Книга пеит, сълдзи ронит Защо ти се нажалило, книга пеиш, сълдзи рониш? Ел за твойот мили татко

- Как ли ще живей там самичък Георги. . . со швабите! - въздъхна Миро, а не

можеше да задържи радостната си усмивка.

- Празни приказки!. . . Малък ли е? За негово добро ще бъде.

- Ех, брате Ицо - разкърши вежди Миро, - моите деца, са и твои деца, прави

каквото знайш с них. з

Георги учеше вече втора година при Райко Вардарски. Наближаваше време за

Ицо да тръгва на далечен път и каза да повикат учителя в магазина.

- Даскале - каза му той, - ти дай веке свидетелство на нашия Георги.

- Как ще му дам свидетелство! Годината още не е свършена. Не може комуто

кога текне, в училището има ред. Когато свършат годината сичките деца, тогава ще

свърши и той.

- Георги не е като сичките деца.

- Как да не е като сичките! Аз не правя никаква разлика - втренчи сърдито

окото си Вардарски, - Георги е наравно с другите, макар да е чорбаджийски син.

Да не говорим повече, господин Баболев.

Ицо се видя принуден да изкаже докрай намеренията си.

- Чакай, даскале. . . Аз него, Георгия, ще го водя

в Беч.

- Води го в Беч, щом искаш. . . - Там аз, даскале, ще го дам пак да се учи

в некое училище.

Погледна го Вардарски замислен и после кимна:

- Добре, щом е така. Добре е да имаме ние наши люде да се учат в Европа. Ще

разтуря аз реда в училището, щом е така. Ще дам свидетелство на Георги. Добре се

учи той. . . е, на още по-добро место отива. Но ти кажи и в общината. Да не рече

некой, че има своеволия. . .

Ицо тръгна с племенника си навреме, както всяка година. Сега той лесно се

оправяше във Виена - намерил бе чехи и хървати, които винаги му се притичаха на

помощ в чуждия град, а бе издирил също и един българин от Банско. Племенника си

той записа в някакво търговско училище и го настани на пансион в дома на един от

чиновниците при фирмата, с която работеше най-много. Като дойде време да се

върне Ицо в Преспа, момчето много плака, искаше и то да се върне в родния край.

То не се решаваше да изкаже докрай тъгата си за Преспа, за майка си и с това се

оплака:

- Ще се научиш и ти да ломотиш като них.

- Децата на хер Байер ми се смеят. . .

- Смей им се и ти.

Георги продължаваше да плаче неутешимо. Чичо му го докосна едва-едва с

пръсти, уж да го погали, и това му рече за успокоение, а то всъщност себе си да

похвали:

- Един ден ти ще ме благославяш, че те доведох тука.

Ицо не стоя във Виена ни час повече, отколкото беше нужно за работата му.

Ще поплаче Георги и ще му мине- за него ли ще седне да губи време? Навреме

тръгна от далечния град и пак навреме пристигна в Преспа, докарал след себе си

още по-големи кервани.

А тая година в Преспа стана вече истински панаир. Дойдоха люде не само от

околните места, но и от много далечни места, кажи го, от цялата турска империя.

Прочул се бе надалеко преспанският панаир.

-Готвели се бяха мнозина преспанци, и мъже, и жени, работели бяха дори,

през цялата година, трупали бяха всякакви стоки. И още преди да пристигнат

керваните на Баболев, по атпазар, по житни пазар, на площада при градския

часовник, на всички други по-малки площади из чаршията почнаха да изникват

редица сергии и бараки, по дюкяните във всички чаршии започнаха да трупат стоки

на цели грамади, като изпод земята да ги изваждат. Работили бяха здраво и

казанджиите, и железарите и папукчиите, и кожарите, и кожухарите, и въжарите и

мутафчиите, та и дърводелците, и ножарите, и свещарите, и опинчарите, и от

всички други по-големи и по-малки еснафи. Всеки от еснафите зае сергия или

барака и на ат пазар, и на житни пазар, и при часовника, и по други места - не

стигаха вече дюкяните в казанджийската чаршия, в папукчийската чаршия и по

всички други чаршии. Тая година стана и друго чудо: по сергиите и бараките, та и

по дюкяните наизлязоха и жени. Наистина, по-стари жени, но бяха много, а и

стоките им бяха много. Преди те ги даваха на мъжете да ги продават, а сега сами

излязоха по сергии и дюкяни, някои бяха насядали, направо на земята пред стоките

си, та бяха образували цели улички по Ат пазар, по житни пазар, при часовника и

на други места. Натрупали бяха те и продаваха ямболии, велениа, плетени вълнени

фанели и чорапи, платна, чаршафи, покривки, везани женски домашни украси,

кенета, и беше чудно къде бяха намерили те толкова бои да нашарят стоките си с

толкова много всякакви шарки, от хубави по-хубави. Някои жени излязоха да

помагат и на мъжете си.

После довтасаха керваните на Баболевци. Но с тях влязоха в града и други

кервани и от всичките му страни. Изпълниха се всички ханища, тръгнаха ябанджиите

да търсят места и по къщите. Разтичаха се преспанци да отварят странноприемници

по къщите си, други отваряха набързо по улиците, по дворища ахчийници и

мекичарници, продаваха се на разни места хлябове, баници, кравайчета, сладкиши,

варена царевица, плодове и всякакви неща за ядене и пиене. Поразмърдаха се някои

и от турците - изнесоха да продават оръжия, барут, рязан тютюн, розова вода,

шербет, й дави с реванета, захаросани плодове, някакви захарни пелтета, малеби,

биволско мляко с ориз. Започнаха да нареждат стоките си и ябанджиите и се

показаха по дузарищата чудеса и хубости, невиждани досега в Преспа.

Надошли бяха тая година много повече люде от околните градове, дошли бяха

за пръв път люде от Скопие, от София, от Филибе, от Одрин, от Цариград та дори и

от Анадола. Имаше от всички народности по широката турска царщина - българи,

гърци, турци, власи, арнаути, евреи, цигани, арменци, дошли бяха и неколцина

араби или перси. Прочула, се бе надалеко Преспа, а люде от разни места търсеха

препитание, преминаваха по дни и недели път, кръстосваха цялата империя, за да

продадат и купят, да изкарат залъка си, а някои и по-големи кярове. Цяла Преспа

се превърна на шумно пазарище; врявата, викотът по улиците и площадите затихваше

едва за няколко часа след полунощ и започваше наново далеко преди да се раздени.

Тая година в Преспа дойде за пръв път и керван от камили, но не бяха само тия

гърбави божи твари, на които се чудеше народът от тия краища.

Райко Вардарски изглеждаше затворен, горделив човек и той наистина беше

повече тъжен или унесен в какви ли не мисли, но по сърце беше винаги склонен към

веселба и радост. Това се виждаше, когато пиеше вино, а той от някое време рядко

пропущаше случай да не посегне към чашата. Тогава го избиваше все повече на

песни и разговори. Понякога го избиваше и на сълзи или пък на люти разпри, но то

беше поради тъгата и също поради гнева, които често надвиваха и тровеха сърцето

му. Да беше- по-щастлив, би бил по-весел - такова беше сърцето му, а той

събираше и чужди мъки и грижи.

Той обичаше да бъде между люде. През тия шумни панаирски дни беше все из

пазарищата, все по улиците. В Преспа учебната година още не беше започнала,

както на други места - на първи септември. Тук започваше веднага след панаира -

и децата бяха по дюкяните и сергиите, да помагат на бащите си, - та Вардарски бе

по цял ден свободен. В деня преди панаира той помогна на хазаите си, Аце и

Митра Кутреви, да извадят сергия зеленчук, плодове, мед, восък, разни плетива,

Кутревица, та го задяваха някои от съседите:

- Що, даскале, и ти ли на панаир?

- Н аз ами, защо не! Глави ме Аце да му помагам.

- Ти немой, даскале! - разтревожи се Митра.. Ще помислят людете, че

наистина. . .

- Ти що, да не се уплаши, че ще ви искам дел от печалбите!

- Не, ами смеят ти се. . .

- Нека ми се смеят. Не върша нищо лошо. Помагам.

Дигнал глава, извил ръце отзад, със закопчано палто на всичките копчета, с

чиста, снежнобяла риза и черна връзка, той ходеше от улица в улица, спираше се

тук там, да погледа, да послуша. Залисани люде се блъсваха в него, побутваха го

от една, от друга страна, той сякаш не забелязваше това - нека всеки върши

работата си.

Отби се той най-напред в дюкяна на Лазара Глаушев и на Адрея Бенков, но

побърза да излезе. Широкият дюкян беше пълен с люде - внасяха се и се изнасяха

пълни врещи, едни се изсипваха в хамбарите, а други се пълнеха пак оттам,

теглеха се на големи кантари, на пода бяха изсипали купища царевица, пшеница,

ръж, ечемик. Облаци прах пълнеха дюкяна чак до откритите, почернели греди на

покрива. Двамата житари и не забелязаха любопитния гост - толкова бяха унесени

да разговарят и преговарят с много купувачи и продавачи на царевица и жито. Те

купуваха и продаваха в същото време. Само Тръпко Велев се усмихна отдалеко на

учителя - бялнаха се очите и зъбите на младия калфа, а лицето му беше цяло

покрито и замазано с прах. "Ще трябва да прибера и него в неделното училище" -

си помисли Вардарски и напусна шумния дюкян на двамата си приятели.

Като се поспираше тук и там да погледа, Вардар ски мина през върволицата

купувачи, които влизаха и излизаха от големия магазин на братя Баболеви,

продължи нататък през гъстата навалица чак до широкия мегдан на атпазар.

Отдалеко още тук се дочуваше оглушителна врява и викот. Продавачите се

надпреварваха да хвалят стоките си и между тях Вардарски позна някои от своите

ученици, които го поглеждаха хитро и тъкмо срещу него надаваха още по-силни

викове:

- Игли за шиене, за плетене, за нижене тютюн!

- Сита, решета! Сита, решета! - повтаряше пискливо там наблизу рошав

циганин.

и на цели гроздове всякакви звънци, час по час ги раздрънкваха и сякаш от всички

страни на пазарището се сипваха стада. Към горния край на площада Вардарски

забеляза голяма навалица и се отправи нататък. Струпали се бяха там любопитни

около десетината камили, които бяха налягали по корем с ПОДБИТИ колена, дигнали

високо глави на дългите си извити шии. Не можеха да им се нагледат преспанци и

много други люде от тия краища, а и камилите вървяха към тях тъпи, провиснали

муцуни. Вардарски дочу наблизо тих говор, като да се предаваха от ухо на ухо

големи тайни:

- Казват, че да се провреш под корема й, когато върви, било за здраве.

- Аха. . . А казват, че и бърбушките им били лековити. Там, виждаш ли,

циганчетата затова ги събират.

Голяма част от широкия площад беше задръстен от добитък - коне, магарета,

волове, крави, докарани за продажба, чуваха се там продрани викове на

цигани-Джамбази, задръстени бяха и съседните улици от цели стада овци и кози. На

другата страна на площада Вардарски зърна и своите хазаи между други градинари

като тях. Аце Кутрев спокойно, с бавни движения премерваше и продаваше от

стоката си, а Митра възбудено, със зачервено лице прибираше парите, колебливо,

плахо връщаше остатък - виждаше се отдалеко как бе вдадена в работата си и

трепереше над всяка парица. "Да я боднеш и с тютюнджийска игла, нема да усети -

мръдна с мустаките си присмехулно Вардарски. - Пари. . . човек ума си загубва по

тех." Той отмина, прекоси отново почти цялата чаршия и излезе на площада при

градския часовник.

Тук беше по-тихо, рядко ще се чуе по-висок глас, нямаше ни звънци, ни

джамбази. Такива бяха и повечето от стоките, които се продаваха тук - не

предизвикваха към шумни пазарлъци и надлъгвания, а и много от продавачите бяха

жени. Ето шест кръгли, дървени табли с шест вида рязан тютюн: светложълт,

по-тъмен и още по-тъмен до тъмнокафяв, по-ситно нарязан и по-едро. Опитай,

запуши! Има яваш, татлъ серт, серт и по-серт, има и такъв, който би отровил

несвикналия човек само с едно дръпване от лулата. Тук няма място за викане и

пазарлък избирай и вземай за грош, за десет гроша, може за

за десет пари - ето тия готови фишечета от жълта халва- увити в

халваджийска хартия. По-нататък се виждат и други такива! широки, кръгли дървени

табли с всякакви тютюни: и преспански, и прилепски, и скопски, и серски, и

драмски, пък и елбасански. До тях се продава на калъпи афион - лъщи от тлъстина

и мирише отдалеко-отдалеко, сякаш упива. Веднага там редица жени продават

коприна - бяла, светложълта и жълта като старо злато, а до тях други жени, пак

цяла редица, продават копринени платна, чаршафи, покривки, женски и мъжки ризи,

после други снежнобели платна и ризи от нежен серски памук. . .

В началото на една от улиците, които излизаха на площада, на единия ъгъл

там се бяха разположили със стоката си двама светогорски или рилски калугери:

всякакви икони, на хартия или на дърво, кръстове сребърни, стъклени и от дърво -

абанос, кипарис или зеленика, тънко, майсторски рязано или дълбано, ето писмена

по него или Христос разпънат, та се виждат раните му, или Богородица и по

приведеното й лице се вижда голямата й скръб. Наредени бяха там на дълги редици

и според големината им много книги. Вардарски кимна мълчаливо на монасите и се

наведе да разгледа книгите. Те бяха на руски и на църковнославянски език и

всички бяха църковни книги. Не се задържа тук много учителят, кимна пак на

калугерите и се отдалечи; те двамата и не забелязаха кога се отдалечи той,

залисани бяха да продават кръстчета, икони и разни други по-дребни църковни

вещи, които купуваха набожни люде.

Вардарски премина на другия ъгъл. Тук бяха наредени още повече книги и

всякакви училищни вещи, хартия за писане, пера, мастила, морави и черни.

Наредени бяха и тук книгите на дълги редици, а имаше и цели сандъци с книги.

Трупаха се тук доста люде, но сториха път на учителя да се приближи. Вардарски

се рови дълго и разгледа едва ли не всяка книга поотделно. Те бяха български и

руски, имаше някои и френски. Тук беше цялата българска наука и художествена

книжнина, всички цариградски издания и много други книги, издавани по разни

места. Много по-разнообразни бяха руските книги и колкото си избра Вардарски, за

да си купи, те бяха повечето руски. Той подаде цяла купчина - да му каже

продавачът цената им. Не беше много сръчен продавачът,

но като преглеждаше книгите една след друга, Вардарски хигро попита:

- Харчат ли се книгите ви?

Продавачът, като че ли тъкмо това бе чакал, изви към него весели, пъстри

очи и започна словоохотливо, като помръдваше някак смешно малки, но грижливо

засукани мустаки:

- Харчат се, господине, как да не се харчат, особено от неколко години. . .

Вие учител ли сте? Познах. Учителите купуват повечко, те вземат и руски книги,

че ги разбират и знаят що искат, а гражданинът или понекога и некой селянин,

като вземе напосоки некоя книга, скрива я в пазвата си. Повечето мене ме питат

какво да земат, аз им казвам, познавам сичките тия книги, до една. Чете народът,

господине, обича, но още не знай. . . нели ходя аз насекъде. - Той прегледа една

по една книгите в ръцете си и отсече с подмилкващ се глас: - Трийсет и два

гроша, господине.

Вардарски плати книгите, взе ги под мишницата си и отмина.

Той се провираше машинално между людете, на няколко пъти се сблъска с други

като него разсеяни минувачи. Внезапно някой леко го подръпна за ръкава:

- Вардарски...

Завъртя глава и като че ли едвам откри сред множеството застаналата там

Иванка Руменова. Тя му се усмихваше и го гледаше с любопитство. Зад нея стоеше

Траяна Костадиница и също му се усмихваше през рамото

на учителката.

- Вие какво тук. . . - рече Вардарски изненадан

от срещата.

- Ето, вижте. . . - посочи му с глава Руменова. Тя бе се спряла пред един

арабин или персиец, който седеше върху плъстена постелка на земята, подвил нозе

под себе си. Той беше облечен в дълга роба от памучен плат на бели и сини черти,

с доста голяма, пъстра чалма, с бръсната глава, която се синееше изпод широките

витки на чалмата му, на мургавото му, почти черно лице сякаш беше залепена

дълга, гъста брада, която изглеждаше още по-черна от редките бели косми по нея.

Той погледна Вардарски с бърз поглед, очите му като да

се преметнаха бързо и се скриха под клепките, каквито бяха и те смугли,

широки, с дълги черни мигли. Арабинът седеше неподвижен, с ръце върху колената

си; върху малко килимче пред него беше наредена стоката му:

няколко редици различни по големина шишенца и бурканчета и които бяха

прозрачни - виждаха се в тях разноцветни течности, прахове, бучки и някакви

семена. Наоколо се разнасяше смесена миризма, която проникваше дълбоко в гърдите

- силна, тежка, упойваща.

- Какво купувате. . . - и Вардарски сам се загледа в необикновената стока

на арабина. Без да дочака отговор, той се обърна към търговеца на анадолски

турски език: -- Какво продаваш, добри човече?

Арабинът пак преметна очи и отговори също на турски, но меко, гърлено:

- Продавам балсами, лекарства, благоухания. Кажи, ефенди, какво ти е нужно.

Вардарски извъртя око към Руменова:

- Пита какво ще купим.

- Бих искала някой хубав парфюм, но не знам как да си избера.

- Той ще каже - кимна Вардарски към търговеца. - Или вземете, опитайте. . .

- Аз ще ви помогна - чу се неочаквано глас зад тях и те двамата се обърнаха

да погледнат: застанал бе там Таки Брашнаров, едва-едва усмихнат, и тъй, през

усмивката си, се взираше в младата жена. Той додаде, като притвори бавно очи и

пак ги отвори - втренчени, жадни: - Аз познавам тия шишенца.

Виждаше се как Вардарски цял настръхна, но нищо не каза и насочи окото си

към учителката, чакаше я тя да отговори. Намръщи се той още повече и едвам се

задържаше на мястото си. Руменова се бе извърнала към Брашнаров и му се

усмихваше, но Вардарски не можеше да види как присмехулно святкаха очите и. Тя

каза:

Брашнаров мина от другата й страна, наведе се и взе едно от шишенцата на

арабина, изправи се, разклати го пред лицето си, разплиска се в него гъста,

зеленикава течност.

- Това е - започна Брашнаров тихо и като че ли

се напрягаше да си спомни, - това е балсам против Болки в костите. Но не е

за вас, а е за стари люде, които почват да охкат, когато се разваля времето.

Дали наистина лекува болките в костите, не знам, не съм го опитвал, но е

направен от мравя отрова и не се пие, ами се маже на болното место.

Той се наведе пак и взе друго стъкло. Разгледа и него внимателно и пак

започна - говореше тихо, бавно, като че ли сам на себе си. Руменова го слушаше с

присмехулна усмивка, но после усмивката изчезна от устните и. А Траяна

Костадиница бе зяпнала в него, разгледа го цял - едрото му тяло, хубавото му

облекло, бялото му лице, очите му, леко смръщени срещу стъклото, в което се

виждаше сега някакво жълтеникаво мазило, унесе се тя в гласа му - тих, дълбок,

преливащ се меко от един в друг тон. Погледа го някое време и Вардарски, но той

и не чуваше какво говори, чуваше само гласа му с едвам сдържано отвращение.

После Вардарски отеднаж се обърна с книгите си под мишница и бързо се отдалечи.

Не забелязаха, че си бе отишъл ни двете жени, ни Брашнаров, който продължаваше

да гугука:

- Това тука е мас за коси. Не знам от какво животно е или птица, мирише

много хубаво, косите от нея стават лъскави и меки; ако питаме тоя тука с

чалмата, ще каже, че растат буйни и гъсти от тая мас.

Руменова смръщи вежди:

- Не бих сложила на главата си такава нечистотия. . . мас. . .

- Защо? - отвори големи очи Брашнаров. - Това е фина, добре изработена мас.

Позволено е на жената даа прави сичко за своята хубост.

- Да, ще кажете вие: жената трябва да мисли само за своята хубост.

- Да, учителко. Само за своята хубост. Що друго е жената? Аз не мога и да

гледам грозна жена. Сега учителката рече бързо:

- Благодарна съм ви, господин Брашнаров. . . но аз сама ще си избера

каквото ми е нужно.

- Аа! - дигна бялата си едра ръка Брашнаров. - Още нищо не съм казал тъкмо

за хубавите миризми тука. Ето. . . - Наведе се той пак и взе едно продълговато

стъкло, но първо се обърна към арабина на турски:

- Може ли да опитаме малко?

- Заповядай, ефенди - погледна го за миг арабинът и пак скри очи в сянката

на гъстите си мигли.

Брашнаров мълчаливо се изправи, в стъклото се поклащаше гъста тъмночервена

течност, той извади стъклената запушалка и я поднесе към носа на младата жена.

Тя прие с видима досада неговата натрапена услужливост и като се поприведе да

помирише запушалката, видя отблизо и някак против волята си пръстите на ръката

му, дълги и бели, с много чисти нокти. За един кратък миг през сърцето й мина

като бърза тръпка едно смесено, противоречиво чувство на страх да не би да я

докоснат тия пръсти, на инстинктивно съпротивление, но в него имаше и друго едно

неясно чувство, от което цяла потръпна, и може би това беше внезапно пробудилото

се желание да усети по лицето си допира на тия пръсти. В същия миг я полъхна

силен мирис и тя като че ли го усети с кожата си; вдъхна жадно, тънките й ноздри

сами се разшириха, вдъхна още еднаж и усети как сладостно се замая главата й.

После това мигновено упоение се разсея, младата жена усети в гърдите си лекота и

бодрост, сърцето й туптеше бързо, радостно, току-що освободило се от една

сладостна премала. Тя дигна срещу Брашнаров весели, учудени очи, а той й се

усмихваше съчувствено, дружески. Той като че ли я чакаше да се съвземе, да се

наслади докрай и после рече:

- Хубаво. Човек като че ли се топи, изчезва, но изеднаж пак се съживява и

сърцето му се радва. Арабите го наричат "Сън в зори". Не знам как го правят тия

дяволи. . . Те знаят много тайни. . .

Руменова кимна весело и си мислеше: "Ти сигурно ме лъжеш, но продължавай,

да видя какво ще измислиш още. . . " Брашнаров взе друго стъкло - кръгло,

издуто, с дълга, тънка шия - и в него трептеше бистра течност с лек сребрист

блясък. Той го отпуши и пръв вдъхна от него, после бавно го поднесе на

учителката, с някаква тържественост. Руменова се приведе към дългата шийка на

стъклото и вдъхна силно, нетърпеливо. Ароматът премина като огън през ноздрите

й, бързо изпълни гърдите й, сърцето й сякаш спря да тупти, после младата жена

отново усети ударите му - тежки, бавни, замиращи, тя се задушаваше от неизпитано

наслаждение. И като почувствува, че то вече преминаваше, тя отново се приведе

към стъклото и сега още по-нетърпеливо, а Брашнаров чакаше със стъклото в ръка,

сякаш знаеше, че тя ще

повтори.

- Това е "Пред вратите на рая" - чу тя гласа му

като насън. - Така го наричат тия дяволи. Тука има поуги, но това е

най-хубавият парфюм.

- Не, не! - примига с очи Руменова. - Не ща от него. Много е силен. . .

Упойва като отрова. Не, няма

да взема нищо. . .

Но Брашнаров продължаваше:

- Ето тука, в тия бурканчета и кутийки, има други мазила. . . белило,