Книга пеит, сълдзи ронит Защо ти се нажалило, книга пеиш, сълдзи рониш? Ел за твойот мили татко

заговори с тях на родния им език. Доведе я Андрея Бенков, поканиха я да седне от

другата страна на Иля Андреевич. Макар да беше той по-тих, по-мълчалив и да

изглеждаше по-млад от другаря си, забелязали бяха всички, че Николай Никитич се

отнасяше към него по-почтително, питаше го за всичко и нищо не вършеше без

негово съгласие. Е, нека седне учителката до него - той е може би по-учен,

по-богат, по-важен от другаря си - и всички се раздвижиха да й сторят място до

Иля Андреевич. А тя изеднаж като че ли се поуплаши, позамисли се, умълча се и

току поглеждаше с бързи втренчени погледи съседа си. Той се обръщаше и към нея,

както към другата си съседка, дори по-често към нея, най-сетне и тя се съживи,

развесели се, забрави внезапната си уплаха. Все й се обаждаше и Николай Никитич,

както стърчеше над всички, през главата на Ния и Андреевича, сякаш не можеше да

се насити да говори с нея на руски. И това й каза:

- Знаете ли. . . като ви чух, като че ли отеднаж се намерих в Русия. . .

Такава радост. Ех ти, матушка Русия!. . .

Весело беше и тоя път на чардака на Аце Кутрев. И докато всеки беше залисан

със своите съседи на трапезата - да си поговори, да се посмее, - Иванка Руменова

току се поприведе към Иля Андреевич и тихо го попита на руски, без да го

погледне:

- Павел Сергеевич. . . как сте попаднали тук? Иля Андреевич отговори по

същия начин - тихо,

едва чуто:

- Нямате ли грешка?

- Нямам грешка. . .

- Да, госпожице Руменова, светът не е много широк, щом ние с вас се срещаме

пак. Но за това ще си поговорим после, насаме - и той се обърна към нея с

многозначителен поглед: - Разбирате ли? Тук никой нищо не знае за мене.

Тя улови погледа му и кимна леко: - Да. Но, извинете, не мога да се

сдържам. . . само за Таня. . . Как е тя?

- Добре е. Омъжи се. А вие?

- Не. Аз още не. Учителствувам.

- Вярвам, че сте щастлива. Нали за това мечтаехте: да станете учителка?

- Да. Доволна съм.

Сетне те започнаха друг разговор. Веселбата на трапезата ставаше все

по-шумна, започнаха и песни. Иля Андреевич (Павел Сергеевич) не забравяше и

другата си съседка - Ния, - не забравяше и другите си сътрапезници. Веселеше се

заедно с всички други и Иванка Руменова, отговаряше, когато я питаха нещо,

усмихваше се приветливо, поднасяше на Андрея Бенков срещу нея някое по-вкусно

късче - знаеше тя, че Андрея се стеснява да си вземе сам. Но през всичкото време

мисълта й летеше към далечна Русия, в паметта й оживяваха един след друг

незабравими, пък и забравени вече спомени. . .

Последните си две години в Русия тя прекара не като затворена пансионерка,

а живееше в отделна квартира, като свободна гражданка заедно с други две

български

девойки, които следваха в същата гимназия в Киев. Тяхната ученическа

квартира бе станала постоянно свърталище на българските младежи, които следваха

по това време в разни киевски учебни заведения. В квартирата им идваха и руски

младежи и най-често от всички нейната съученичка Татяна Сергеевна. През един

снежен декемврийски ден - спомняше си и сега Руменова - Таня доведе в квартирата

й своя по-стар брат, същия този Павел Сергеевич, доста спретнат, но меланхоличен

поручик с тънки, черни мустачки, които бе пуснал някак по старчески да растат на

воля. Тогава той нямаше брада, но тая рядка брадица и дългите коси не можеха да

променят чистата, сякаш прозрачна бледост на тясното му лице, изразът на погледа

му оставаше все тъй съсредоточен и тъжен, същото беше и широкото, гладко чело.

Руменова позна веднага младия руски офицер. Още при първото си посещение в

квартирата й в Киев той бе казал, че иска да учи български език. Помагаха му

всички там, а Павел Сергеевич беше усърден ученик. Още тогава, види се, той се е

готвил за това свое пътуване.

Малко преди полунощ станаха всички от трапезата. Време беше за почивка и

сън. Двамата руски гости тръгнаха на дълъг път рано на другата сутрин. Иванка

Руменова и Павел Сергеевич тръгнаха заедно през двора и поизостанаха след

другите гости, които си разотиваха. Павел Сергеевич каза тихо:

- Аз съм тук по служба, госпожице Руменова.

- Не се ли боите, че ще ви открият турците?

- Немного. Ние сме пътуващи търговци с най-редовни документи. Освен това в

Цариград има руски пълномощник, който влиза направо при султана и се грижи за

руските поданици в Турция. Разбира се, ние се пазим да не даваме повод за

подозрения, но и тук сме под покровителство на могъща Русия. Видях аз колко

много се боят турците от нея.

- А видяхте ли пък ние, българите, колко я обичаме?

- Да, госпожице Руменова! Видях аз колко много любов има във вашия народ

към моята родина. И ще кажа именно това най-напред, дето е нужно, и на всички

там, да знаят всички затая голяма обич. Но, моля ви, тук никой да не знае, че

сте ме познали, дори и най-близкият ви човек.

- Никой няма да узнае.

- А може и пак да се видим и без да става нужда да крием, че се познаваме

отдавна.

- О...

спрели и ги чакаха съпрузите Глаушевци, Андрея Бенков, Вардарски и Николай

Никитич, който разправяше нещо оживено, та цялата улица ехтеше от могъщия му

глас. Павел Сергеевич каза на учителката все тъй тихо:

- След два или три месеца, когато ние с моя другар ще сме много далеко

оттук, кажете на вашите най-близки люде, които заслужават доверие, че след три

или четири години, така мисля аз, Русия ще воюва с Турция. Кажете им, за да се

радват. Сбогом, госпожице Руменова!

- Сбогом, Павел Сергеевич. . . - И гласът на Руменова потрепера: -

Благодаря ви, благодаря ви за голямото доверие и. . . за голямата радост!

Поздравете Таня. Много, много! Не съм я забравила, милата. ..

В утихналата къща на Аце Кутрев двама души не мигнаха през цялата нощ:

Вардарски и Тръпко Велев. И двамата бяха легнали вън. Вардарски бе отстъпил

стаята си на руските си гости и през тия няколко нощи спеше на чардака, а Тръпко

през цялото лято спа под един навес до стаята на сестра си.

Ния Глаушева прогони съня от очите на Вардарски. Това ставаше често с него,

когато се случеше да я види, да бъде близу до нея. А тая нощ той и поплака в

тъмнината; плачеше и със сляпото си око, намокри се превръзката му, та я

захвърли. Нямаше от кого да се бои в нощната тъмнина, че ще види грозната дупка

на изваденото око, че ще види сълзите му. Той ги остави да текат, да текат -

нямаше от кого да се крие в тъмнината. Той плака за себе си, плака тоя път и за

Ния. Щастлив беше и блажен, докато седяха тая вечер един срещу друг, макар да се

реши да я погледне едва когато станаха всички да си вървят. Но той плака и за

нея тая нощ - такова беше нейното лице и много скръб тежеше в погледа й. Какво

ставаше с нея от някое време? Щастлива ли беше тя в живота си, или пък страдаше

от някаква скрита мъка? Той няма да узнае никога, тя няма да му каже никога -

далеко беше от него.

Но той плака може би защото пи много вино тая вечер. . . Той усети как мина

Тръпко откъм другата страна на къщата и прекоси двора с тихи стъпки - отиде да

види конете на руснаците. Вардарски знаеше, че младият момък заминаваше днес с

двамата руснаци - предния ден те с Лазара Глаушев бяха го снабдили с тескере до

Солун, а оттам нататък той оставаше под покровителството на матушка Русия. Така

бяха уговорили с Иля Андреевич и Николай Никитич: от солунското пристанище

нататък те щяха да го водят. Ще ги дигне руски кораб. Вардарски едвам се беше

въздържал да не каже:

- Вземете и мене!

Съживила се бе в сърцето му старата съкровена мечта: Русия! Да се учи там.

Ала късно беше вече, много късно беше за него. . .

Попридигна се на лакът Вардарски. Студени бяха станали вече нощите, едва

сега усети той. Наближаваше да се раздени. Изпод самата стряха на чардака

надничаше Зорницата - слязла бе ниско тя, бяла, пламтяща искра, да поведе зората

иззад тъмните планини на изток. Някъде към кладенеца изникна пак сянката на

Тръпко в звездния зрак на ясната нощ. Вардарски тихо подвикна:

- Тръпко. . .

Младият момък се приближи към оградата на чардака и прошепна:

- И ти ли не спиш, даскале. . .

- Днес тръгваш, а?

- Тръгвам.

- Радваш ли се?

- За кого ще жаля тука. . . Сестра ми. . . деца си има, мъж. . .

- Ех. . . Младо си още. А ще ти дожалее и за това камъче - хе, дето е под

нозете ти сега, и то даже ще те тегли насам. Но върви, върви. Щастлив си ти с

тия добри люде. И да ги слушаш добре. А като ти дойде време, ти пак ще се върнеш

тука. Така е то.

Тръпко помръдна с едната си нога, помръдна и с другата, погледна там, долу,

сякаш да види в предутринната тъмнина камъчето, което ще го доведе пак тука.

Охо! Да отиде еднаж там, там. . . в Русия!

Той нищо не отговори на учителя.

Откъм стаята на Вардарски се дочу тихият гласна Иля Андреевич:

- Никитич. . . Време е вече. Никитич. . .

Тръпко се отдръпна бързо от оградата на чардака и изчезна пак нататък, към

колите на руснаците; там бяха и конете им. На изток бе изгряло бледо сияние и

сякаш още по-ярко трептеше там бялата предвестница на зората. По двора се чу

тропот на конски копита. Тръпко доведе конете на кладенеца, да ги напои. Сетне

ги върна и ги впрегна в колите. Изведе и двете коли, една след друга към

вратника. Показа се на чардака Николай Никитич. Гласът му разлюля сънната

предутринна тишина:

- Маладец, Терпко! Е, хайде. . . тръгваме след малко. Тръпко прогони кучето

и го затвори в плевнята, да

не безпокои гостите. После мина на другата страна на къщата, дето беше

стаята на сестра му. Тя го чакаше вече там, под навеса, и тихо подсмръкна:

- Леле, Тръпко, братче. . . Дали ще се видиме пак. . . И му подаде торба с

хлебец, усети Тръпко в ръката си

прашилата й влажни от сълзите на сестра му. Той посегна бързо и извади

изпод твърдата сламена възглавница на леглото си голямата кама. Нямаше какво

друго да вземе Тръпко.

Спомнил си бе Таки Брашнаров отеднаж за своята бедна братовчедка Василица и

напоследък отиваше често през свободното си време да я види поне за малко.

Махленките го виждаха как се задаваше откъм долния край на улицата, винаги

напет, облечен алафранга, по най-новата мода, минаваше пред портата на женското

училище - къщата на Аврам Немтур, - после пред портата на Глаушевци и влизаше у

братовчедка си. Сетне, обикновено след немного време, връщаше се по същия път.

Появяването му на тая улица беше цяло събитие и започна да се повтаря много

често, за голяма радост на махленките. Той беше ергенин - изтънчен, богат, - те

следяха възбудени всяка негова стъпка, разглеждаха облеклото му, ахкаха по

голямата му хубост.

Той започна да минава толкова често по тая улица най-напред заради Ния

Глаушева. Срещата му с младата Глаушева мина и замина злополучно за него и

толкова бързо, че не я забелязаха дори и най-любопитните махленки. Но Таки

Брашнаров не престана да посещава братовчедка

си. Като минаваше толкова често по улицата, той видя в двора на женското

училище учителката Руменова и сега минаваше тъкмо заради нея. Забелязаха това и

махленките. Таки започна да минава по улицата в определено време - на обед,

когато учителката пускаше ученичките си на обедна почивка, или вечер, когато ги

нареждаше в двора на редици и ги изпращаше по домовете им. Той забавяше стъпки

пред портата на училището и все нататък кривеше дългия си, винаги чисто

подстриган врат.

Една вечер Руменова излезе да изпрати най-малките си ученички чак на

улицата. В същото време насреща се зададе Таки Брашнаров. Спря се той на доста

голямо разстояние - знаеше, че в тоя момент го наблюдаваха най-малко двайсет

чифта очи - и се поклони дълбоко на учителката. Весело й беше на младата

учителка с тоя шумен рояк от малки девойчета, които цвърчаха като врабци и все

не можеха да се подредят в две редици въпреки големите си старания, и тя кимна

на поздрава му със засмени очи. Тогава Брашнаров каза с почтителен тон, без да

се помръдне от мястото си:

- Не мога да се начудя, учителке, как се справяте с толкова деца и по цял

ден!

Аз съм учителка, това е мой дълг и после. . . аз обичам тия малки човеци.

- Минавам аз понекога оттук, имам роднини по-нагоре, и често виждам с какво

търпение вие. . . да, и винаги весела. . .

- Децата не обичат мрачни хора и още по-малко сърдити учители.

- Да знаете само как ние едно време. . . Имахме един даскал тука по

старогръцки, кир Пападос, ще застане пред чина - тогава и чиновете бяха нещо

ново - с пръчка цел аршин дълга, удари с пръчката по чина и ти скочиш. Почвай!

Песен шеста от Омира. И ти почваш на старогръчки, нозете ти треперят. - Той

изричаше стиховете на старогръцки, разчленено, отсечено и еднозвучно, а сетне ги

преведе със същия тържествен тон:

Тъй рече той и подаде на своята свидна невеста милото чедо и тя го притисна

на пазви уханни и се през сълзи усмихна, а Хектор с ръка я погали И тъй й

продума и рече: "Скъпа, немой да тъгуваш. . "

Присвил черните си вежди престорено-тъжно, а в същото време святкащите му

зеници дяволито се усмихваха, Таки попипваше деликатно с пръсти гладко

обръснатата си брада и продължи:

- Даскалът удря по чина с пръчката на сека сричка, ти подскачаш, редиш дума

след дума и като сбъркаш, некъде - фрас! - с пръчката не по чина, а по главата

ти. Така учехме ние некога Омира и. . . хм - присви той алените си устни, - аз

още го помня. . .

Руменова го слушаше с любопитство и се учуди на неговите неподозирани

знания.

- Жалко, че са ви карали насила да изучавате тая велика поезия - рече тя, -

- Моето сърце, госпожице учителке, винаги е било отворено за хубостта -

наведе гъстите си, женски мигли Таки Брашнаров, но и сега се виждаше как блестят

през тях зениците му. Сетне той изеднаж додаде: - Ще ми позволите ли некой ден

да дойда в училището, да видя как работите с тия ангелчета?

- Заповядайте. . . Заповядайте, когато обичате - рече Руменова и се обърна

да дочака друга редица ученички, които излизаха от училищния двор.

- Благодарен съм ви. . . - поклони се пак тъй отдалеко Брашнаров и отмина.

Той се възползува от гостоприемството на младата учителка още на втория

ден. Тя го прие в една от класните стаи, ученичките й скочиха прави да посрещнат

важния гост и стояха, докато се ръкува той тържествено с учителката им, а тЯ му

подаде, леко поруменяла, единствения стол в стаята. Учителката продължи работата

си, но той нищо не слушаше, а през цялото време разглеждаше спокойно, внимателно

младата жена, седнал на стола край стената. Руменова беше облечена в дълга,

отпусната До земята, широчка, светлосива вълнена пола, с лека връхна дрешка от

същия плат и бяла копринена блуза с висока, затворена яка. Долавяха се доста

ясно пъргавите, гъвкави движения на младото й тяло, лицето й, обхванато под едва

закръглената гушка от бялата коприна на блузата и, поруменяло от смущение,

изглеждаше още по-младо със своята моминска, чиста свежест. На няколко пъти тя

Докосна разсеяно с поглед госта и той като чели едва сега забеляза колко много

блясък имаше в нейните сиви очи.

Но той не стоя много в училището - едва до първото междучасие. Благодари

още един път, похвали учителката за работата й с подчертана сериозност на

скромен, но възторжен почитател на науката и си отиде. Руменова не го видя доста

време след това, но когато се появи той наново пред портата на училището, те се

срещнаха вече като стари познати. И така се случваше през следващите дни, че те

се срещаха доста често

Иванка Руменова скоро се досети, че зачестилите минавания на Брашнаров по

тая улица не бяха заради братовчедката му или не бяха поне само заради тая

любима братовчедка. Тогава тя стана по-сдържана спрямо него, съкратяваше срещите

и много пъти ги избягваше. От това Брашнаров още повече се разпалваше, започна

да я търси още по-често, в срещите си с нея проявяваше истинска изобретателност,

за да я задържа повече. В него се разгоря с голяма сила ловджийската му страст -

лов на дивеч и лов на жени, - той се боеше, че младата учителка може всеки миг

да се изплъзне от ръцете му. Тъкмо така се държеше и Руменова към него - винаги

беше готова да му обърне гръб; той можеше лесно да я срещне, да я спре на

улицата, да я увлече в разговор, тя беше винаги внимателна, приветлива, но

винаги умееше да го държи на определено разстояние от себе си. Тя не

употребяваше никакви лукавства, никакви хитри клопки, а такъв беше нравът й,

такова беше държането й към всички: свободно, прямо, честно. Вдъхновяван от

своята засилваща се страст към младата учителка, той й разказваше с увлечение за

своите пътувания и срещи; като позна нейната голяма обич към Русия, той сякаш

съвсем искрено се отказа от своето поклонничество пред Европа и пред това, което

смяташе за европейска култура, за предимства на Европа; като позна нейната

голяма обич към книги, към наука, към духовен живот, той започна да чете книги

нощно време, вземаше ги от читалището и ги търсеше навред, за да може да й

говори за книги, за наука. И той, женолюбецът, който приемаше и познаваше жената

само като средство за наслада, започна да прави пред учителката сладкодумни

излияния на почит и възхищение пред жената човек. Таки Брашнаров не бе се

променил, но се увлече толкова много в своята страст към учителката и в своето

честолюбие на завоевател на женски сърца, че и сам започна да вярва, че обича

Русия повече от Западна Европа, че обича книгите, поезията, почита жената. Това

беше и в природата му, да влиза с увлечение във всякакви роли, особено когато се

стремеше да покори някое нежно, доверчиво сърце. Иванка Руменова се поотдръпна

от него, а той се втурна подире й с такава разпалена ловджийска стръв, че тя

започна да вярва във всяка негова дума и в чувствата му, както ги проявяваше

спрямо нея.

Брашнаров лесно долови, че Руменова можеше винаги да се въодушеви и от една

приятелска дружба с мъж, дори тя беше по своему суетна и честолюбива по

отношение връзките между мъж и жена и той, ловък и съобразителен, дълго време не

спомена нищо пред нея за любов, нито дори самата дума любов. Те бяха приятели,

сериозни люде, които дружат и се разбират, и тя дори се гордееше пред себе си,

че бе успяла по тоя начин да обуздае един сластолюбец, за когото бе дочула да се

говори. В Преспа не можеше да остане скрита тая необикновена дружба, но на всеки

намек или открито подхвърлена дума Руменова пренебрежително подигаше рамена или

отвръщаше също тъй открито:

- Какво си мислите вие! Аз не съм дивачка. Заговори й простодушно Траяна

Костадиница, прислужницата в училището, и както разбираше тя тия връзки между

мъж и жена:

- Бива си го, учителке. У, какъв е хубав и богат, богат. . . Ама ти, душко,

гледай да го заведеш пред попа. Целият град ще ти завиди!

- Само за това ли се срещат, Костадинице, мъж и жена? Само за женитба!

- Ами за що друго, учителке. . . то, мъж и жена. . . Руменова я прекъсна

нетърпеливо:

- Да се видят като всички хора, да си поприказват. . .

- Ех, учителке. . . И това, ама като сте и двамата хубави и млади, то,

другото, само гори во вас и не ще можете да го спрете.

Таки Брашнаров знаеше, че не можеше да скрие играта си с учителката, и като

знаеше с какъв човек водеше тая игра, той я играеше открито, пред целия град -

те никога не се срещаха насаме, а винаги на улицата, в двора на училището, в

двора на църквата, посред бял ден. И никога срещите им не продължаваха прекалено

много, никога не заговори той с недомлъвки или тихо, интимно -разговорите им,

обикновено сериозни и дори прекалено

сериозни, а понякога игриво весели, можеше да чуе всеки. Позавъртяха се

около тях двамата доста злоезични приказки, но скоро затихнаха и Преспа сега

наблюдаваше тая необикновена дружба някак отстрани и със спотаено любопитство.

Винаги бдящ, винаги нащрек, Брашнаров забеляза по едно време, че в чистите,

дълбоки зеници на младата жена започнаха да припламват някакви нови светлини,

по-меки, по-топли. Виждаше се все по-ясно, макар че Руменова все още не си

даваше сметка за това, че тя бързаше да го види, че се радваше открито на

срещите си с него, заглеждаше се в лицето му, в очите му, следеше движенията на

устните му и понякога ставаше разсеяна. И той по-скоро разбра какво ставаше с

нея. На една от следващите им срещи той и поднесе малкото стъкълце с източен

парфюм, който бе купил от арабите на панаира. Тя вдъхна жадно - отеднаж си

спомни за тая им среща на площада край градския часовник - сега сърцето й

изтръпна с още по-голяма сладост. Той рече, загледан в очите й:

- Спомняш ли си, учителке, как се казваше тая бистра, благоуханна вода?

- Не. Как беше. . .

- "Пред вратите на рая".

- Хубаво. . .

И той повлече дълбок, топъл глас:

- Не сме ли и ние с тебе пред самите врати на рая? Тя го погледна

изненадана, стресната. Отеднаж се

уплаши, но като че ли не от неговите недвусмислени думи, а от себе си. Тя

се задъхваше от внезапно вълнение и каза остро:

- Не ми говори такива думи, Брашнаров!

Той нищо не й отговори, страмежливо наведе очи. Така лицето му изглеждаше

трогателно смирено и невинно. Младата жена дори се разкая за острия си тон.

Винаги е лесно да заблудиш, да измамиш едно честно сърце.

И сърцето на младата учителка загуби своето спокойствие. Тя все се боеше от

нещо, все очакваше да стане нещо необикновено. В тая своя неясна уплаха отново

стана по-сдържана към Брашнаров, започна дори пак да го избягва. През цялото

време на тая своя дружба с Брашнаров тя споделяше всичко с най-добрата си

приятелка - Ния Глаушева. Разказваше й за всяка своя среща с него, преразказваше

й каквото бяха говорили, споделяше с нея

всяко впечатление от него. Глаушева я предупреди още в самото начало:

- Ти внимавай с него.

- О, знам го аз! Но се държи много добре с мене. Ния беше във всичко

предпазлива, предупредителна -

не искаше да се меси в работите на своята приятелка. Руменова й разказваше

всичко с пълна откровеност, а сама Ния не виждаше нищо страшно в тия доста чести

срещи. Но после тя долови, че младата й приятелка говореше за Брашнаров с

по-друг тон и може би с по-голямо въодушевление. Тя каза на Руменова:

- Той е опасен човек, Ванче. Ти не знайш сичко за него. Той може зле да те

измами. Не искам да ти говоря повеке, но вервай ми, Ванче.

Руменова стана още по-сдържана спрямо Брашнаров, Тя бягаше от него, криеше