Книга пеит, сълдзи ронит Защо ти се нажалило, книга пеиш, сълдзи рониш? Ел за твойот мили татко

ту излизаше от къщи по работата си, и се досети: тя бе го познала. Тихо беше из

цялото село; дочуваха се гласове само откъм гумното нататък, откъм бейската

кула, също и откъм долния край на селото - види се, вършееха и нататък.

Вече се бе стъмнило, когато дворът се изпълни с люде - мъже, жени,

по-големички деца; докараха и две волски коли, един кон и две магарета, няколко

овце. Завършили бяха вършитбата тоя ден и се прибираха за спане. Наобиколиха

всички градските си гости - поздравяваха ги, радваха им се, някои се пулеха в

тях в тъмнината и не можеха да им се начудят - мнозина от най-младите, особено

между женската челяд, още не бяха ходили в града и се чудеха на тия градски

люде, на облеклото им, на говора им. През тия четиридесет години Глаушевият род

бе се роил два пъти - имаше още две Глаушеви къщи в селото и едната бе приела

вече друго име. Сега тук живееха тридесет и пет души и глава на челядта беше не

старият Йоан Глауш, който бе умрял скоро след бягството на Стояна, а негов

братов внук, но и той с неговото име Йоан. Сегашният Йоан Глаушев беше към

петдесетгодишен човек и се познаваше отдалеко, че беше много едър, пък имаше

тънък, почти женски глас. Откакто бе станал житар, Лазар Глаушев бе идвал много

пъти тук и си спомняше, че сегашният Йоан Глаушев, втори братовчед на баща му,

го посрещаше все с едни и същи думи:

- Е, внучко. . . Живи бехме пак да се видиме. Ха;;д обре дошъл!

Запалиха борина, въведоха гостите в жилището, а то беше жилище и за

добитъка при лошо време. Зимно време така беше по-сгодно, по-топло и за людете,

и за добичетата, и за кокошките, които спяха накацали по старите почернели

греди. Настаниха гостите край огнището, запалила бе там огнец баба Яна и пържеше

яйца в почерняло тиганче. Цялото помещение беше пълно с лютив пушък, горещо беше

вътре и задушно в тая августовска нощ, та Лазар на два пъти рече:

- Да бехме останали вън. . . Сега е по-хубаво вън, летно време. . .

- Що говориш, внучко! - изви тънък гласец Йоан Глаушев. - В двора ли ще

посрещаме гостите си! Какво ще рече за мене моят братучед Стоян, като му кажеш

как съм те посрещнал!

Тук, при мътната светлина на борината, всички познаха Тръпко. Първа извика

една от жените:

- Ау. . . Тоя бил Тръпче. . . Тръпче Велев!

Не беше се променил Тръпко много за последните две години, макар и в тия

градски дрехи, скроени алафранга, по най-последна мода. А тайно в себе си той

все мислеше, че бе станал с тия дрехи съвсем гражданин. . .

- Е. . . Тръпче - каза му Йоан Глаушев. - Ти избега от Гранче, ама сега

никой не може да бега. Тръгнал по селата един Арап ага - тежко и горко, ако

некой нащ човек рече да бега в града! Хваща той роднините му в селото - татко,

майка, братя, братучеди - и душа да им знай! Беговете чифлик ще му дадат, да им

варди селата, чифлиците. Ти, Тръпче, гледай да не те срещне сега, да не те

познай. . . Куршум ще тегли по тебе.

Тръпко присви черните си вежди, бялнаха се зъбите му и само това рече:

- Знам го аз Арап ага.

Сложиха трапеза - ниска дървена синия, - но само за гостите, за Йоана и за

трима-четирима още от по-старите мъже. Сложиха тиганчето с пържени яйца, успяла

бе баба Яна да опече и погачка от черно брашно. А на всички други раздаде късове

от царевични хлябове, жълти като злато, но напукани, ронливи и сухи, та се

виждаше как прегладнелите люде преглъщаха с усилие всеки залък. Някои от тях

бяха насядали наоколо и направо върху пръстения под, други стояха наблизу, да

бъдат и те с гостите, по-младите майки бяха събрали около себе си децата и

всички дъвчеха, преглъщаха шумно сухите залъци. Лазар Глаушев попоглеждаше

наоколо и мазните пържени яйца се поспираха на гърлото му. После баба Яна сложи

на трапезата голяма пръстена паница с кисело мляко, хванало едва-едва коричка,

полъхна от него свеж мирис. Сега Лазар побутна паницата:

- Дай го, бабо Яно, на децата. . . Йоан Глаушев се придръпна:

- Внучко! - И продължи обидено с тънкия си глас: - Гости сте ми дошли. . .

господ ми влезъл в къщата. Децата гладни нема да останат. - И току се сопна той:

- Ами да дойде сега Арап ага с тайфата си? й яйца ще му изпържим, и баница ще му

източим от чисто брашно, и бравчето ще му заколим, и телето, ако рече. А нас ще

изпъди вън да стоим, пред вратата. Вземи, внучко, от млекото, опитай. Хайде и

ти, Тръпче. Немаме со що повеке да ви нагостим, ама това ни е от сърце. . .

Между людете се появи един голям букар с вода и тръгна от ръка на ръка,

тежък, с желязно дуле за пиене, със синджирче на запушалката му, което

потропваше глухо по влажния дървен съд. Водата бълбукаше сладко и се изливаше в

зажаднелите гърла, да подкара сухите царевични залъци. Надигна го и Тръпко -

сладко му беше да пийне водица от букар, макар да беше вече гражданин.

Селските люде се разпиляха след сиромашката вечеря - някои налягаха тук и

там върху прогнили разпокъсани сламени рогозки край стените по широкото

помещение, други излязоха да спят по двора в топлата нощ, баба Яна дигна и

софрата. Край загасналото огнище останаха само Йоан Глаушев и двамата му гости.

Лазар му подаде кесията си с тютюн и селянинът сви несръчно дебела цигара,

подаде му Лазар и огнивото си. Дръпнаха те от цигарите си и Лазар рече:

- Ти знайш, стрико Йоане. . . Дошъл съм пак за жито. Какво ще ми дадеш тая

година?

като ага - и като стихна кашлицата му, рече:

- Утре ще ти кажа, внучко. - После той се намръщи, обърна глава към

огнището, като да се срамуваше да погледне Лазара или внезапно бе се разсърдил

за нещо. й продължи: - Ти знайш. . . Бегът ни дава, колкото да не изпукаме от

глад, и се му сме борчлии. .А, ще речеш, кой му работи? Той ли, кяите му ли,

поляните му?. . . Ние му работим, от нас е сичко. Ние сме гука, на земята, ние

се бориме с нея. Той ни хвърля като на кучища по един залък. И къде ти - не

можем да изкараме ни до пролет с това, що ни дава. Е. . . като дойда в града да

взема сол или памук, или опинци, или свещи за мъртвите. . . нели требат пари!

Бегът не мисли: пак и ако ние не си вземем сами от това, що сме изработили -

така ще си измреме гладни и голи. Разбираш ли, внучко? - обърна пак лице към

Лазара Йоан Глаушев.

- Разбирам. Нели знам и аз. . .

- Е, утре ще ти кажа що мога да ти дам тая година. Днеска овършахме много

и. . . Той се приведе към Лазара с тайнствено лице и уж да му прошепне, а гласът

му, още по-тъничък, затрепера: - Тая нощ ще си вземем нашето докрай. Веке сме си

взели нещо, ама сега докрай.

Постлаха на гостите по-нова рогозка и черга край огнището. Изчезна някъде и

Йоан Глаушев. Угасна борината, угасна и огнището в тъмнината. Лазар Глаушев

лежеше на твърдата ръбеста постилка и не можеше да заспи. До него Тръпко тихо

сумтеше с нос - изглежда, веднага бе заспал. Тук-там наоколо се чуваше тежко,

равномерно дишане, някой по-нататък хъркаше,; Фуг стенеше глухо, проплака дете и

пак се умълча. Уморени бяха тия селски люде и спяха дълбоко. Някъде наблизу

изцвърча мишка и тупна меко на пръстения под, след нея тупна още една. Лазар

присви гнусливо нозете си - не беше чудно да пребяга някоя по него. Усещаше той

как шетаха едри бълхи по тялото му и го дупчеха като с шило. Нещо го опари по

шията, посегна той там и размаза нещо с пръсти - полъхна го смрад на дървеница.

Изпращя остро някоя от гредите горе, червей дълбаеше дърво някъде наблизу, друг

някъде по-нататък. Изеднаж над всички тия нощни шумове се издигна сухо,

равномерно пъшкане. Лазар се обърна ка другата страна, но като че ли всичко

друго утихна и се чуваше само това болезнено пъшкане. Станало бе дума тая вечер,

че една овца била болна и, види се, бяха я прибрали вътре. Болното животно

пъшкаше непрестанно и досъщ като човек, който гори в треска. Лазар пак се

обърна. Не идваше сън. . .

Той бе ходил много пъти по селата да събира жито и все по това време - по

вършитба или веднага след вършитба. Много пъти бе спал на такава твърда

постилка, дупчили са го бълхи. И не беше само това, което прогонваше съня от

очите му. Ето същата тежина притискаше гърдите му, сега още повече, като

воденичен камък. Същата тъга за тия бедни селски люде - и тия тук, роднините му,

и сички други по селата из цялото поле. Ами това беше народът, те бяха народът,

за който говореше толкова често и той, и Райко Вардарски, и всички като тях, за

който пишеха вестниците и книгите. А той, народът, живееше тук, далеко и от

него, и от Вардарски, и от вестниците и книгите - тук, в тъмните си колиби из

полето, далеко по планините. И какъв тъмен живот живее, какъв несретен живот. .

. Седи там беят в кулата си, край него кехаи, пъдари като бесни кучета,

селянинът пълни хамбарите му и живее по-лошо от вола, с който оре. Такъв е

селският живот и собственият му баща бе забягнал от селото си, прогонен от

неволя, но защо ни той, Лазар Глаушев, ни Вардарски, които говореха непрестанно

за народа, защо не бяха помислили никога за тоя селски народ? А тук е народът

най-напред, в тия тъмни колиби, ето тук живее семейство от тридесет-четиридесет

души! Що можеха да сторят за тоя народ и той, и Вардарски, и всички като тях?

Лазар пак се обърна, а мислите му сякаш подир него: като бяха мислили и говорили

те за народа, мислили бяха за целия народ. Ами - да! Те бяха мислили и за тоя

народ, макар да не беше пред очите им. И което бяха правили за града, ще правят

и за селския народ. Църкви, училища. . . да се разбуди и тоя почерпен народ от

сън дълбок! Лазар пак се обърна.

Да се разбуди от сън дълбок., . Но това бяха само хубави; думи като по

вестниците. . . И все пак оживялата, тревожна мисъл не спираше. Църкви, училища

и за селото, - за всяко село. Пробуждаше се и селото, щом бе тръгнало да търси

спасение. Към града, към най-близкото пристанище. Но това не беше спасение - то

беше само бягство. Кой ще оре нивите? Селянинът да стои в селото си, да стои при

земята си! Хлябът излиза от ръката на селянина. А кой ще укроти бея, кехаите му,

кой ще прогони от селата Хайредин Арап ага и тайфата му? Това няма да стане ни с

църкви, ни с училища, ни с бягство. Лазар пак се обърна. Ето я и тук разтворена

новата страница. Новата страница, новата страница. . .

Той не усети как заспа. Но не спа дълго и бързо се дигна на лактите си с

тяло, пламнало от непоносим сърбеж. Насреща едвам светлееше едно от

прозорчетата: вън беше тъмна нощ, месечината още не беше изгряла. Болната овца

продължаваше да пъшка в тъмнината, червеите продължаваха да дълбаят усърдно,

наоколо пак дишаха заспали люде, но това бяха децата там, край стената, и стори

му се, че помещението сега беше празно. Посегна с ръка в тъмното - мястото до

него беше също празно: Тръпко бе станал. Лазар се ослуша и като че ли дочу

отвън, край самите стени, глух шум от бързи стъпки. Той скочи: ами те вече

работят вън! Протегна и двете си ръце, дълго търси в тъмнината, най-сетне набара

вратата и излезе.

Пред очите му се ширна звездният простор, който слизаше далеко някъде върху

черната земя, и през него лъкатушеше широката светла пътека на Кумова слама. Не

можеш да видиш в града такова широко небе. На изток, зад далечните невидими

планини, бе се показало бледо сребристо сияние - наближаваше време да изгрее

новата месечина. Лазар веднага забеляза в здрача на южната лятна нощ върволица

от люде - едни изчезваха някъде зад ъгъла на къщата, а други се връщаха оттам и

прекосяваха през двора към улицата. Чуваше се само тих шум м от боси нозе, някой

ще пошушне бързо, ще заглуши в шепата си внезапно избухнала кашлица. Селските

люде крадяха от бейското гумно овършано жито и слама и ги криеха някъде зад

къщата, по дупки и скривалища.

Тръпко бе забелязал Лазара в тъмнината и се приближи.

- Помагам - рече той тихо. - Хитри люде, брей! Приспали са кехаите, та и

кучетата. Да си вземат хлеба. . . Ами как иначе!. . .

Някъде нататък в тъмнината светна искра и се чу, изстрел. Сетне още еднаж;

стреляха, види се, от прозорците на бейската кула. Чу се проточен вик. Разлаяха

се всички кучета по селото. Струпаха се изеднаж, сЯкаш израстваха от тъмнината,

двайсетина мъже, жени, един до друг пред вратата, задъхани, уплашени, озъртаха

се, взираха се да се видят, да се познаят:

- Ами сега! Усетиха ни. . .

Последен дойде Йоан Глаушев с неколцина още от мъжете и бързо изписука:

- Сички вътре, сички. . . Секи да легне да спи, да спи!

Навлязоха людете един през друг, влязоха и Лазар, и Тръпко, бързо утихна

всичко, като нищо да не е било. Ала вън кучетата не преставаха да лаят, скоро се

чуха там сърдити викове. Йоан Глауш дълго се спотайваше - заспал бе сякаш

дълбоко или бе оглушал, - но най-сетне изруга и излезе в двора - развика се по

кучетата. И още много време се преплиташе тънкият му глас с други гневни

гласове, изтънял бе до скъсване гласът му - кълнеше се плачливо Йоан в своята

невинност, молеше се да му повярват, че бе спал с людете си през цялата нощ

непробудно. Н ай-сетне той се върна в помещението, гласът му проплака и тук

умолително. . .

- Кяите. . . - Но веднага закрепна звънлив и остър: - Майчичката нихна! Ще

ни поотупат утре, ама нищо нема да найдат. - Сетне той изеднаж приседна край

Лазара, та Лазар дори се учуди как го намери в тъмното: - Те така живейме ние,

внучко. . . Мъчно живейме! - И се приведе към ухото му: - Ще ти дам аз до

десет-дванайсет кила пшеница и две-три кила ръж. И сички от Гранче ще ти дадат

по некое кило. Сички поработихме тая нощ. . . Те така живейме ние, внучко.

Прозорчето насреща ярко се открои - месечината бе изгряла. Някои от

селските люде бяха се спотаили тук и там, да подремнат още, но се чуваше наоколо

и тих, прекъсван говор. И пак се чу из цялото помещение гласът на Йоан Глаушев:

---

да работиме и по месечина. . .

Тръпко впрегна коня в двуколката още в тъмни зори. Притича да изпрати

гостите си Йоан Глаушев:

- Ти, внучко, се не искаш да постоиш повеке у нас. . .

- По работа съм тръгнал, стрико Йоане. Не е сега време за гости.

И сан въздъхна. Наистина не беше време за гости. Кехаите и поляците още не

бяха станали от сън, а щом станат - ще се нахвърлят върху селяните като бесни

кучета: ще гонят, ще бият, ще мъчат, ще търсят откраднатото жито. Така ще бъде

днес по цяло Гранче и не беше време за гости.

Лазар Глаушев развърза кесията и пусна в шепата на Йоан една златна лира:

- Това капаро за твоето жито, което ще ми донесеш. А ето тука още - и той

наръси в шепата му половинки и цели лири. - Ще дадеш на сички, които ще ми

донесат пшеница или ръж, или ячмен, или какво да е зърно; ще дадеш кому

половина, кому по цела лира, да се знай, пък като ми донесат житото в града,

секи ще си получи, колкото му се пада, по най-сгодна пазарска цена. Ама да не се

бави никой повеке от две недели! Преди панаира.

- Знам, внучко. Нели ние с тебе секоя година. . . Е, да си жив!

На изток изгряваше зора - бледо сияние по безоблачното небе, - когато Лазар

и Тръпко напуснаха Гранче. Лазар все подръпваше поводите, но конят и сега не

искаше да ускори своя обикновен ход.

- Дий, кранто!

Глаушев не искаше да го заварят в селото бейовите кехаи - боеше се той да

ги срещне днес. И му беше срамно, че трябваше да бяга набързо от Гранче. Той

изрече мислите си гласно:

- Се в страх. . . Ето и ние с тебе, Тръпко, като крадци Бегаме.

- Ще бегаме, как нема да бегаме - засмя се Тръпко. - Аз и на моите роднини

не можах да се обадя. Днеска в Гранче мечка ще играй. - И току додаде сърдито: -

А те като слепи, селяците! Подкараха ги кяите още по месечина. Да дигнат по

една тояга, па. . .

- Не са само кяите и поляците, Тръпко.

- Не са! Ами и бея по главата!

- Ех, Тръпко. . .

Тоя ден те минаха през четири села. Лазар не влизаше по бейските кули да

купува жито, а търсеше селяните. . Да вземат те най-напред по някоя пара. Беят

ще донесе житото направо на пазара, ще доведе купувачи и при хамбарите; си, а

селянинът трябва да се крие, да обикаля по странични пътища, да минава

незабелязано из града с колата си. И ако го уловят Брашнаровци или други някой!

от житарите в града, ще искат да му вземат житото едва ли не без пари. Лазар

Глаушев и Андрея Бенков сами ходеха по селата и селяните ги чакаха всяка година

по вършитба, гледаха на тях да продадат житото си и го продаваха на добра цена,

както ще се изравни цената на пазара. Глаушев и Бенков имаха по всички села из

полето свои люде. Лазар и сега ходеше от село на село, раздаваше по малко пари

срещу закупеното жито и продължаваше пътя си. След ден или два, след една

седмица ще започнат да се измъкват по тъмно коли, натоварени с пълни врещи,

закрити със слама или сено, ще скърцат плачливо с ненамазаните си колела по

неутъпкани пътища и пътеки, ще ги теглят през межди и долища дребните воловци с

разтуптени хълбоци. Ще влязат в града със страх, ще се спрат пред портата на

Глаушевци или Бенковци и набързо ще оставят товара си, а оттам Лазар и Андрея:

пренасяха в дюкяна си пшеница, ръж, ячмен, овес, царевица, колкото им беше

нужно. Някои от селяните имаха и свои нивици, но и те пренасяха със страх и

трепет зърното, което отделяха за пазара - да не ги срещне ага или кехая и да

рече:

- Мое е. Откраднал си го!

битолския бей, свършили бяха вече и тук с вършитбата. Селяните забелязаха

отдалеко двуколката на Глаушев, посрещнаха го неколцина край селото и го

въведоха в един близък двор. Весели бяха тоя път селяците и радостни - позакрили

бяха повече жито, някои обещаха на Лазар по десет, та и до двайсет кила. А и в

Сърпец имаше неколцина с по малко своя земя. Раздаде и тук Лазар по някоя пара -

да се знай, че житото е купено, - сетне те с Тръпко ядоха мека селска баница с

овче кисело мляко. На обеда стана дума за Атанас Кривиот. Попита за него Лазар,

беше му стар познайник, а не дойде той с другите селяни от Сърпец да му продава

жито.

- Болен - обади се друг. - Удари го Арап ага с куршум!

Стана Лазар от трапезата и отиде да види приятеля си. Атанас Кривиот лежеше

по гръб на рогозка вън, пред вратата на сиромашката си къща. Казал бе да го

изнесат на двора - не можеше да трае вътре, на затворено, от силен огън. Още

като влезе в двора му, Лазар чу как стенеше той от мъка. Тръгнал бе с Лазара и

Тръпко, също и неколцина от селяните, но Атанас като че ли не ги усети, когато

се спряха край него. Лежеше той с разперени ръце, лявата му нога, която беше

саката още от детските му години, люшнала се бе някак встрани, главата му -

едра, ъглеста - лежеше на ниска тъкана възглавница и червеникавата му брада,

небръсната от много дни, стърчеше нагоре, виждаха се едрите кости по лицето му,

изпито беше то и бледо, а очите му, извърнати, гледаха високото ведро небе. На

разголените му гърди - и те с ребра като шини, - между везаните пазви на

кошулята му, се виждаше груба, зацапана превръзка с потъмнели кървави петна по

нея. Той дишаше тежко, с полуотворени уста и час по час дъхът му преминаваше в

болезнен стон. Лазар го погледна някое време, но някак не се уплаши за приятеля

си, макар Атанас да лежеше отпуснат на земята и да стенеше мъчително. Силен

изглеждаше той и сега, проснат на земята с кривата си нога, с тая кървава

превръзка на гърдите - силен и целият от едри, здрави кости. Лазар от сърце му

рече:

- Вода. . . - раздвижи пресъхнали, напукани бели УСТНИ раненият.

- Е, потрай. Не е хубаво да пиеш сега много вода - рече пак Лазар.

Атанас изви към него очи и погледът му отеднаж се съживи, избистри се:

- Ти. . . пак ли си дошъл. . . за жито? Ех, аз. . .

- Не бой се, Атанасе. Аз тебе нема да те оставя.

- Виж там со жената.,, тя знай.,

Атанасица като че ли тъкмо това бе чакала, показа се на вратата. Лазар не

беше я виждал досега и спря върху нея поглед изненадан. Тя беше на възрастта на

мъжа си - около тридесетгодишна - - и в селската си руба изглеждаше като

преоблечена гражданка - - толкова бяло и чисто, нежно закръглено беше лицето й,

с големи, живи черни очи, които гледаха умно и приветливо изпод придръпнатата

напред селска кърпа. Тя се приближи леко, плавно на малките си боси нозе и рече

с наведени очи:

- Само вода иска. А рекоха да не му давам много.

Лазар попита младата селянка:

- Имате ли жито за продаване?

- Имаме неколко кила. Лазар й подаде две лири:

- Ще го донесе некой от вашите люде и тогава ще го премерим. Е, хайде,

Атанасе, сбогом. Не бой се, брате, ще мине. И аз едно време тъй, дванайсет дни

се мъчих ни жив, ни умрел.

Като излязоха от двора на Атанаса, един от селяните побутна Лазара с лакът,

поприведе се към него:

- Заради жена му го удари мръсният. Тука, в двора му. Атанас, нели го

знайш, с ръце го изхвърли от къщата си, а той с пищола в гърдите. Не легна

Атанас дори до вечерта, ама после рече: "Лошо ми е." А оня пес, Арап ага, пак се

навърта около къщата му. Боим се да не му влезне пак некой ден. Вардиме ги ние,

не ги оставяме сами, ама, знайш ли, турска сила. Ще ти влезе с оружие.

- Кой го лекува? - попита Лазар.

- Имаме тука един старец. Ама щом оживе досега, може и да преболей.

Веднага след пладне Лазар и Тръпко тръгнаха с двуколката за други села,

сега вече оттатък шосето за Битоля. Беше горещ ден и тъкмо по най-горещите

часове, та Лазар извади чиста носна кърпа и я сложи на главата си под феса, да

му пази сянка. Попогледна го Тръпко отстрани - би искал и той да си сложи кърпа

на главата, види се, така беше по градски, но нямаше носна кърпа. Мълчаливо се

полюляваха те върху твърдата седалка. Лазар пак се бе размислил за селските

люде, пред очите му беше все Атанас Кривиот, жена му, Хайредин Арап ага, та

забравяше дори да подръпне поводите. По едно време Тръпко го сбута с лакът:

- Турци.

Лазар се сепна, подигна очи: по пътя пред тях, оттатък един завой, бяха се

задали шестима турци на коне. Арап ага! - - мина през ума на Лазара и бърза

тръпка прониза тялото му. Той не сваляше очи от шестимата конници и чу гласа на

Тръпко, като ехо на собствените си мисли:

- Арап ага е. Ето ти сега среща!

Лазар се огледа - от двете страни на пътя се издигаха невисоки брегове и

къде би могъл да избяга, да се скрие човек тук, из полето, а шестимата конници

не бяха ни на двеста стъпки. Срещата беше неизбежна, Лазар забеляза как бе