Книга пеит, сълдзи ронит Защо ти се нажалило, книга пеиш, сълдзи рониш? Ел за твойот мили татко

блъскаха с юмруци, с гърди и колена турската "Висока порта"1, но тя оставаше

затворена. Излезе тогава пред тях руският посланик в Турция граф Н. П. Игнатиев

и тежката турска Порта се разтвори широко, с двете си поли. Султанът призна, че

има на света български народ, български език и българска църква. Ала докато

султанът подаваше на своя външен министър подписания вече ферман за независима

българска църква, в същото време той се обърна към вътрешния си министър и рече

гневно:

- Натиснете здраво към земята тоя български милет2, да не може да дига

Вътрешният министър на негово императорско величество султан Абдул Азис

издаде съответна и още по-строга заповед до своите валии и паши по цяла

Европейска Турция, а валиите издадоха съответни и още по-строги заповеди до

своите мутесарифи, каймаками и мюдури. Такава писмена заповед получи от своя

вали паша в Битоля и преспанският каймакамин. . .

---

1 Висока порта - Турското правителство

и във всяко нещо българският милет взема голяма преднина. Внимавайте добре, това

нещо да не се допуска повече във вашата кааза. Българите са добри чифчии - нека

бъдат чифчии; те са добри търговци - нека бъдат търговци. Но пазете строго да не

посягат те към оръжие, да не се сдружават тайно и явно, за да смущават нашия,

дьовлет, да дигат ръка срещу нашето господарство и власт. Има вече и такива

случаи по някои места. Дигнете срещу българите всички други милети и вери, за да

бъдат, всички заедно против тях, тъй като те, българите, са:

най-многобройни в европейските предели на Отоманската империя. Отсега

нататък ще подкрепяте гръцкия милет срещу българския милет, за да не угасва

огънят и враждата между тия два милета, за да ги държим и двата здраво в ръцете

си. Свикайте първенците на правоверните във вашата кааза и им предайте дословно

тая наша заповед, която е заповед от най-високо място и не може да остане

неизпълнена. Нека я знаят и изпълняват и:

всички други правоверни в каазата ви. . . Донасяйте ми:

своевременно за всяко нещо, което става и което вие ще предприемете във

вашата кааза в смисъла на казаното по-горе. . . ";

Преспанският каймакамин Джемал ефенди свика околийския меджлис, но само

турските членове в меджлиса. Двамата българи - председателя на общината поп

Костадин и стария чорбаджия Марко Брашнаров - каймакаминът не покани тоя път на

съвещанието, макар чорбаджи Марко Брашнаров да беше верен и покорен поданик на

падишаха. Не покани Джемал ефенди и влашкия представител в меджлиса Кости Пучура

- дочул бе каймакаминът, че една част от власите в Преспа държат за българите и

също се отказват от гръцкия патриарх.

Насядаха по широките миндери в одаята на каймакамина всички преспански

бейове и най-богатите агалари, тук беше и кадията, и реизът1, бяха и главните

ходжи на петте джамии. Джемал ефенди прочете гласно заповедта на пашата, сетне я

преповтори, както бе я запомнил. Първенците на правоверните в Преспа слушаха

мълчаливо

---

Дълго мълчаха те от почит към високата заповед. Пръв заговори най-старият между

тях, Халил бей, който беше схванат в кръста от някаква стара болест и седеше на

миндера превит надве, спуснал бяла брада чак до скута си. Гласът му трепереше и

беше тлух, угаснал, но голяма беше тишината в широката одая.

- Да бъде жив хиляда години падишахът ни - загочна старият бей. - От него

ни идват всички добрини. Той бди над нас денем и нощем. Не ни е забравил и сега.

Но, агалар, далеч е той от нас, много далеч. Много стъпала има между него и нас,

много стъпала ни делят от него. Високо остана той. Някога падишахът ходеше между

народа си. И народът бе по-добър тогава, по чист във вярата си, по-справедлив,

по-храбър. И аллах бе тогава с любимия си народ и с падишаха му. Тогава целият

свят трепереше от османлиите и най-богатите страни бяха в ръцете им. Но тогава

османлиите не слизаха от т конете си. Правоверните се молеха по четири пъти на

ден на аллаха, пазеха рамазана и всички закони на истинската вяра. Покорените

народи се бояха от тях и ги почитаха. Турчин не оставяше турчина в беда и нужда.

Ей, аллах бисмилях1. . . ти дигна ръка от османлиите, взе силата им. Но преди да

сториш ти това, те първи започнаха да се отклоняват от твоята вяра. . .

Хаджи Халил бей млъкна, задъхан от продължителното говорене, но се виждаше,

че той още не беше свършил. И никой не наруши настъпилата тишина, макар да падна

сянка на недоволство върху лицата на мнозина от агаларите. Старият бей пое дъх и

продължи с още по-голяма сила, затрепера и гласът му от вълнение:

- Нашият падишах, да бъде жив хиляда години, стои в Стамбул, а около него

деветдесет и девет плета от достойни и недостойни хора, от хора алчни за

големство и слава, за богатство и почести! Не може да види той народа си, не

може да го види и народът му. Не живее Добре правоверният народ и няма кой да му

помогне. Падна той и пада по-надолу. Живее безпътно, забрави истинската вяра и

своя закон, забрави дедите си. Ако не е тъй, прокълнете ме, агалар! Което мога

да кажа за всекиго от вас, ще го кажа и за своите собствени синове.

аллах бисмилях. Ей, боже милостиви.

По-големият ми син държи в харема си осемнадесет жени. По-малкият ми син

изпива по една ока ракия всеки ден. Единият не излиза от харема си, а другият

никога не изтрезнява. А около тях по цели тайфуни гладни хора и те все османлии,

които не се срамуват да живеят от милостиня. Като търсим злото, ще го намерим

най-напред у себе си. И да не се чудим, агалар, че тия, които бяха вчера под

нозете ни, сега се качват на рамената ни. Гяурите излизат по-кадърни от нас и

нека се сърдим най-напред на себе си. Хаджи Халил бей наведе още по-ниско глава

и млъкна, Нямаше да каже той нищо повече. Позамислиха се някои от агаларите

върху неговите укорни думи, но то беше докато заглъхна гласът му в широката

одая. Човек е повече склонен да търси вината вън от себе си, Наистина - мислеха

си агаларите, - имаше хаирсъзи и между правоверните, но гяурите бяха забравили

вече всякакъв страх и почит пред господарите си. Така и се изказаха мнозина от

събраните тук, като спазваха търпеливо ред и почит помежду си и към приказката

си.

- Ако трябва, ние пак ще се качим на конете си - каза Исмаил бей и не

Нямаше ни два часа, откакто беше тук, а меките му, влажни ръце трепереха

от глад и стървотия; в сарая си- той държеше двама ахчии1.

- Не може да бъде, както е било някога - каза провлечено Бахтияр ага. - Ние

сега няма къде да ходим, но каквото ни е дал аллах, наше си е и сега ние рахат

ще живеем. . . и. . . - Той млъкна, изблещи мътни очи и не можеше да продължи,

мисълта му бе се загубила. Бахтияр ага пиеше афион и цял беше пожълтял и

подпухнал, дори и очите му бяха загубили блясъка си.

- Кардашлар - засука Рамадан ага единия си мустак чак до ухото, сетне

засука другия си мустак: - Агалар. . . Ние няма защо да се бием в гърдите като

грешници. Имаме само една грешка: изпуснахме юздата на раята. Да пипнем ние пак

тая юзда, да я вземем здраво в ръката си, пък ела да видиш! - И той завъртя

наоколо кръгли очи, сложи ръка върху оръжието си, а в силяхлъка му имаше до

десет оки желязо - пищови и ножове.

---

1 А х ч и я - готвач.

друг:

- Те съвсем се забравиха, мръсните му гяури и

свини!

- Едно време. . . Е добре де! Едно време гяуринът

- Бягат от селата, бягат от чифлиците ни! Не искат да работят. А за какво

са те, гяурите, аз ли ще ора нивите

си!

Бахтияр ага бе изтрезнял от афиона си, та цял клюмна, отпусна се без сили и току

залиташе задрямал, с натежала глава. Исмаил бей не можеше да се бори повече с

глада си и се обърна към каймакамина, вече понадигнал се да става:

- Каймакам ефенди, каза се всичко. . . дай позволение да си вървим...

Джемал ефенди кимна, той не искаше да гневи и смущава всички тия аги и

бейове и само това рече, преди да дигне меджлиса:

- Агалар, сега всеки от нас знае какво се иска от него и какво трябва да

върши. Ще пиша на вали паша, че предадох неговата заповед на всички най-достойни

агалари в Преспа и те ще я предадат на всички османлии по-нататък.

Агаларите се разотидоха, отиде си уморен вкъщи и каймакаминът. В широката,

вече празна одая остана само гъстият облак тютюнев пушък, който вися дълго между

четирите стени, докато се процеди най-сетне през многобройните разхлабени

прозорци. От обширната заповед на битолския валия всеки от агаларите запомни

само това, което всеки поотделно намираше за важно и доколкото умът му можеше да

задържи по нещо от нея. Но в ума на всички преспански агалари остана една мисъл:

- Гяурите надигат глава!

Така отекна тоя ден и на другия ден султанската и пашовската заповед и

между стените на преспанските Джамии. Това бяха запомнили от нея и петимата

главни ходжи:

- Гяурите надигат глава!

На меджлиса при каймакамина старият Рюшди бей нищо не каза, макар да

знаеше, че думата му тежи сред преспанските агалари. Що има да говори повече?

Той пръв още преди години бе казал: гяурите надигат глава, и пак той бе

пострадал най-много от гяурските своеволия: през последните години над тридесет

души селяни бяха избягали от неговите два чифлика и все по-млади, работни люде.

Ако продължи така, чифлиците му ще останат без работници. Нему ли ще разправя

някой, че раята не признава вече господарите си? Не е нужно пашата от Битоля да

му праща писма и заповеди! Пашите и каймакамите това си знаят - писмата си,

заповедите си, хартиите си, та да забъркат още повече всяка работа.

Не каза нищо Рюшди бей, но още там, при каймакамина, реши да действува.

Мислил бе той и бе решавал още преди това, но ето сега и пашата даваше изин1 на

правоверните да превият врата на раята. Още на другия ден събра в селямлъка2 си

петима бейове и чифликсайбии, а те владееха едва ли не половината преспанско

поле.

- Кардашлар - рече им той. - Чухте какво се каза вчера при каймакамина и

ни дава изин да й стегнем здраво дизгините, а се вижда, че то иде и от по-високо

място, самият падишах го казал, да ни е жив хиляда години. Е, агалар. . .

селяците бягат от моите чифлици. Бягат и от вашите. Може и без хора да останем

ние и земята ни така ще запустее. Да ги спрем, агалар, да ги вържем здраво и

никой да не може да се откъсне от синджира си!

Отговорът и на петимата агалари беше един и същ:

- Да ги спрем. Но как?

И само един от тях се опита да даде акъл:

- Събра ни вчера каймакаминът, заповед има от пашата, а тя иде от

най-високо място, да поискаме сега ние той да ни помогне, каймакаминът. Ние

най-много патим от гяурите - земята ни ще запустее. Нека ни даде каймакаминът

заптии да спират селяците по чифлиците ни и като избяга някой, да го хвърлят в

затвора.

1 Изин - позволение.

2 Селямлък - мъжко отделение в турска къща.
Рюшди бей, какъвто беше дребен и сух, скочи на краката си:

- Що говориш ти! Всички тия каймаками н паши все с хартии и писма се

занимават и всеки гяурин ще ги купи с по няколко лири. Такъв си е и нашият кюрд.

Слушайте тук, агалар, какво ще ви кажа аз! - тупна се той в гърдите с малкото

си, сухо юмруче: - Сами ще си свършим работата и къде по-добре.

Той млъкна и пак се отпусна на миндера, сви на кръст нозете си, старчески

нозе. Чакаше да го подканят да говори.

- Кажи, Рюшди бей. . .

Не бързаше да се изкаже старият бей. Гневеше се той на тия мекушави

агалари, които няма да си направят труда да дигнат ръка дори и на врата им да

стъпиш. Безгрижни дембели! Къде с такива хора?

- Е хайде, Рюшди бей, говори. . . Слушаме те. Закани се някому с глава

старият бей и едва след това почна;

- Имаме ние тук, в Преспа, един юнак мъж и тъкмо той ни трябва сега нам,

агалар. Хайредин Арап ага! Той ще ни свърши работа. Има си той добра тайфа, ще

го пуснем с нея да ни пази полето, да ни пази чифлиците. И ще ги пази добре,

знам аз. - Той прошари с очи по насядалите наоколо и у всекиго срещна съгласие и

одобрение; доволни бяха агаларите, че се бе заел с тая работа, че той бе мислил

и редил и за тях. Рюшди бей продължи още по смело: няма да пита той тях, а те ще

питат него и ще го слушат. - Вие го знаете: Хайредин Арап ага; исмикярин няма да

ни остане. Аз няма да седна да правя пазарлък с него за сто или двеста лири. И

няма да бъде то работа за месец или два, пък дори и за година, кой знай колко

време ще мине, докато укротим селяците. Ще му кажа направо: Хайредин Арап ага,

свърши ни тая работа, от нас ще имаш един добър чифлик, ще направим и тебе

чифликсайбия. Всеки от нас ще ти отдели от земята си, да речем, по петдесет

долюма, ние всички сме комшии, ще ти съберем земята на едно място, а ти няма да

пускаш вече селяк да бяга от чифлиците ни. Това е, агалар. И сега отговорът на

другите петима агалари беше един

и СЪЩ:

- Добре си премислил всичко, Рюшди бей. Каквото направиш за себе си,

На другия ден Рюшди бей повика в селямлъка Хайредин Арап ага. С него

старият бей говори с по-голяма почит:

- Какво ще те уча аз, Хайредин ага. . . Бягат в града ни от селата - ти ще

ги спреш да не бягат. Сам знаеш по-добре как ще ги спреш да не бягат, да стоят

по местата си, да гледат работата си, да бъдат покорни пред господаря си. Няма

да те уча аз, а ще ти кажа с какво ще излезем ние насреща: ще имаш от нас за

благодарност един чифлик от триста долюма, Хайредин ага.

Не можа да скрие радостта си Хайредин Арап ага! колкото и да беше лицето му

мрачно и черно: дори и през чернилото изби червенина по бузите му, заблестяха

черните му очи. Но той беше горделив човек, навъси се сега, в голямата си

радост.

- Няма да бъде голям, но повече от триста долюма няма да ти дадем. И ще ги

получиш, когато цяла една година няма да избяга ни един селяк от имота ни.:

- Ще го получа само след една година, така да знае те. Само една година ще

мине, щом изляза по пътищата с хората си - рече надменно Хайредин Арап ага. -

Хубав лов ми излиза насреща.

- Дано да сполучиш, Хайредин ага. А каквото ти обещаваме ние, ще го

изпълним.

Сарачът Реджеб излезе от джамията веднага след ходжата, щом привърши с

молитвите си. Той мина през двора на джамията - край замлъкналия шадраван, край

самия нар, който пак бе се раззеленил, и излезе на площада пред джамията, а

подир него - сякаш и мислите му, и строгите думи на ходжата като разлютени оси:

- "Пазете, правоверни, истинската вяра!". . . Пазя аз вярата си, нали за

това съм дошъл в джамията. И рамазана пазя, и чисто живея, и добрини ще направя,

според силите си. . . "Пазете, правоверни, дьовлета си и славата-на нашия

падишах!. . . " Не храни децата ни

дьовлетът, ни падишахът, да е жив той хиляда години. Моят дьовлет е дюкянът

ми и сарачкият ми нож. Нека пази славата си сам падишахът, друга работа няма

той, нямат ни пашите му, ни садразаминът1 му. . . "Враг ца нашата вяра, на нашия

дьовлет и на падишаха ни е гяуринът! Пазете се, правоверни, от гяурина, не му

давайте да дига глава срещу вас, да излиза пред вас, сам аллах го е проклел да

бъде рая на правоверния!". . . Ех, ех. . . Що ми мътиш акъла, ходжа ефенди?. . .

Един е аллах за всички живи твари - и за човека, и за хаивана, и за птиците по

небето, та и за цветето в бахчата. . . Преди години. . . виж ти какво идва на

акъла ми. . . и как ще го забравя!. . . Преди години Ицо Бабол ме изпъди от

дюкяна, но сайбия на дюкяна ми беше Бахтияр ага и той го продаде, за да си

направи там Бабол мааза. Изпъдиха ме те двамата, единият е гяурин, а другият е

правоверен. Там изкарвах аз и до петнайсет гроша надница, добро място беше, а

сега не мога да изкарам и до три гроша в тая дупка на самия край на чаршията. Не

ме попитаха тогава къде ми беше по-добре, не ме попита ни гяуринът, ни моят

правоверен брат. . . Такъв е светът, ходжа ефенди. . .

Поспря се Реджеб пред малкото си дюкянче, на две стъпала в земята, в една

глуха уличка на края на чаршията. Преди да тръгне за джамията, той бе дръпнал

само вратата на дюкянчето си, а единственият му кепенк бе останал отворен и

висяха там няколко камшика. няколко ремъка и една вехта изпокърпена юзда;

никой няма да ги вземе, рядко минаваше тук човек, само в пазарен ден ще се

спре някой и друг селянин пред дюкянчето му да си купи ремен за пояса или да

закърпи Реджеб нещо от такъмите на колата му. Нямаше и сега много работа в

дюкянчето си Реджеб. Той се огледа, дигна очи през надвесените стрехи от двете

страни на уличката - светлееше високо горе пролетното небе, рано беше още.

Реджеб отмина дюкянчето си и влезе в самарджийницата на Нестор Чашка, а и тук

мислите му бръмчаха като оси край главата му, през главата му - зззз. . .

- Буйрюн, Реджеб ага - посрещна го Нестор Чашка с засмени очи и продължи на

преспански: - Седни, на оня новия самар.

Седнал ниско върху някаква постилка на земята Нестор Чашка бе стиснал в

ръката си хватка ръжена слама и натъпкваше един самар, а между зъбите си,

почернели и изпочупени, стискаше голяма самарджииска игла, в която беше

вдянат конопен канап. Край стената до него работеше по-младият му брат,

по-нататък, до другата стена, работеше и най-големият му син - петнадесетгодишен

момък. Работилницата, и тя ниско в земята беше пълна с нови и вехти самари,

някои издънени или разперени за поправка, наслагани бяха в ъгъла дървени части,

търкулнати бяха край стената няколко, снопа ръженица и цялата работилница

миришеше на животинска пот, на обор. Реджеб седна, а тримата самардджии не

прекъсваха работата си: три чифта работни ръце се движеха непрестанно, шумеше

сухо ръженицата, изпукваше гладката ярешка кожа под върха на сгъната и закривена

игла, тихо и предпазливо почуква теслата си по-младият от братята, да не се

разпука тънката, изгладена дъска. Реджеб се огледа - работен народ: ". . .

Такива са, ходжа ефенди, всичките Работят. А ние правоверните, ходжа ефенди,

рахатЛ си гледаме и агалъка. Срамуваме се ние от работа. Срамуваме ни да

работим, ходжа ефенди, колцина са от нас в чаршията - няколко дюкяна, - колцина

излизат в полето, виж, кафенетата са пълни от сутрин до вечер, правоверните по

цял ден търкат рогозките там. Сиромашията. .."

- Кажи нещо, Реджеб ага. Що има, що нема. ., прекъсна мислите му Нестор

Чашка.

добри люде, да им каже каква вражда и злоба се надига срещу тях. Защо да

смущава и плаши?. . . Но той пак започна оттам: -"В джамията бех, майстор

Чашка. . . Учи ни нас ходжа да да си пазим агалъка. А не ни учи да работиме.

Нас, турците, безделието ще ни погуби, дембелъкът. Богати агалари ни развалят.

Секи от нас иска да бъде ага, да хатува. Срамува се да работи. Вън се държи като

ага, а вкъщи гладува с децата си. Живей от милост край некой бей или става

заптия, или пъдар, или излиза да краде и убива.

- Ех, Реджеб ага, ваша си е царщината. . . - рече Нестор Чашка, докато

вдяваше нов канап в иглата.

- Наша. . . Царщината е на хаджи Халил бей,

Рюшди бей. На султана си е царщината,

и на пашите му, какво наша. . . Ако не свия нозе там, в "канчето" си, от

глад ще пукна. Колко са бейовете и агите между нас, комшу, а сиромасите между

нас патят повеке от вас, макар да сте вие рая. Вие сички работите, а нашите нема

кой да ги научи да работят. Застанал ходжата да ни учи агалъка си да вардим,

като песове насъсква. . .

Реджеб изеднаж млъкна - боеше се да не каже излишна приказка.

- Ядосал си се много ти, Реджеб ага - каза майстор Чашка и току добави: -

Да пиеме по едно кафе, а? Иди, Науме. . . - обърна се той към сина си.

- Късно е за кафе, комшу. . .

- Не е късно - отвърна Нестор Чашка. Сетне отпусна ръце върху самара, който

кърпеше, и каза: - Знайш ли, комшу. . . Често съм си мислил и с брата тук сме си

приказвали. . . ето, ти си турчин, Реджеб ага, ние сме християни, а харно си

живейме, колко години веке, откакто сме комшии, живейме си ние от харно

по-харно. Е - надебели глас Нестор Чашка, стори му се, че турчинът искаше да

възрази нещо. - Е, то се. знай, и между вашите има опаки люде, и между нашите ги

има. . . искам да кажа де: сичко от човека зависи, не е от това, дали е турчин

или християнин.

- Тъй е, майстор Чашка, права дума рече ти, комшу. . .

Реджеб извади кесията си с тютюн, да си свие цигара, докато чакаше кафето,

сетне подаде кесията на съседа си. Майстор Чашка потърка грапавите си ръце с

весело светнали очи:

- Е, хайде, комшу, да запали ме по една. . .

- После, когато изпиха кафетата, Реджеб каза:

- Знайш ли, комшу - поолекна ми на душата, като се разговорих с тебе.

- Ами тъй, Реджеб ага. . . Човек с човека живей.
IV

И тая пролет Ицо Баболев замина за Беч. Замина и сега заедно с втория син

на брата си - около шеснадесетгодишно момче. Георги, вторият син на Миро Баболев

беше по-схватлив от по-големия си брат, Сандо,

когото старите Баболевци преди това още прибраха в магазина си и го държаха

наравно с другите си чираци. Пораснали бяха синовете на Миро Баболев и това не

беше по волята на Ицо Баболев, но като нямаше свои деца, той трябваше да приеме

за свои братовите синове. Най-напред прие в магазина по-големия - Сандо, -:

После дойде време да помисли и за втория Миров син. И не беше по волята му,

но той пръв заговори за по-младия си племенник: а

- Георги ми се вижда по-отворен. Ще го заведа него в Беч. Ще го оставя там

да се учи в некое училище, а после и търговията да научи. Харно ще бъде да имаме

ние там свой човек. - И добави той със скрита мъка: Старея веке аз. . .

Лек човек беше Миро Баболев и не можеше да прикрие голямата си радост, че

синовете му влизаха в общата работа. Ицо се мръщеше на прекалените му умилквания

но беше пресметлив човек и не се поддаваше на скритите си желания, не се

залъгваше: рано или късно цялото Баболево богатство ще остане в ръцете на

Мировите синове. Ех, няма що, най-сетне и те бяха Баболевци! З