Книга пеит, сълдзи ронит Защо ти се нажалило, книга пеиш, сълдзи рониш? Ел за твойот мили татко

- Какво става с тебе, Ния? Чувам, свекърва ти. . . Но ти защо търпиш, щом

те измъчва? Идете да живеете Другаде с Лазара.

Ния се опита и сама да разясни, да разнищи това зло вплитане в своя живот.

Тя каза:

- Свекърва ми. . . Не! Оттам иде сичко, че немам Деца.

Започнаха да се прокрадват в ума й нови мисли - плахо, отдалеко и като че

ли някак отвън, като че ли

бяха чужди мисли и идваха в ума й някъде отвън, заслушваше се тя в тях като

в далечни, чужди гласове. Това започна скоро след като я примами Таки Брашнаров

в къщата на Василица. През първите няколко дни тя само потреперваше от погнуса

и страх при спомена за тази нежелана среща. По-късно, и някак против волята

започна да се изяснява пред погледа й образът на Брашнаров и всяка подробност

при тая среща. Ния се учудваше сега на яснотата, с която си спомняше всяка

подробност. Той стоеше тогава много близу до нея и сега й се струваше, че дори

бе почувствувала топлината на тялото му. Или това беше топлината на собственото

й тяло, разгорила се сега, при тоя спомен. Погледът й бързо пробягна на няколко

пъти по него, по лицето му, по ръцете му, но младата жена сега виждаше ясно

необикновения блясък на очите му, чистата кожа по лицето му, здравия, свеж

руменец по бузите му, бялото гладко чело, устните му - въздебели, алени, твърди,

засечени от черни лъскави, едва-едва разрошени мустаки. Той, изглежда, се бе

бръснал същия ден, но гъстата му брада се тъмнееше, дори изглеждаше синкава, а

на челото му, около ушите му се къдреха гъсти, черни коси. Хубава беше главата

му, на дълъг, мускулест, силен врат, и целият беше едър и силен, но още по-ярко

виждаше Ния пред себе си сега неговите едри, бели ръце. Тя усещаше дори и в

спомена си тяхната сила, топлината им, както бе взел той ръката й. Как бе могла

тя, да задържи ръката си в неговите ръце толкова дълго!. А то бе само еди н-два

мига. Тя се възмущаваше от себе си, мислеше си, че не бе се държала, както

трябва, разумът й, волята й, цялото й съзнание се противеше у нея срещу друга

една сила, друга една топлина, която сега идеше от тия едри, бели ръце,

проникваше в нея до самото й сърце, дълбоко в утробата й. Оживелият спомен я

преследваше навсякъде. Тя бягаше от него залисваше се в работа или излизаше да

се разхожда из двора, плискаше лицето си със студена вода, но мъчителният

спомен, станал още по-ярък, вървеше навсякъде с нея, беше в нея. Още по-ярък

ставаше той в сънищата й - разрастваше се и виждаше тя насън неща, които

не бяха станали. Сънуваше, че Брашнаров посяга да я зграбчи за рамената, а

тя виждаше, чувствуваше, че раменете и са голи или че дрехите й сами падат от

тялото й. Той , вече я докосва, ръцете му горят като огън, тя стои съвсем гола

пред него и колената й треперят от слабост. в същото време гърдите й се

разкъсваха от ярост - как бе позволила да задържи той ръката й толкова дълго в

ръцете си!... А той. движеше устни - още по-алени -

тя знаеше, че бяха топли, горещи, виждаше белите му зъби, езика му; усещаше

по лицето си, по устните си сладостен гъдел от докосването на мустаките му и

зашеметена, тръпнеща, но и с непоносима болка под челото, дето се биеше мисълта

й, с непоносима болка в гърдите й, които се разкъсваха от ярост, Ния чуваше

гласа му - тих, но ясен, топъл, дружелюбен, примамващ:

- Знам сичко и не ща насила. . . Или:

- Искам да те направя щастлива. . . Или:

- Искам да те направя майка!

Еднаж, все тъй насън - тя пак виждаше блясъка на очите му, устните му,

които се движеха, и чу гласа му близо до ухото си, дори усети топъл дъх:

- Аз ще развържа третия ти пояс. . .

И посегна да я хване през кръста, а тя стоеше пак съвсем гола пред него.

Друг път, докато Брашнаров движеше устните си и черните му очи пламтяха,

ръцете му лежаха на широките и гърди, ослепително бели, Ния чуваше не неговия

глас, а острия шепот на Ташка Утката:

- Сега сме сами и сичко ще ти кажа. . . Нема я свекърва ти да ни чуе. Това

се казва само насаме. Може и пред майка ти, но майка ти отдавна е умрела.

Слушай, слушай. . . И ти като сички: искаш да родиш. Да родиш! Такава е женската

хубост и мъжът затова посяга: за да я има, да я занесе в леглото си. На

трендафила кацва мъжка пчела. Нема да те пипам сега - ти не искаш, знам аз, но

като стане нужда, и ти ще легнеш. . . Третия пояс може да го развърже само друг

мъж, не твоят. Друг мъж. . . Грешката може да е в твоя мъж, а не в тебе. Защо ще

стоиш безплодна, да се ругаят сички с

теб. ДРУГ мъж, друг мъж. . . Твоят нема да знай, ще го отгледа и пак ще

бъде негово.

- Не искам да живея в лъжа! - викна Ния и искаше Да побегне, но краката й

тежаха като олово. А

шепотът на Утката продължаваше все тъй настойчив, да пронизва ушите й: -

Тука нема лъжа, щом ще дойдат деца! Мъж мине-замине. . . Може и друг, може и

друг. Децата се раждат от нашата утроба. . . Мъжът мине-замине. Може и друг,

може и секи. . . Само да развърже пояса ти. . . третия пояс!

Ния се разбуди с вик. Под челото биеше чук, да разбие черепа й.

Сега и тя започна неволно да мисли, че някакъв дявол се е заселил в сърцето

й. Нещо се отдели от нея, стоеше чуждо в нея и тя се бореше яростно с него. То

беше част от нея, отдели се, откъсна се от нея, но тя го чуствуваше като чуждо

нещо в себе си. Дявол се заселил в душата й. То беше някакво малко, зло дяволче,

което ходеше по кръвта й. Ния го чувствуваше мъничко, също, като малко черно

бръмбарче, което се провираше между жилите й, пълзеше, дращеше с ноктенца по

мозъка й, тя би го смазала между пръстите си, но не можеше, да го улови. Ния

цяла потреперваше от погнуса, но то разпалваше лош, нечист огън в нея,

разбъркваше мислите, довеждаше в сънищата й Таки Брашнаров, Ташка Утката,

шепнеше в ушите й скверни думи. И беше непобедима нечистата му сила.

Започна да се мярка и Райко Вардарски в мислите й, в сънищата й. Все

по-често. Тя си спомняше всички срещи с него, виждаше го в паметта си все

по-ясно. Тя отдавна не беше го виждала, но оживя той в мислите И - чудно, той

като че ли беше целият едно око, пламтящо, втренчено в нея, жадно. И гласът му

ечеше за нея, в мислите й. Не тя, друг неин глас, вътре в нея все по-често

влизаше в разговор с него.

- Аз те любя - казваше Вардарски или това бе само гласът му, само неговото

единствено око, разтворено срещу нея, пламнало, жадно.

- Не влизаш ти като приятел в нашата къща отвръщаше Ния с другия глас в нея

и, спомняше си това бяха думи на свекърва й.

- Аз те любя и никога нема да издам тайната. Тъкмо тия негови думи останаха

в паметта й: " никога няма да издаде тайната си!" После дяволчето в кръвта й

започна да плете своите мрежи. Тя виждаше Вардарски, окото му, чуваше гласа му

да кънти и чуваше и насън и наяве в мислите й, към едно се насочваха и

собствените й мисли: ако сгреши с Вардарски, той никога няма да издаде тайната

й. Случваше й се да сънува едновременно и Таки Брашнаров, и Вардарски, те бяха в

непрестанна борба помежду си, но в нея, в нейните мисли, в нейните сънища. И

единият я измъчваше със своята мъжка хубост, а другият - със своя кънтящ глас:

- Никога нема да издам ...

Дяволмъчител бе се заселил в душата й. Но уморена, изтерзана в непрестанна

борба с незадоволения майчински инстинкт в себе си, изтрезняла, освободила ума

си от всякакви самовнушения и заблуди, тя проплакваше:

- Нема.., нема дяволи. Самата аз станах дявол

за себе си. Запази ме, боже, запази ме да не сгреша, както греша в себе си

...

Чувствувайки се грешница, тя се укроти съвсем и пред свекърва си, и пред Лазара,

боеше се понякога да погледне в очите дори и Неда, племенницата. Кротка, тиха

ходеше из къщи, усърдна, неуморима в домашната си работа, кротка и покорна

лежеше в широкото легло нощем с мъжа си. Той виждаше, че тя страда, и беше дори

прекалено предпазлив към нея. Той знаеше, че тя страда поради безплодието си - е

да, той мислеше и за себе си, че може би и по негова вина да нямаха деца, -

опитваше се често да я утешава, беше ласкав към нея, но и доста сдържан поради

мъката й. Макар да не знаеше цялата истина, Лазар беше близу до нея и беше,

както винаги, внимателен към жена си, но и не искаше да я смущава, да я тревожи

в нейната, както си мислеше, женска мъка. Тая сдържаност, тая предпазливост Ния

приемаше като студенина, като небрежност от негова страна, като недоволство от

нея - изстинало бе сърцето му! Но нека - падаше й се. Така се кореше сама и

лежеше тихо, кротко до него в широкото легло. Но не се сдържа Ния еднаж, хвърли

се, легна на гърдите му и дълго плака, дълго рида там, на любимите гърди,

разкайваща се, но и толкова невинна. Лазар галеше косите й, нежно притискаше

главата й на гърдите си, но не знаеше как да я утеши и само това повтаряше:

- Стига, Нийо... Не плачи. Така ни е благословил бог. Ние не сме виновни

...

Ния не можеше да му признае, да му изповяда докрай своята тайна и мъката

Тоя път Лазар Глаушев поведе и своя калфа Тръпко Велев. Младият момък

докара пред портата на Глаушеви тежка, грубо сглобена двуколка с дебели железни

шини на колелата и в нея беше впрегнат дребен кон с издут корем. Лазар се показа

на портата и помръдна мустаки в усмивка:

- Ще ни вози ли добре тоя ат, Тръпко?

- Уха! - плесна Тръпко с длан коня по задницата. - Сила ни е кончето!

Кьораво е малко с едното око, но нему Кралимарковият ат му се пада вуйко.

Пристъпи Лазар, огледа се и бързо извади от пазвата си грамаден револвер с

издут барабан, мушна го ловко в сламата под капака на седалката. Каквито бяха

малко мижави очите на Тръпко, не можеха да се отлепят от револвера и там

останаха, върху капака на седалката. После Тръпко попита:

- Ами защо тука? По-харно е в пояса!

- Добре е и тука. - И Лазар добави: - Немам пояс да го сложа, а тежи това

железо може би две оки ... Ще плашим чавките с него.

- Аха, чавките! - попримижа с тесните си, тъмни очи Тръпко, присви устни: -

А Хайредин Арап ага ходи с цела тайфа по селата,

- Ти откъде знайш?

- Знам.

Лазар махна с ръка.

На портата се показаха Султана, Ния, след тях и Неда с кожени дисаги в

ръка. Тръпко взе дисагите и ги сложи в двуколката. После те двамата се качиха на

колата, Лазар взе поводите и се обърна към жените:

- Сбогом, майко ... Нийо...

- Със здраве! Добър път ...

Като излязоха от града, Тръпко каза, без да погледне Лазара, и сякаш

продължаваше прекъснат разговор:

- Ето веке две недели ходи по селата Арап ага. Изпратили го градските

бегове да пази полето, да им пази чифлиците. Да пази да не бегат селяни в града.

Уплашили се людете, не смеят на пазар да дойдат в града, по нивите ги страх да

излизат. - Младият човек помълча малко, все тъй загледан пред себе си, и додаде.

- Сега ни един селянин не смей да бега в граДа. А то... по цели села биха се

дигнали. Не се живей веке по селата.

Лазар нищо не отговори. Той подръпваше леко поводите, но конят не

ускоряваше равномерния си ход. Ех, стига и толкова! Само да не спре крантата

някъде насред пътя. Глухо тропотеха тежките колела по прашния път, остро шумяха

и проскърцваха железните шини, когато колата пресичаше песъчливото, пресъхнало

корито на някой поток. След дълго мълчание Лазар повтори:

- По-харно да не го срещаме. - И продължи: - Е... пък ако го срещнем, ще

видим какво ще правим. Нема сега заради него да се връщаме! Работа сме тръгнали

да вършим.

- То се знай! Как така ще се връщаме..

Те млъкнаха. Колата леко се подрусваше, а тук-там внезапно хлътваше ту

едното, ту другото й колело и двамата пътници се люшваха ту на една, ту на друга

страна. Конят равномерно поклащаше едрата си глава и все тъй - ни ускоряваше, ни

забавяше ход. Беше доста късно след пладне, но слънцето пламтеше още високо над

хоризонта - дълъг беше августовският ден. И беше още горещо, макар да полъхваше

час по час подранил вечерник. Далеко напред и наоколо се ширеше преспанското

поле, обградено от всички страни с планини, които се синееха в далечината. По

цялата западна страна се издигаше планинската грамада на Железник - един

неизбродим лабиринт от хребети и върхове, от впадини, котловини и бездънни

долища. Лазар Глаушев мислеше да обходи цялото поле за една неделя или за

десетина дни. По полето бяха пръснати доста нагъсто около седемдесет села и

чифлици. Те се виждаха от двете страни на пътя, по-близу и по-далеко, малки

купчинки от ниски кирпичени къщи и колиби със сламени покриви. Малки бяха селата

тук, имаше и с по десетинапетнайсет къщи, но всички имаха хубави имена - звучни,

пълни със смисъл или пък подсещаха за някакво далечно събитие. Повечето от тия

села и голямата част от полето бяха собственост на преспански и битолски бейове

и агалари. Селяните бяха все поробен християнски народ и само нататък, в

подножието на железнишките планини имаше две турски села - Бегово и Раздел.

Глаушев насочи коня по пътя за Гранче - родното село на баща си. Имаше там

свои люде и мислеше оттам да започне обиколката си. Слънцето бе се надвесило

вече ниско над Железник, когато пътниците наближиха Гранче. Лазар се поизвърна

към младия момък, изгледа го, както бе седнал до него. Тръпко бе стиснал ръце

между колената си и се взираше с жадни очи в селото насреща. Пременил се бе той

в градската си "алафранга" руба от дебел кафяв шаяк. От някогашното му селско

облекло бе останала само дебелата платнена кошуля, закопчана високо на гушата му

с едно бяло, стъклено копче: виждаше се изпод разгърдената му жилетка и

някогашният червен, вълнен пояс. Накривил бе алено фесче с пискюл, провесил бе

вече доста гъсти, черни мустаки, брадата му беше гладко обръсната. Но и цялото

му лице бе придобило жив, ведър израз, тъмните му очи гледаха през едва

присвитите тесни клепки съсредоточено и хитро. Глаушев го побутна с лакът,

посочи с глава селото:

- Ще те познаят ли сега тука?

Тръпко се усмихна сякаш първо на себе си, после обърна лице към Лазара:

- То се знай. Ще ме познаят сички. Хе! Къде ще

се скриеш от них ...

- Ами агите ще те познаят ли? Кехаите, полякът.

- За них не знам. Те са по-будали.

- Ами ако поискат да те задържат пак в село?

- Охо! - махна нехайно с ръка Тръпко. - Нема да ме задържат.

- Ти позасълни се, докато свърша аз работа в

Гранче.

Лазаре! Пък ако рече некой да ме задържи, ръката му ще прекърша ...

Той погледна многозначително Лазара и току попипа пояса си. Лазар го

изгледа пак - не ще се уплаши лесно това момче! Той показа с очи червения му

пояс и рече, сякаш загрижен за неговата външност:

- Що си навил тоя пояс сега, посред лето! С тия Дрехи не се носи пояс.

- Е ако, бачо Лазаре... Да ми крепи кръста. - Той се усмихна хитро и току

приподигна сакото си отДире: там, на кръста му, беше затъкната голяма кама -

същата, която бе взел от турците в Глаушевия Двор. Усмивката отеднаж изчезна от

лицето му, черните му вежди се сключиха в гневна гънка: - Как Ще тръгна с голи

ръце!... Аз, бачо Лазаре, нема веке да преклоня глава пред турчин.

Лазар мълчаливо подръпна поводите на коня, който и сега вървеше със същия

равномерен ход и клатеше едрата си глава. Лазар си мислеше за Вардарски: негови

бяха тия дръзки думи на младия момък. Откакто бе дошъл в града, Тръпко Велев

живееше в къщата на Аце Кутрев, под един покрив с Вардарски. И Лазар виждаше

плодовете от това близко съседство - учителят бе разгорил бунтовен дух в младия

човек. Но и той изпита някакво чувство на гордост от тия смели думи на Тръпко -

не ще чуеш често такива думи от устата на селянин, на довчерашен селянин, който

още носи на гърба си селска кошуля. Като чуеш едно или друго за селянин, сърцето

ти ще се присвие от жалост, свикнал си да мислиш, че те се раждат само за мъка и

никой не може да им помогне. Но Тръпко няма вече да преклони глава пред турчина!

В пояса му - кама ... Ето пак новата страница и може тя наистина да стои

разтворена пред нас, учителю...

Те минаха с колата по пътя пред бейската кула. Тук някъде преди четиридесет

години Стоян Глаушев бе удушил с ръцете си хръта на Махамуд бей. Спомняше си

Лазар разказа на баща си, който и сега потреперваше от страх пред отдавна

умрелия тогавашен господар на Гранче и пред неговия също отдавна умрял кехая

Осман. Това беше друга една, печална страница, отдавна обърната и затворена.

Стоян Глаушев, старият му баща, тогава е бил на същата възраст, на която беше

Тръпко Велев. Някогашният покорен и уплашен роб сега носеше кама на кръста си.

Да - наистина бяха се разтворили нови страници... Лазар обърна глава към

бейската кула. На широко, равно място към горния й край се виждаше оживено

гумно. Препускаха там четири коня, сваляха се снопи, трупаше се на големи купи

прясна слама и купища ново жито. Селяните вършееха на Рюшди бей - сегашния

господар, там бяха сигурно всички селски роднини на Лазар Глаушев, но никой не

се решаваше да изтича да го посрещне или поне да викне от гумното, да му се

обади. Все същата е селската неволя ...

- Дий... - подръпна поводите Лазар и насочи коня към разградения двор на

роднините си.

Разджавкаха се две млади кучета, наскачаха откъм ниската порутена сграда, а

като влезе двуколката в двора - излая продрано и друго куче. Нататък, край

оградата, играеха залисани няколко дребни деца и друг човек не се мяркаше

наоколо. Насреща, към дъното на двора, се виждаше дълга, ниска постройка,

измазана с кал, която бе изпопадала тук и там. Вратата й зееше разтворена,

тъмнееха се там две малки прозорчета с изпочупени стъкла и грубо налепени с

хартия, над цялата постройка тежеше широк, разкривен, гниещ сламен покрив. Това

беше старата къща на Глаушевия род, едвам се крепеше тя на кирпичените си стени.

Тук бе се родил преди шестдесет години Стоян Глаушев. Не се виждаше по двора ни

дръвче, ни цвете, ни тревичка, пуст и беден изглеждаше тоя дом, само към

най-отдалечения ъгъл на двора бе се изгърбила хралупата на ниска, стара върба,

провесила рано оголели клонки, та с нея изгледът беше още по-тъжен и

неприветлив. Преди да спре двуколката пред вратата на къщата, оттам излезе млада

селянка, вгледа се уплашена в двамата граждани и току нададе вик:

- Майкоо!

После се спусна бързо, наведе се, взе мълчаливо ръката на Лазара, който бе

слязъл от колата, целуна я, допря я до челото си, целуна я пак и едва след това

рече:

- Добре дошли!

от дебело домашно платно, с широки ръкави, върху нея клашник, препасан с дълъг

черен пояс, и отпред - с шарена вълнена престилка. Но това облекло, по което

някога са трептели ярки везби и шарки и което се шие и вези по цели години, сега

беше захабено, протрито и кръпка до кръпка - първа бе го облякла бабата на

младата жена, след нея бе го носила през целия си живот майка й, а сега го

носеше тя и може би до края на живота си. Носеше го тя и зиме, и лете, с него

спеше - и сега, през август, с тоя клашник и вълнен пояс, сваляше го едва по

няколко пъти в годината, да го изпере набързо, доколкото можеше да намери време

за себе си, от непрестанен черен труд над земята и в къщи; така живееше тя, така

бяха живели и баба й, и майка й, така живееха всички селски жени, всички селски

люде. Но още нейната майка бе успяла да изткае платно за нова риза - дебело,

здраво като кожа, да изтрае десетки години; кой знай как бе намерила време през

деня, през нощта, изткала го, избелила го на реката. Сега младата селянка си

везеше нова кошуля и кой знай как намираше време през деня, през нощта. Бод след

бод изникваха шарки по пазвите, по ръкавите - червени, зелени, жълти, модри,

черни, една в друга, една през друга в сложна плетеница, трептят от хубост,

говорят като писмена, разказват за млади очи, които са се радвали над тях, но

още повече са плакали над тях. Младата жена ще вези новата кошуля може би през

целия си живот, може би няма да успее да я облече до края на живота си ни един

път, но тя ще я остави на щерка си или на снаха си. Сега тя дебне да открадне и

един миг време, за да бодне поне един или два пъти с иглата, а зимно време,

когато, намалее полската работа, тя сяда на купището, заравя нозе в топлия тор и

вези новата кошуля. Очите й се радват на хубавите шарки, следи как оживяват от

иглата й една след друга и тя забравя всичко друго. На торището са насядали и

други жени, и те с нозе дълбоко в тора, везят или шият, или плетат дебели

вълнени чорапи, или пък дълги до тридесет аршина пояси. Някоя от по-старите жени

разказва тъжна история за безкрайни човешки мъки и върху новата риза капват

сълзи; после по-младите от жените подхващат песен, но тя е жална, като плач, и в

нея за човешки мъки се пее - Върху кошулята отново капват сълзи. Ала човешкото

сърце ще изтрае цял живот в скръб и някоя от жените, която е с по-бодър дух, ще

изрече шега, ще разкаже за Хитър Петър или за глупавия Пейо, за попа, който

ръсел с леща, и над бунището отеднаж ще екне дружен смях, над новата кошуля се

привеждат засмени очи. . .

На вратата се показа стара селянка - и тя също в Такава руба:

- У, у. . . гости ни дошли. . .

- Позна ли ме, бабо Яно?. . .

Старата селянка дигна ръка над очите си:

- Аха. . . познах те. . . Стояновият. . .по-малкият. . - Ха добре дошъл!

Тръпко взе дисагите от колата, а младата селянка я поведе край стената

по-нататък, да разпрегне коня под широката стряха. Старицата се разбърза на

кривите си, боси, посинели нозе, изнесе на гостите две триножни столчета, сложи

ги пред вратата:

- Те, людете ни, сички са на гумното. . . Ние. с невестата, да опечем хлеб.

. .

- Е, гледай си работата, бабо Яно - рече Лазар. - Ние ще поседим тука.

- Нема нищо да ни готвиш, бабо Яно. . . Каквото вие. . .

- Ние. . . ти нас не гледай. Ние секак. Само хлеб да има.

- И ние така, бабо Яно. Нели и моят корен е от тая къща!

- Така е, ама гост си ни дошъл. . .

Свечеряваше се. Небето се бе извишило зеленикаво и прозрачно. Лазар запали

цигара и сякаш забрави де се намираше. Тръпко застана встрани с дисагите в

нозете си - не се решаваше да седне заедно с Лазара и току въртеше тъмните си

очи, да погледне едно, да погледне друго наоколо: малко по-надолу беше неговата

родна къща. Той улови на няколко пъти погледа на младата жена, която ту влизаше,