоса върху по-съвършени принципи. Всички тези хора са непримирими психофоби и за тях няма по-голямо оскърбление от това да им бъде заявено, че са притежатели на безсмър­тни души. Като ги слушаш, започваш да си мислиш, че у мъжете и жените не могат да съществуват никакви други души освен „научни" или „ненаучни такива".

Преди някакви си 30 или 40 години Опост Конт, който години наред се представяше като трансцендентен анализатор на рационалистичната механика, се събудил една прекрасна сутрин във Франция с твърде нерационалната идея да стане пророк. В Америка можеш да срещнеш пророк на всеки ъгъл, а в Европа те са рядкост като черните лебеди. Франция обаче е страна на всичко най-ново. Така Опост Конт станал пророк. Понякога модата е толкова заразителна, че даже в трезвомислеща Англия го представяли за известно време като Нютон на XIX век.

Епидемията бързо се разпространи и вече, подобно на горски пожар, се прехвърли в Германия, Англия и Америка.

Тя намерила своите последователи и във Франция, но там това възбуждение на духовете не продължило дълго. Пророкът се нуждаел от пари, но учениците на искали да ги дадат. Треската на .увлечението по религия без Бог отзвучала също така бързо, както била връхлетяла; от всички апостоли-ентусиасти остана само един, заслужаващ някакво внимание. Това е знаменитият филолог Литре, член на Френския институт и предполагаем член на Академията на науките, на когото обаче Орлеанският архие­пископ попречи да стане един от „Безсмъртните".

Философът-математик (върховен жрец на „религията на бъ­дещето") преподавал своето учение така, както го правят всички негови братя - пророци на нашето време. Той обожествявал ,жената" и я поставил на олтар, но на богинята й се наложило да си плаща за неговото ползване. Рационалистите се смеели над менталната аберация на Фурние и иронизирали Сен-Симонисти-те, а презрението им към спиритуалистите направо нямало граници. Именно тези рационалисти и материалисти се хванали като празноглави врабчета в примамката, устроена от сладкоду­мието на новия пророк. Смътното влечение по някаква божест­веност и жаждата по „непознатото" са вродени у всеки човек -даже и най-заклетият атеист изглежда не е изключение от това правило. Заслепени от външния блясък, учениците му го следва­ли, докато не се озовали блуждаещи в едно безкрайно блато.

Прикривайки се с маската на лъжливата ерудиция, позитивистите от тази страна се организираха в клубове и комитети с тайната идея да изкоренят спиритуализма под предлог на неговото безпристрастно изс­ледване.

Бидейки твърде нерешителни, за да хвърлят открито предизвикател­ство на църквата и християнското учение, те се опитват да подкопаят това, върху което се основават всички религии - човешката вяра в Бога и в собственото безсмъртие. Тяхната политика се състои в осмиването на онова, което формира сърцевината на необикновения фундамент на тази вяра - феноменалният спиритуализъм [т.е. спиритизма - бел. ред]. Атакувайки го в най-слабото му място, те се стараят да използват неговите недостатъци от гледна точка на индуктивния метод и преуве­личенията, деформиращи трансценденталните доктрини на неговите пропагандатори. Ползвайки се от преимуществото на неговата непопулярност и проявявайки смелост, толкова яростна и неуместна, колкото у странстващия рицар от Ла Манча, те настояват да бъдат признати за филантропи и благодетелни хора, които изкореняват чудовищни суеве­рия.

Хайде да видим доколко прехвалената религия на бъдещето на Огюст Конт стои по-високо от спиритуализма и дали неговите последователи се нуждаят по-малко от лечението в психиатриите, което официално предлагат на медиумите в знак на някаква изключителна загриженост към тях. Преди да се заемем с това, нека обърнем внимание на факта, че три четвърти от деформираните черти на спиритуализма са вписани пряко в сметката на материалистичните авантюристи, представящи се като спиритуалисти. Конт с особено удоволствие е обрисувал „изкуст­вено оплодотворената" жена на бъдещето. Тя не е нищо друго, освен Киприановия идеал за свободната любов. Имунитетът против бъдещето, предлаган от неговите поразени от лунатизъм ученици, дотолкова допадна на някои псевдоспиритуалисти, че те пристъпиха към форми­рането на комунистически общини. Нито една от тях обаче не се оказа дълготрайна. Доколкото тяхна основна характерна черта беше матери-. алистичният анимализъм, позлатен отгоре с тънък слой философия от сплав на мед и цинк (с вградени словосъчетания от труднопроизносими гръцки имена), тези комуни не можеха да се окажат нищо друго, освен безрезултатни начинания.

Платон в петата книга на своята „Република" подсказва метод за подобряване на човешката раса чрез отстраняването на нечитавите или уродливи индивиди и съединяването на най-добрите представители на двата пола. Не може да се очаква, че „геният на нашия век" (бил той даже и пророк) ще може да изцеди от мозъка си нещо абсолютно ново.

Конт е бил математик. Ловко комбинирайки няколко стари утопии и прибавяйки идеи на Платон, той придал на всичко това една обща материална разцветка и го поднесъл на света в най-чудовищните форми, които някога са били раждани от човешки ум.

Молим читателя да има предвид, че критикуваме Конт не като философ, а като реформатор. В непрогледния мрак на неговите политически, философски и религиозни възгледи често се сблъс­кваме с отделни наблюдения и забележки, в които дълбоката логика и интелект съперничат с блясъка на изложението. След като ни заслепят като мълния в нощната тъма, те ни оставят в следващия миг още по-дълбоко потопени в мрака, отколкото преди това. Ако се съберат сполучливите места от неговите трудове и се подредят по нов начин, от няколкото тома съчинения би се получила книга с много оригинални афоризми, даващи много ясно и действително умно определение на повечето от съвременните обществени язви. Безполезно обаче би било да се търси в неговите трудове (в шестте му тома и в „Катехизис на Религията на Позитивизма" - пародия на жречеството под фор­мата на диалог) някаква идея, предлагаща макар и временно средство против тези обществени злини. Неговите ученици дават да се разбере, че възвишените доктрини на техния пророк не са предназначени за обикновените хора. Като сравняваме догмите на официалния позитивизъм с деформираните от практическите популяризатори тълкувания, придобиваме усещането, че в самата основа на това учение лежи някаква твърде ахроматична (лишена от характерен цвят) доктрина. В същото време, когато „върхов­ният жрец" проповядва, че „жената трябва да престане да бъде самка на мъжа", а теорията на брака и семейството на позитивистките законодатели казва, че „жената трябва да бъде само компаньонка на мъжа, освободена от всякакви майчини функции" (чрез прилагането към „девствената жена" на някаква „латентна сила") - някои от жреците миряни открито проповядват полигамия, а други твърдят, че техните доктрини са квинтесенция на духовната философия.

Според римското духовенство, което се намира под хроничното влияние на страха от дявола, Конт е замислил своята „жена на бъдещето" като „зародиш" на обсебването. По мнението на по-прозаични комен­татори „Божеството на Позитивизма" отсега нататък ще трябва да се разглежда като двукрака чистокръвна кобила. Даже Литре прави бла­горазумни уговорки при приемането на апостолството на тази удивител­на религия. Ето какво е написал той през 1859 г.: „Конт не само е мислел, че е намерил принципите, набелязал очертанията и определил метода, но и че е извел следствията и е построил общественото и религиозното здание на бъдещето. Тук, в тази втора част, ние правим известни уговорки, заявявайки в същото време, че приемаме като наследство цялата първа половина на твърдението."¹²¹

По-нататьк той казва: „Конт във великото си произведение „Система на Позитивната философия" е създал база за философията, която в крайна сметка трябва да измести цялото богословие и цялата метафи­зика. Такъв труд неизбежно предполага непосредствено прилагане в управлението на обществата; тъй като в него няма нищо произволно (?) и доколкото той съдържа истинската наука (?), моята привързаност към принципите му включва и приемането на съществените последст­вия."

М. Литре действително се изявява като истински последовател на своя пророк. На нас обаче цялата система на Конт ни изглежда като построена върху игра на думи. Когато е написано „позитивизъм" - четете „нихилизъм"; когато чувате думата „девственост" - разбирайте „безс­рамие" и т.н. Доколкото тази религия е основана върху теорията на отрицанието, за нейните последователи е трудно да я осъществят на практика, без да им се налага да казват „бял", когато се подразбира „черен".

„Позитивната философия - казва Литре - не приема атеизма, тъй като атеистът не притежава действително еманципиран ум; той, по свой начин, е все още богослов; той дава обяснения за същността на нещата; той знае как те са се зародили... Атеизмът е пантеизъм; тази система все още е напълно богословска и от тази гледна точка се отнася към партиите на древните."

Ще бъде напразна загуба на време да се цитира още нещо от тези парадоксални разсъждения. Конт достигнал апотеоза на абсурда и непоследователността, когато, измисляйки своята фи­лософия, той я нарекъл „религия". И както обикновено става, учениците надминали своя реформатор в полето на абсурдността. Псевдофилософите, сияещи като нощни огънчета в американс­ките академии на Конт, не оставят място за съмнение относно оценките и сравненията, които правят между тези системи на мислене и живот (изработени от френския апостол), и „идиотиз-ма" на спиритуализма - естествено винаги в полза на първите. „Разрушавайки, вие трябва да дадете нещо в замяна" - възкликва авторът на „Катехизис на религията на позитивизма", цитирайки Касиди, като разсеяно пропуска да посочи чия е тази мисъл; и неговите ученици продължават да изтъкват с каква невероятна система искат да заменят християнството, спиритуализма и даже науката.

„Позитивизмът - ораторства един от тях - е всеобхватна доктрина. Той напълно отхвърля всички форми на богословските и метафизичните вярвания, както и всички форми на свръхестественото, следователно -отхвърля и спиритуализма. Истинският позитивен дух се заключава в замяната на изучаването на неизменните закони на феномените с техните така наречени най-близки или първични причини. На това основание той в същата степен отхвърля и атеизма, защото атеистът в своята дълбочина е богослов - добавя ораторът, плагиатствайки от Литре, - атеистът не отхвърля проблемите на богословието, а само тяхното решаване, затова той не е логичен. Ние, позитивистите, от своя страна отхвърляме този проблем, защото той е напълно недостъпен за интелекта и напразно бихме изразходвали енергията си в търсене на първичната и крайната причина. Както виждате, Позитивизмът дава пълно обяснение (?) на света, човечеството и неговите задължения и съдба..."¹²²

Това е направо блестящо; а сега (за съпоставка) да покажем какво мисли за системата на Конт един действително велик учен

- професор Хеър. „Позитивната философия на Конт - казва той

- в крайна сметка се свежда само да просто отрицание. Конт си признава, че не знае нищо за източниците и причините на естествените закони и че тяхното възникване е абсолютно непоз­наваемо, така че не е необходимо да се губи време за проникване в тях... Разбира се, тази доктрина открито го представя като пълен невежа по отношение на причините на законите или средствата (такива, каквито те бяха установени) и не може да бъде защитена по друг начин, освен чрез гореспоменатия аргумент на отрица­нието при тълкуването на фактите, имащи отношение към духов­ното творчество.

Така, докато атеистът разполага с материалното царство, спиритуалистът ще построи вътре в това пространство и над него царство с толкова огромен обхват, колкото вечността е по-голяма от средната продължителност на човешкия живот, а безгранич­ното звездно пространство - от обитаемата площ на нашата планета."

Накратко казано, позитивизмът си поставя за задача да разруши теологията, метафизиката, спиритуализма, атеизма, материализма, пантеизма и науката и трябва да завърши с това, че да унищожи и самия себе си.

Дьо Мирвил припомня, че според позитивизма „ред в човеш­кия ум ще започне да царства в деня, когато психологията стане нещо като мозъчна физика, а историята - своеобразна социална физика".

Съвременният Мохамед отначало освобождава мъжете и же­ните от Бога и от техните собствени души, а след това неволно изтърбушва собственото си учение с прекалено острия меч на метафизиката (който, както той си мислел, през цялото време избягвал) и по този начин се лишава и от най-малката следа от философия.

През 1864 г. М. П. Жанет, член на Института, произнесъл реч за позитивизма, в която намираме следните забележителни думи: „Съществуват някои умове, възпитани и отхранени върху точни­те позитивни науки, които въпреки това чувстват някакво инс­тинктивно влечение към философията. Своето влечение те могат да удовлетворят само чрез това, което имат под ръка. Бидейки невежи в психологичните науки и познавайки само елементарни­те положения на метафизиката, те се осмеляват да атакуват цялата метафизична система, а впоследствие и психологията, за която знаят също толкова малко. След като са направили това, те си въобразяват, че са основали позитивна наука, а всъщност истината е, че само са построили нова, осакатена и непълна метафизична теория. Те дръзко си присвояват авторитета и непогрешимостта, принадлежащи по право само на истинските науки, основани на опита и изчисленията; но този авторитет няма де им бъде признат, тъй като техните идеи, колкото и деформи­рани да са, все пак принадлежат на,същия първоизточник, когото те атакуват.

Оттук произтича слабостта на техните позиции и окончател­ният провал на идеите им, които бързо се оказаха разпръснати по четирите посоки на света".

Позитивистите на Америка се обединиха, за да съборят спиритуализма. Демонстрирайки своята безпристрастност, те даже повдигат въпроса: „... колко здрав смисъл има в догмата за непорочното зачатие, троицата и възкресението, ако те бъдат подложени на физиологични, математични и химични анализи и изследвания?" Те „смятат за свой дълг.да кажат, че странностите на спиритуализма не превъзхождат по своята абсурдност тези високоуважавани вярвания..." Много добре. Няма такава богослов­ска нелепост, такова спиритуалистко заблуждение, което да може да се сравни по своята порочност й глупост с позитивисткото понятие за „изкуственото оплодотворяване". Отказвайки се от всякаква мисъл за първичната и крайната причина, те насочват своите налудничави идеи към създаването на невъзможна жена за разплод на бъдещите поколения; живият безсмъртен другар на мъжа те искат да заменят с индианския женски фетиш Обеах, дървен идол, пълнен всеки ден със змийски яйца, за да се излюпват под топлината на слънцето!

А сега, ако ни е позволено, бихме искали да зададем един въпрос в името на здравия смисъл - защо християнските мистици или спиритуа-листите трябва да бъдат обвинявани в лековерие и да им се посочва психиатричната клиника, когато в същото време тази религия, олицет­воряваща такива нелепости, намира последователи даже сред академи­ците? Как такива налудничави славословия (като долуприведените) могат да бъдат произнасяни от устата на Конт и да предизвикват възхищение: „Очите ми са заслепени от блясък; с всеки изминал ден те все повече са отварят за все по-нарастващото съвпадение между знака на идването в човешкото общество на женската тайна и менталния упадък на евхаристичното тайнство. Самата Дева е детронирала Бога в умовете на южните католици! Позитивизмът е осъществил утопията на средновековието чрез представянето на всички членове на великото семейство като потомство на девствената материя без мъж..."' И по-нататък: „Развитието на новия процес скоро ще предизвика появата на обикновеното производство, набиране на духовни водачи и даже на временни водачи, чийто авторитет ще бъде основан на истинското превъзходство, което няма да се плаши от изследванията."¹²³

Тук бихме могли твърде уместно да попитаме било ли е някога открито в „странностите на спиритуализма" или в тайнствата на хрис­тиянството нещо по-абсурдно от този идеал за „бъдещата раса"? Ако в тенденциите на някои материалистични конструкции не са се разпрос­транили неверни представи (вследствие поведението на ред техни привърженици, публично проповядващи многоженството), вероятно на­истина може да има някога подобно племе, заченато по такъв начин, но ние няма да видим края на потомството - издънките на „майката без мъж".

Напълно е естествено философията, която е могла да породи такава каста от дидактични зародиши, да може също така да изрази чрез перото на един от своите най-словоохотливи очеркисти следното излияние: ,Живеем в много печален век, пълен с безполезни молитви и напразно търсене на умиращи богове. Но, ах! - той е и век на славата, изпълнен със златиста светлина, изливаща се от изгряващото слънце на науката! Какво трябва да се направи, когато тези, които търпят корабокрушение на вярата, търсят утешение в миража на спиритуализма, в заблуждени­ята на трансцендентализма и в блуждаещите огьнчета на месмеризма?"

„Блуждаещото огьнче", станало сега любим словесен образ за много от джуджетата-философи, беше принудено да се бори за своето признание. Не толкова отдавна този феномен решително се отхвърляше от кореспондента на лондонския „Таймс", чиито твърдения имаха тежест само до появяването на труда на доктор Филипсън, подкрепен от свидетелствата на Бекарий, Хумболд и други натуралисти - това постави точка на въпроса. Позитивис­тите трябва да изберат някакво друго, по-подходящо изразно средство и в същото време да следят внимателно новите научни открития. Колкото до месмеризма, той беше въведен в практиката на много места в Германия и намери официално приложение в не една болница; неговите окултни свойства бяха доказани и в него повярваха дори лекари, чиито необикновени способности, ученост и заслужена слава не са по кройката на самодоволните лектори по медиумизъм и психични отклонения.

Остава ни да добавим още няколко думи, преди да приключим с таза неприятна тема. Струва ни се, че позитивистите се чувстват щастливи от самозаблудата, че последователите на Конт са най-големите учени в Европа. Доколко техните претенции могат да бъдат справедливи в очите на другите учени - това ние не знаем, но Хъксли, който навсякъде е сочен като един от най-го­лемите европейски учени, решително отклонява тази чест (доктор Модели от Лондон постъпва по същия начин).

В лекцията си, прочетена за първи път през 1868 г. в Единбург, Хъксли изразява голямата си изненада от това, че Йоркският архиепископ си позволил да отъждествява неговата философия с тази на Конт. „Доколкото въпросът засяга и мен - казва мистър Хъксли, - уважаемият прелат може диалектически да разкъса мистър Конт на части. Аз не откривам в позитивната философия почти никаква научна ценност, обаче намирам много неща, които (подобно на възгледите на ултрамонтанисткото католичество) напълно противоречат на самата същност на науката. По същес­тво философията на Конт може кратко да се охарактеризира като католицизъм минус християнство." По-нататък Хъксли даже изпада в гняв и започва да обвинява шотландците в неблагодарност за това, че са допуснали архиепископът да извърши подобна грешка - да признае Конт за основател на философия, която по право принадлежи на Юм. „Това е достатъчно - възкликва професорът - да накара Дейвид Юм да се обърне в гроба, защото тук, на разстояние почти един човешки глас до неговия дом, омаяната аудитория слушаше без сянка от възражение как неговите най-характерни учения се приписват на един францу­зин, роден 50 години по-късно, в чиито отчайващо скучни и многословни страници не намираме нито жива мисъл, нито ясен стил..."⁴

Бедният Конт! Изглежда, че височайшите представители на неговата философия са се ограничили (поне в тази страна) до „един физик, един лекар, специализирал се по нервни болести, и един юрист". Един много остроумен критик нарече това отчаяно трио „аномалистична триада, която в своята бурна дейност не намира време да се запознае с основните положения и закони на своя език".

В заключение ще кажем, че позитивистите не пренебрегват никакви средства, за да дискредитират спиритуализма в полза на своята религия. Те заставят своите върховни жреци да тръбят неуморно против него; и макар че стените на съвременния Йерихон едва ли ще се разпаднат на прах от техния тръбен звук, те не се гнусят от никакви средства за достигането на желаната цел.

Техните парадокси са уникални, а обвиненията им срещу спиритуа­лизма са направо връх на логиката. Неотдавна в една лекция например беше заявено следното: „Изключителното развитие на религиозния инстинкт съдейства за развитието на половото безсмъртие. Свещенос­лужителите, монасите, монахините, светците, медиумите, екстатиците и набожните хора се прославиха със своето неприлично поведение."

Щастливи сме да отбележим, че докато позитивизмът на всеослуша­ние се самообявява за религия, спиритуализмът никога не е претендирал за повече от това да бъде наука, развиваща се философия, или по-точно - изследване на скритите и все още необяснени загадки на природата. Обективността на тези разнообразни феномени беше потвърдена не само от представители на истинската наука, но и от хора, които стоят доста далече от нея.

Накрая можем да кажем за нашите позитивисти, които са така безцеремонни към всеки психологичен феномен, че наистина много приличат на празнодумеца на Самюел Батлър, който не можел да си отвори устата, без да издрънка някоя глупост!"

Бихме искали да не съществува необходимостта да насочваме кри­тичен поглед зад пределите на групичката от педанти и хора, неправилно представящи се като дейци на науката. Не може да се отрече обаче, че начинът, по който новите теми са осветлявани от големите научни капацитети, често остава без адекватна обществена реакция (т.е. без осъждането, което тяхната позиция действително заслужава). Предпаз­ливостта, израснала от установилия се в изследванията навик; експери­менталното преминаване от мнение към мнение; тежестта, придавана на признатите авторитети - всичко това благоприятства консерватизма на мисълта, който естествено води към догматизъм. Цената за научния прогрес обикновено е мъченичеството и преследванията, съпътстващи съдбата на новатора. Реформаторът на лаборатория е принуден, образно казано, да завоюва крепостта на навика и предразсъдъка с острието на щика. Рядко се случва приятелска ръка да е оставила някоя задна врата отворена. Шумните протести и наглото критикарство на дребните човечета от предния край на науката реформаторът можела остави без внимание. Враждебността обаче на другия клас опоненти представлява реална опасност, която той трябва да срещне лице в лице и да преодолее. Знанието се развива с нарастващи темпове, но великата общност на учените няма особена заслуга за това.

Определен тип учени постоянно се стараеха да направят всичко възможно, за да дискредитират новите открития заедно с техните откриватели. Слава богу, новаторите преодоляват всичко това със смелост, интуиция и настойчивост. Малко са природните сили, които (след откриването им) да не са били осмени, а след това и отхвърлени като абсурдни и ненаучни. След като се успокои гордостта на тези, които не са открили нищо, и бъдат удовлетворени справедливите искания, на които е. отказвано, докато това е възможно, идва момент, в който (за съжаление) самият новооткривател често на свой ред става потисник по отношение на другите откриватели в областта на естествените закони. Така, крачка след крачка, човечеството напредва по кръга на знанието; науката постоянно коригира грешките си и отново приспособява вчерашните теории към утрешния ден. Така е винаги не само в областта на психологията (например при месмеризма в неговото двойно значение на физически и духовен феномен), но и в случаите на открития, пряко свързани с точните науки, които лесно могат да бъдат демонстрирани.

Какво можем да направим? Да припомняме ли миналото? Да посоч­ваме ли средновековните учени, пригласящи на църквата в отричането на хелиоцентричната система от страх да не влязат в противоречие с църковните догми? Да припомняме ли как учените са отхвърляли твърдението, че вкаменените раковини, срещани навсякъде по лицето на земята, някога са били обитавани от живи животни? И как натура-листите от XVIII век са обявявали тези раковини за факсимиле на животните? Как са се сражавали и карали, как са водили битки и са се ругали почти цяло столетие над уважаемите мумии на древните векове, докато накрая Бюфон не приключил с този въпрос, доказвайки, че отрицателите грешат? Несъмнено стридената раковина може да бъде всичко друго, освен трансцендентална; тя е напълно осезаем предмет за всяка точна наука и ако учените даже по такъв повод не могат да постигнат съгласие, как тогава може да се очаква да повярват, че на спиритичните сеанси (ако присъстват честни медиуми) се появяват бързо изчезващи форми на ръце, лица, а понякога и на цели тела?

Съществува един труд, който скептично настроените хора на науката биха могли да прочетат през свободното си време с голяма полза за себе си. Това е книга, издадена от Флоренс, постоянен секретар на Френската академия на науките. В нея авторът разказва как великият натуралист се е борил и накрая е победил привържениците на факсимилето (теорията за раковината), и как последните, въпреки това, продължа­вали да отричат всичко. Те отричали Франклин и неговото електричес­тво; смеели се над Фултьн и неговата кондензирана пара; препоръчали усмирителна риза за инженер Пердоне, задето предложил да се построи железопътна линия; критикували Харвай и обявили Бернанд дьо Палиси за „толкова глупав, колкото и неговите гърнета".

В своя труд „Конфликт между религията и науката" професор Дрейпър проявява видима склонност да наклонява везните на справед­ливостта в полза на обвиненията единствено срещу църквата за препят­ствията, създавани по пътя на човешкия прогрес. При цялото си уважение и възхищение към този талантлив писател и учен, ние сме длъжни да протестираме и да дадем всекиму заслуженото. Много от горепосочените открития също са споменати от автора на „Конфликта..." Във всички случаи обаче той се нахвърля върху упоритото съпротивле­ние срещу откритията от страна на духовенството, като същевременно премълчава за аналогичното противодействие, изпитвано от всеки ново-откривател от ръката на учените. Неговото изказване в полза на науката, че „знанието е сила", несъмнено е справедливо. Злоупотребите обаче с тази сила (или власт), независимо дали са резултат на излишък от мъдрост, или от невежество, са еднакво неприятни по своите последст­вия. Освен това духовенството вече е принудено да замълчи. Неговите протести сега едва ли биха предизвикали някакво внимание в света на науката. В същото време обаче, когато богословието е изтласкано на заден план, учените с две ръце се хванаха за скиптъра на деспотизма и го използват (както херувимът използва огнения меч), за да не допуснат хората до дървото на вечния живот, задържайки ги в света на тленната материя.

Редакторът на лондонския „Спиритуалист" (в отговор на критиката ,на доктор Галие по адрес на теорията за огнената мъгла на Тиндал) казва, че ако цялата общност на спиритуалистите още не е изгорена жива на огньовете на площад Смитфийлд, то ние сме задължени за тази милост само на науката. Добре, нека да се съгласим, че учените по косвен път са станали обществени благодетели на обстоятелството, че вече не е на мода да се изгарят ерудираните хора. Няма ли да бъде справедливо обаче да .зададем въпроса, можеха ли спиритуалистите да се чувстват толкова спокойно (както се чувстват сега), ако при отношението, което сега демонстрират към спиритуализма, хора като Фарадей, Хъксли, Агасиз и др. разполагаха с цялата неограничена власт, която в миналото е притежавала инквизицията? Даже ако предположим, че те не биха започнали да изгарят на живо вярващите в съществуването на света на духовете, тъй като не съществува закон, позволяващ живи хора да бъдат предавани на кремация, не биха ли изпратили те всеки спиритуалист в лудницата? Нима те не ни наричат „неизлечими маниаци", „халюцини­ращи глупци" „идолопоклонници" и с ред други подобни имена? Наис­тина, ние не разбираме какво е могло да подтикне редактора на „Спиритуалист" до такава степен на благодарност към науката, че да я защитава толкова благосклонно. Предполагаме обаче, че неотдавнаш­ните преследвания на триото Ланкастър-Дънкин-Слейд в Лондон ще отворят пълните с надежда очи на спиритуалистите и ясно ще покажат, че заинатилият се материализъм често бива по-глупаво фанатичен от самия религиозен фанатизъм.

Едно от най-умните произведения, принадлежащи на перото на професор Тиндал, е очеркът „Мартине и материализмът". След няколко години авторът вероятно ще бъде по-близко до мисълта да прередактира някои непростимо груби изрази. Сега обаче няма да се занимаваме с това, а ще разгледаме неговата позиция за феномена на съзнанието. Приведеният по-долу въпрос той цитира от Мартине: „Човек може да каже - аз чувствам, мисля, обичам, но как съзнанието се влива в този проблем?" Тиндал отговаря така: „Преходът от физиката на мозъка към съответните факти на съзнанието е невъзможен. Нека допуснем, че определената мисъл и молекулярното действие на мозъка протичат едновре­менно. Ние не притежаваме интелектуален орган, нито дори зачатък на такъв орган, който да ни даде възможност да преминем по мисловен път от едното към другото. Те се появяват едновре­менно, но ние не знаем защо. Ако нашите умове и сетива можеха да се разширят дотолкова, че да бъдем в състояние да виждаме всяка молекула на мозъка; ако бяхме способни да проследим всички техни движения, всички техни връзки, всички техни електрически разряди (ако там има такива) и ако бяхме добре запознати със състоянието на мислите и чувствата - ние въпреки всичко щяхме да бъдем също толкова далеко, както и преди това, от решаването на проблема. По какъв начин тези физически процеси са свързани с фактите на съзнанието? Бездната между тези два класа феномени би си останала интелектуално непрохо­дима."¹²⁴

Тази пропаст е толкова непроходима за професор Тиндал, колкото е неразбираема и огнената мъгла, при която ученият се сблъсква с непознаваемата причина, представляваща препятст­вие само за хората, лишени от интуиция. Трудът на професор Буханан „Конспекти на лекциите на неврологичната система на антропологията", написан още през 1854 г., подсказва една много интересна мисъл и ако лъжеучените всезнайковци бяха вникнали в нея, те биха се приближили до разбирането, как може да се построи мост над тази страшна пропаст.

Това е една от онези ракли, в които грижливото настояще пази мислите-семена на урожаите на бъдещето. Зданието на матери­ализма обаче е построено изцяло само върху един груб фундамент - разсъдъкът.

„... Техните духовни водачи живеят в донаучното минало и дори най-силните умове сред тях са станали невъзприемчиви за научната истина. Те имат очи, но не виждат, имат уши, а не чуват; защото очите и ушите им са заети от образи и звуци от друг век. По отношение на науката техните ултрамонтанистки мозъци, вследствие на недостатъчната тренировка, представляват по същество неразвити детски мозъци; в крайна сметка се получава така, че бидейки деца в научните познания, но разпо­лагайки с духовна власт над невежите, те морално поддържат и осъществяват постъпки, които предизвикват изчервяване от срам у по-разумните в тяхната собствена среда."¹²⁵ Същото това огле­дало окултистите държат пред лицето на науката, за да може тя да види и собствения си образ.

От времената, когато историята е отбелязала първите закони, създадени от човека, никога не е съществувал народ, чиито законоположения да не изискват свидетелски показания на двама или трима заслужаващи доверие свидетели, когато се решава въпросът за живота или смъртта на някой от неговите граждани. „По свидетелството на двама или трима свидетели този, който заслужава смърт, трябва да бъде предаден на смърт"¹²⁶ - казва Мойсей, първият законодател, когото срещаме в древната исто­рия. „Законите, които предават на смърт човека на основание показанията само на един свидетел, са опасни за свободата -казва Монтескьо. - Разумът изисква да има поне двама свидете­ли."

Така навсякъде и във всички страни хората са стигнали до мълчаливото съгласие за ценността на свидетелствата. Учените обаче не приемат свидетелските показания на милиони хора, ако те противоречат на едно тяхно положение. Напразно стотици хиляди свидетелстват за фактите. Учените решиха да останат слепи и глухи. Тридесетте години на практически манифестации [проявления - бел. ред.] на спиритични феномени и свидетелст­вата на няколко милиона вярващи в тях в Америка и Европа несъмнено имат право на някакво уважение и внимание.

По отношение на науката като цяло, както към божествена цел, целият цивилизован свят трябва да изпитва дълбоко уваже­ние, защото единствено науката може да даде на човека възмож­ност да разбере божеството по пътя на правилната оценка на неговите творения. „Науката е разбиране на истината или фак­тите - казва Уебстър, - тя е изследване на истината заради самата нея и търсене на чистото знание." Ако това определение е правилно, мнозинството съвременни учени ще се окажат измени­ли на своята богиня. „Истината заради самата нея!" А къде трябва да се търсят ключовете за всички тайни на природата, ако не в пренебрегваната досега тайна на психологията? Уви! Толкова много са учените, които в своите изследвания на природата внимателно сортират фактите, избирайки за изследване само онези от тях, които най-леко се съгласуват с предразсъдъците.

За психологията няма по-коварен враг от областта на медицината, наречена алопатия. Излишно е да напомняме на учените, че сред всички така наречени точни науки медицината най-малко заслужава това название. Въпреки че измежду различните области на медицинската наука лекарите са длъжни повече от всичко да изучават психология, тъй като без познаването й тяхната практика се изражда в просто налучк­ване и интуиция, те почти напълно я пренебрегват. Най-малкото отстъпление от провъзгласените от тях доктрини се разглежда като ерес и въпреки че непопулярният и непризнат метод на лечение може да спаси хиляди животът, те, т.е. цялата корпорация [общност, но в негативен нюанс - бел. ред.] от лекари, са готови да се вкопчат в отдавна приетите хипотези и предписания и да осъждат новатора и неговото откритие дотогава, докато то не бъде официално одобрено. Междувременно не­щастните пациенти могат да умрат, но докато професионалната гордост на този тип лекари не бъде удовлетворена, това има само второстепенно значение. Теоретически медицината е най-добрата наука и същевремен­но никоя друга наука не проявява толкова примери на дребни предраз­съдъци, материализъм, атеизъм и злобен инат. Пристрастието към някакъв определен метод и покровителството на водещите лекари едва ли някога са били съобразявани с полезността на откритията. Кръвопус­кането, пиявиците, бурканчетата и ланцетьт - всички те са минали през своите върхове на популярност, за да изпаднат накрая в заслужена немилост. Водата, която сега свободно дават на болните от треска пациенти, преди време не им се даваше; топлите вани бяха изместени от студената вода, а някога хидропатията беше станала мания. Хининовата кора, която един съвременен защитник на библейския авторитет сериозно се опита да отъждестви с райското „Дърво на живота"¹²⁷ , (и която е донесена в Испания през 1632 г.), дълги години оставаше недооценена. Тук църквата поне веднъж прояви повече благоразумие от науката — по молба на кардинал Де Луиджи, Инокентий Х й даде покровителството на своето могъщо име.

Авторът на старинната „Демонология" привежда много при­мери за ефикасни лечебни средства, които отначало са били избягвани, а впоследствие са привличали вниманието благодаре­ние на чиста случайност. Той доказва също така, че повечето от новите открития в медицината са не друго, а „съживяване и ново приспособяване на много древна практика". През миналото столетие знахарката мадам Нюфле широко рекламирала и про­давала неизвестно лекарство срещу тении и глисти от корен на мъжка папрат. Тази тайна била купена от Людвик XV за голяма сума пари, а впоследствие лекарите открили, че още Гален е препоръчвал това средство и го е използвал за лечение. Знаменитият прах на Портландския херцог срещу подагра за първи път е бил препоръчан от Целиус Аврелианус. По-късно било устано­вено, че от този прах са се ползвали писателите на ранното средновековие, които го открили в писанията на древногръцките философи. Същото се случило и с доктор Хасън, чието име носи лекарството. Това знаменито лекарство (скрито под новото наи­менование) било опознато като ливаден шафран, който несъмне­но е противоотрова при подагра. Подобни средства били признати и защитавани от Срибасиус, велик лекар от IV век, както и от Етнус Амиденус, също известен лекар от Александрия (V век). Впоследствие престанали да използват това лекарство и то изпаднало в немилост само защото било твърде старо, за да заслужи благосклонността на медицинските факултети, процъф­тяващи в края на миналото столетие!

Даже великият и мъдър физиолог Магенди не избегнал съдбата да открие нещо, което вече е било изпробвано и утвърдено от по-старите лекари. Плиний също ни уверява, че екстрактът от вишневи костилки и бадеми лекува и най-силната кашлица. Както много правилно отбелязва авторът на „Демонология", може смело да се твърди, че „всички тайни на препаратите на опиума, сочени като открития на съвременността, могат да бъдат срещнати в съчиненията на древните автори", които са толкова дискредитирани в наши дни.

Общопризнато е, че от незапомнени времена Изтокът е бил страна на мъдростта. Даже в Египет не са изучавали ботаника и минералогия толкова задълбочено, както в древната Средна Азия. Въпреки това, когато става дума за магия, рядко някой се сеща за индийската магия, тъй като за ползването на магията в Индия е известно по-малко, отколкото в другите древни страни. У индусите магията е била и продължава да бъде по-езотерична, отколкото у египетските свещенослужители. Тя била смятана за толкова свещена, че са я използвали само в случаите на крайна необходимост. Магията е била считана за дело, по-значително и важно от религията, и дори повече от това — магията е била смятана за божествена. Египет­ските йерофанти, независимо от тяхната чиста нравственост, въобще не могат да бъдат сравнявани с индуските аскетични химнософи нито по святостта на живота, нито по чудотвор­ните им сили. Сред хората, които са се срещали с тях, тези мъдреци се ползвали с пр-голямо уважение от халдейските магове. Отказвайки се от най-елементарните удобства на живота, те обитавали горите и водели живот на самотни отшелници, докато техните египетски братя не се придържали към такива правила. Независимо от всички гонения, на които историята подлагала хората, занимаващи се с магия и предска­зания, тя ги е провъзгласила за притежатели на най-големите тайни в медицинските познания, ненадминати в приложението им в практиката. В индийските манастири се пазят многобройни томове, в които се привеждат доказателства за необикновената ученост на тези хора. Опитите за обвинения, че те всъщност само са ползвали онова, което им е било предадено като наследство от най-святите Риши - първите седем мъдреци, трябва да се разглеждат като обикновена спекулация от страна на представи­телите на точните науки.

„Грижата, която древните проявявали за образованието на младежта, приобщавайки я към възвишени и добродетелни мисли и чувства, им прави особена чест, а техните афоризми и беседи, доколкото са записани от историците, показват, че те са били познавачи на философията, метафизиката, астрономията, нрав­ствеността и религията" — казва един съвременен автор. Тези мъдреци запазвали своето достойнство дори под властта на най-могъщите принцове, които те не удостоявали с посещения и не безпокояли с никакви молби. Ако принцовете искали да получат съвет или молитва от тези святи хора, те били длъжни да отидат сами при тях или да проводят пратеници. За тези хора не съществувала тайна сила на растение или минерал, която те да не познавали. Те изследвали тайните на природата и били добре запознати с физиояогията и психологията, в резултат на което създали науката махагиотия, която сега презрително наричат магия.

По времето, когато чудесата, записани в Библията, станали за християните признати факти (да не се вярва в които вече се приемало за грях и отстъпничество), разказите за удивителните случаи и чудеса, съдържащи се в Атхарва-Веда, предизвиквали у европейците презрение и се разглеждали като доказателства за намесата на дяволска сила. И все пак тъждествеността между тези феномени може да бъде показана в много аспекти, незави­симо от нежеланието на някои санскритолози. Освен тава, както вече бе доказано, Ведите са се появили много векове преди Библията и оттук лесно може да се направи изводът, че една от свещените книги е резултат на плагиатство.

Преди всичко, индуската космогония показва колко погрешно е мнението, преобладаващо сред цивилизованите народи, че индусите някога са считали Брама за свой главен, върховен бог. Брама е второстепенно божество и подобно на Йехова е „двига­тел на водите". Той е ТВОРЯЩ бог и в своите алегорични изображения притежава четири глави, съответстващи на четири­те посоки на света. Той е демиург - архитект на света. „В първоначалното състояние на творението - казва Полеровска -зародилата се вселена, потопена във вода, почивала в лоното на Вечността."

Появявайки се от този хаос и мрак, Брама, архитектът на света, плувал на лотосово листо, носено по водата, без да може да различи нещо друго, освен вода и мрак. Тук откриваме пълна идентичност с положенията на египетската космогония, която още в първите си фрази представя Астор, или Майката на Нощта (която е безграничен мрак), в качеството на първичен елемент, който покрива безкрайната бездна (оживотворявана от водата и вселенския дух на Вечния), самотно пребиваваща в Хаоса. Както и в еврейското Свето писание, историята на сътворението започва от Духа Божи и неговата творческа емана­ция - друго Божество¹²⁸. Осъзнавайки своето печално състояние, Брама в ужас се пита: „Кой съм аз? Откъде идвам?" Тогава той чува глас: „Насочи своята молитва към Бхагават - Вечния, известен също под името Парабрама." Брама престава да плува, изправя се и заема позата на съзерцание върху лотоса, насочвай­ки мисълта си към Вечния. На последния му се харесала тази проява на набожност и той разсеял първичната тъмнина и разкрил способността на Брама за осъзнаване. „След това Брама излиза от вселенското яйце (от безкрайния хаос) във вид на СВЕТЛИНА, защото неговото разбиране вече се е разкрило, и той пристъпва към работа с помощта на божествения дух, заключен в него самия; той ДВИЖИ вечните води и в качеството си на ДВИГАТЕЛ на водите, той е Нарайяна."

Лотосът е цвете, еднакво свещено за египтяните и за индусите, и служи като символ на Хорус (Хор) също както и на Брама. В Тибет и Непал не може да се намери нито един храм, където то да не присъства. Клончето от ЛИЛИЯ, поставено в ръката на архангела, който го поднася на Дева Мария на картината „Благовещение", по своя езотеричен символизъм има абсолютно същото значение. Интересуващите се от тези въпроси отпращаме (за повече подробности) към сър Уилям Джонс. У индусите лотосът е емблема на творящите природни сили, действащи чрез ОГЪНЯ и ВОДАТА (духа и материята). „Вечний! - се казва в един стих от „Бхагават-Гита". - Аз виждам Брама, твореца, на трона в ТЕБЕ над лотоса." Сър У.Джонс показва, че семената на лотоса съдържат (още преди да започнат да прерастват) напълно сформирани листчета, миниатюрни образци на това, което по-късно ще стане истинско растение, или както се изразява авторът на „Езическата религия": „Природата по този начин ни дава образец за предварителното ФОРМИРАНЕ на своите творения." По-нататък той пояснява, че семената на всички (phanorgamous) близкородствени растения, разцъфтяващи в съответните цветове, съдържат ембрионално вече сформираното растение”

У будистите лотосът има същото значение. Маха-Майя или Маха-Дева, майката на Гаутама Буда [вж. разликата между будизъм и будхаизъм - бел. ред.], била предупредена от Бодхи-сатва (духа на Буда), че ще й се роди син, при което Бодхисатва се появил до ложето й с ЛОТОС в ръка. По същия начин Озирис и Хорус винаги са били изобразявани от египтяните с цвят от лотос.

Всички приведени факти насочват към общия източник на тази идея, залегнала в трите религиозни системи - индийската, еги­петската и юдео-християнската. Където и да присъства мистич­ната водна лилия (лотосът), тя символизира еманацията на обективното от неосезаемото, прехода на вечната мисъл на винаги невидимото Божество от абстрактността в конкретните или зрими форми. Веднага след като тъмата се разсеяла и „била светлина­та", разбирането на Брама се разкрило и той видял в идеалния свят (във вселената, която дотогава лежала във вечността, скрита в божествената мисъл) първообразите на безкрайното множество бъдещи неща, които ще бъдат извикани към съществуване и следователно ще станат видими. В този първи стадий на дейст­вието Брама още не е станал архитект и строител на Вселената, тъй като му е било необходимо (като архитект) да се запознае с плана и да си представи идеалните форми, които все още почивали в лоното на Вечния-Единен, също както бъдещите листа на лотоса са скрити в семето на това растение. Всъщност именно това е идеята, в която трябва да търсим произхода и обяснението на следния стих от еврейската космогония: „И казал Бог, нека земята да създава... овощни дървета, даващи плодове, чиито семена са заключени в тях самите."

Във всички примитивни религии „Синът на Отеца" е творящ Бог, т.е. Неговата мисъл става зрима. В дохристиянската епоха, от индийската Тримурти до трите кабалистично обяснявани глагола на еврейските свещени писания, тройственото божество може съвсем отчетливо да се открие в алегоричните форми на всяка нация. В християнското вероизповедание виждаме само ашладисване на ново клонче към стария ствол и приемането от страна на гръцката и римската църква на символичната лилия, която архангелът държи в момента на благовещението, насочва към същото метафизично значение.

Лотосът е продукт на огъня (топлината) и водата, оттук - и двойният символизъм на духа и материята. Бог Брама е второто лице на Троицата, каквито са също Йехова (Адам-Кадмон) и Озирис, или по-скоро Пимандър — Силата на Божествената мисъл на Хермес, тъй като Пимандър е в основата на всички египетски учения. ВЕЧНИЯТ е Духът на Огъня, който събужда, оплодот-ворява и развива в конкретна форма всичко, което е породено от водата или изначалната земя, излязла от Брама. Но вселената сама е Брама и той е вселената. Това е философията на Спиноза, която той извежда от учението на Питагор, и това е същата философия, за която Дж. Бруно прие мъченическата си смърт. Този исторически факт показва доколко християнското богосло­вие се е заблудило и отклонило встрани от своята изходна точка. Бруно е бил осъден на смърт заради тълкуването на един символ, приет от ранните християни и разяснен от апостолите! Клончето от водната лилия на Бодхисатва, а впоследствие и на ангел Гавраил, като символ на огъня и водата, или идеята за творението и пораждането, е разработено в най-ранния догмат на тайнството на кръщението.

Доктрините на Бруно и Спиноза са почти тъждествени, макар изразните средства на последния да са по-завоалирани и по-вни­мателно подбрани от тези, които намираме в теориите на автора на „Causa Principio et Uno" или „Infinito Universo et Monti". И Бруно, който признава, че негов източник е бил Питагор, и Спиноза, който без пряко посочване на източника на своята философия издава тайната на нейния произход - те и двамата разглеждат Първопричината от една и съща гледна точка. За тях Богът е цялостна Същност, Безкраен Дух и единственото Същес­тво, напълно свободно и независимо както от следствията, така и от другите причини. Той, чрез същата тази Воля, която е създала всичко и е дала първия импулс на всички космически закони, непрекъснато поддържа съществуването и реда в цялата вселена. Също като индийските свабхавики (които погрешно са наричани атеисти заради твърденията им, че всички хора, подобно на боговете и духовете, са се родили от Свабхава, или от тяхната собствена природа¹²⁹), така и Спиноза и Бруно стигнали до заключението, че Богът трябва да бъде търсен вътре в приро­дата, а не извън нея. Доколкото творението е пропорционално на мощта на твореца, то вселената, също както и нейния творец, трябва да бъде безкрайна и вечна, като една нейна форма еманира от своята собствена същност и твори на свой ред друга. Съвре­менните коментатори твърдят, че Бруно „без да храни надежди за друг, по-добър (задгробен) свят, все пак предпочел да се раздели с живота си, отколкото със своите убеждения", давайки по този начин да се разбере, че Дж. Бруно не е вярвал в продължаването на живота след смъртта. Професор Дрейпър решително твърди, че Бруно не е вярвал в безсмъртието на душата. Говорейки за безбройните жертви на религиозната не­търпимост на папската църква, той отбелязва: „Преходът от този живот към следващия (задгробния), макар и през тежки изпита­ния, е бил разбиран като преход от временните страдания към вечното щастие... В своя път през долината на мрака мъчениците са вярвали, че една невидима ръка ще ги поведе... За Бруно такава духовна опора не е съществувала. Философските убеждения, заради които той пожертвал живота си, не са могли да му дадат такова утешение."¹³⁰

Професор Дрейпър изглежда притежава много повърхностни знания за истинските вярвания на философите. Няма да комен­тираме Спиноза и ще му позволим да остане в очите на своите критици като краен атеист и материалист, тъй като предпазли­востта на неговите изрази е такава, че за човек, който не чете между редовете и не е запознат с тайното значение на питаго-рейската метафизика, ще е изключително трудно да разбере какви са в действителност неговите убеждения. Колкото до Джордано Бруно, ако наистина се е придържал към учението на Питагор, той е трябвало да вярва в задгробния живот и следова­телно не би могъл да бъде атеист, чиято философия не му давала въпросното „утешение". Обвиненията срещу него и последвалите ги признания, както са изложени от професор Берти в книгата „Животът на Бруно", съставена по автентични документи, доказа по безспорен начин, каква е била в действителност неговата философия, вяра и учение. Заедно с Александрийските платоници и по-късните кабалисти той вярвал, че Исус е бил маг в смисъла, в който тази дума е използвана от Порфирий и Цицерон. Магията е била ценена като божествено знание във формите, в които е била прилагана от Филон Юдейски (който описвал маговете като притежаващи най-голяма способност за прониква­не в съкровените тайни на природата), а не в унизителното значение, придавано на тази дума в наше време. Според неговата възвишена концепция маговете са били святи хора, които, абстрахирайки се от всичко земно, са разсъждавали за божес­твените добродетели, дълбоко разбирайки божествената при­рода на боговете и духовете; те посвещавали другите в тези тайни, разкривайки идеята, че човек в продължение на целия си живот може да поддържа постоянна връзка с тези невидими същества. Истинските философски убеждения на Бруно биха могли да се покажат по-пълно и точно, ако приведем части от обвинителната реч срещу него и откъси от неговите собствени признания.

Изложението на неговия обвинител Мосениго звучи така: „Аз, Жуан Мосениго, син на високопочитания сър Марк Антонио, по повеля на съвестта и по указание на моя духовник изобличавам пред вас, о, високопочитаеми отци, Джордано Бруно в това, че при разговор с мен в моя дом той няколко пъти каза, че католичеството кощунства, твърдейки, че хлябът се превръща в Христова плът; че той е против месите; че никоя религия не го привлича; че Христос е бил негодяй и ако се е занимавал с недобри дела и е отклонявал народа от правия път, то е можело да се предвиди, че ще го поставят на кола; че у Бога няма никакви различни лица и че такива различия биха Го унижили; че светът е вечен и че съществуват безкрайни светове; че Бог ги създава непрекъснато, тъй като желае да проявява своята мощ; че Христос е извършвал деяния, които са изглеждали като чудеса; че той е бил маг, каквито са били и апостолите; че той е правел същото, което са правели и те, и даже повече от това; че Христос е проявил нежелание да умре и е избягвал смъртта, доколкото е можел; че няма наказание за греховете; че душата, създадена от природен процес, преминава от едно животно в друго, и че както грубите животни се раждат от разврата, така се раждат и хората, когато след разлагането на телата им се наложи отново да се родят."

Въпреки че цитираните думи са предателски, те все пак ясно насочват към вярата на Бруно в метампсихозата на Питагор, което, дори ако е разбрано непълно, доказва, че той е вярвал в превъплъщението.

По-нататък обвинителят казва: „Той прояви признаци на желание да стане основател на нова секта, наричана „Нова философия". Той каза, че Девата не е могла да роди и че католическото вероизповедание е пълно с кощунства срещу величието на Бога; че на монасите трябва да се отнеме правото на диспути и на доходи, тъй като те развращават света; че всички те са магарета, а техните учения са учения за магарета; че ние нямаме доказателства, че нашата вяра е заслужила одобрение пред Бога; че правилото „не прави на другите това, което не искаш да направят на тебе" е напълно достатъчно за праведен живот и че той се надсмива над всички други грехове и се учудва на дългото търпение на Господа, допускащ съществуването на такова множество от ереси у католиците. Той каза, че ще се заеме с изкуството на прорицанието и тогава целият свят щял да тръгне след него; че св. Томас и всички доктори не знаят нищо в сравнение с него и че той може да зададе такива въпроси на най-добрите богослови в света, че те няма да бъдат в състояние да отговорят."

На това обвиняемият философ отговорил със следното приз­нание за своята вяра, която по същество е вярата на учителите от древността: „Аз вярвам в съществуването на безкрайна вселена като резултат от безграничната божествена мощ, тъй като аз бих оценил като недостойно за божествената добродетел и сила, ако тя (бидейки в състояние да създаде, освен този свят, безкрайно много други светове) би взела да създава крайно мироздание. По такъв начин аз заявявам, че съществуват безброй отделни свето­ве, подобни на нашата земя, които, както учи Питагор, и както аз разбирам, са звезди, подобни по своето естество на Луната, на други планети и на други звезди, които са безбройни; всички тези небесни тела са светове, които нямат брой, и всички те образуват безкрайната Вселена в безграничното пространство; това се нарича безгранична Вселена с безбройни светове и в него има двойно величие - величието на Вселената и на затвореното в нея множество светове. Косвено това може да се тълкува като нещо противоположно на правоверната истина.

Освен това, в тази Вселена аз откривам Вселенското Прови­дение, благодарение на което всичко живее, расте и се движи в своето усъвършенстване, и аз разбирам това двояко: първо - в аспекта, в който цялата душа присъства в цялото и във всяка частица от цялото, и това аз наричам природа, сянка и отпечатък на божествената стъпка; второ - в неизразимия вид, в който Богът като същност, присъствие и сила се намира навсякъде, във всичко и над всичко, не като част, не като душа, а като нещо неизразимо. Освен това, според мен всички атрибути на божествеността са едно и също нещо.

Също както богословите и великите философи, аз различавам три атрибута: сила, мъдрост и доброта, или по-точно - ум, разсъдък и любов, които отначало получават битие в ума, след това придобиват конкретно индивидуално битие чрез разсъдъка и накрая се хармонизират чрез любов. Ето така аз разбирам битието във всичко и навсякъде и няма нищо, което да не участва в битието; няма битие без същност точно както нищо не може да бъде красиво без присъствието на красота; по такъв начин нищо не може да бъде свободно от присъствието на божественост, и така по пътя на разсъжденията, аз стигам до разбирането за различията на божествеността.

Допускайки причинност за възникването на света, аз мисля, че в цялото си битие той зависи от първопричината, така че аз не отхвърлям термина „творение", което разбирам така, както се е изразил Аристотел: „Бог е това, от което светът и цялата природа зависи"; така че, според обяснението на св. Томас, светът, бил той вечен или временен, зависи от първопричината, тъй като няма нищо, което да е независимо в него.

После, що се отнася до истинската вяра (но с философско тълкуване на индивидуалността на божествените лица), това е мъдростта и синът на ума, наричан от философите „интелект", а от богословите „Слово", което се било облякло в човешка плът. Придържайки се към философията, аз не можех да разбера това, съмнявах се и не вярвах в него; но доколкото си спомням, не съм изразявал тези си съмнения нито устно, нито писмено... Колкото до Светия Дух в трето лице, аз не мога да го разбера така, както изисква вярата, а по питагорейски и подобно на Соломон го разбирам като душа на вселената или като присъщ на вселената, според казаното в мъдростта на Соломон: „Духът Божи изпълнил цялата земя и това, в което се съдържа всичко" - това напълно се съгласува с питагорейската доктрина, пояснена от Виргилий в текста „Енеида"...

От този дух, който наричат живот на Вселената, според моето разбиране и по моята философия, след това произлиза животът и душата на всичко онова, което има живот и душа, която според мен е безсмъртна така, както и всички тела, които в своята субстанция са безсмъртни, тъй като няма друга смърт, освен разделянето и събирането - учение, което изглежда е изразено в Еклезиаста, където е казано: „И няма нищо ново под слънцето, което е сега - то е, което е било" [„Което е било, то е, което ще бъде, и няма нищо ново под слънцето" е друга версия на същото -бел. ред.]."

По-нататък Бруно признава неспособността си да разбере учението за трите лица на Божеството (троицата), както и съмненията си относно въплъщението на Бога в Исус, но твърдо подчертава своята вяра в ЧУДЕСАТА НА ХРИСТОС. Бидейки питагорейски философ, как е можел да не вярва в тях? Наистина, под безжалостния натиск на инквизицията той (подобно на Галилей) впоследствие се отрекъл и се оставил на милостта на своите преследвачи-черковници, но това е разбираемо, ако се има предвид, че той е говорел като човек, поставен между дибата и огъня, и че човешката натура не може през цялото време да бъде героична, особено когато телесната обвивка е обезсилена от изтезания и затворничество.

Ако не беше навременното появяване на авторитетния труд на Берти, ние така и бихме продължавали да почитаме Бруно като мъченик, бюстът на който би стоял високо в Пантеона на точната наука, увенчан с лаври благодарение на Дрейпър. Сега обаче разбираме, че Бруно не е бил нито атеист, нито материалист, нито позитивист, а просто питагореец, който преподавал фило­софията на древна Азия и се стремял към придобиването на магически сили, така презирани от школата на самия Дрейпър.

Нищо по-забавно от това непредвидено усложнение не се е случвало, откакто предполагаемата статуя на св. Петър (в резул­тат на изследванията на нечестивите археолози) се оказала Юпитер от Капитолия, а тъждествеността на Буда със св. Йосиф станала повече от очевидна.

И така, издирвайки исторически архиви навсякъде, където това беше възможно, ние откриваме, че няма такъв фрагмент в съвременната философия, била тя нютоновска, картезианска, хъкслианска или някаква друга, който да не е заимствай от древните извори на Изтока. Даже позитивизмът и нихилизмът имат своите прототипи в екзотеричната част от философията на Капила, както това правилно посочва Макс Мюлер. Вдъхновени­ето на индийските мъдреци - ето кое е проникнало в тайната на съвършената мъдрост. Именно техните ръце са люлеели люлката на първото дете, което ние кръстихме с името Съвременна наука.