Книга Благодарности

Подчертавам третия момент, прощаването. То е житейският аспект, който отличава учението на Христос от всички останали. Ако се откъснем от земните стремежи за власт на организираната църква и преди всичко от Стария завет, защото той няма нищо общо с любовта и любящия отец, за които Христос говори, ще стане ясно защо Исус е бил прикован на кръста.

Законът за кармата, Законът за равновесието, обикновено се свързва с отрицателния, болезнения опит. Принципът му на действие обаче е същият и в противоположна посока -приятната, конструктивно-позитивната. Това, което в даден живот се явява като привилегия - добро семейство, стабилно финансово състояние, професионално щастие, разбирателство с децата или лечителски дарби - е жътвата от минал живот.

Експертът по реинкарнация Труц Хардо обяснява: „Ние виждаме, че кармата се интерпретира погрешно като несправед­ливо извършени минали дела, но в частност тя няма нищо общо с наказанието, защото в творението на Бога не съществува нака­зание. Кармата означава, че каквото е посято, това ще бъде пожъ­нато. Ако погледнем какви плодове събираме в резултат на дейст­вията си, с времето ще се научим да вършим дела, които биха ни донесли само сладки плодове. Законът за кармата засяга един про­никващ много животи процес на познание и в крайна сметка ни помага - заради опита - да мислим, говорим и действаме според Божествените закони на любовта. " ^{(27, S. 173)}

Във вселената никоя добра постъпка не може да остане забравена. Дори понякога да ни се струва, че тотално сме изоставени.

Всъщност точно тук е мястото на търсещия. Езотерикът, който търси в себе си, се различава от екзотерика (който живее във външния свят) по това, че той не се задоволява само с повърхностни и чисто материални модели на мислене, а иска да проникне в дълбочина, до причината. Той иска да разбере защо е болен или самотен, защо изведнъж е започнал да успява и да среща особени хора, или да му се случват странни неща. Иска да знае какво прави на тази планета, каква е задачата му тук, каква е ролята му в този театър и как може да играе още по-добре...

В този смисъл заниманията с духовно-спиритуални теми могат да го направят по-спокоен, по-уравновесен и по-разбиращ, по-толерантен, но и по-директен, по-осъзнат, посмел, готов на рискове - за да върви по собствения си път в хармония с духовните закони.

Не трябва да забравяме, че има хора, при които пушката гърми наобратно. Някои „избраници" превъртат нещата, губят почвата под краката си в тези теми, защото „Егото" им (не душата) се чувства призвано за нещо повече. Те изоставят ежедневните си задължения (семейство, домакинство, печелене на пари...), губят себе си в илюзии и мисловни конструкции и впоследствие стават дори по-зле от преди.

Това, мои скъпи читатели, е другата страна на медала. С книгите си успях да вложа у много хора импулси да гледат на света с други очи, за да могат в бъдеще да живеят по-осъзнато и по-самостоятелно. Но и аз трябваше да осъзная, че някои от тях изобщо не можаха да влязат в контакт с казаното, започнаха да се страхуват, да живеят параноично, у тях се надигна гняв...

Когато разбера за подобни случаи, се питам дали нямаше да е по-добре да не пиша. Но с всичко в живота е така. Откривателят на електричеството също не си е представял, че на електрическия стол ще бъдат убивани хора...

Следователно, ако видим, че заниманията ни с определе-на тема не ни носят нищо, трябва да направим пауза и да оставим всичко настрана, да поработим вътрешно и практически да наблюдаваме какво от това, което сме прочели, реално е приложимо и ни носи положителни резултати.

Естествено Законът за кармата не означава, че във всеки живот винаги трябва да минаваме през калта (често ни го обясняват като „вина"), в която сме вкарали другите и самите себе си; все някога ще трябва да проумеем, че след като той действа перфектно в отрицателен план, е логично да се прояви със същата сила и в положителен. Или, като логични мислещи хора, да се опитаме в настоящето да посеем толкова добро, колкото можем, за да имаме право в предстоящото бъдеще или в някой друг живот да берем добри плодовете.

В Талмуда намираме всичко това още веднъж, обобщено в пет изречения:
Внимавай за мислите си, защото те ще станат думи, Внимавай за думите си, защото те ще станат действия, Внимавай за действията си, защото те ще станат навици, Внимавай за навиците си, защото те ще станат твой характер, Внимавай за характера си, защото той ще стане твоя съдба.
От тази гледна точка накратко ще разгледаме и въпроса за болестите, защото и те не падат от небето, а ни питат...

КОЙ Е ВИНОВЕН ЗА БОЛЕСТТА МИ?

Болестите наистина не падат от небето и не са никакви „ божии наказания". Със сигурност има вируси и вредители, които биха могли да предизвикат безредици в тялото ни, но само при наличие на подходяща почва: т. е., ако имунната система е отслабнала или е налице благоприятна духовна почва. Бог никога не наказва. Всичко, което ни се случва, е следствие от предишни действия.

„ Каквото горе, такова и долу": тялото би трябвало да е отра­жение на душата. Ако сме в душевна дисхармония, и тялото е в дисхармония. Ако изпитваме яд, и то започва да се „ядосва" и го показва с различни болести.

Те не могат да бъдат победени с външни средства, защото са наши приятели, които искат да насочат вниманието ни към нещо конкретно. Тук отново виждаме в действие Принципа на засмукването: колкото повече се страхуваме от дадена болест, толкова по-често се разболяваме от нея. Колкото повече се борим с някоя болест, толкова повече се засилва тя. Колкото повече искаме да я премахнем, толкова по-дълго остава при нас. Ако разберем нейните душевни послания, тя си отива от само себе си, защото не е дошла да вреди, а така да се каже - по „приятелска линия" - и като добър приятел иска да ни каже, че трябва да се променим, че душата ни е спряла развитието си. Следователно болестите не са врагове, а посланици. Всъщност не съществуват „болести", а само болни хора!

Нека си представим следното: един алкохолик е близо до края си. Ясно е, че черният му дроб се разпада, но той още не го знае. „ На тази възраст вече всичко вече се клати, та аз ли няма да се клатушкам пиян-залян." Той прави подобни изказвания, за да не признае, че вече е станал зависим от алкохола и че това е най-лесният начин да съсипе тялото си, както е опорочил своя разум. Той има своите готови отговори, но все пак тайно в себе си знае как стоят нещата. Не приема помощ и не е готов да вземе решение.

Единствената възможност е да му се трансплантира нов черен дроб (търговията с органи междувременно е доста печеливш бизнес) или да приема нов фармакологичен супер-препарат, който бързо може да възстанови чернодробните клетки. А може би, той ще отиде при някое от супер-децата, което като положи ръката си върху него, ще го освободи от болестта.

Въпросът е дали спонтанното изцеление ще промени нещо? Ще го накара ли да разсъждава различно и да се откаже от алкохола? След като черният му дроб отново заработи нормално, той ще продължи да пие, а неговият ангел-хранител ще си скубе къдравите коси... Посланията, които успя да предаде чрез съвестта му или коментарите на неговите приятели и познати... не помогнаха. Той не желае да слуша нито вътрешния си глас, нито гласовете отвън и това е идеалният начин да пропусне целта на живота си.

Всъщност, остава още едно нещо: здрав бой. Много е вероятно черният му дроб напълно да откаже и той да започне да се превива от болка... Жена му и без това вече се е изнесла, след което той все по-често бърка думите и не успява да контролира агресията си; ето че е сам в болницата, защото приятелите му „по чашка" никога не са му били приятели - нещо, което впоследствие болезнено се налага да разбере. Е, сега вече има необходимото време да помисли. Възможно е да осъзнае, че причината за прекомерния алкохол са страховете му. Едва когато го разбере, той наистина ще се излекува.

Добра или лоша е болестта? Иска ли повреденият черен дроб да прати някакво съобщение на притежателя си, или той трябва да го замени с нов, може би отглеждан изкустве­но? Възможно ли е лечение без промяна в мисленето?

Зад всяка болест се крие скрито послание на душата ни, независимо дали става дума за безобидна хрема или рак. Не е нужно да се борим с болестта, тя иска да разберем посланието й и да променим мисленето и действията си - така ще изпълним задачата и симптомът ще изчезне.

Какво имам предвид, когато казвам скрити послания на ду­шата? Ето няколко примера:
• Очите са сетивен орган, с който виждаме света; с тях въз­приемаме част от света. Ако имаме някакви функционални смущения, би трябвало да се запитаме какво не искаме да видим

• 
  какво не искаме да видим по начина, по който то съществува. Или кое точно ни изнервя, че не можем повече да го гледаме? Поговорката „Любовта е сляпа" и изразът за розовите очила показват същото. Ние не виждаме нещата ясно, очертано, не така, както всъщност съществуват, погледът е замъглен, а очилата са патерици, за да се прескочи собственият ограничен светоглед, който иска да се изплъзне от реалността. Нека зададем смисления въпрос има ли нещо, което човекът със засегнато зрение не желае да види? Дали някой не е късоглед, защото му липсва прозорливост? Дали не използва често изрази от сорта „ вече не искам да го виждам"? Дали не се е програмирал сам по този начин и просто казва на глас истината
  
• 
  че живее в скалъпена представа, изопачава реалността и не иска да я разгледа и види?
  

Човекът под хипноза - забележете без очила - започна да чете без да бърка, като десетгодишен, когато те не са му били нужни. Публиката силно се развълнува. След като прочете откъса докрай, хипнотизаторът отново го върна в настоящето, накара го да се изправи и да прочете още веднъж същия пасаж. Този път мъжът каза, че нищо не вижда и помоли за очилата си.

Зрителите бяха изумени. Току-що бяха получили доказателство, че лошото зрение на мъжа не се коренеше в очите му (защото явно той можеше да чете без очила), а че е свързано с гледната му точка. Дължи се на мнението му, на модела, през който гледа света, на начина, по който вижда себе си в света, на оценката, когато определя доброто и злото. С отворено, искрено, неограничено сърце и със светогледа на десетгодишен той можа да види редовете, въпреки че гледаше със същите очи. Но възрастният мъж, белязан от много събития, конфликти и разочарования, съответно с ограничен светоглед, не успя. Отново стигаме до това, което наднича през очите - душата; безсмъртният, духовният елемент; този, който обитава тялото.

Помислете за това!

• Какво ни казват ушите? И тук изразите са показател

ни: повече не мога да слушам, слушам с едно ухо, седнал съм на ушите си, по-слушам и по-слушание и т. н. Тези изра зи ясно показват къде е проблемът на хората със засегнат слух: те не искат да чуват, капсулират се, не издържат на критика, не искат да по-слушат. Те просто не-чуват това, което не искат да чуят, което не им пасва. Подобни хора се отличават често с подчертано твърдоглавие и духовна обездвиженост.

Естествено, лошото чуване би могло да означава и реакция на прекалено многото шум днес.

• Главоболието очевидно показва, че някой си блъска гла вата за нещо. Той не може да запази разума си спокоен. Някои действат безразсъдно или не могат да се наложат като лич ности. На други им завъртат главите. Едни са много дебе­логлави, а други - не могат да проумеят. Това показва, че хората с главоболие често са честолюбиви и се опитват да минат с глава през стената. Не е изключено честолюбието, властолюбието и волята на засегнатия да се „ качат в главата" му. Този, който прекалено работи с главата си или много разсъждава за смисъла, нарушава равновесието сърце/разум. Той е твърде претоварен. Втълпил си е нещо и го преследва едностранчиво. Главоболието показва, че в мисленето на засегнатия има нещо фалшиво, когато си блъска главата над абсолютно маловажни неща, иска да се подсигури от всички страни, премисля и все премисля, докато му бръмне главата.

• Ето и някои други изрази, които казват повече за органите ни: когато съм под напрежение, ми се ходи по нужда; бълвам жлъч и отрова (т. е. трябва да се научим да владеем агресията си); студеното сърце или безсърдечието също оказва влияние върху жлъчката. Тук повдигнатите въпроси се отнасят до това дали винаги слушаме сърцето си и какво място имат чувствата в живота ни. Едва ли има човек, който не знае, че когато някой ни ходи по нервите, действително страда нервната система. Хората с кожни болести трябва да се запитат какво става под кожата им или къде ги „ сърби"; настиналият му е дошло до гуша¹ или не чува нищо от прекалено много работа²; хората със стомашните проблеми ги е ударило нещо в стомаха - дали любовта им не минава през него? А може би някой е кисел или нещо го яде? Изразът, че човек има неспокоен стомах или е напълнил гащите от страх, показва, че червата са свързани със страховете. Паричните проблеми също имат отражение в червата. „Гъзарът" (Geldscheiser (?)) показва тази връзка. Съответно констипацията има нещо общо с нежелание-то-да-се-жертваш или с нежеланието-да-го-оставиш-на-мира -скъперничество-то.

Подлизуркото, който раболепничи пред другите, става без-
¹ Die Nase voll haben - непреводим буквално израз, в който участва органът „нос" - бел. прев.

² Zu viel um die Ohren haben - бел. прев.

гръбначен, за да напредва в живота. Той се страхува да развие собствения си живот и личност и да се наложи⁽²⁹⁾.

Душата предава съобщенията и сигналите си чрез „болести", а животът го прави чрез нещастни случаи. Те принципно крият генерално послание към нас, т.е. в случаите, когато (както сме свикнали да казваме) сбъркаме пътя, попаднем във водовъртеж, загубим равновесие, излезем от релси, ходим върху тънък лед, спъваме се или сме в дупка. Счупванията прекъсват настоящото ни дело и ни пречат да продължим нататък. Болестта винаги ни прави по-честни и вади на бял свят това, което често се опитваме да избегнем. Ако този подход към болестите ви интересува в детайли, ви препоръчвам книгата на Торвалд Детлефсен и Рюдигер Далке „Болестта като път"⁽²⁹⁾ (от която взех по-горните примери).

Съществуват и кармично обусловени болести.

Преди да се инкарнираме (обикновено заедно с придру­жителите си - т. нар. ангел-хранител и/или духовното ни се­мейство), ние скицираме житейския си модел, а той съдържа и вродени болести, в случай че сме поискали да се освободим от него.

Възможно е в минал живот седмици наред да сме измъчвали някого с капки вода, капещи бавно и продължително на главата му, и затова сега, в настоящия си живот, да имаме мигрена: за да почувстваме страданието на онзи човек. Вероятно преди сме изболи очите на наш враг и днес се раждаме незрящи или при нещастен случай губим зрението си.

Нещо такова е възможно, но може и да не отговаря на истината. При кармическа болест лечението се оказва невъзможно, защото инкарнираната душа иска да уравновеси това, което е било причинено на друг човек.

Нека си го представим картинно: прочитаме в Вйй или някъде другаде за зверско убийство, при което мъж изнасилил няколко деца, а след това с чук разбил черепите им. Не пожелаваме ли в такива случаи най-лошото? Не искаме ли един ден извършителят да го сполети същото? Да приемем, че той умира след няколко години, преражда се скоро след това и малко по-късно не само е обезобразен по лицето, но и ослепява. Нека приемем, че сме лекарят, при когото майката води детето си, било преди това брутален детеубиец, и виждаме, благодарение на ясновидските си способности, че това е мъжът, убил онези деца. Как бихме постъпили? „Животът" ли направи така, че той да изглежда по този начин? Ясно е, че ситуацията в живота му е неговата собствена матрица, която трябва да се реализира.

Това естествено е измислен пример и не трябва да означава, че всички инвалиди преди това са били убийци. Възможно е обаче този детеубиец днес да има съвсем нормално семейство, дори и три чудесни деца, а един ден те да бъдат убити, за да разбере как са се чувствали родителите на онези, които той някога е убил.

Както казах, трябва да сме внимателни с присъдите. Само защото някой е инвалид или обезобразен, не означава, че той е лош или в миналия си живот е бил такъв; не само де-цата-медиуми могат да потвърдят това, но и всеки хипноте-рапевт, специалист по регресивно спомняне или ясновидец (подобни трагедии често излизат на бял свят при техни сеанси).

Следователно болестите не биха имали никакъв смисъл, ако можеха да бъдат излекувани, без да се знаят причините им. Истинското лечение може да настъпи само, когато сме разбрали посланието на симптома и сме разрешили конфликта. Стана ясно, нали?

Така, направихме преговор.

Нека сега си зададем следващия въпрос, а именно...

За да отговорим, ще трябва да проникнем още по-дълбоко във финия свят и да се запитаме друго: „Наистина ли отвъдното съществува ?"

Всички знаят, че има тъмни субекти. Какво обаче има предвид Алберт Пайк, когато говори за Луцифер? Той човек ли е? Едва ли. Дали не става дума за фино-материално същество, евентуално „паднал ангел" или „демон" (от гр.: daimon = свръхчовешко същество), което вдъхновява илюминатите? И къде би могло да съществува то? А другите фини същества?

Точно там - в отвъдното!

Всъщност отвъдното - или фино-материалният свят - е на­шият истински дом. Това са измеренията, от които идваме; реално там е полето на съществуването ни и родината, в която един ден отново ще се завърнем. В отвъдното истинското ни семейство - на душите - си е у дома. Ние го напускаме доброволно, за да поемем някаква задача - или казано по-забавно: да играем играта на живота. Условно можем да го наречем място на теорията, което изоставяме, за да познаем живота на практика.

Когато след физическата ни кончина отново се върнем там, ще заварим духовното си семейство отново така, както сме го оставили - сякаш изобщо не е минало никакво време (защото само в материята съществува пространствено-времеви континуум). Ще видим живота си, задачите, които сме си поставили и които сме изпълнили - кои повече, кои по­малко успешно. Върнали сме се; за някои хора животът би могъл да изглежда като лош сън, за други - като дълго пътуване, от което са се завърнали в родината си.

Всеки, който е преживял т. нар. клинична смърт, може директно да ме разбере. Става дума за стандартна ситуация, в която поради нещастен случай, болест, кома или т. н. човек известно време е „мъртъв". Информацията на хора, преживели клинична смърт, е сходна:

• 
  Преживяването напомня напускане на тялото през тунел и реене над него.
  
• 
  Нередки са случаите на срещи с духовни същества (роднини, приятели, ангел-хранител...), които се появяват в неестествена светлина.
  
• 
  Хората виждат живота си като на филм; всички важни моменти се повтарят още веднъж и човек ги наблюдава.
  
• 
  Среща с върховно същество, от което струи лъчиста светлина и дава усещане за пълна хармония и щастие.
  
• 
  На някои хора се казва, че трябва отново да се върнат на Земята, за да довършат матрицата си.
  
• 
  Връщането във физическото тяло често се възприема като разочарование.
  

Който някога е имал подобно преживяване, познава копнежа по него. Самият аз вече два пъти имах удоволствието да посетя отвъдното и мога да потвърдя казаното. За кратко човек хвърля поглед към „небето", към нашия дом, и усеща тръпка на носталгия. Спомня си изходната точка на пътуването, изпълненият със светлина свят на хармония, музика и радост.

Съществуват различни начини да се общува с финия свят. Фигуративно можем да си го представим като предавател, който излъчва невидими вълни за дадено радиопредаване. Контактьорите са посредници между духовния и нашия ма­териален свят (или между финото единство и грубата двой­ственост). Те са инструменти (независимо дали по рождение или впоследствие са станали такива), които ни предават съобщения и осъществяват комуникацията между двата свята. Спомнете си филма от Холивуд Ghost.

В книгата си за децата-медиуми подробно разказах за раз­личните типове медиуми и тук ми се иска да изтъкна само най-важните им характеристики. За разлика от останалите окултни практици спиритуалните медиуми не се нуждаят от никакви помощни средства, за да влязат в контакт с отвъдното - например от махало, дъска Уиджа, палмови листа или други подобни.

Съществуват и такива, в които се вселяват същества от финия свят и ги карат да действат под техен контрол, така те пишат, говорят или материализират нещо. Това се нарича частичен или пълен транс.

Да вземем за пример младия Патрик:

Патрик, момче-медиум от Мюнхен (открих го, когато беше на 16 години), пише автоматично: „Внезапно усещам влечение да взема молив. Може да се случи и посред нощ - да се събудя и някакъв вътрешен глас да ми каже, че трябва да стигна до масата и да взема нещо за писане. След това изписвам няколко страници. Думите са залепени една за друга и текстът често е разкривен, това не е моят почерк. Усещам как невидимата си.ла, срещу която не мога да се съпротивлявам, ме завладява. По-късно върху хартията винаги намирам мисли, свързани с Бога, спиритуализма и поведението на хората. Родителите ми всеки път се учудват. Винаги подписвам текстовете с името Дориан. Това е духът, който пише чрез мен."

Друг вариант е т. нар. ^anneling - днес почти във всяка книжарница можем да видим подобни ченълинг-книги, които съдържат послания от духовния свят.

Един такъв channel-медиум (от англ.: канал) е „каналът" за някое духовно същество, чиито мисли изговаря или записва. Медиумът е под толкова силно внушение, че в това време собствените му мисли напълно отсъстват. Съществото, така да се каже, заема тялото му, но медиумът запазва будно съзнание и след това си припомня всичко.

В студията си „Сценарии за бъдещето според духовната наука и ясновидството" Карл Шнелтинг пише следното: „Познавам един преуспяващ бизнесмен, който е смутен и объркан, че неочаквано започна да чува вътрешен глас, който го кара да мисли за промяна и за живота изобщо. Наложи му се да разбере, че се е превърнал в „ медиум". След известно време той откри семинар за това, което чуваше „ вътрешно".

Децата, които тествах през последните няколко години, бяха най-вече медиуми - родени като такива или усвоили това умение по-късно: те бяха достатъчно подготвени за ясно-видство, ясно-чуване и ясно-чувстване и нямаха нужда от друго същество, за да получават информация от духовния свят (например, когато детето вижда аурата на дадено същество).