Книга пеит, сълдзи ронит Защо ти се нажалило, книга пеиш, сълдзи рониш? Ел за твойот мили татко

побеляло лицето на Тръпко, но неговото изглеждаше още по-бяло под шарената му

носна кърпа. И не се решаваше да заговори, за да не го издаде гласът му

Най-сетне каза:

- Ще гледаме да минем така, ама. . . И нема да слизаш от колата, чу ли? Ще

ни сгазят с конете си, ако слезем. Подигни се малко, подигни се. . .

Той се приподигна и сам, бръкна с ръка под капака на седалката, извади

револвера и бързо, незабелязано го мушна в пазвата си.

- Това нещо в пазвата се носи - рече тихо Тръпко. - Да ти е секога подръка.

. .

трепереха ръцете му. До него

Тръпко седеше като вкаменен, пребледнялото му лице беше изопнато, не

трепваше той и с очи Сега Лазар го побутна с лакът:

- Чуваш ли. . . Каквото и да става няма

Да слизаме. Да не земеш да скачаш! И не бой се, може и нищо да не стане.

Тръпко не се помръдна и като че ли каза на себе си:

- Ще изпия кръвчицата барем на един, па. . . Само ако. . .

- Ама ти немой. . . Само ако стане нужда. Е, бог Да помага. . .

Турците бяха вече близу.

- Продумаха си нещо - рече тихо Тръпко. - Познаха ни.

Лазар се изкашля пресилено.

Срещата стана тъкмо на завоя. Лазар и Тръпко гледаха пред себе си, като че

ли нищо не забелязваха, и

от колата нема. Лазар усърдно дърпаше поводите, да отклони коня по дясната

страна на пътя. Двама от конниците - Хайредин Арап ага и още един от другарите

му - вече отминаваха двуколката, ала точно пред нея се изпречиха другите

четирима, та конят от колата дори блъсна едрата си глава в гърдите на един от

турските коне. И се чу гласът на Кючук Кадри:

- Полека бре! Ще газиш бре!

Той цял бе се изкривил на коня си, та и дребното му лице бе се сбърчило в

злорада усмивка, но очите му гледаха втренчени и мътни.

- Нема да те сгазя. . . - продума Лазар и чакаше да се дръпне турчинът от

пътя му, приподигнал двете си ръце с поводите.

Тогава се обади Хайредин Арап ага, застанал с коня си край колата:

- А бре. . . Ти пак ли си тръгнал да буниш селяните! - И турчинът изпсува

гнусно на турски.

Лазар го погледна и чувствуваше как бие сърцето в гърлото, но вече не от

страх. Гласът му изхриптя:

- По работа съм тръгнал, Хайредин ага. Недалеко оттук - нататък, където

започваше завоят, -

пътят хлътваше в дълбок дол. Тъкмо в тоя миг оттам се зададоха други

четирима конници, които яздеха бързо, а около тях припкаха няколко ловджийски

кучета. Лазар и не ги забеляза, той следеше зорко неспокойната дясна ръка на

Арап ага, както беше увиснала край седлото му - малка и черна, дори синкава; с

другата ръка турчинът държеше юздата на коня си, Изеднаж той дигна колебливо

свободната си ръка и я сложи върху дръжката на револвера в силяхлъка си. Лазар

пусна поводите и скочи в колата, след него и Тръпко.

- Що бре, що бре! - опули черните си очи Арап ага, разтегна презрително

дебелите си модри бърни. - Що рипаш такъв. . .

Довтасаха и другите четирима конници, лавна куче. Лазар се обърна бързо -

нова опасност ли бе дошла! - но видя на пътя Кемал бея, господаря на село

Койнево, което се виждаше оттатък Сърпец. Беят едва що бе задържал ата си, който

дълбаеше с копита в праха, и клатеше малката си суха глава, а досам него бе

застанал също на хубав кон Таки Брашнаров и току му прошепна нещо. Беят кимна.

Зад тях стояха също на коне други двама турци, види се, люде на бея, по седлата

им висяха убити птици и два заека - те и четиримата носеха отпред, в скутовете

си, ловджийски пушки. Лазар чу гласа на бея, който каза на турски:

- Остави, Хайредин ага, остави. Хайде с нас. Ще обядваме заедно.

И той отпусна юздата на ата си, който заситни по пътя нататък. Редом с него

подкара коня си и Таки Брашнаров, дигнал горделиво глава, и нито се обърна да

погледне Лазара. Отминаха те, следвани от двамата слуги на бея, изтупотиха с

конете си след тях и другите шестима турци. Погледна Лазар - пътя пред него беше

свободен - и току се отпусна върху седалката. Седна мълчаливо до него и Тръпко.

- Гледай ти. . . - продума глухо Лазар. - Може Таки Брашнаров да ни спаси.

. .

разтреперани ръце към поводите:

- Ако ни е сторил такова добро - добро и него да стигне! Що, християни сме

най-после! Дий. . .

Конят тръгна с обикновения си ход, сякаш никога не бе и спирал. Минаха

завоя и наближаваха да се спуснат в дълбокия дол, когато се чу зад тях вик и

глух тропот от конски копита. Тръпко се извърна:

- Пак идат! Двама.

Погледна през рамото си и Лазар. Другите турци бяха изчезнали по посока на

Сърпец, но двама от тях тичаха насам с конете си. Пак се чу вик.

- Нема да ги чакаме - рече бързо Лазар. - Не идат за добро.

Той задърпа поводите бързо, нетърпеливо, ала конят не променяше своя

равномерен ход. Завика и Тръпко, замаха с ръце:

- Дий, пусто! Дий. . .

Той удари с длан коня по задницата, посегна за камшика и започна да удря

безмилостно. Конят само поприсвиваше задницата си, но продължаваше да тепка все

тъй равномерно, да поклаща глава, сякаш глух и сляп за виковете и ударите на

двамата мъже в колата.

Навлязоха в дола. Беше доста широк, обрасъл бе тук и там с храсти, с къпини

и шипки от двете страни на

пътя, който извиваше надолу, в дъното на дола се виждаше дървено мостче.

- Да скачаме! - рече Тръпко. - Ще се скрием некъде. . .

- Ще ни настигнат с конете. Къде ще се скриеш тука! Тогава се чу нов вик,

сякаш над главите им:

- Стойте бре, керати! Чакайте бре!

Двамата конници бяха -излезли над самия дол. Лазар не преставаше да дърпа

поводите. Тежката двуколка се подрусваше и се люшкаше надолу по неравния път.

Някъде подрънкваха хлопотари, но не се виждаше наоколо! никакъв друг човек.

Екна изстрел. Още същия миг над главите на двамата пътници бръмна тежък,

едър куршум. Още еднаж. По-1 приведоха се те и двамата в колата, Лазар се

поизвърна да погледне - двамата конници, след като бяха изгърмели пушките си,

сега дърпаха юздите на конете си, да настигнат колата.

- Дръж! - хвърли поводите Лазар в ръцете на Тръпко и се обърна присвит

върху седалката, измъкна револвера от пазвата си.

Чу се гърмеж и сякаш по цялото долище, големият тежък револвер отскочи в

ръката на Лазар - той за пръв път стреляше с него. Стисна го по-здраво в ръката

си и гръмна още еднаж. Турците горе сега дръпнаха още по-силно юздите на конете

си, за да ги задържат по нанадолнището, и току спряха там и двамата. Колата

изтропоти по дървеното мостче и скоро се скри зад един близък завой Като

излязоха на другия бряг на дола,- двамата пътници видяха как турците се връщаха

с конете си по пътя за Сърпец.

Не след много време пътниците стигнаха до битолското шосе. Лазар спря

колата. Междуселският път пресичаше шосето и продължаваше да криволичи оттатък.

По цялото гюле и отвъд шосето се виждаха разхвърляни тук и там тъмни купчини от

селски къщи, белееха се край тях господарски кули. Лазар въздъхна:

- Хайредин Арап ага е сега тука цар и господар. . . Нема да ни изпусне, ако

ни срещне още еднаж.

Той дръпна повода и конят зави по шосето за Преспа.

Тая година на панаира в Преспа пристигнаха и двама руснаци. Пред тяхната

сергия се трупаше повече народ, отколкото навсякъде другаде. И колкото искаха

людете да видят стоката им, много повече искаха да видят тях самите. Бяха млади

- - по на тридесет, тридесет и пет години. Чуваха ги людете как се наричаха

помежду си, та запомниха имената им: Николай Никитич и Иля Андреевич. Някои се

връщаха по два и по три пъти да ги погледат, да ги послушат. Н иколай Никитич

беше тъкмо руски човек, както си мислеха преспанци и другите панаирджии: едър, с

плещи четири педи широки, главата според тялото му, голяма, кръгла, с дълги

тъмноруси коси; той гледаше със светлосините си очи някак втренчено, като че ли

се готвеше да попита нещо; дебелите му вежди бяха едва-едва присвити и погледът

му би изглеждал строг, да не беше лицето му така широко, някак по детски розово,

а под дългите му, гъсти мустаки се спотайваше усмивка. Той се смееше с цяло

гърло, кънтяха широките му гърди и гласът му беше гръмлив, плътен, чуваше се

надалеко. Никитич изглеждаше с няколко години по-стар от Иля Андреевич. Те и

двамата бяха еднакво облечени - с рубашки, с широки панталони, мушнати в юфтени

ботуши, - - но Иля Андреевич някак се губеше в това руско облекло и би му

приличало повече калугерско расо. Времето по тия места беше още горещо, а те и

двамата носеха черни кожени калпаци и тясното бледо лице на Иля Андреевич

изглеждаше още по-бледо. Той също имаше дълги коси, но почти черни и лъскави,

имаше неголяма, доста рядка брада, тъмните му очи гледаха тъжно, замислено и

такъв беше Андреевич - тих човек, мълчалив.

Още през първите два-три дни целият град научи две техни думи: харашо и

братушка. Николай Никитич постоянно повтаряше с гръмливия си глас:

- Ну. . . Харашо, братушка!

Преспанци и целият панаир от него научи тия руски думи.

Руснаците Докараха на панаира две брички с шарени Дървени вагончета,

по-големи и по-малки, разни други дървени вещи, работени на струг, разни

кръстове -от стъкло, от липа, от абанос, - икони всякакви и от всякакви

големини, печатани с ярки бои на корава хартия и на гърба им - житието и

подвизите на светията, тропарът му и все на руски език; продаваха те и всякакви

църковни книги с хубави подвързии и без подвързии, печатани на бяла хартия и пак

на руски език. Купувачът ще посочи какво иска да вземе, а Николай Никитич ще

рече с гръмливия си глас:

- Харашо, братушка!

И казва цената - малко по-иначе, но се разбира, а което не се разбира - той

го показва с дългите си, дебели пръсти. На алените му устни трепти усмивка и пак

ще каже на друг някой купувач: - Ну, харашо, братушка!

Откакто започна панаирът, из чаршията ходеше всеки ден чаушът Шериф ага с

други двама заптии - да пазят ред. Тоя път на панаира имаше и други чужденци,

дошли от далечни, чужди места - италианци, немци, гърци от Гърция, - но чаушът

Шериф ага не се спря пред никого от тях да търси тескере, а се спря тъкмо пред

двамата руснаци.

- Тескере, тескере! - повтаряше той и с уста, и с очи, и с ръце, та

пискюлът на феса му се размахваше на всички страни.

А Николай Никитич и на него каза:

- Харашо, братушка.

Сега бяха се събрали още повече люде пред сергията на руснаците - да видят

какво ще стане - и един от тях услужливо подсказа, като посочи с глава отминалия

чауш.

- Знааю. . . - махна нехайно с ръка Николай Никитич.

Другият, Иля Андреевич, рядко ще пророни по някоя дума, но той като че ли

по-добре разбираше езика на тукашните люде и никога не сбъркваше, когато връщаше

пари или трябваше да подаде някой предмет, поискан от купувачите. Още през

първите два дни той на няколко пъти остави Николая Никитича сам на сергията и

тръгна да ходи насам-натам из чаршията, като се спираше често да погледа, да

послуша. Беше, види се, любопитен човек и не жалеше много парите - купи някои

вещи, които по тия места се смятаха за най-обикновени: едно малко кантарче с

топуз, едно склопено ножче, един чифт шарени вълнени чорапи, един шарен капаклия

сахан, една малка пита мазен афион, няколко вида тютюн и други някои такива

неща, които сигурно му се виждаха любопитни и кой знай дали биха му влезли в

работа.

Още на втория ден пред сергията на руснаците се спря и Райко Вардарски. Той

бавно, разчленено, боеше се, изглежда, дали ще го разберат руснаците:

- Немате ли вие други руски книги?

Николай Никитич се извърна към Иля Андреевич и чакаше той да отговори. Иля

Андреевич попогледа с тъжните си очи необикновения купувач и тихо попита:

- Какви други книги бихте желали вие?

- Наука. И за прочит книги.

- Нямаме - отговори Андреевич, но сетне попита: - А вие четете ли руски?

Вардарски пооправи превръзката на окото си:

- Разбирам по малко. . .

Андреевич не сваляше замисления си поглед от него и пак тихо рече:

- Аз ще ви дам една моя, собствена книга. Почетете от нея, докато сме тук.

- Той като че ли също се боеше, че Вардарски няма да го разбере, та продължи и

повтори: - Можете да я задържите три-четири дни, ние ще останем тук още

три-четири дни, а може и повече. - Той посегна към една кожена чанта, порови там

с бледите си, тънки ръце и извади неголямо томче, подвързано с кафява кожа. -

Заповядайте.

Вардарски взе книгата, разтвори я, прочете на първата страница: "А. С.

Пушкин. Полтава. Борис Годунов". И така, с поглед в книгата, рече:

- Пушкин. Велик руски книжовник. Чел съм, чел съм. . .

- Да, да - повтори след него Иля Андреевич. - Велик руски поет.

Вардарски притисна книгата на гърдите си, кимна живо:

- Благодарен съм ви много!

- Ну. . . моля. Щом и двамата сме приятели на хубавата книга. . .

Вардарски отеднаж попита:

- Ами вие къде сте настанени, къде сте на квартира?

- В някакъв хан. В двора на един хан.

- В двора!

- Даа. . . - И Иля Андреевич едва-едва се усмихна с тънките си устни: - Има

там две наши брички. . . в тях спим. В нашите брички.

- Така не може! - викна Вардарски, и той с гръмливия си глас, та дори и

Николай Никитич го погледна с любопитство. - Аз ще ви намеря по-хубава квартира;

Ще дойдете при мене, в моята квартира!

- Но ние имаме коли, коне. . .

- Има место и за тех.

Вечерта, по тъмно, Вардарски заведе двамата руснаци в квартирата си, заедно

с колите им, със стоката им. Радостно възбуден, нетърпелив, щедър, той дигна на

крак всички там - и хазаите си, които едва що бяха се прибрали от панаира, и

селското семейство, което живееше също там (омъжена сестра на Тръпко Велев с

мъжа си и децата си), прибра се и Тръпко, притичаха на помощ и няколко съседки.

Вардарски надонесе меса, риба, тазгодишни пилета, ракия, вино и всичко, що можа

да се намери за ядене и пиене, натрупа там, като да се готвеше за сватба.

Надойдоха и много други люде от махалата, та дори и Ташка Утката се показа на

вратника си - всички искаха да погледат, да се порадват и поначудят на двамата

руснаци. После, когато сложиха трапезата на малкото чардаче, седнаха там и

мнозина от съседите и не толкова от стървотия, а повече от радост - да седнат на

една трапеза с руски люде. Там беше непрекъснато и Тръпко, на крак и той през

цялото време - прибра двете брички на сгодно място, поизчисти конете, напои ги,

даде им сено, помогна на двамата гости да се умият на кладенеца. Като седна и

той на общата трапеза, сякаш не се сещаше да сложи залък в устата си и не

сваляше очи от руските люде. Като видя Николай Никитич мъничките ракиени чашки

на трапезата, учуди се на тия орехови черупчици и помоли да му сипят ракия във

водна чаша. Чукна се той най-напред с Вардарски, но после протегна чашата си към

Тръпко:

Тръпко се чукна с него с разтуптяно сърце, а после наскачаха всички да се

чукнат с веселия русин:

- Наздраве, братушка! Харашо, братушка. . .

Николай Никитич привличаше погледите на всички. Едър и силен, какъвто беше,

той също ядеше и пиеше юнашки, а смехът му, широк и звучен, се чуваше надалеко.

Гледаха го людете наоколо и си мислеха със спотаен копнеж: ето истински руснак!

Да размаха сабя, не ще устои ни един поганец срещу него, ни самият султан. Ех,

господи, смили се над поругания християнски народ.

Тих, кротък беше и сега Иля Андреевич, но и неговите тъжни очи се

развеселиха сред толкова радост и обич. До него седеше Вардарски и те дълго

говориха за наука и книги, говориха и за много други неща - Иля Андреевич беше

любопитен човек, за какво ли не попита и разпита Вардарски и другите люде на

трапезата, пък и сам разказа едно и друго за своята далечна родина.

Николай Никитич изпи още една водна чаша с ракия и я чукна празна на

ниската софра. И на това му се чудеха людете наоколо, че пиеше ракия и във време

на вечерята, а по тия места ракия се пиеше само преди ядене. После той се

попридръпна, ниското столче изскърца под великанското му тяло, пооглади Никитич

дългите си мустаки, пое издълбоко въздух с притворени очи и запя изтихо през

нос. Людете наоколо се умълчаха. Тогава Никитич дръпна едрата си глава назад, та

косите му легнаха чак на гърба, и се разля нашироко мощен глас -кънтящ

издълбоко, плътен, мина стремителен през сгъстилата се наоколо тишина и полетя

далеко-далеко над притихналия град, може би чак до звездите горе, надвесили се

ниско над земята, ярки, пламтящи във ведрата септемврийска нощ. Тоя хубав, чист

глас ту се връщаше притихнал, укротен, пълен с копнеж и страст, ту се понасяше

отново с голяма сила, свободен, преодоляващ всякакви прегради, нашироко и

надалеко, до безкрай. Мнозина на трапезата бяха навели очи и слушаха със спотаен

дъх - песента бе грабнала мислите им, отлетели бяха те с нея и накъде?. . . Може

би далеко там, по непознатата, велика земя на дядо Иван. Когато Николай Никитич

млъкна и от всички страни нахлу разлюляната тишина, чуха се тук много въздишки,

но повече от радост, макар неизпитана докрай.

Николай Никитич пя още, но най-сетне разпери ръце срещу своите

сътрапезници:

- Ну. . . попейте и вие, братя! Да чуем и някоя ваша песен.

Тогава стана Вардарски и донесе тамбурата си. Той дръпна няколко пъти с

жилавата черешова коричка, разпиляха се наоколо и се стопиха бързо в настаналата

тишина няколко еднообразни, меки, нежни звуци. И Вардарски като че ли забрави

тамбурата в скута си. Сключиха се скръбно тъмните му вежди, а окото му преди

това още се обля във влага и той викна, та запя:

Върни се, Тане, чендо на майка, коньот ти цвили, не йе на арно. . .

Когато млъкна Вардарски, някои от людете там плачеха. Николай Никитич

седеше загледан пред себе си и може би чакаше песента да продължи още. Обърна се

Иля Андреевич към Вардарски и му рече тихо:

- Тъжна песен. . . - Сетне кимна с глава живо и добави: - Но хубава, много

хубава!

Обади се и Николай Никитич, както беше загледан пред себе си:

. О, хубава!

И току махна той широко с ръка в буен порив, запя отново, екна гласът му

пак, с още по-голяма сила.

Не заспа до късно през нощта тая тиха иначе, бедняшка махала на Преспа.

Двамата руснаци останаха в Преспа още четири дни - не дочакаха края на

панаира, макар стоката им да не беше съвсем разпродадена.

- Останете още - каза им Вардарски. - Да си разпродадете поне стоката.

- Ще я разпродадем, ще я разпродадем - отвърна Николай Никитич. - Нали ще

се спираме тук-там из пътя. . . Дълъг е нашият път.

Те бяха минали по Дунава до Свищов и оттам - през София, Ниш, Куманово,

Скопие, Велес, Прилеп, Битоля, а сега трябваше да се върнат пак в Битоля и оттам

- през Лерин, Воден, Енидже Вардар и през Солун -за Атон. Тръгнали бяха по

търговия из тия места в турската империя и като благочестиви, православни

християни те нямаше, разбира се, да отминат светия полуостров в Македония. Те,

впрочем, не казаха никому къде бяха минали и къде щяха да минат, пък и никой в

Преспа не ги попита. Само Тръпко Велев мислеше за дългия им път и беше като в

треска през тия няколко дни. Ставаше рано сутрин да се погрижи за конете им -

нали и той живееше там, в къщата на Аце Кутрев, със семейството на омъжената си

сестра, - а вечер бързаше от дюкяна да им помогне да приберат стоката си, да се

приберат в квартирата си. Щом се научи, че вече си тръгват, реши се той и каза

на Николай Никитич, а гласът му едвам се процеди през стиснатото, пресъхнало

гърло:

-Вземете и мене с вас. . .

- Да дойда и аз со вас, в Русия.

- О, братко мой, о, братко мой! Но какво ще търсиш в Русия!

- Там е хубаво. Там. . . харашо.

- Даа. . . Хубаво е там.

- Тука има турци. . . лоши турци.

- Но ти. . . бий лошите турци!

Тръпко наведе глава, идеше му да заплаче. Погледа го Николай Никитич, сложи

ръка на рамото му. Тръпко беше пъргав, работлив момък, досетлив, грижил се бе

добре за тях през тия няколко дни, а ето сега - готов беше да заплаче за Русия.

Разчувствува се Николай Никитич, дожаля му за младия човек. Стисна, разтърси той

рамото му, сякаш да го накара да се разбуди, да се съвземе, и рече:

- Няма по-хубаво нещо от родината, млади човече, от родната земя!

По своему разбра думите му Тръпко и отговори с бликнала надежда в гласа си:

- Аз немам никакви роднини тук, ни баща, ни майка, само сестра ми, но тя е

омъжена. . .

Погледна го пак Никитич, разнежи се от погледа му - влажен, пълен с

надежда.

Учителят Вардарски сложи богата трапеза за двамата си гости и през

последната нощ. Той покани тоя път и Лазар Глаушев с Ния, и Андрея Бенков,

покани и учителката Руменова. Надойдоха и тоя път съседи и може би повече,

отколкото на първата гощавка - да погледат и да послушат още еднаж руските люде.

Но сега никой не дойде с празни ръце - всеки донесе или баница, или топла погача

от чисто брашно, или печена кокошка, или чифт шарени преспански чорапи, или

везана кърпа. Трепереше и буботеше развълнуван гласът на Никитич, ще прегърне

той някого, ще стисне другиму ръката.

- Добрие люди! Милие люди! Братья. . .

Напълниха се три големи синии - човек до човек, а някои насядаха и направо

на чардака, чак на стъпалата му. Ядене и пиене имаше за всички. Поканиха Ния

Глаушева да седне между двамата далечни гости, а те не можеха да се нагледат на

хубостта й. Бледо беше лицето й, косите й, дигнати на буфанто, с тежък кок на

тила, изглеждаха още по-черни, погледът й, забулен в дългите мигли, тежеше от

душевна умора и скръб, но устните й се усмихваха от любезност към двамата гости,

от почит към трапезата. Те двамата не знаеха как да й угодят, ту единият от

едната й страна, ту другият от другата страна - Иля Андреевич се посъживи,

посепна се, а Николай Никитич не викаше вече тъй гръмко, не ширеше ръце, не

изпиваше наеднаж големи чаши ракия. Насреща им седеше Вардарски. Той не погледна

нито еднаж Ния, докато седяха на трапезата - да не забележи някой между толкова

люде, че я гледа, боеше се той от собствения си поглед. Но беше сита и пресита

душата му, щом Ния беше толкова близу и той чуваше гласа й, тихия й смях.

Ала колкото бяха двамата далечни гости очаровани и възхитени от хубостта на

Ния Глаушева, те още повече се зарадваха, когато дойде Иванка Руменова и