Книга пеит, сълдзи ронит Защо ти се нажалило, книга пеиш, сълдзи рониш? Ел за твойот мили татко

наредим по-харен живот, за сички по-харен, защо. . .

Но Султана не го изслуша докрай:

- Ама ти не разбираш ли? Не е тука до тесно и широко. . . Ами като излезете

вие оттука, като излеземе и ние. . . къщата ни ще се разтури бре, ние людете ще

се разтурим!;

- Не, майко. Нема да се разтурим, ами ще си бъдем по-мили. Така сички се

мъчим и ще почнем да се сърдиме, да се. . . караме, може и да се скараме.

- Ти нели си учен, знайш да говориш. Ама много пъти думите са едно,

истината е друго. Аз веке рекох:

нема да пусна никого да излезе оттука.

- Ще ме прокълнеш ли, майко, че искам да си направя нова къща?

- Нема да те прокълна. Ама ще легна там, на прага, пък ти да ме прегазиш.

Лазар посегна, обхвана я с ръка през тесните, отпуснати вече рамена:

- Ти ще легнеш там, майчице, ама аз ще те дигна на ръце и ще те отнеса в

новата къща.

- Ха! Ха! - избухна отеднаж Стоян. - Хубаво ти рече Лазе!

- И ти ли бре! - понадигна се Султана, но после се отпусна, сякаш ръката на

сина й я смазваше, и рече ядно, през стиснати зъби: - Сичките сте против мене!

- Не сме, не сме. . . - полюля, попритисна я галено към себе си Лазар.

Тя посегна мълком и свали ръката му от рамената си. Като отблъсваше в гнева

си милувката на Лазара, тя се

загледа в Ния, която през цялото време стоя наведена над работата си и само

час по час заиграваше руменина по бузите й, по още моминската й шия. Тъкмо в тоя

момент и Ния и я дигна очи към свекърва си и срещна погледа й - студен,

пронизващ, пълен с омраза. Младата жена бързо се наведе отново над везбата си и

не Султана, а тя се смути; засрами се от тоя поглед, та побърза да го избегне тя

сякаш не бе го забелязала. И пак заигра руменина по младата й шия, по цялото й

лице, дори влага изби по челото й. Никога досега свекървата не беше я поглеждала

така, дори когато бе й се сърдила много, както бе при първото й излизане в

чаршията. И в най-сърдити нейни думи досега Ния бе чувствувала майчински гняв и

недоволство, а сега тя видя в погледа й омраза, която светеше студена,

вледеняваща, прониза я като нож. Старата жена не я скри, не се досети да я скрие

или не искаше да я скрие.

Глаушевци не говориха повече тая вечер за новата къща на Лазара и скоро

станаха да си разотидат по стаите. Изрекоха се по няколко обикновени думи в

суетнята преди лягане - има ли вода в бардучетата, кой ще заключи входната врата

за през нощта, - а Стоян се опита да се пошегува, тежеше му, че се разделят така

отчуждени за през нощта, но никой не подзе шегата му и скоро всеки се скри зад

вратата си. Само Стоян остана вън, в общата стая, и се притъкми да се помоли

пред иконостаса, прекръсти се няколко пъти, но не идеше молитва на езика му.

- Ай, господи. . . Ай, господи. . . - зовеше той своя бог с отпаднал глас и

без сърце, нямо и студено беше сърцето му в своето огорчение.

- Хайде, стига. . . - подаде глава Султана от вратата на стаята им. Тя беше

гологлава, свалила бе кърпата си, за да се превърже за през нощта, и се виждаха

побелелите й коси, вече доста разредени на темето.

Стоян се прекръсти още два пъти, бързо едно след Друго, и влезе в стаята си

още по-разтъжен, още по-огорчен. И с тия зли думи го посрещна Султана:

- Що си застанал да се кръстиш. . . Дяволът е влезъл веке в тая къща!

В другата стая насреща Кочо шепнеше на жена си, макар да нямаше кой да го

чуе:

- ... По-харно ще бъде тъй и за нас. . . Сами тука. . . Секи на свое

люде. Ние сме като них.. . Така по-харно и за них, и за нас. секи и во своя

къща. . .

В малката стаичка Ния и Лазар мълчаливо се готвеха за спане. Ния не отвори

уста ни да попита нещо ни да се оплаче. Лазар чувствуваше, че тежеше мъка на

сърцето й или тя може би беше и сърдита на майка му, но не се впусна в разговор,

за да не засилва собствената си мъка и грижа. Все пак, когато си легнаха вече и

бяха угасили лампата, той каза в тъмното:

- Тя, майка, не е лош човек. Така разбира тя държи здраво на своето. Силна

е тя и упорита, ама ние ще я укротим полека, полека. . .

Ния нищо не отговори. Тя още не беше премислила всичко, що бе чула и видяла

тая вечер, не знаеше що да отговори, боеше се да не изрече излишни думи. Ама

нейният Лазар и свекърва й бяха майка и син. . . Но чувствуваше тя как и в

нейното сърце се надигаше някаква сила, някакво упорство, а може би също и

омраза.

Султана Глаушева стана от леглото с пожълтяло лице и още повече се загуби

спала цяла нощ. Унесе се в дрямка малко преди да стане, но като че ли за да се

размъти още повече душата й. Уж заспа, пък всичко виждаше ясно пред очите си.

Едва що затвори очи и - насреща Катето, умрялата й щерка. и Ръкавите на умрялата

бяха запретнати догоре, като да се готвеше за пране, а ръцете й - до лактите в

кръв:! висят надолу целите кървави.

- У, Кате! Що е тая кръв!

- Забрави ли. . . Ти ми го стори!

Катето я гледаше, без да мигне - такива ставаха:

очите й винаги, когато се сърдеше за нещо; и се виждаше, че минутка след

това очите й ще се засмеят дяволито - такава беше нейната сръдня. А сега се

виждаше, че очите й няма да се засмеят. И лицето й беше по-друго - бледо, без

кръв, мъртвешко; такова беше лицето й, когато я сложиха в ковчега за погребение,

цялото побеляло, студено, а веждите й, миглите й - като залепени по него.

Докато гледаше Султана лицето и, със същата болка, както пред мъртвешкият

ковчег тогава, изведнъж забеляза, че очите на Катето бяха изчезнали.

Бледото мъртвешко лице беше все тъй обърнато към нея, но без очи.

- У, Кате. . . Защо си без очи?

- Ти ми ги извади! Забрави ли?

Заплака Султана, но като че ли не тя, а самото й сърце

плачеше:

- Нели съм ти майка, Кате. . . Нели съм ти майка!. . .

Катето изеднаж изчезна. Султана тръгна да я търси и ТОКУ хлътна в някаква

дълбочина, стресна се и се събуди. По тялото си усети студена влага. Изправи се

в леглото. развърза кърпата си и пак се превърза. Беше още тъмно, но тя усещаше,

че бе се събудила пак навреме. До нея там Стоян тихо похъркваше в тъмнината.

Султана побърза да стане - не можеше да търпи повече хъркането му. "Цела нощ спи

и хърка проклетникът, нищо не го тревожи. А къщата ни гори от четири страни!"

Тя мина в съседната стая - няма да сбърка нищо, свикнала бе да се движи и в

тъмното, преви колена пред огнището, да стъкне огъня. И така остана - понесоха я

мислите й. Защо й се яви Катето и тъкмо тая сутрин? Пак ли за да я съди? Нека я

съди - и колко пъти досега - ама няма да я осъди. Е, така беше наистина, тя,

Султана, й даде отровата с ръката си, но то беше, за да я пречисти от греха,

който бе сторила. Като умря Катето, в сърцето на пустата й триклета майка остана

само мъката по умрялата, само лютата болка, която и досега не преминаваше, няма

да преболее никога. Не остана в ума й съд, да я съди и да я гори цял живот, и

защо ще остане в ума й такава лоша мисъл: тя даде отровата на Катето, за да я

пречисти!. . . Ето и сега като че ли бе дошъл този сън в тежък час. . .

Султана никога не забравяше що трябва да върши, не забравяше ни

най-дребната си работа, а днес повече отнякога помнеше що има да върши. Тя

разрови купчината пепел в огнището, засияха там ярко живи жарчета, които бе

заровила вечерта, поприбра ги сега и хвърли

върху тях сухи лозинки. Почернялото огнище скоро светна от дигналия се

пламък. Султана сложи на огъня котлето да ври, сетне отиде да събуди мъжа си,

пристъпи към вратата на Кочовата стая:

Хайде, Кочо, .. Време е.

- Ставам, майко. . . - чу се гласът на Кочо иззад вратата.

Докато се измиха и облякоха двамата мъже, тя им приготви закуска. Стана да

изпрати мъжа си и Кочовица, но едвам се влачеше пак с натежал корем. Свекърва й

веднага я върна в леглото:

- Ти лежи там, аз ще изпратя мъжете. Нема защо да ставаш толкова рано, щом

си на такъв ред.

Султана изпрати двамата мъже в чаршията, а като

се раздени добре, изпрати на училище и двете по-големи Кочови деца. После

влезе при Кочовица:

- Ти лежи, не бързай да ставаш. Днеска имам аз разговор с Ния, а ти стой си

в стаята, искам да бъдем сами с Ния.

- Харно, майко.

Излезе Ния от малката стая и поздрави както всеки ден:

- Добрутро, майко.

Султана не отговори на поздрава й, а се извърна, погледна я в нозете и

рече:

Ния се спря там, до вратата, затрепка с очи изненадана, уплашена: никога

досега свекърва й не бе говорила така с нея.

Докато стана Лазар и излезе в чаршията, те вече не продумаха. После Султана

тикна в ръцете на Неда цяла една тепсия леща и я изпрати да я треби вън, на

двора. И се обърна към Ния, сподири я с поглед, както бе започнала младата жена

да шета из къщи:

- Ти още като дойде в тая къща, от първия ден още, не тръгна дружно с нас;

се стоеше некъде по-настрана. И секога си била срещу мене, во сичко.

Старата Глаушица не викаше, говореше дори тихо, но много ясно, чуваше се

ясно всеки звук на думите й. В гърдите й напираше голяма сила, голям, дълго

спотайван гняв, но тя го задържаше, владееше го като че ли с друга още по-голяма

сила. Ния се поозърна, негли да избяга, да се скрие някъде, и се спря сред

стаята, където я настигна сърдитият, рязък глас на свекърва й, само едва-едва се

пообърна, за да покаже, че слуша. Старата жена пое на няколко пъти въздух

издълбоко, може би за да надвие отново големия си яд, да позадържи

гласа си, и пак започна с твърд, но равен глас, който съскаше, подсвиркваше

остро през изпочупените, изпопадали

зъби:

- Не ти хареса тебе нашият живот. Разгалил те баща ти Аврам, иначе си

селянин, воловар, такъв си остана, кажи-речи, и до днеска. Аз пък израснах в

сиромашия, имало и дни, кога съм търпела за един залък хлеб. Ама ще знайш, моят

корен е по-дълбок от твоя, ние тука в Преспа и не знайме каква беше майка ти,

откъде я доведе Аврам Немтур, влахинка ли беше, гъркинка ли или арнаутка.

Както беше полу извърната Ния, виждаше се как започна да побелява лицето й,

побеля и ухото й, сгушено в гъстите, черни къдри, откъдето започваше едната й

плитка. Като заговори сега Султана за майка й, тя тихо въздъхна и бавно обърна

лице пред себе си, остана с гръб към старата жена, но се виждаше как дишаше

издълбоко, рамената й ту се издигаха, ту спадаха. А Султана още повече се

настървяваше, пристъпи още една крачка към нея, продължи:

- Аз сама те доведох в къщата си. Дойдох да те уча и поучавам как да влезеш

в къщата ми. Аз можех да ти затворя вратата и никогаш да не влезеш тука, ама

отворих ти я сама, рекох си, че и ти си като мене сирак, сама остана, ще се

събереш с нас, ще се сдушиш, ще ми си благодарна, че съм те прибрала, а можеше и

така да си останеш - сам-сама, - отиде, та се не виде богатството на Аврам

Немтур и кой знай дали би те взел некой само заради голата ти хубост. Той, татко

ти, какъвто беше, боеха се людете и от сенката му, а ти си негова щерка, нема да

паднеш далеко. . .

- Остави мъртвите. . . майко - продума Ния, както беше обърната с гръб към

свекърва си, а рамената й се тъй се подигаха и спадаха.

- Мъртвите. . . - повтори след нея Султана, докачи търсеше прекъснатата си

мисъл, и пак се нахвърли, пак без да повиши тон, само започна още повече да

фъфли и да съска през зъбите си: - Още от първия ден застана против мене. Аз

кажа едно, ти се друго ще направиш. Каквото да кажа аз, ти своето си знайш.

Влезе в къщата, а се погнуси да ядеш от една паница с нас и какво ли не още,

секи ден. А с какво излезе ти насреща? По-работна ли си от мене,

по-голема уредница, по-голема чистница ли си от мене?

Ния току се поогледа и отиде, та приседна на един стол край стената,

отпусна ръце в скута си. Лицето и беше все тъй пребледняло, изглеждаше и

възсивкаво поради възмургавата й кожа, но гледаше пред себе си спокойно, очите й

бяха сухи. Не промени тон и Султана само пристъпи още една крачка към снаха си,

като да бе зарекла да пази определено разстояние. А то беше едно избухване на

гнева й, което тя все пак успя да задържи в гласа си, но думите й станаха още

по-остри, по-люти и по-тежки:

- Донесе ти несрета в къщата ми, разби ти къщата ми, разтури я. Мислиш, не

виждам аз що става? Кой мъж влезе у нас, веке не влиза като свой, като приятел а

в тебе му са очите и не мисли добро. Ето, да речем, те улавя даскал Вардарски, и

само той ли! Ами - сега съвсем понижи глас и започна да шушне остро, да хрипти,

- ами, не виждам ли, и тоя, моят дъртул, свекърът ти и той понекогаш те поглежда

с нечисти очи, прости ми господи, може и сам да не се сеща що върши, ама нел

виждам очите му и като земе да се лигави около тебе. ., Ами Кочо? И Кочо тъй. .

. Ти доведе самия сатана в къщата ми!

Ния едва-едва се помръдна, както бе седнала, и разтвори срещу нея само

очите си - големи, пълни с отвращение и страх:

- Мислиш ли що говориш. . .

- Знам що говоря - отвърна пак с равния си гла Султана. - Нема да кажа, че

ти се носиш като разпасана кучка, нема да си кривя душата, но дяволът с тебе

върви. Такова лице ти е дал, такава снага. . . нели виждам по улиците: секи ще

се обърне да те погледа; само кат погледнеш, само като се помръднеш, и хващаш

очите на людете. Такова лице, такава снага не иде от бога, не за добро.

- Мене господ ще ме съди. . . Той знай какво е душата ми.

- Знай! Ама и сатаната се бърка в работите му. -И Султана започна пак да

шушне, да хрипти, протегнала към снаха си зло лице и сиво като пепел: - А защо

не раждаш, а? И лекове пи. Да не би господ да те благословил така или пък

дяволът заключил утробата!

И остави сина ми без челяд, така ще пресъхне коренът

Сега Ния още повече побеля, побеляха и устните й, изправи се, но като че ли

всеки момент можеше да падне на пода. Пресекна сякаш и дъхът в гърдите й,

пристъпи тя да се отдалечи, да се скрие в стаята си, но гласът на Сулгана я

закова на мястото й:

- Къде отиваш. . . Стой тука! Сичко да чуеш, сичко да ти кажа.

Ния промълви с чужд глас:

- Никой не ме е мъчил така, никой досега. . . Султана не отговори веднага,

но и не сваляше очи от снаха си, като че ли се боеше да не я изпусне. Разтвори

челюст със стиснати устни и после каза с едва-едва поомекнал глас:

- Искам сичко да чуеш. Па ако имаш ум, може и да се совземеш. . . да

наведеш малко глава, както си я дигнала срещу сички. - Поомекнал за малко гласът

й, сега пак се изостри, издрезгавя от един нов пристъп на гняв в гърдите й. Тя

рече: - Да знайш и да запомниш:

аз нема да пусна да излезе от къщата ми Лазар. . . най-милата ми рожба! Ти

искаш да го изведеш оттука, ама аз нема да го пусна, пък ако треба, и от тебе ще

го отделя, така да знайш. Ти върви, където щеш, ако не ти харесва моята къща.

Ето и дотам ще стигна, ако стане нужда. Що си мислиш ти - лесно се отделя мъж от

жена, щом нема рожба да го държи. А Лазе първо е мой, после е твой, аз съм го

родила. Не ти го давам, кучке! - Пристъпи още една крачка Султана и дори

приподигна разтреперани ръце: - Не ти го давам. . . Да си знайш мястото. Жена си

му, ама аз пък съм му майка.

В тоя миг откъм двора се чу писклив женски глас:

- Стрино Султано!

Старата Глаушица се сепна, посегна да оправи кърпата на главата си и като

че ли оправи с ръка и лицето си - то се поразведри, придоби по-спокоен израз: да

не може да познае жената отвън, чуждият човек, какво стаеше в къщата й. Тя

излезе. Вън, до стъпалата на чардака, бе застанала една съседка:

- Рекох да те попитам, стрино Султано. . . Имаш ли малко бърдо, за кенарлия

платно?

- Да ми го дадеш, много ти се моля. . . Не е много

платното ми, за десетина дни ще го изткая. Мъчно се намира такова малко

бърдо, ама знам аз, у тебе сичко се намира.. .

Султана мълчаливо се обърна и влезе вкъщи, съседката остана да почака вън.

След малко старата Глаушица пак излезе на чардака с мъничко бърдо в ръцете си:

- Ето. Ама да го пазиш ще те моля, че аз от трийсет години го пазя. Щом

свършиш, ще ми го донесеш.

- Ами как не, стрино Султано. . . Дума да не става! Как сте вие вкъщи, как

ти са невестите? Раца скоро ли. . .

- Сички сме добре. Е, за Раца чакаме. Хайде здраве.

Султана се върна вкъщи и още като влизаше от вратата, лицето й наново

придоби суров израз. Но не беше сега Ния в предната стая - влязла бе в малката

стая. Старата Глаушица тръгна по следите й. Тя отвори вратата на малката стая и

се спря там, на прага, с ръка на бравата. Ния седеше в ъгъла насреща и, бе

скрила лице в ръцете си. Султана я погледна за миг с мрачно светнали очи и каза:

- Да си имаш веке обица на ухото. Секой да си знае местото в тая къща. Аз

съм майка и знам секиму какво е нужно.

Ния свали ръце от лицето си, изправи глава и остана тъй, загледана пред

себе си.

тревога в гласа й.

Ния пак нищо не отговори и нито се помръдна. Старата Глаушица стоя още една

минутка, сетне дръпна вратата и плътно я затвори.

Тишина легна тоя ден над Глаушевата къща и цялата я изпълни, дори и

по-малките деца на Кочовица се бояха да повишат глас. Влезе и се настани в тая

къща някаква студенина, която раздели людете тук и ги отчужди. Само очите на

Султана горяха в трескав огън, само тя не искаше да се примири пред неизбежното,

което идеше, което бе дошло в къщата й. И се бореше най-напред сама със себе си,

със собствения си ум и сърце. Против волята си, тя губеше все повече вяра, че ще

запази огнището и децата си, двамата й синове, теглеха всеки на своя страна

Лазар ще прави нова къща, своя къща ще си прави, откакто излезе новият бакър,

макар да поолекна работата

Кочо все е в някаква тревога, в някакъв страх. Така живеят двамата братя -

всеки свой живот и все по-далеко от нея, от своята майка. Но тя няма, няма да ги

изпусне лесно от ръцете си...

VI

Ния не каза нищо на мъжа си за лютите думи, с които се нахвърли върху нея

да смразява сина и майката, да разпалва между тях недоволство и разпри. От страх

пред лоши разпри тя едва-едва отговори с няколко тъжни думи на голямата ярост на

свекървата и дори побягна да се скрие от нея в стаята си. Бяха и грозни и

отвратителни такива отношения между людете и още повече между близки люде. И

защо ще сърди тя и тревожи мъжа си, щом той вече каза, че ще прави къща. Новата

къща ще се издигне като преграда срещу умразата на свекървата. С новата къща ще

започне нов живот. Дори и да дойдат старите да живеят с тях, в новата къща ще

бъде господарка вече не свекървата, а най-напред тя - Ния. . .

Мина една като че ли безкрайна зима и бе още по-дълга за Ния. Старата

Глаушица не даваше да се пали огън в другите стаи и повечето от времето си

семейството прекарваше в общата стая с огнището. Тук растеше сега

петото дете на Кочовица, тук съхнеха и пелените му. По време Ния започна да

се застоява в стаята си, макар да зъзнеше там без огън, но свекърва й не я

остави да се

отделя:

оплакваше на мъжа си. Бяха излезли нови печки от ламарина и те можеха да сложат

една в стаичката си, и дърва имаше в изобилие, но тя пак не искаше да изправя

сина срещу майката. Лазар не би послушал майка си, ако му кажеше Ния, че иска

огън и в тяхната стаичка. Но и омразата на свекървата би се разгорила още

повече. Сега Ния чувствуваше тая омраза в задухата на спарената обща стая, в

погледа на старата, в мрачното й мълчание - тя едва говореше на по-младата си

снаха, само когато беше неизбежно да й продума две-три думи. Още малко, още

малко! Лазар обеща да прави къща и Ния чакаше търпеливо. Още малко. Най-сетне

свекървата заповяда - на сам чисти понеделник - да разтворят прозорците, които

стояха затворени през цялата зима.

Дойде пролет - тъкмо време да започват с новата къща, но Лазар не отваряше

дума за строеж. Може да е още рано. Ния чакаше всеки ден да заговори Лазар, да

спомене. Ами той още не беше казал де мисли да дйга новата къща: дали тук, в

двора на бащината си къща дали в двора на нейната бащина къща, или пък ново

място ще купува. Мина Великден, мина и Гьоргьовден, започмнаха и горещини. Едва

тогава се реши Ния да заговори тя първа за новата къща:

- Ами, Лазе, що мислиш. . . Ще правим ли къщата?

Никога не беше го виждала Ния такъв. Смути се та дори и червенинка пропълзя

по лицето му, започна та върти очи - да крие погледа си от нея. Стана й грозно

да го гледа такъв и тя вместо него наведе очи, чакаше за отговора му с тревожно

предчувствие. И мисълта му каточели идваше някъде отдалеко, та и гласът му

започна някак изтънко:

- Знаеш ли, Ния. . . мислех аз много. . . исках да ти кажа. . . Хайде да

оставим и тая година, нека мине и тая година, пък после веке сигурно.

Той не я поглеждаше и не видя как се промени лицето й. Като да я удари с

нож в сърцето. И болеше повече че ударът беше от неговата ръка. Тя не беше го

виждала да се колебае, да увърта, да се опитва да я залъгва и мами. Тя знаеше,

че той изпълнява всяко свое обещание, винаги гледа човека право в очите. Какво

бе станало сега с него? Сигурно майка му бе го продумала - друго не можеше да

бъде. Тя му каза:

- Ти сигурно заради майка. . . Тя не те пуща, не дава да се отделиш от нея.

- И това е. . . заради майка, но има и друго.

- Що е то?

- Имам аз пари за къща, казах ти, но искам да ги обърна още един път в

моята работа, да станат повеке. Едва сега се посъживи той, сложи ръце на

рамената и -загледа я в очите: - Сега е време, Ния, да се печелят пари за цел

живот. Ето, панаирът пак наближава. И Баболев пак замина за Виена, заминаха и

други търговци по Немско, чак и в Липиска щели да отиват и още по-далеко. Такова

е времето сега, сички като мрави, секой гледа повеке зрънца да събере. Та и аз

наумих да обърна всичките си пари, а после по-хубава къща ще направя.

Ния тихо въздъхна:

- Не си помислил ти за мене, Лазе. За сичко друго си помислил - и за майка,

и за печалбите си, и за тия, които ходят по Немско, а мене си ме забравил.

- Не съм те забравил, Ния. Още една година. . . Дойде й до самите устни да

му каже всичко, да му разкаже за свекърва си - неговата майка, - да му разкаже