Книга пеит, сълдзи ронит Защо ти се нажалило, книга пеиш, сълдзи рониш? Ел за твойот мили татко

продължи работата си с явно пренебрежение и после се обърна не към Ния, а към

по-старата си снаха:

- Да побързаме, че.. . още колко работа ни чака,

Времего си върви!

Руменова я погледа, погледа и току стана. Съблече си горната дреха -

тъничко дълго палто с кожички на яката - и я метна върху стола. Съблече и жакета

си, метна и него там, запретна бързо ръкавите на блузата си до над лактите. Раца

Кочовица не сваляше очи от нея, погледна я учудена и Ния, погледна я бързо

изпод вежди и Сулгана. Де да видим какво ще излезе! А Руменова се пресегна с

разголени ръце и откъсна една неголяма топка от тестото за баницата. Изправи се

пак, пораздърпа тестото, заиграха живо пръстите й. Заигра и тестото между

тънките пръсти, започна да се разтяга, тя го метна върху ръцете си и го дърпаше

безспирно, теглеше го на всички страни с опакото на ръцете. Другите три жени не

бяха виждали такова чудо - да се точи кора с голи ръце. Кочовица зяпна насреща и

забрави да скрие изпочупените си зъби, следеше и Ния смаяна пъргавите пръсти на

учителката, а Султана току поспираше точилката да погледне, после забрави

точилката и също се загледа в ръцете на Руменова. Виж я ти нея, даскалицата!

Кората се тръскаше и се въртеше с тих, сух шум в тъничките й бели ръце и ставаше

все по-широка, по-тънка, проточи се чак до голите и лакти. Най-сетне Руменова

ловко метна източената кора върху синията и Султана дръпна някак уплашено,

услужливо точилката с недоточената кора, за да направи място. А в същото време

учителката посегна и откъсна нова топка от тестото. И докато старата Глаушица

заедно с помощта на двете си снахи източи три кори, Руменова разтегли десетина.

Повече кори не бяха и нужни. И като че ли нищо не е било, учителката попита:

- Какво ще сложиш за късмет в баницата, бабо

Султано?

Василица. Тук ще я пъхна, между

корите. . .

Като че ли нищо не е било, но и четирите жени знаеха че още не беше всичко

свършено и оставаше най-главното. И пак първа се реши учителката.

- Върви да се облечеш, Нийо - рече тя. - Ги да се върнем по-скоро. - Никой

нищо не отговори. Руменова продължи с примирителен тон: - Ще отидем до магазина

на Баболеви. Там има хубави неща за млади жени, пък и за стари, бабо Султано.

Пак никой не отвърна. Но когато Ния се отправи

към стаята си, старата Глаушица изви глава през рамо и рече строго:

- Нийо!. . . Ти не искаш да ме послушаш.

- Винаги съм те слушала, майко. . . И ще те слушам, когато е нужно.

- А сега нема да ме послушаш, а? Ще стъпиш върху думата ми!

Ния отпусна клепки, пристъпи още крачка напред но се спря изеднаж и се

обърна към свекърва си съвсем спокойно, с едва-едва побледняло лице. Тя кимна с

глава и рече тихо, но ясно:

- Сега нема да те послушам, майко. Когато не след дълго Руменова и Ния

тръгнаха да излизат, учителката се обърна да поздрави:

- Сбогом, бабо Султано. . . Сбогом, Рацо!

- Сбогом, учителке. . . - отвърна колебливо Раца Кочовица и току се извърна

уплашена към свекърва си.

Султана мълчеше мрачно, сетне продума сухо, отсечено:

- Сбогом.

Преспанци бяха свикнали да виждат заедно двете млади жени, но къде са

тръгнали те сега, срещу Василица? Макар да нямаше много люде по дворовете,

любопитни очи проследиха двете жени чак до чаршията. Ама къде отиват тия жени

наистина!

Беше хубаво - снежно, меко време. Предния ден бе навалял до една педя сняг,

по неравните калдъръми сега се бяха отворили широки, снежни пътеки, слънцето

беше още доста високо на ясното зимно небе, навреди беше светло и чисто, гърдите

поемаха издълбоко свежия въздух. Първият човек, които видя двете жени вече в

чаршията, беше един млад калфа с тънки мустачки и накривено фесче; Той се бе

затичал да прекоси улицата, но се спря на няколко стъпки пред тях и весело се

ухили от едното си ухо до другото. Така вървеше и по-нататък. Чаршията бе

по-оживена сега, срещу големия празник, ходеха много люде нагоре - надолу, но

навсякъде пред двете млади жени пътеките оставаха чисти. Двама-трима от

минувачите нагазиха в снега, за да им отворят път, между тях и един възрастен

турчин, който помръдна с устни в изненадата си, но стоя в снега, докато жените

отминаха, и не подигаше очи да ги погледне. Явно беше - след като бе минала

Руменова сама през чаршията, магията беше вече развалена. Нямаше ги насреща

ококорените от изненада очи, навъсените погледи, враждебното затишие, като да

минаваше мъртвец по чаршийските улици. Сега чаршията посрещаше двете си

гостенки с весело любопитство, като че ли бяха като че ли бяха паднали направо

от небето върху снежните улици в тоя хубав, слънчев ден и те самите толкова

хубави и млади. То се знай - всеки искаше да ги види: извръщаха се минувачите

след тях, струпваха се люде по вратите, протягаха се вратовете пред вдигнатите

кепенци. Но не се чу лоша дума. Само един папукчия удари с широкия си чук

обувката, която ковеше на коляното си, и рече:

- Де да видиме сега какво ще стане, щом тръгнаха веке и жени по чаршията!

Ния не знаеше къде е дюкянът на мъжа й. Руменова спря едно чираче и го

попита. То ги погледна, усмихна се хитро, цялото му лице беше изцапано със

сажди, та очите му дяволито се бялнаха - и ги поведе мълчаливо. Като стигнаха

пред дюкяна на Лазара Глаушев, чирачето пак тъй мълчаливо посочи с ръка, но

Глаушев вече излизаше, за да ги посрещне. След него вървеше и Андрея Бенков.

Като видя Ния мъжа си, сякаш изеднаж се пукна Някакъв обръч, който стискаше

гърдите й до задушаване, по бледите и бузи отеднаж се появи руменина. Пътят й

до тук, през чаршията, бе й се видял безкраен.

- Повелете - и Глаушев ги въведе в дюкяна си, а всички съседи наоколо бяха

зяпнали насам.

Ния дълго разглежда дюкяна - виждаше й се огромен, с редицата разтворени

хамбари в дъното, край стените бяха наслагани пълни врещи, остро миришеше на

прах и на мишовина. Това беше някаква непозната част от живота на Лазара.

- дюкянът, цялата чаршия наоколо, минувачите, които забавяха стъпки да

погледат. Обзе я неприятно чувство, страх, стори й се, че Лазар се отделя от

нея, отдалечи се - ух, тая миризма на мишки! - и тя бързо, уплашено го потърси с

очи. Той й се усмихна през рамото на Руменова и каза:

- Е, да вървим, искате ли.. . д И той поведе двете жени към магазина на

Баболеви. Там излезе да ги посрещне самият Ицо Баболев, притича и Миро, а

калфите и неколцината купувачи така си останаха кой където беше. Имаше какво да

си изберат двете млади жени в големия магазин на Баболевци, а те, двамата братя,

какво ли не извадиха от пакети и сандъци, какво ли не свалиха от рафтове и

полици, та чак и от горния кат, за да вземат очите на необикновените купувачки -

пъстри басми, копринени платове, кадифета, тантела. ленти, кърпи, шарени чехли с

пуфки, бели, червени и сини женски чорапи - гледай ти какви са тънки и високи

чак до над колената, а Ния сама плетеше чорапите си, и те като мъжките: до

колената! Дълго гледаха и разглеждаха двете жени, а Лазар търпеливо чакаше край

тях, Избраха си те едно и друго и като прибираше Ицо Баболед с ловки пръсти

белите меджидии, рече важно:

- Во Беч жените сами си ходят по чаршията, има там и жени дюкянджии. А ние

тука. . . диви люде.

На връщане към дюкяна на Глаушев Ния каза на мъжа си:

- Как ли ще ме посрещне майка сега вкъщи. . .

- Ами да се върнем заедно дома. Пък и скоро ще се стъмни. - Не, не. Като че

ли съм виновна и ти идваш да ме пазиш. Ще се върна сама.

Двете жени бяха се отдалечили вече от дюкяна на Лазара, когато срещу тях се

зададе Таки Брашнаров. Ния отдавна не бе го виждала, но го позна отдалеко.

Забеляза го и Руменова. Брашнаров пристъпваше гордо изправен, едър и хубав, с

яркоален фес и дълго, черно зимно палто с астраганена кожа на яката. Той също бе

ги видял отдалеко, сетне Ния забеляза как бе приковал поглед върху нея.

Когато ги наближи на пет-шест стъпки, той се поодръпна да им стори път и се

поклони дълбоко, мълчаливо. Малко по-нататък Руменова попита:

- Кой беше тоя господин?

- Таки Брашнаров. Търговец. Най-скъпият ергенин в Преспа.

- Чувала съм за него. Как тъй, най-скъпият!

- Така го наричат. Не може да се намери за него, мома в цела Преспа.

- Хубав мъж - каза след късо мълчание Руменова. Ния нищо не отговори. После

каза:

- Не е добър човек.

щом я видя свекърва й на вратата, каза на по-старата си снаха:

- Запали, Рацо, лампата.

- Рано е още, майко - отвърна Ния на присмехулния

намек към нея.

- Рано! Оставаше още да затворите чаршията вие с

даскалицата.

Старата не каза нищо повече тая вечер за отиването и в чаршията, но така се

държа през цялото време, като че Ния и не съществуваше. Прибраха се и мъжете,

седнаха всички да вечерят. Лазар подхвана майка си:

- Е, майко. . . кога ще дойдеш и ти да видиш дюкяна ми?

- В чаршията аз не отивам - отвърна тя късо. Лазар погледна жена си със

засмени очи, сетне пак продума:

- Нио, каза ли на майка що й купи днеска?

- Ами утре. . . За празника.

Стоян Глаушев побутна сина си с лакът, намигна му, като гледаше никой да

не го забележи:

-Ти не закачай майка си тази вечер! Нели я знайш. . . докато й мине.

Султана му се скара.

- Ти какво току се кривиш! - И добави още по-сърдито - Мене тука никой за

нищо не ме зачита!. . .

Някъде отдалеко стигна до слуха на Ния гласът на свекървата. На няколко

пъти тая вечер пред очите на младата жена се мярна едрата фигура на Брашнаров,

какъвто го видя днес тя по снежната пътека и с поглед, устремен в нея. Каква

досадна сянка! И Ния притваряше очи. за да я прогони.
II

Минали бяха години, откакто бе умряла Благуна - сестрата на Стоян Глаушев,

но той не преставаше да я жали. Кого ли не жалеше той със своето милозливо сърце

- и умрелите, които гниеха в черната земя, и всички живи, които страдаха на тоя

грешен свят, - но Благуна! сестра си, никак не можеше да прежали. Тя беше

най-милият му човек от всички негови люде, които остави в родното си село

Гранче, когато избяга оттам преди близо четиридесет години. Като умря Благуна,

децата й бяха отраснали, но тя остави и едно девойче на пет-шест години. Чуваше

Стоян Глаушев, че малкото сираче живеело немило-недраго край по-големите си

братя и сестри, край баща си, който беше затворен, навъсен човек, и Стоян все

мислеше да прибере девойчето при себе си в града. Най-напред се боеше от

Султана, че тя няма да приеме в къщата си чуждото дете. Той едвам се реши да

отвори дума пред нея и тя веднага се съгласи, но сирачето бе поизраснало и баща

му не искаше да го пусне в града: селските люде не изпущат лесно от ръцете си

женската челяд - най-добрите си работници, - та дори и когато дойде ре,д за

омъжване. Стоян все едни и същи думи повтаряше при всяка среща със своя зет,

мъжа на Благуна:

- Дай ми ти Неда. . . Ще я гледам като свое дете.Ц Заради Благуна, да не се

мъчи барем най-малкото дете там, на село. . .

Бащата упорито клатеше глава: не!

Но тая зима и той умря. Стоян Глаушев не можа да отиде за погребението му,

късно научи, а отиде в родното си село след няколко дни и пак заради Неда. Сега

пък братята й не искаха да я пуснат. Неда бе станала мома на

петнайсет-шестнайсет години - тъкмо човек за работа, А и тя се дърпаше - плашеше

се от града:

- Не, вуйко Стояне. .. Харно ми е мене тука.

- Какво ти харно! Не знам ли аз какъв черен и тъмен живот живейте вие тука!

Слушай, Недо: при мене ще си ми като щерка; и вуйна ти Султана те сака. И

децата, каквито са добри, като сестра ще те имат. Не ме оставяй да се връщам сам

в Преспа, за тебе съм дошъл тука.

- Не, вуйко Стояне. . . Два дни я моли той. Боеше се Неда от града, но

още

повече се боеше от братята си, които мълчаливо й се заканваха иззад гърба

на Стояна. Натъжен си тръгна той от Гранче и това й каза на раздяла:

- Не мога аз да те взема насила, тежък живот ще живейш тука. Да знайш:

моята къща е секога отворена за тебе и като ти притъмней некога пред очите. . .

Не мина много време, едва-що беше се запролетило, една заран пред портата

на Стояна Глаушев се спряха две селски коли с волове, дворът се изпълни със

селски люде - мъже и жени, по-големички и по-дребни деца. Излезе да ги види

Султана, погледна ги от чардака - не позна никого. Тогава излезе напред една

слабичка девойка и рече срамежливо:

- Добро утро, вуйно Султано. . . Аз съм Неда.

- Неда. . . Аха, Неда! Той, вуйко ти Стоян, не е тука, в чаршията е. Ами

какви са тия люде?

- Повекето са от нашия сой, вуйно Султано. Стринки са ми, стрини,

братучеди. . . Избегахме. Аз ги доведох тука. Нели вуйко Стоян дойде в Гранче да

ме

земе. . .

нататък с очи, с глава.

Неда се изви назад и пак се обърна към вуйна си:

- Той е Трънче. . . Братучед ми е.

- Аха. . . Аз пък помислих. . . - не се доизказа

Султана.

тъмните си, малко мижави очи. Той беше на двайсетина години - на същата възраст,

на която срещна тя някога своя Стоян, със същия червен пояс и същата селска

руба. Трепна в сърцето й далечен спомен, поучуди се тя, че отеднаж се сети за

ония далечни дни, но каза сега с по-мек глас:

- Е що сега, що мислите, като сте избегали от село. . .

Тогава се обади най-възрастният мъж между тия люде, както се бе подпрял на

дълъг остен, поприведен, с

покорен поглед:

- Ето, стрино, побегнахме ние от пусти селски мъки, ама и ние не знайме

сега какво ще правим в града, немаме свои люде, а Неда рече, елате при моя

вуйко. Ето, стрино - започна той отново и тука разтърка от напрежение

четинестата си и доста прошарена брада, -

201]

залък хлеб. . . Страх ни е да отидем в некой хан, там може да ни намери бегът и

да ни върне пак в Гранче. А не се живей веке там от турски зулуми, от глад. . .

даде ни бегът тая есен по малко жито, изкарахме докъде Водици и оттогай не дава

повеке и се сме си гладни. Кой му работи - ние му работиме като черни роби, ама

той себе си гледа и кяите му ножове вадят срещу нас. Така е с целото село. Не се

трай веке, сбрахме се тия тука и побегнахме. Неда вели - хайде при моя вуйко. ..

Той млъкна и още повече увисна на остена си. Мълчеше и Султана. Тя едва бе

чула всичките му думи, а разглеждаше нечаканите си гости с острия си поглед и

сама премисляше какви люде бяха те, да ги приеме ли всичките, къде да ги дене. И

попита без нужда:

- Немате ли свои люде тука бре, в града?

- Немаме. . . немаме. . . - чуха се гласове. Султана Глаушева не обичаше

селските люде, гнусеше се от тях. И сега тя усещаше, а може би така й се

струваше, че я удря в носа миризма на мокър кожух, на мокри опинци. Влажно и

кално беше навсякъде в тия ранни предпролетни дни, но повечето от селяните бяха

боси, само двама от мъжете носеха опинци и една от жените бе надянала зимното си

кожухче. Ала на Султана Глаушица й вонеше на мокри кожуси и опинци, тя гледаше с

гнусливо присвито лице и босите, окаляни нозе на селяците. Тая миризма на мокра

кожа, на тор, на пот, на вкиснато мляко бе я преследвала години наред, след като

се бе омъжила за Стояна Глаушев, макар още от първите дни да го облече от глава

до пети в градски дрехи и сама, с ръцете си, го къпеше като дете. "Груби, прости

и глупави са селските люде, ама - мислеше си тя - нема по-измъчени люде от них."

Ето тия в двора й. . . Султана ги гледаше строго, но сърцето й се бе нажалило. И

малки деца с тях. . . Тя слезе мълчаливо по няколкото стъпала от чардака и се

спря пред селяците:

- Къде да ви дена сега бре!

- На твоите ръце се оставяме, майчице. . . - проплака една от жените.

Султана посочи чардака и рече на Неда:

- Иди ти там, ама умий си преди това нозете. Д вие - обърна се тя към

другите - елате след мене.

202]

разни вехтории и Султана я държеше все затворена - не искаше и да погледне вътре

от омраза към резбаря. Посочи им плевнята, дето някога бе прибрала мъжа си,

когато и той бе дошъл в двора й като тия селяни. Посочи им и нужника. После

каза:

- Наредете се, както можете, тука за некой и друг ден, ама ще пазите чисто,

ви държа аз тука много време.

- Да вкараме барем само воловете вътре, стрино, там, в градината - примоли

се пак най-възрастният селянин. - Колите може и на улицата да останат.

- Ех, карайте ги - махна Султана ръка с досада. - Ще ми направят само

лепешки по двора. Колите - вън, на улицата. Нема къде да минат, тука е градска

къща. .. М пазете чисто, брей - повтори тя.

На чардака бяха излезли Раца и Ния и приказваха нещо с Неда, която бе

успяла да измие босите си нозе. Султана погледна нозете й и току я попита

направо:

Ния се смути повече от тоя въпрос, отколкото Неда, която отговори спокойно:

- Не съм намирала скоро. Може да немам. . .

- Имаш, нямаш - вземай котела да си стоплиш вода и да си умиеш главата, пък

и цела да се умиеш и по-чисти дрехи да си облечеш. Имаш ли, имаш ли други дрехи.

. .

- Това ли са ти дрехите - и без да дочака отговора й, Султана се обърна към

снахите си: - Дайте дрехи да я облечем.

Не след много Неда стоеше в стаята с огнището измита, сресана и облечена в

градски дрехи, обута в чорапи, а селските й дрехи бяха захвърлени в

най-отдалечения ъгъл на чардака - да се изветрят от селската им воня. Неда

стоеше като полята със студена вода, с отпуснати отпред ръце - не знаеше къде да

дене ръцете си, не знаеше и сама къде да се дене и току потреперваше от време на

време.

- Що ти е? - попита я Султана.

---

- Нищо.

- Студено ми е - протрака със зъби Неда и продължи, шепнейки: - Като да съм

гола. . . не топлят градските дрехи. . . . -

Ния й даде да облече едно свое късо кюркче от тънък, гълъбов български

шаяк, подплатено с агнешка кожа и с лисички по краищата.

Като се прибраха мъжете вечерта, Стоян Глаушев ме можеше да се нарадва на

племенницата си, не знаеше де да я сложи да седне от радост.

- О, милата ми щерка - милваше я той и с думи, и с ръце и сините му очи

плуваха в сълзи. - Да знайш! как жаля за майка ти, за Благуна, каква сестрица ми

беше тя и докрай не ме забрави. . .

Н ай-сетне Султана му се скара:

- Стига си додевал на девойчето, човече!, После той отиде да види и другите

си съселяни и роднини в оттатъшната стая, в плевнята. Там вече съвсем се

забрави. Стана нужда сама Султана да отиде да го вика и като се връщаха през

двора, тя му рече:

- Вари го, печи го. . . Да ти дам сега селските бечви, нема хич да се

различаваш от тия селяци. . . макар да живейш, кажи го, четиридесет години в

града. Що беше това чудо!

- Ех, жено, кръвта ми е селска. . . Ама да си ми жива ти и здрава!

Той беше разтъжен и се радваше в същото време, че беше между толкова свои

люде, а сърцето му преливаше от благодарност към Султана, която ги бе прибрала в

къщата си. "Ех, такава е Султана - люта и остра, ама, никога нема да изкриви тя

каквато и да е работа, се по правдата върви и сърцето й е милозливо, колкото и

да е люта, пък и опака понекога. . . " И Стоян побутна жена си уж случайно, а

искаше да я докосне тъй, от милост и обич към нея. . .

Мина цяла седмица, Султана често ходеше по двора, надзърташе в отвъдната

стая, в плевнята - бдеше зорко дали селските й гости пазеха чисто, а те, макар

да бяха толкова люде и с малки деца, не се чуваше от тях ни глас. ни тропот. Но

тя забеляза, че все по-често поглеждаха в

ръцете й. Те вече гладуваха. Каквото бяха донесли от село за ядене, още

първите дни се бе свършило. Усети ги

Султана и се развика:

- Ами вие що сте скръстили ръце, що чакате! Защо

не си търсите работа из града. . .

- Къде, стрино, не знайме. . . Как ще живейме без

работа, ама нема. . .

- Питайте бре! Има тука люде с ниви, с градини, с дозя. Сега е тъкмо време

за такава работа, пролет. . .

Не се сещаха как да си помогнат селските люде, бяха много наплашени и с

потиснат дух, виждаше ги Султана и сама поведе няколко от жените да им търси

работа из махалата. Да стори добро - то се знае, но и да се махнат най-сетне тия

люде от главата й: прибра ги, а сега трябвате да им подава и по нещо за ядене,

гладни бяха, децата все пред чардака й висяха с ей такива големи очи. . .

На другия ден беше неделя и беше хубав пролетен ден, още рано сутринта бяха

наизлезли в двора и Глаушевци, и селските им гости. Върна се по-рано от църква и

Стоян, да бъде повечко време между съселяните си, а те бяха се посъживили,

поразвеселили се бяха - на другия ден, понеделник, повечето от тях тръгваха на

работа. Тук беше и Лазар - не бе имал досега време да се поразговори с тия

селски люде, дошли от неволя в къщата му.

Изеднаж дворът нататък, към портата, се изпълни с турци. Една от селските

жени нададе грозен вик и побягна в плевнята. Турците бяха шестима, водеше ги

Хайредин Арап ага, застанал на няколко стъпки пред тях, а там зад него беше и

Кючук Кадри. Настана голямо смущение в двора, но и турците се позабъркаха, като

се видяха срещу толкова люде и в чужди двор. Хайредин Арап ага въртеше очи,

чупеше вежди и току посочи с ръка един от селяните, който стоеше най-близу, като

закован сред

Двора от уплаха.

- Яла тука бре! - викна турчинът на развален

преспански говор.

Селянинът не се и помръдна, но вместо него към агата се приближи Лазар

Глаушев. Като видя Стоян Глаушев сина си да се приближава към турците, току се

отпусна върху един камък край стената, премалял от уплаха. за себе си той и не

мислеше, но съвсем се уплаши, като видя Лазара да се приближава към въоръжените

християнски душмани, които не бяха дошли за добро в двора му..

И както винаги, когато се чувствуваше безпомощен, той потърси с очи

Султана, жена си, която във всичко ще тури ред и отнищо няма да се уплаши. Тя

стоеше на първото стъпало на чардака и гледаше турците с горящи очи. Но и тя,