Книга пеит, сълдзи ронит Защо ти се нажалило, книга пеиш, сълдзи рониш? Ел за твойот мили татко

Тя тихо въздъхна, за да успокои, за да облекчи сърцето си. И мисълта й

полетя към далечната страна:

- Там хората умеят да се веселят, умеят да се радват. . . Да ти кажа ли:

умеят и да скърбят. Всичко става от сърце, от все сърце. Ето ние днес правим

сватба, а като че ли мъртвец е изнесен от къщата. Не дойде на сватбата ми и

най-добрата ми приятелка тук. Защо не дойде на сватбата ми Ния Глаушева? А в

Одеса, в Киев биха долетели всичките ми дружки - весели, шумни. Биха се радвали

от сърце на моята радост. Такива са тамошните хора. Да ги чуеш само как пеят -

всички в хор, всички сякаш в една душа. Ние сме сурови, саможиви хора. Седим

долу и мълчим. А пък аз влизам днес за пръв път в тая къща. И никой, даже и бачо

ти не ми каза ни една радостна дума. Само ти, миличък, ето седиш с мене. . .

Тя внезапно изхлипа и едва не избухна в плач, но бързо се овладя, само

сивите й очи потъмняха и плувнаха във влага. Момчето се въртеше на стола си,

местеше ръце, нозе, озърташе се безпомощно и току изеднаж се досети, изеднаж си

спомни, дори протегна ръце към нея.

- Знайш ли - почна то задъхано, - знайш ли. . . Учителят Райко ни

разказваше за една бабичка в Русия. . . как е оставила дюкянчето си, за да спаси

едно момиче, а то веке замръзвало. Знайш ли - сви вежди детето, - знайш ли какъв

студ хваща там! Руски студ!. . . И бабичката оставила дюкянчето си, за да спаси

момичето. Спасила го тя, ама крадци обрали дюкянчето й.

Нищо, казала руската бабичка, аз не жаля за дюкянчето. Руменова погали

косите на момчето и му се усмихна с насълзени очи:

- Да, мойто момче. Аз познавам тая бабичка. А това момиче, замръзналото,

бях аз. . .

Момчето разтвори широко очи, протегна към нея тънкия си врат:

- Ти!

Сякаш бе чуло някаква чудна приказка, която изеднаж оживява, става

- Да - кимна младата жена. - Самата аз.

- После! По-нататък. . .

Долу тропна врата, чу се треперлив, изтънял глас:

- Василеее!. . . Детето подскочи:

- Майка.

- Слизай веднага! - чу се пак гласът на старата Брашнарица.

Слязоха и двамата долу, мълчаливи, тихи. В общата стая беше сложена трапеза

за вечеря - кръгла маса с покривка на светли черти. Старата посочи отдалеко,

през масата:

- Невесто. . . ти тук ще седнеш.

- Да ти помогна нещо, майко. . .

- Не. Днеска не.

Седнаха и петимата: двамата мъже един до друг, срещу тях двете жени и

момчето - до майка си. Старата сипа на мъжа си огромно количество ядене, той се

нахвърли нетърпелив, лаком, започна да работи и с двете си ръце, с неочаквана

подвижност и похватност, макар ръцете му да трепереха, види се, от лакомия. Той

дъвчеше и на двете си страни едновременно, върховете на челюстите му под слепите

очи напираха в дебелата кожа бързо и ритмично, помръдваха се заедно с тях

червените месести уши, старият пулеше алчни, уплашени очи, да не би някой да

дръпне яденето му. Руменова не искаше да го гледа, но старецът привличаше

погледа й с неотразима сила. Тя чуваше с болезнена яснота лепнещия, пухкащ шум

на мляскащите му устни, чуваше как той мачкаше храната с беззъбите си челюсти,

как я смучеше и гълташе. . . Младата жена усети как изби студена пот по челото й

от погнуса. Как ще седи на една трапеза с тоя стар чревоугодник!. . .

Старата Брашнарица посегна да сипе ядене в чинията й.

- Стига. . . стига. . . Не съм гладна.

- Само толкова ли?

- Да - отвърна с беззвучен глас Руменова.

- Да не ти е лошо?

- Не.

застинала усмивка на Таки. Той се хранеше чисто, сдържано и някак по женски

приподигаше малкия си пръст, нагънат във всичките стави. Не яде много. И се

обърна към нея, втренчил сега питащи, нетърпеливи очи: "Свърши ли вече?"

Руменова с мъка преглътна последното си залъче. Таки изви очи към братчето си.

- Сипи ми чаша вода - прозвуча гласът му сурово, заповеднически.

- Аз. . . - приподигна се Руменова.

- Не, не ти. . . - сви вежди той-.

Сега видя колко много се боеше от брат си малкият Васил. Видя тя как се

разплиска чашата в неговата малка, трепереща ръка.

- Их! Какъв си схванат. . . - изсъска по-старият брат.

Руменова почувствува за един миг, че губи търпение. И рече бързо:

Това не е негова работа и. . . той е още малък.

- Хм. . . - стисна устни Таки.

- Да се учи. . . да слуша по-старите - изгрухтя с пълна уста отсреща

старият Брашнаров.

Тая нощ Иванка Руменова не мигна ни за една минута.

Още преди това, през целия ден, тя беше в тревога и смут, а когато Таки й

направи знак с очи да стават вече от трапезата - тя почувствува непреодолимо

отвращение; такъв беше погледът му - гнусен, също и безсрамното му нетърпение да

я отведе по-скоро в спалнята. Тя тръгна - как би могла да се противи, - но

изстиналите й нозе натежаваха при всяка стъпка и едвам стигна до вратата на

спалнята, разтреперена от внезапна треска. Той отвори с едната си ръка вратата и

я побутна вътре.

Тя се спря там, до вратата, и ясно чу как той я затвори зад нея. Младата

невеста почувствува с внезапен, сладостен трепет, че те двамата бяха сами тук.

Чувството на гнусливост не изчезна съвсем в нея, но то като че ли остана далеко

от съзнанието й. По-силно от всичките й чувства сега беше бурното вълнение,

което обхвана цялото й същество - ето тя е сама с тоя мъж, нейния мъж, вратата е

здраво затворена и тая широка, хубава стая като че ли беше кът от някаква

вълшебна приказка. На една маса в средата на стаята, покрита с тежък, златист

атлаз, беше сложена висока стъклена ламба с пъстър стъклен глобус и през него

светлината се процеждаше пъстра, весела, топла. Тъмночервени кадифени завеси

закриваха плътно прозорците, а миндерът под тях, също и възглавниците по него

трептяха в богати, весели шарки. По светлосивите стени от двете страни бяха

нарисувани слънце, месечина и рой звезди: цяло от ярка жълта боя, слънцето се

хилеше насреща с кръглото си лице като сито бебе, разперило по стената широки

жълти лъчи, а насреща, на другата стена - пълна, кръгла месечина, и тя цяла

жълта, намигаща лукаво с едното си око, опулила другото си око в наивна почуда;

около нея, в четирите ъгли на стената, се тълпяха бели, зелени, жълти, червени

звездици, там беше дори и Сатурн с пръстена си. Под слънцето бе разтворило

обятия необикновено широко, ниско легло и цяло в коприна заедно с двете хълмчета

от възглавници, а двата отметнати йоргана пламтяха светлоалени. Но сърцето на

младата жена се развълнува толкова буйно може би от аромата, с който беше

изпълнена стаята, и сладко я замая, упои я. Това беше "Пред вратите на рая".

После Руменова усети как я дигна той на силните си ръце и тя притисна глава

доверчиво на широките му гърди. Ето Таки бе се върнал; той беше същият, когото

бе обикнала, изчезнал бе някъде и сега пак беше тук, До нея, тя беше цяла в

ръцете му. Но тая сладка радост продължи само няколко минути. Той я сложи грубо

на леглото и започна да разкопчава нетърпеливо дрехата й, опулил мътни очи.

Хубавият сън отеднаж изчезна. . .

Той я държа дълго и тя беше като вещ в ръцете му. А после и така я остави,

като мъртва вещ на леглото.

Повлече едрото си тяло, примъкна се на другата страна на широкото легло и

скоро заспа. Тя се сви в най-отдалечения ъгъл и замря. Сега бе видяла истинския

му образ. Той беше животно, скот. И какво космато беше тялото му. . .

Тя не спа цяла нощ и непрестанно беше във вледеняващ страх, че е затворена,

че е сама с диво животно, което спи там, но всеки миг може да се събуди и да

протегне лапите си. Тя нямаше къде да избяга и как ще избяга, трябваше ли да

избяга? Цялата тая грозотия е може би неизбежна - такава, каквато е. И може би

ще се промени нещо, може би няма да бъде все така. Къде ще бяга - ето нейния мъж

и тя е негова жена. Може би ще утихне тоя бунт в сърцето й, ще изчезне може би с

време тая погнуса, която късаше утробата й. . .

Най-сетне мина тая безкрайна нощ, през тесните пролуки на кадифените завеси

се провря изгрелият ден. Руменова стана тихо - все още в ужас да не би той да се

събуди, - извади от сандъка в ъгъла, своя момински сандък, една от всекидневните

си дрехи и безшумно се облече. Намери там и някакви обувки, обу се бързо. Тъкмо

в тоя миг се чу гласът му и тя потрепери:

- Дай ми там. . . тютюна. . .

Тя побърза да му услужи с пребледняло лице. Едва след като запали цигарата

си, Таки попита отдалеко:

- Що си се облекла така. . . Къде?

- Отивам в училището. Вече е късно.

Днес едва ли би дошла в училището някоя от ученичките й - в първия ден след

сватбата, - но тя искаше да се махне оттук поне за няколко часа. Той каза все

тъй отдалеко, изтежко:

- Ти веке нема да отиваш в училището.

- Как. . .

- Ако им требват на преспанци даскалици -да си намерят друга даскалица.

Жената на Таки Брашнаров нема да им слугува за неколко гроша. Това е.

- Не, Таки - отвърна Руменова примирително и дори подигна очи да го

погледне. - Ти не бива да ме спираш. Аз не съм никому слугиня, аз съм учителка.

Децата ще ме чакат. И сега, към края на учебната година. . .

- Казах аз веке. Това е.

- Ти ме унижаваш повече тъй! Какъв е тоя господарски тон? Не, ти няма да ме

спреш от училището.

Той остави някъде там димящата цигара, измъкна се безсрамно изпод йоргана

целият гол, нахлузи захвърлената наблизу нощница и преди да стане, взе отново

цигарата. Приближи се към нея бавно, с присвити очи:

- Разбра ли що ти казах? Ти веке даскалица нема да си! Събличай това - и

той дръпна грубо дрехата й, която изпращя и се цепна на едното рамо. Сетне

добави пак тъй господарски:

-Ей там имаш домашна роба.

- Ти ми скъса дрехата. . . - промълви тихо, с побелели устни Руменова и

някак машинално. Ала отеднаж в гърдите й бликна гореща вълна и като се задъхваше

от гняв, рече: - От училището аз няма да се откажа. Пусни ме да мина!

Той приподигна бавно лявата си ръка и тъй, с опакото на едрата си ръка, я

плесна по лицето.

- Ах! - изтръгна се глух вик от гърдите на Руменова и притисна тя длани на

лицето си, притворила очи от внезапна слабост. - Звяр. . . Долен човек. . . -

прошепна едвам чуто, но тоя сподавен шепот идеше от дъното на гърдите й.

Таки Брашнаров се обърна самодоволно с гръб към нея и бавно се отдалечи към

прозорците. Сега вече никой не можеше да я спре, но той стоеше спокойно там, до

прозорците, и току приподигна леко кадифената завеса. Сигурен беше, изглежда, че

тя няма да се реши да избяга. Руменова пристъпи с твърди крачки към вратата,

отвори я и я дръпна след себе си. Стълбата беше близу, тя се спусна бързо

надолу. Някъде из двора се мярна циганката прислужница, портата беше отворена и

Руменова изтича на улицата.

Руменова мина бързо през училищния двор, изтропоти по стълбата за втория

кат и трасна вратата на стаята си, затвори се вътре. Още от вратата се хвърли на

един стол край стената, да си отдъхне, да събере мислите си, Да успокои сърцето

си, да събере цялата си душа. Костадиница я забеляза още докато минаваше през

двора, излезе слисана подир нея, чу я как се затвори в стаята си. Какво бе

станало? Сигурно си е забравила нещо учителката. . . Но толкова ли беше важно,

та да тича така рано още в първия ден след сватбата си? Ай, господи!. . . Траяна

не искаше да я безпокои и се върна да почака в своята стая. Учителката сама ще

се обади.

Седнала на стола край стената, Руменова се чувствуваше като захвърлена тук

от някакъв вихър, който за късо време бе я издигнал на шеметна височина и

отеднаж бе я захвърлил като сухо клонче. Или току-що се бе върнала от някакво

далечно, изнурително пътуване, върнала се бе пак в своята скромна стая като на

тих, желан бряг. Но сърцето й не се успокояваше, кръвта й не се успокояваше, тя

огледа стаята, като че ли да види дали това беше наистина нейната стая, и скочи.

Нахвърли се да подрежда вещите, които бе оставила тук - тясното дървено легло,

грижливо сгънатите постилки и завивки, малката масичка. Тя нареди отново леглото

си - стаята да заприлича по-скоро на предишната нейна стая, - погледна с тъга

голата масичка - там бяха стояли любимите и книги, които занесе в. . . новото

свое жилище заедно със сандъка си и всички по-хубави свои вещи. Не можеше

изеднаж да скъса всички връзки с тоя човек, който бе навлязъл в живота й така

подло, така дръзко и грубо. Тя погледна празното място, дето бе стоял сандъкът

й, празния долап в стената, който бе забравила на тръгване полуотворен, и усети

как злият вихър отново я подемаше, за да я върне, за да я отнесе наново сред

страшната действителност, от която едва що се бе изтръгнала, едва бе успяла да

избяга, да се скрие тук, в своята стая.

Тя се хвърли ничком върху тясното, твърдо моминско легло - беше капнала от

умора след мъчителната, кошмарна нощ. Ала не идваше сън - да се унесе, да се

забрави, да си отдъхне, а мисълта работеше трескаво, с болезнена яснота,

повтаряше се непрестанно всичко, чуваше всичко, усещаше с тялото си. Така ще

бъде сега цял живот - няма да забрави никога вече тая нощ и вчерашния ден, час

по час, минута по минута, ще остане грозният спомен завинаги в паметта й. Може

би това, което стана, през нощта с нея, беше неизбежно, щом бе попаднала в

ръцете на един развратник, може би с време би го ограничила или би го приела

като тежък дълг. Може би това беше нещо от човешкия живот, което тя не бе

познавала. . . но не, не! Това беше той, само той - Таки Брашнаров, който бе се

промъкнал подло в сърцето й. Жадувало бе и нейното сърце за милувки, за всички

радости на любовта, но бе срещнала един развратен човек, делила бе легло с него.

И това непоносимо чувство да си като вещ в ръцете му, отдръпването и сънят му на

преситено животно! И тоя удар по лицето й. . . Тя страдаше за своето поругано

тяло - лепнеха и сега по нея ръцете му, - но страдаше още повече за своята

потъпкана гордост, разочарована до дъното на душата си, унижена, подиграна,

измамена. И не идваше нито сън, да затвори очите й, не идваха сълзи, да облекчат

сърцето й.

Траяна Костадиница на няколко пъти се приближи до стълбата, дори се качи на

едно-две стъпала, но не се реши да влезе при учителката. Виждаше се, станало бе

нещо нередно - какво ще прави учителката днес толкова време сама в стаята и не

се обади ни еднаж! Чудна работа, чудна работа. . . В двора шеткаха двете й щерки

- ученички на Руменова - и все току поглеждаха към чардака горе, да видят

учителката си и още повече сега, след сватбата й, излизаха там, в широкия двор и

другите деца на Костадиница, но не дойде тоя ден нито една от другите ученички.

Поизлезе от стаята и Костадин, наметнат със селския си кожух и сега, въпреки

топлия пролетен ден, повъртя се и той в трема долу, покашлювайки тихо -хм,

гледай ти. . . Какво ставаше с учителката! Най-сетне каза на жена си с глухия си

глас:

- Ами иди горе да видиш. . .

Руменова скочи със зачервени, но сухи очи. Траяна я гледаше уплашена н

учителката сама почна:

- Избягах. . . Не мога да живея с тия хора! Траяна стоеше срещу нея, както

си беше все още в

селските дрехи, погледа я, погледа я и току рукнаха сълзи от очите й.

- Уф, у-учителке - изхлипа тя, - уф, сестро!. . . Не знаеше що друго да

направи, не знаеше как да

помогне и каза глупаво:

- Да ти дам да хапнеш нещо. . . Сварила съм коприва. . .

Руменова стисна устни, поклати глава мълчаливо. Траяна се обърна да си

излезе и току дигна ръка към устата си уплашена:

- Той. . . Иде!

Току-що беше влязъл в двора Брашнаров и се приближаваше насам с бавни

стъпки. Руменова привика бързо, със сподавен глас:

- Не го пускайте тук! Не мога да го гледам. . . и. . . той ме удари!

Траяна изви очи към нея, избърса с опакото на ръката си сълзите си и се

спусна бързо по чардака, по стълбите надолу.

- Костадинеее! - подвикна тя на мъжа си и отиде, та посрещна Таки на

пътеката: - Учителката рече да не се качваш горе!

Погледа, погледа жена си Костадин и току отхвърли от раменете си тежкия

кожух. Приближи се към нея с неочаквано бързи стъпки, като да не беше той

болнавият, отпаднал Костадин. Струпаха се там, около тях двамата, и децата им.

Ала Брашнаров сякаш никого не забелязваше, дигна ръка да отстрани от пътя си

Траяна и гледаше някъде нататък, над главата й.

- Ей! - викна иззад жена си Костадин, мина край нея и застана срещу

Брашнаров настръхнал: - Нели ти се каза. . . учителката не иска да се качваш

горе!

разблъска и двамата, но срещна твърдия лакът на Костадин.

- Що - протегна Костадин врат, космат и разголен в широката яка на селската

му риза, - що искаш ти? Нема да те пуснем бре! Каза ти се. . .

Таки се огледа: срещу него бе застанала цялата Костадинова челяд - вперили

всички в него очи, разкривили яки, жилави ръце, пръсти. Брашнаров сви устни

презрително и се обърна към Костадиница, гласът му беше пълен със закана:

- Кажи й да се прибере веднага дома, че. . . за косите ще я отмъкна чак

там!

- Бреее! - изви ръце на хълбоците си Траяна. -Такъв ли си бил ти! За

- Иди й кажи!

- Нема що да й казвам. За косите, а?

- Ще дойда със заптии!

- Ти върви си сега, пък. . .

Брашнаров завъртя глава заканително, обърна се и тръгна пак тъй с бавни

стъпки по пътеката към портата. А Траяна - по петите му. Щом той прекрачи

високия праг, тя блъсна портата след него и дръпна тежкия, дъбов лост от единия

до другия й край, затвори я здраво, както някога бе я затварял Аврам Немтур.
X

Тая пролет в Преспа стана допитване до народа признава ли Българската

екзархия, или остава с гръцкия цариградски патриарх. Това допитване ставаше

според султанския ферман за Екзархията. Най-напред се обяви за допитването от

амвоните на двете градски църкви. После тръгнаха аази1 от каазалийския меджлис

от дюкян на дюкян, от къща на къща; така стана и по селата - от село на село. А

като се бояха общинарите да не стане някоя пакост, поискаха от всеки еснаф и от

всяко село да направят изложения до меджлиса, подкрепени с еснафските и селските

печати. Такова изложение направи и самата община, а друго изпрати до Екзархията

в Цариград. Целият християнски народ в преславската кааза обяви, че признава

екзарха за свой църковен глава, та дори и повечето от власите в града се обявиха

за Екзархията; останаха верни на гръцкия патриарх само няколко влашки семейства.

Тихо и спокойно мина допитването за по-малко от два месеца време - нямаше кой да

го смущава.

Заминаха и тая пролет търговци за далечните западни страни и не само Ицо

Баболев, не само двама, трима, а цяла дружина - едни за Беч, други за Липиска и

Мюнхен, двама пък бяха се запътили чак за Лион. И не само за да купуват там

разни стоки, а и да продават по тамошните пазари най-вече жито, тютюн, афион,

кожи, сурова коприна.

Пак тая пролет преславската църковна община реши Да прави ново мъжко

училище. Събираха се вече до петстотин деца, старото училище стана тясно. А бяха

се събрали и доста пари в общинската каса, нямаше да откаже и народът своята

помощ за такова общополезно Дело. Реши се също женското пък училище да се

премести за следващата година в старото мъжко училище: станала бе тясна за

училище и къщата на Аврам Немтур - събираха се там до сто и петдесет девойчета.

Всеки от учителите

---

1 Ааза - съветник.

ученици, но в общината се реши да се потърсят нови трима учители,двама мъже и

една жена. По тая причина някак общината даде бързо и лесно развод на Руменова -

да я приласкае, та да може по-лесно да я задържи в Преспа. В своята молба за

развод учителката се оплакваше, че съпругът й Таки Брашна ров я бил, а това,

според повечето от преспанските общинари, не можеше да бъде повод за развод.

Йовче Златев, един от новите общинари, човек с весело сърце и винаги склонен към

шеги, понамести се без нужда на миндера и рече:

То, ако е само за бой, ние можем да разведем барем половината Преспа.

Не му подеха шегата другите общинари, а Лазар Глаушев рече:

- Учителката може да си има и други причини, но не пожелала да пише за них

в прошението.

Йовче Златев, с пъргавия си ум, веднага се съгласи с него:

- Нам учителката ни е сто пъти по-нужна, нежели Таки Брашнаров.

Като реши общината за ново училище, обърна се към Лазара Глаушев да й

продаде той къщата и двора на своя тъст Аврам Немтур, дето сега беше женското

училище, и на това място да издигне тя новото училище. Лазар отговори:

- Стопанин на тая къща е моята съпруга и тя ще реши. Но мене ми се чини, че

ще бъде по-харно да намерим друго некое место за училище. Това место е малко,

тесно е. Училището требва да има широк двор и после - ние сега имаме петстотин

ученици, а след пет или десет години ще имаме хиляда. Училище не се прави за пет

или десет, или за двайсет години.

Намери се друго място за ново училище - по-сгодно, по-широко.

По това време и Лазар Глаушев науми да прави нова къща. й като му се

предложи от общината да бъде един от тримата общински пълномощници за строежа на

новото училище, той отказа. "Не искам - мислеше си Лазар -да се говори после, че

от народното училище съм си направил своя къща."

Ния вече не беше му продумала за нова къща, от както видя, че той гледаше

повече на търговията си и не искаше да излиза от бащината си къща, не искаше да

наскърбява майка си. Ния вече не продума, щом той предпочиташе печалбите си и

търговията, която го хвана като комар, и се вслушваше повече в несправедливите

желания на майка си. Нека бъде по тяхна воля! Но макар да се затвори тя със

своите скърби и огорчения, Лазар знаеше за какво тъгува тя и не беше забравил

нейните желания. Напоследък ясно личеше каква голяма мъка носеше тя в сърцето

си, макар всеки, дори и той, по своему да разбираше тая нейна мъка. Младата жена

се стопи, не се знаеше от що живее - не помисляше ни за храната си, ни за

облеклото си, ни за всички ония радости, които крепят човешкото сърце. Започнаха

людете да я гледат със страх - бояха се за нея, да не би да я яде някаква

болест. Малко ли свят в Преспа чезнеше от охтика, от скрити рани, от жълтеница,

от лоша треска! й хубостта й бе станала по-друга - не се радва сърцето ти, не

трепери от желание и сладост, като я гледаш, а стоиш пред нея като пред икона.