Книга пеит, сълдзи ронит Защо ти се нажалило, книга пеиш, сълдзи рониш? Ел за твойот мили татко

червило, бои за коси, за вежди, но . . вие немате нужда, вашата кожа тъй, по

природа. . .

Тя обърна към него остър, враждебен поглед и рече

бързо, припряно:

- Нищо не ми е нужно. Загубих тук много време.

Сбогом, господин Брашнаров.

И си тръгна.

Траяна Костадиница я погледна изненадана, но побърза да я настигне.

Брашнаров дълго следи младата жена с поглед, видя как се обърна към него

Костадиница, сякаш да провери дали той беше още там, но двете жени скоро се

изгубиха в навалицата. Той държеше все още стъклото с дългата шийка, после го

подаде на арабина:

- Дай ми от това нещо за пет гроша.

С бавни, но ловки движения арабинът взе стъклото от ръката му, извади с два

пръста друго едно, мъничко стъкълце и като премерваше с очи през присвитите си

клепки, отля в него от прозрачния парфюм. Брашнаров прибра мъничкото стъкло и

хвърли върху килимчето на арабина един сребърен черек1. Сетне попита с хитра

усмивка:

- Как се казва тая вода?

Арабинът отговори с тих, равен глас:

- Паунова плюнка, ефендим.

V

Към десетия ден, откакто бе започнал панаирът, шумната врява по улиците и

започнали да прииждат от всички страни,

---

1 Ч е р е к - 1/4 от бяла меджидия, пет гроша.

тръгваха всеки ден по същите пътища също такива върволици. Панаирджиите, които

бяха дошли от други места, си разотиваха. И тъкмо по това време, когато панаирът

започваше да се разтуря, двама битолски власи докараха в Преспа три волски коли,

натоварени с някаква стока. Те не спряха колите си ни при градския часовник, ни

на атпазар, ни пък в търговската чаршия, а завиха към тесните улици, където бяха

казанджийските работилници. Усещаше се, трите коли бяха натоварени с тежка

стока, макар да не се виждаше нищо отвън. Като минаваха по улиците, ниските

кирпичени, дървени сгради потреперваха, а като спряха сред казанджийската чаршия

- и шестте вола дишаха тежко, та дори се полюшваха с отпуснати опашки, слабините

им се издуваха и спадаха при всяко вдишване и издишване. Никой от казанджиите

наоколо не отиде да погледне с какво бяха натоварени трите коли - преситили се

бяха людете в Преспа на стоки и товари. Поозърнаха се двамата власи, казаха си

нещо на своя език. Сетне и двамата посегнаха в една от колите, ровиха там и

извадиха с по две ръце някакви широки, тежки искове, завити в синя хартия.

Подпрял на гърдите си тежкия диск, единият от власите мина с бавни стъпки и

влезе в работилницата на едната страна на улицата, а другият, също с такъв диск,

влезе на другата страна и това беше тъкмо работилницата на Глаушеви.

Тия дни нямаше много работа по казанджийските работилници. Мнозина от

людете бяха по сергиите из пазарищата, а които бяха останали тук, също продаваха

готова стока. Тихо беше и в работилницата на Глаушев. Стоян Глаушев седеше

наметнат с връхната си дреха на широкия тезгях, подпрял лакът на малкото

сандъче, в което събираха парите през деня и пазеха тефтера, и тъй, отдалеко, се

разпореждаше нещо, но никой не го слушаше. Кочо Глаушев, синът, току-що бе дошъл

от сергията на атпазар с двама от калфите да вземе нова стока и подбираше

каквото намираше за нужно, без да слуша стария. Двамата калфи прибираха стоката

на купчина и също не слушаха стария, който им нареждаше от тезгяха кое къде да

сложат. На долния край на тезгяха, откъм вратата, бе приседнал с провесени нозе

Милан Къндак, около четиридесетгодишен планина човек, прлв от постоянните чукачи

в работилницата на Глаушевци който въртеше леко-леко към три оки чук. Насреща,

на едно ниско столче, седеше разкрачен и с луличка в уста Здраве Шойлев - друг

един от постоянните чукачи при Глаушевци. И докато Милан Къндак беше цял

великан, Шойлев беше доста дребен човек, мършав, с изкорубени плещи, та се

чудеха людете как въртеше и той тежък чук при голямата наковалня, когато

разплескваха разжарените пити бакър. Зад него, накъм дъното на работилницата, се

чернееше голямото огнище, затихнало и студено, лежеше там отпуснат ниско до

земята и големият

мях.

път Стоян Глаушев, но син му подаде на двамата калфи не гюмове, а тепсии.

Тъкмо в това време в работилницата влезе влахът с широкия, тежък диск на

гърдите си.

- Добър ден - рече той задъхан на преспански, но пак сякаш говореше на своя

влашки език, със стиснати челюсти и някак с предната част на устата си. Той

сложи на тезгяха тежкия товар и избърса с длан рукналата пот по челото, по

цялото му лице. - Е, люде. . . - въздъхна той и продължи: - Донесох тука идна

стока, ама ни знам какво ще речите.

Всички тук се загледаха учудени в тежкия диск на тезгяха и дори Здраве

Шойлев стана от столчето, пристъпи да погледне по-отблизу, стиснал в ръката си

угасналата луличка.

- Каква ти е стоката? - попита най-сетне Кочо Глаушев. - Не се вижда.

- Ето, ето - забърза се услужливо влахът. - сега ще покажа. Тъкмо работа за

вас.

Той разви синята хартия, под нея лъсна бакър и се разкриваше все по-широко

един изпука звънливо и лъсна пред очите на учудените люде широк меден кръг,

гъвкав и гладък. Влахът продължи словоохотливо:

- Нема веке да чукате по двайсет души, за да разтеглите един лист бакър, и

то дебел, неравен, ето ви готови листове за тепсии, за казани, за сахани и за

каквото си искате, ще го вземеш и ще го извиеш, както си искаш. Тия листове

фабрика ги прави, готови, виж, като злато свети, сичките са еднакви тука, а

имаме в колата и големи, и по-малки, за секо нещо. Докара ги чак от Немско

нашият битолчанец Питу Кълугрея, малко късно дойдоха за панаира, ама закарайте

ги, вели, в Преспа там има много бакърджии. Сега това е сичко, тия три коли две

хиляди оки, ама Питу Кълугрея вели, ако искат бакърджиите в Преспа, аз мога да

докарам и сто хиляди оки, и двеста хиляди, колкото искат. Ще пиша до фабриката и

- хайде. . . с писмо ще докарам, вели. Е, люде вижте сега и кажете. Я, хубаво

нещо, вижте как свети.

Слушаха мълчаливо шестимата казанджии дългата реч на влаха и не откъсваха

погледи от лъскавия меден лист, разгънал се на тезгяха, та се оглеждаха в него

рафтовете на отсрещната стена. Слушаха те и повече гледаха. Никой не се решаваше

да каже ни дума. А всеки със своя си ум схващаше какво бе станало, какво се бе

променило така изеднаж и толкова издълбоко. Протегна се по тезгяха старият

Глаушев, посегна предпазливо, погали с върха на пръстите си медния лист.

- Като джам. . . - рече той тихо, сякаш се боеше да не го чуе някой. И се

върна на мястото си, без да оккъсне поглед от медния лист на тезгяха.

Протегна ръка и Кочо, приподигна листа, потгъна пръсти и току каза високо,

като че ли отеднаж бе открил слабото място на това ново чудо:

- Ама то.. . много тънко бре!

Протегнаха бързо ръце и Милан Къндак, и двамата калфи, да опитат и те с

пръстите си. Но влахът извиси глас:

- Е. . . Има и по-дебели, и секакви там, в колите. Дръпнаха ръцете си и

Милан Къндак, и двамата калфи. Само Здраве Шойлев не посегна да пипне медния

лист, стигаше му и това, което виждаше с очи. Той сложи угасналата луличка в

устата си, извади я пак и рече:

- Свършено е с нас. - И не погледна другиго! дигна очи към Милана Къндак и

повтори: - Свършено е. За нас, Милане, нема веке хлеб.

Тогава влахът пак започна и махаше ръце, въртеше очи, като да се уплаши от

думите на Шойлев:

- Що вие без хлеб. . . Ами ще седнете и вие на тезгяха! Нема там, на

големата наковалня, а ще си седите на тезгяха с малко чукче, ще правите сахани и

сичко. Защо без хлеб. . . това нема да ви вземе хлеба, а е хубаво нещо хубаво,

само се вие, да ти е кеф да работиш с него. . .

- Как го продавате? - попита Кочо.

- На ока - отговори веднага влахът. - Шест гроша оката.

Кочо взе медния лист в ръцете си, а веждите му се свиха на възел, премери

го тъй, на око, поогъна го и пак го премери. И така, с листа в ръцете си, дълго

мисли и пресмята. Да! Тоя готов за работа бакър беше по-евтин. Другият, с който

работеха досега - десет-дванайсет души трябваше да чукат цял ден на голямата

наковалня, за да хвърлят не повече от двайсетина готови за работа листа. Нека са

осем души чукачи. . . нека са по сто пари на ден, ами самия бакър да го купиш,

ами за въглища. . . Не, тоя, готовият, е по-евтин, много по-евтин, и ето, готов

в ръцете ти!

Все пак нещо го спираше да изрече гласно тази ясна сметка, боеше се пред

новото или му беше жално за чукачите - може да имаше до петдесет души в целия

еснаф, все сиромаси люде, и ето ще останат без хляб; но се боеше той и от измама

- как са направени тия тънки и гладки листове, толкова равно изрязани, кой ли се

е сетил да ги направи и как тъй толкова евтино? Сега Кочо не се сдържа и попита

троснато влаха:

- Ама това чист бакър ли е?

- Чист! Совсем. Ето, вземи нож или пилата, виж и навътре как лъщи. Тури го,

ако искаш, и в огъня. Опитай го секак, ти разбираш от бакър.

Кочо поогъна пак листа в ръцете си, огледа го пак. сетне дигна очи към

улицата. Събрали се бяха там, около спрелите коли, мнозина от еснафа, там беше и

другият влах, приказваше и той оживено, махаше ръце с разперени пръсти,

повтаряше нещо, а людете около него слушаха. Видя Кочо, че там, точно срещу

влаха, бе застанал и Нере Шопов и само той разговаряше с продавача, питаше го

нещо. "Пере ще купи от новия бакър - рече си Кочо Глаушев. - Такъв си е Пере:

веднага ще се нахвърли. - От нищо не се плаши той, пък като забърка сметките си,

току се смей само. Като печели пък - печели. Така по-Рано со сахаките с капаци.

. . Направи ги со стотици, никой не иска да ги купува. Пере се смей. Като

почнаха после да се трупат мющерии в дюкяна му - се за сахани Пере, Не можеше да

навакса. И целият еснаф започна

да прави след него сахани с капаци. . . Да, Пере ще вземе от тоя бакър. . .

"

- Кажи, майсторе. . . - прекъсна мислите му Влахът.

направи Пере Шопов. чака дълго. Другият влах насреща извади от колата, пакет

бакърени листове в синя хартия и Пере Шопов го поведе към работилницата си. Но

все още не се решаваше Кочо Глаушев. Той се огледа разсеяно, погледна баща си и

рече колебливо:

- Какво ще кажеш, татко. . . Да вземем десет листа.

- Не, не, не! - поклати бързо глава Стоян Глаушев присвил и той русите си,

олизани вежди, но лицето му беше повече тъжно, отколкото навъсено. - Не -

повтори той. - Не ни требва нам такъв бакър, ние ще си чукаме бакър.

Но Кочо се обърна и каза на влаха:

- Дай пет листа от тия.

- Само пет ли. . . - приподигна рамена влахъД после живо добави: - Има

секакви в колата, и по-големи и по-малки.. .

- Не, не - прекъсна го Кочо. - Дай пет оки Да видим, да опитаме.

Старият Глаушев се приподигна на колената си и рече ннякак сърдито, но

гласът му прозвуча по-скоро тъжно.

- Милане. . . Здраве. . . Нема да ви оставиме без хлеб.

- Ех, майсторе. . . - махна с луличката си Здравко Шойлев. - Харен човек си

ти, ама. . . виждам аз какво става.

Редът в къщата на Глаушевци и сега се пазеше, то бе го наложила Султана

Глаушева още от времето когато взе за свой мъж Стоян Глаушев. Но то беше вече

привидно, заради остарялата вече майка или страх пред нейната строгост. Спазваше

се и според това, доколко всеки член от семейството искаше по с воля да го

спазва, според работата си, според нрава. И Султана Глаушева виждаше, че губеше

все повече власт над своите люде. Оставаше й неизменно предан и покорен само

Стоян, който и сега, почти четиридесет години след женитбата им, се възхищаваше

от нея, вярваше непоколебимо в нейния ум, в знанията й, в силата, макар и той

понякога да хитруваше и да се отклоняваше, пак със същото наивно, чисто

простодушие, с което боготвореше своята жена. Той беше винаги склонен да се

залута по някаква странична пътека, но голямата му обич към Султана бе го

задържала все до нея през целия им дълъг общ живот и доколкото се дръпваше

понякога от общия път - то беше поради малките му слабости:

да изпуши една лула повече, да изпие някоя чаша вино или ракия повече, да

лежи ничком или да блъска юмрук в гърдите си пред иконостаса, докато не го

издърпа Султана насила оттам. Откакто бяха пораснали децата им и Султана бе му

забранила да се докосва до нея, Стоян спеше под отделна завивка в общото легло,

но сега правеше по-често своите малки бунтове срещу нея; той използуваше с

детинско лукавство и покровителството на порасналите синове, които го защищаваха

от нейната голяма строгост, но в сърцето си Стоян й оставаше верен и покорен.

Султана му беше по своему благодарна за това, макар да не намаляваше своята

строгост към него, но напоследък тъкмо с него укротяваше сърцето си, пред него

изливаше и гнева, и мъката си, та по своему го чувствуваше като единствена,

сигурна опора. Той си остана все същият през тия дълги години и към нея, и към

живота около тях, двамата, все тъй добродушен, възторжен, понякога лекомислен

или детински хитър. Същата възторженост и склонност към увлечения беше и в

неговата преголяма набожност, особено след трагичния край на Катето. По във

всяко нещо - и в набожността си, и в тъмната скръб, която се таеше в душата му,

и в лекомислието си дори, в своята лесно избухваща веселост, в която сякаш

бягаше от постоянната си скръб - в цялата тази противоречивост в душевния му

строй Стоян си оставаше същият и тъкмо силната и строга Султана прибягваше

напоследък към него като към необходима опора - поне - за да излее яда си,

но това беше и за да даде тя за

малко поне отдих на сърцето си. Най-напред Лазар се изплъзна от ръцете й.

Някак

повярва, че като му даде по-голяма

свобода - той няма да я изостави, няма да погази думата й, да й се противи.

И тъкмо от него сега идваха д горчивите й разочарования. Особено откакто се

ожени. Не защото бе станал по-лош или по-глупав, а тъкмо- сега искаше да се

отдалечи най-много от нея и най-често се противеше. Той и невестата му - Ния.

Тя, Ния застанала между тях двамата и все го дърпаше към себе си. На застарялата

майка й беше по-лесно да понася мълчаливата упоритост на Кочо, добродушната

небрежна Раца Кочовица. Двете си дъщери, Манда и Неда старата жена сякаш бе

откъснала от сърцето си; те бяха отишли в чужди домове и все гледаха да дръпнат

нещо от бащиния си дом, а не да внесат нещо в него. Сега тя чувствуваше, че

тъкмо основите на нейния собствен дом се клатеха застрашително, тъкмо нейните

най-близки не бяха с нея. Само Стоян. . . Но той беше неин мъж и въпреки

лудориите му те с него бяха впрегнати в един и същи ярем и теглеха заедно,

заедно ще теглят докрая.

Закъсня Лазар и тоя път за вечеря. Гладни бяха другите двама мъже, Стоян и

Кочо, а по-малките Кочови деца заспаха. Не се решаваше никой да каже да сложат

трапезата без Лазара - Султана би го ударила с лъжицата през устата; на

трапезата трябва да седнат всички заедно. Като влезе най-сетне Лазар, тя и тоя

път не се скара много остро, беше и тоя път по-мека с него, както винаги.:

- Къде си, Лазе, досега? Кашата ще изстине. Не е хубава притопляна каша.

- Ами, майко, вие защо не седате и без мене! дели ми в едно саханче, и

толкоз.

- Що говориш ти. . . - И тя млъкна, с мълчанието си да му покаже своето

Стоян не дочака да се позасити, ами започна да говори с пълна уста, и едва

не се задави:

- Знаеш ли, Лазе, днеска. . . У. . . Недо, дай вода.. . Скоро!

Неда, племенницата му, веднага скочи. Султана погледна изкосо - остаря

проклетникът и не се научи да се храни човешки. Стоян глътна шумно няколко

глътки от бардучето и продължи:

- Днеска, Лазе, докараха в нашата чаршия бакър.

И нов бакър, кован, ама гладък като. . . Кочо седна и

за един саат време изкова тепсия.

- Как тъй...

- На готови листове, като ламарина - рече Кочо.

.- Седиш и чукаш. И тепсия, и гюм, и сичко. Само малко тънки ми се виждат

листовете, ама е по-евтин. фабрика го прави.

- Ти остави другото - разтвори загрижено очи Стоян, - а какво ще стане сега

с чукачите! Гладни ще измрат. Ама аз не ща от новия бакър.

- Не щеш - изгледа го продължително Кочо. - Защо? По-евтин е и добре се

работи, нели опитах. Купиха и другите от еснафа и сички от него ще купуват, ще

видиш.

- Как ще ги оставиш без работа тия сиромаси! - опули пак очи Стоян и после

дойде такъв ред!

- Какъв ред. . . - промърмори нехайно Кочо, дори и не го погледна.

- Какъв. . . Ами като извадила фабриката готов бакър, може да извади и

готови тепсии, готови гюмове, сахани, тенджери. Не е ли така, Лазе?

- Не е чудно - рече Лазар. Сетне продължи: - Четох в един вестник как преди

години работниците в една фабрика в Англия изпочупили машините. Влезли во

фабриката и сичко изпочупили.

Стоян го гледаше учудено: е, що искаш да кажеш?

- Ами машините им взели хлеба - продължи Лазар. - Което по-рано двайсет

души работници извършвали за една неделя, машината го свършвала за дванайсет

часа. Останали людете без работа, без хлеб. Ето, да почне некоя фабрика да прави

гюмове и тенджери, ще ги прави по-бързо и по-евтино. Кой ще купува тогава от

вашите гюмове и тенджери?

- Така де! - удари длан по коляното си Стоян. - това казвам и аз!

- Ще го видим, като дойде - измърмори Кочо с пълна уста. Глътна залъка си и

продължи: - Новият бакър е сгоден за нас. Ще купиме утре повеке. И що си се

завайкал ти за чукачите?

- Грехота е бре, сине! Сиромаси люде.

- Те да му мислят. Ние ще си гледаме нашата работа. Заради них ли аз ще

седна да лея и да чукам бакъри като ми иде готов бакър?

- То е добре, че татко ги жали - намеси се Лазар. Вземете двама-трима на

друга работа в дюкяна.

- Ще вземем. . . - продума неохотно Кочо. - Д имаме повеке работа. Пък и

калфи си имаме - додаде той.

- Ще вземем, ще вземем - размаха ръце Стоян.;

Ето ще вземем Здравета Шойлев, Милан Къндак. цела къща с деца имат и

двоицата.

- Ти ли ще храниш децата им бре! - подхвърли:

Султана. .;

- Аз. . . Сами ще си хранят децата! Ще работят Навечеряха се, жените

дигнаха трапезата. Лазар рече на Неда да прибере двете по-големи деца в стаята

на старите - там спеше и тя с по-големите деца. Сега разбраха всички, че той

искаше да им каже нещо, да им говори нещо. Жените насядаха около лампата и всяка

имаше някаква работа в ръцете си, а мъжете - от двете страни на загасналото

огнище. Лазар седна до баща си. И той към баща си се обърна, макар думите му да

бяха насочени към майката:

- Е, татко, реших аз къща да правя.

Стоян цял засия, свали лулата от устата си:

- Хаирлия да е, Лазе!

Гласът му прозвуча самотен. Не продума никой други. В стаята беше много

тихо. А всички поглеждаха Султана чакаха тя какво ще каже. Само Ния не подигна

очи, и наведена над някаква везба. Не се смути Стоян от общото мълчание - що

имаше лошо в това, че Лазар искаше, да прави къща? И продължи зарадван и някак

горделиво.

- Требва да си спечелил коджа пари тая година, Че къща с пари се прави.

Иначе ние си имаме къща.

Пак всички замълчаха. Старият бе се докоснал до най-важното и сега всички

чакаха да видят какво ще отговори Лазар - чакаха и Султана, и Кочо, и Раца. И

Лазар отговори:

- Аз, татко, друга къща ще правя. За мене. А тази къща ще остане за Кочо.

Вие пък с майка ще отидете където искате: при мене или при него. Аз искам и Ния

иска да дойдете при нас, с нас да живейте. В новата къща - усмихна се той.

Султана отпусна ръцете си на скута заедно с плетивото,

което държеше, и се загледа в Лазара, като че ли искаше да то види по-ясно

през светлината на лампата. Но заговори тихо, само от време на време гласът й

изхриптяваше и тя преглъщаше със сухо гърло:

- Ти, сине Лазе, искаш да се отделиш от нас. И Ния иска. н повеке от тебе

иска, да си бъде по-слободна. Тя искаше да те заведе в бащината си къща, ама

това не стана. Сега ти ще правиш нова къща, за да се отделите вие двамата от

нас.

- Нема да те лъжа, майко: ние с Ния искаме да се отделим. Ама не от лошо

- Аз от тая къща не излизам. Тука съм се родила и тука ще умра.

- Защо така, майко? Човек нема да прави гроб от къщата си. Тука ти е харно,

знам аз, но още по-харно ще ти бъде в новата къща.

- Тука ми е мене най-харно.

- Тука ни е веке тесно, майко. Децата пораснаха, ето и Неда. За сички ще

бъде по-харно, като се разделим. Ами ние пак ще сме си едно, нас не ни свързва

само къщата.

- Не ме залъгвай, Лазе, като малко дете. Нас къщата ни свързва най-напред,

ето това огнище, дето сме се сбрали. Влезеш ли в друга врата, ти веке си друг

човек. Чужд човек си веке. А къщата нам не ни е тесна. В нея могат да живеят още

толкова люде. Некогаш и по десет деца под един покров, в едно легло са спали. И

сега така живеят мнозина в Преспа.

- Живеят, ама от нужда. Ние пък можем по-нашироко да живейме.

- Това е, синко. Нашироко искате да живейте, слободно. Тесно ви е, ама в

сърцето ви е тесно. Ти не ме залъгвай, Лазе. Аз оттука нема да излеза, а и вас

нема да ви пусна, така да знайте.

И тя дигна рязко плетивото в ръцете си, започна да плете припряно - не

искаше да говори повече. Тогава се обади Кочо, изтихо, примирително:

- Ами нищо лошо, майко. . . щом Лазе иска да си прави къща. . .

-Султана впери в него очи, спря да плете:

- Мълчи ти тим! Знам аз: и вие с Раца искате да си живеете по-слободно .

- Майко, аз нищо не съм рекла. . . - повлече изтънко глас Раца.

- Не си рекла. . . - сопна се и на нея старата Глаушица, но изеднаж гласът

й омекна и потрепера: - Знам аз. . . и вие с мъжа ти искате да се отървете от

нас. . . Никой не ще старите люде.

- Не говори така, майко. . . - едва ли не проплака'

Раца.

с остър, гневен глас:

- Тука ще седите сички. Тука, барем докато съм жива аз. Никого нема да

пусна, тука е нашият дом!;

- Не, майко - рече спокойно Лазар. - Да бъдем разумни. Като можем да си