Книга пеит, сълдзи ронит Защо ти се нажалило, книга пеиш, сълдзи рониш? Ел за твойот мили татко

Изпито, бледо беше лицето й, но много чисто, такива бяха и ръцете й, трептеше от

чистота всичко по нея, само очите й, пламтящи и винаги влажни, гледаха все пак

по човешки, гледаха с неизказана човешка мъка. Тя живееше сега само с душата си,

бореше се с душата си и личеше мъката й. В най-тежките часове на своя живот тя

бе помислила и пожелала да сгреши с чужд мъж, за да стане майка, а така мислеше

и вярваше сега, че грехът, за който човек е мислил и който е пожелал в сърцето

си, е вече сторен грях.

Лазар Глаушев жалеше своята невеста и се боеше за нея. Дете можеше да им

даде само бог, но той можеше да я зарадва с нова къща. й може би ще се облекчи

сърцето й, ще се върне топлата кръв по лицето й, Той й каза:

- От общината искаха да купят бащината ти къща, да я съборят и да дигнат

там новото училище. - Ния нищо не отвърна и той продължи: - Мястото е малко там

за училище, но щом става дума за това, какво ще речеш, ако ние я съборим и си

дигнем там нова къща?

- Ти решавай - рече тихо Ния, но той видя как просия топъл блясък в очите

й.

-Е - сви вежди той, - аз нема да влеза в нея ни кога, но ако речем да я

Посъживи се и Ния - виждаше той. - Събори я - рече тя и повтори: - Събори

я, щом требва.

- Щом Руменова разпусне децата, веднага ще почнем.

Ния погали едва-едва бузата му - това беше обещание от негова страна и тя

му беше благодарна, макар да не се радваше, както би се зарадвала някога.

Далеко беше още краят на учебната година и те чакаха търпеливо да мине

нужното време. Лазар не бързаше да каже и на майка си за своето решение - защо

да я тревожи преди време? После дойде и нещастието с Иванка Руменова - така

нарече сама тя женитбата си с Брашнаров, - а те двамата с Ния бяха все край нея,

те бяха най-близките й приятели, и вече не продумваха за новата къща. Но имаше и

друго нещо.

Лазар Глаушев реши да направи къща само заради Ния. За едно късо време той

изтрезня и от печалбарската упойка. На работата в дюкяна гледаше някак покрай

друго нещо, по-важно, по-значи тел но, както някога, на млади години, когато

поведе целия народ срещу фанариотите. Все побутваше Андрея Бенков - той да

свърши едно или друго, - не се заглеждаше много и в това -колко печелят и колко

губят в своята работа. Дори и двамата им калфи забелязаха това негово

пренебрежение към работата, забелязаха го и другите житари в чаршията, които

винаги се бояха от него да не ги изпревари, да не им подбие цената, да не им

пресече пътя по един или друг начин в общото надпреварване. Той не изоставяше

съвсем работата си, но загуби охота към нея, изстина. Андрея Бенков забеляза

пръв тая промяна в него, но не се решаваше да му каже и половин дума; за Андрея

нямаше по-умен, по-редовен, по-справедлив човек от Лазара и как би се решил той

да го пита и разпитва, да го съди и укорява? Андрея предусещаше с вярното си

сърце, че неговият приятел се бори с някаква голяма мисъл или с някаква душевна

болка, и чакаше търпеливо, със скрита загриженост, пръв той, Лазар, да заговори.

А Лазар четеше всичко по лицето му - така отворено и ясно беше за него лицето на

Андрея - и наистина сам заговори:

- Андрея, брате мой, ние с тебе нема защо да гоним големи кярове. Ти имаш

една майка, аз имам една жена, се ще преживейме. То се знай, че работата си ние

нема да оставим да се забатачи, нема да оставим да ни каже некой, че сме

некадърни за работа, но аз нема веке да тичам по големи кярове. Пък ти, Андрея,

знайш още по-харно за себе си, аз в нищо нема да ти преча, ами во секо нещо ще

ти помагам. Е, да земеш да се ожениш, да зарадваш майка си. . . На мене, брате,

малко ми требва.

- Не ми требва и мене много нещо - отвърна Андрея Бенков. -За женитба пък и

не мисля веке.

Тоя път Глаушев не каза нищо повече и нямаше какво повече да каже на

другаря си - как би говорил за работи, които и на него самия още не бяха много

ясни.

Раздвижи се нещо ново в него или се съживяваше някогашната негова душевна

му започна от деня, в който влезе в бащината му къща Хайредин Арап ага с тайфата

си и поиска да върне забягналите селяни по селата и чифлиците. После дойде

срещата му със същия този Арап ага сред преспанското поле. Лазар Глаушев стоеше

още на своята мисъл, че народът в Преспа и Преспанско още няма сили да се бори

против турските злодейства и турската власт; за другите места по Македония, по

България той и не мислеше много - това беше работа на други, тамошни люде. Но

като стоеше на тая своя мисъл и я следваше, той все повече се виждаше обърнат

срещу целия живот в Преспа, в селата наоколо, пък, както дочуваше, и по други,

по-далечни места. Имаше в живота на целия народ нещо, което още не беше отминало

и нямаше да отмине скоро, но редом с него, в него дори се зараждаше и нещо ново,

идеше нещо ново, което търсеше своето място.

По-будните селски люде не можеха да търпят повече турското господство. Те

изоставяха своите огнища и бягаха в града да търсят по-сигурен залък, по-сигурен

живот. Можеше ли да ги спре някой и трябваше ли да ги спира? Дошъл бе да ги

върне Хайредин Арап ага и трябваше ли той, Лазар Глаушев, да ги предаде в ръцете

му или да се спре да погледа дали те сами ще прогонят турчина? Той пръв се

хвърли да ги защити, с гърдите си прегради пътя на насилника и не можеше да бъде

иначе. Сега Хайредин Арап ага ходеше по цялото преспанско поле, пронизал бе с

куршум Атанаса Кривио, притъкми се злодеят да вземе и неговия живот и самият

той, Лазар, Дигна оръжие да се защити. Тъкмо като него се надигаше

и народът да се спасява, да се защитава и това беше новото, което идеше, и

никой не ще го спре. Знаеше се, че бяха излезли чети по Стара планина и по други

места, чу се за някаква българска войска в Белград; четите бяха разбити и

прогонени, българската войска в Сърбия била измамена от сръбския княз, но ще се

съберат нови чети и нова войска ще се дигне. Не можеше да се сложи предел: дотук

народът ще търпи, ще чака, ще събира сили, а оттук нататък ще стане да се бори

за свободата си. Лазар Глаушев не можеше да стои дълго на такъв лъжлив, опасен,

ненужен предел.

Един ден той се отправи към квартирата на Райко Вардарски. Отдавна не бе

виждал приятеля си. Беше хубав ден към края на март и още по-ведър, по-приветлив

тук, в окрайнините на града, по-близу до полето. По градините и дворовете

наоколо цъфтяха дървеса и храсти, а върбите край реката вече се зеленееха. Щом

влезе в двора на Аце Кутрев, дочу Лазар тихо бръмчене, сякаш идеше изпод земята;

край оградата нататък се виждаха цели редици кошери, които се бяха пробудили.

Лазар се спря да послуша и няколко черни точки се стрелнаха край самите му уши.

Кучето откъм дъното на двора повлече синджира си, но Лазар не влизаше за пръв

път в тоя двор, та верният пазач го позна, прозина се и пак се отпусна лениво на

топлата земя.

В стаята на учителя Лазар Глаушев завари и други гости, но най-много се

изненада, като видя тук и Атанаса Кривио. Той бе преболял раната си още през

миналата есен и Лазар бе го виждал няколко пъти по чаршията, но не очакваше да

го види тук. Седеше направо на пода и пак личеше сакатата му нога, но сред

всички тук се виждаше най-напред той с едрото си кокалесто тяло. До него на пода

седеше и друг селянин, зад тях се бе изправил на колената си зетят на Тръпко

Велев, а на стената до вратата бе се подпрял Аце Кутрев, гологлав, със

запретнати ръкави и бос - дошъл бе, изглежда, набързо от градината си. Срещу тях

седеше Вардарски на едно ниско столче с някаква хартия в ръцете си, която,

изглежда, бе се опитал да скрие, щом бе чул стъпките на Лазара, и така го

посрещна той - изненадан, уплашен: - А, ти ли си бил! - Сетне продължи ядно,

гневеше се, види се, че бе издал уплахата си: - Седни. Дай столче, Аце! Ние

четем нещо тук - добави той бързо, като да се боеше да не прекъсне Глаушев

работата му. Лазар кимна на Кривио и рече, сядайки:

- Продължавай. Ще послушам и аз.

- Не. Ще почнем отначало. Да чуеш и ти сичко. Това е огън, а не човешко

слово - святкаше с окото си Вардарски, хартията трептеше в ръцете му. Той я

приближи към лицето си, пое дъх издълбоко и започна да чете с развълнуван глас,

като въртеше косматата си, рошава глава подир здравото си око, което тичаше от

ред на ред:

- Кажи ми, кажи, бедни народе, кой те в таз робска люлка люлее?. . .

Щом свърши стихотворението, Вардарски се вгледа свирепо в лицето на Лазара

Глаушев и отпусна ръце между колената си заедно с хартията, сетне премести

гневното си око върху тримата селяни - от човек на човек, - а тоя гняв в погледа

му беше от скръб и вълнение. Той се изкашля, за да прикрие сълзите в гласа си, и

рече сърдито:

- Тая песен я съчинил Христо Ботев. Така пише тук. Чувал съм аз, има от

него и други песни. - Той помълча за миг, сетне продължи и, види се, тъкмо това

смяташе за по-важно: - Получих и писмо с тая песен. . . Преди близу два месеца

турците обесили в София голем юнак и пръв народен войвода Васил Левски Дяконът.

Другите петима мъже мълчаха, само зетят на Тръпко поклати глава, намръщен и

той като Вардарски, за да му угоди повече. Атанас Кривиот гледаше учителя,

заслушан все още в думите на песента, пълни с тъга и безнадеждност, но сетне

попита със съжаление:

- Как се оставил да го уловят? Васил. . . Дяконът.

- Ранили са го. Ранен го уловили. Предала го черна душа. Ходил е да дига

народа от град на град, от село на село, горе, по Стара планина. Не знаел що е

страх. . .

Пак настана тишина, после Тръпковият зет попита плахо:

- Защо не дошъл и тука. . . при нас. . .

- Защо! - сопна му се Вардарски, но продължи -по-кротко: - Почнал оттам, от

Стара планина. . . стигнал До София. Дотам е стигнал животът му. Такива люде не

живеят много, ама не остават сами. След тех тръгват и други и стигат, където те

не са могли да стигнат. -Окото му пак заблестя гневно, той изпъчи гърди, изправи

глава, размаха хартията: - А ние тука - що? Ето, за нас пише тука. Или сме глухи

и слепи да разберем!

. . . Мълчи народа! Глухо и страшно гърмят окови, не чуй се от тех глас за

свобода. . . Смок засмукал живот, смучат го наши и чужди гости! А бедният роб

търпи, и ние без срам, без укор, броиме време, откак е в хомот нашата шия, откак

окови влачи народа. . .

Той млъкна и се чуваше как диша шумно през носа си. Не поглеждаше сега

никого и чакаше да се обади Глаушев, който седеше на ниското столче неподвижен,

с наведени очи, като че ли мислите му бяха другаде. Тръпковият зет не можа да

издържи настъпилото мълчание, той изгледа всички, помръдна с провисналите си,

тъмноруси мустаки и като не можеше да измисли свои някакви думи, повтори стих от

песента по своему:

- Смок смучи народа. . .

Вардарски се нахвърли пак срещу него:

- Смок ами. . . Смок отровен пие му кръвта! Ето тук е Атанас. Хайредин Арап

ага с куршум го прониза! Сега ми разправяте, че тоя същият Арап ага убил и друг

човек там некъде, по железнишкия път.

- Уби - кимна Атанас Кривиот. - А други бил, с коня си ги газил, жени

имало, деца. Вие, казал, в града бегате. . .

- Тъй! Убил, с коня си газил жени, деца - продължи Вардарски. - Знаем ние

сичко, виждаме сичко, ама търпим.

Раздвижи големите си кости Атанас Кривиот и сякаш нямаше за него достатъчно

място в стаята. После рече, кривейки глава ту на една, ту на друга страна, не се

решаваше да погледне никого, като да се боеше и сам от думите си:

- Търпиме. . . Ние не търпиме веке, ама. . . И защо се събираме ние около

тебе като около матица. Ето -

блъсна се той в разголените си гърди, - оздраве раната ми, ама остана белег

от нея, пръста си мога да пъхна и нема да се заличи никогаш. Нощем като се

разбудя, се ме боли там вътре, и времето като стане по-влажно. . . се боли. Къде

ще забравя аз що ми стори Арап ага. Не е само за раната, ами нели знайте защо ме

удари той. А може пак да влезе в двора ми. Жена ми се поболе от уплах, легна, не

иска ни да яде, ни да пие. Той казал, мръсният: не ми треба болна, ще я чакам да

се дигне. Може ли да се търпи такова поругание! - Той млъкна за миг и рече с

глух глас: - Ще го убия.

Вардарски посегна бързо, сложи ръка на рамото му, разтърси го:

- Така те искам! Най-сетне го каза: ще го убиеш. Друго за тебе не остава.

Селянинът, който седеше до Кривио - дребен, млад човек, с тъмни, неспокойни

очи, приподигна тесни рамена, като че ли да отхвърли някаква тежест, продума

гъгниво:

и оружие. . . Мене жената на Атанаса ми е сестра - добави той изеднаж.

Вардарски го погледна и като че ли се учуди, че той беше тук.

- Даскале - започна сега по-смело Атанас, - ти ще ме научиш. Затова сме

дошли и днеска ние при тебе, виждам те аз, народен човек си ти. . . Ето и ти,

бачо Лазаре, си тука, научете ме що да правя. Да е сам Арап ага или да са само

двоица - нема що да питам. Ама той, мръсният, петима води и как ние с моя шурей

тука. . .

- Атанасе - прекъсна го Лазар Глаушев. - Жаля те, брате, пострада много,

ама не искай от мене наука за такава работа. Ще ти кажа, по-стар съм от тебе, и

да не говориш много за това нещо. Ако дочуе Арап ага, че му се заканваш, може

наистина да влезе пак в двора ти.

Атанас подигна вежди, огледа се, наведе глава срамежливо. Лазар се притъкми

да си върви, но Вардарски сложи ръка на коляното му:

- Стой. Нема да си отиваш. - И той продължи, като да се оправдаваше: -

Идват те тука понекога, приказваме си, рекох сега да им прочета песента на

Христо Ботев. Добри люде са те, селски люде, мъченици. . . Но ти какво сега -

започна той пак да се гневи, - защо ги плашиш! Щом Атанас решил да убие своя

убиец и поругател, ние нема да му попречим.

- Това си е негова работа -смръщи вежди Лазар. - Нема защо от мене да иска

той совет и поука.

- Ти се боиш.

- Да. Може и да се боя. Ами ти защо си се разпалил толкова?

- Ние сички требва така. . . Да горим с общата мъка. Не е, да речем, само

за Атанаса: цел народ гине!

Лазар млъкна, но сега и не бързаше да си отиде., Умълчаха се и другите

четирима мъже в стаята, затихна и Вардарски. Раздвижи се там, до вратата, Аце

Кутрев и рече предпазливо:

- Хайде ние, Атанасе, да отидем оттатък, в моята стая. . . Може да си имат

нещо работа бачо Лазар и даскалът.

Глаушев и Вардарски останаха сами. Пръв започна Глаушев:

- Моля те, не се люти, не викай. . . Да поприказваме спокойно. Аз нема да

споря повеке с тебе за. . . за новата страница. Може тя наистина да е веке

обърната. Е, ще погледаме още, ще помислим още. Нема защо да бързаме, макар да е

новата страница отворена пред нас. Колкото бехме буйни и нетърпеливи преди,

когато се борихме с патриката, сега требва да бъдем сто пъти по-разумни и

предпазливи. Сега, брате Райко, насреща иде сам султанът, а не патриката с

дългата патерица. Сега глави ще падат, кръв ще се лей.

- Ха, ти ли това! Не те ли продупчиха тъкмо тебе с куршум? Не загинаха ли в

зандана през хиляда осемстотин шейсет и втора братята Миладиновци. Падаха глави

и тогава. Народът и тогава беше готов и глави да даде. А сега - още повече, още

повече!

нахвърляме безумно в една сто пъти по-тежка борба. Виж и сам: събрал си тука, в

стаята си, четирима души, насърчаваш ги да вършат убийства. Тоя, шурея на

Атанаса, откога го знайш, колко пъти си го виждал? Такива опасни думи говориш

пред непознати люде.

- Мене ми иде вече на улицата да викна, сред чаршията да викна, а ти! Стига

робско търпение и покорство!

- Ще викнеш. . . Бесилки неке се люлеят.

- Оо! - прогърмя гласът на Вардарски. - Не са страшни такива бесилки! Виж

какви мъже висят по тех. . . най-достойни мъже. Ние с тебе ще се свиваме, ще

умуваме.

- Не казвам да умуваме. Казвам да бъдем мъдри.

- Да, мъдри. Съгласен съм. И винаги съм готов да те послушам. Но такава е

тая работа, за която ние сега мъдруваме с тебе, че преди да я почнеш, требва да

решиш да умреш. Аз съм решил за себе си. Затова говоря такива думи на Атанаса.

Мене сега това решение ме води и моята мъдрост е по-смела. Ех, може да сгреша

некога, може да попадна на лоши люде. . . Тогава -и той наду гърди, стисна зъби:

- Нека и аз. . . като Васил Левски!

Дълго не можа да откъсне от него очи Лазар Глаушев.

Никога не е бивал много весел и шумен Глаушевият дом. Такива бяха людете

му, особено Султана - майката. Все бяха някак загледани в себе си, все се бореха

с някаква мисъл, за всяко нещо търсеха оправдание и право. Такъв беше дори и

Кочо, макар иначе да беше простодушен човек; той пък все мислеше как да нареди

живота си, децата си, а и Раца, жена му, по него. Султана държеше юздите на

всички, не позволяваше никаква волност. Тя взе в малките си жилави ръце и Неда,

племенницата; хранеше я, обличаше я, чистеше я и пазеше съня й като на свое

дете, но Неда трепереше от нея, особено когато се случваше да сгреши нещо.

Султана затискаше под своето коляно и Кочовите деца; не им даваше да дигат

врява, да си дерат гърлата от плач, да се смеят прекалено. Те бягаха от нея,

криеха се от погледа й, но тя ги намираше навсякъде, следеше ги навсякъде.

Така Султана държеше всички свои люде около огнището. Но не само със своята

воля и власт, а пазеше тя и топлината на това огнище, огъня в него, доколкото

умееше да го пази. А то беше - да живеят людете й задружно, Да не дърпа никой на

своя страна, да си помагат, да живеят здрав, чист живот, да пазят името си.

Такова беше нейното знание за човешкия живот. Това беше мъдрост и поука от

живота на целия този народ, който живееше от векове в неволя, в немотия, в

постоянен страх и несигурност. Ала животът се променяше, целият живот. Променяше

се и животът около нейното огнище. Султана не виждаше новия живот, който

започваше, не можеше да види и познае всяко нещо - стара беше тя и непримирима,

но и ръката й вече отслабваше.

Година след година Кочовите деца растяха, напълниха цялата къща. И

най-напред те, децата, губеха все повече страх от Султана. По-големите - Благой

и Кирил - не й се даваха да ги удари и не я слушаха. Тя се опита един-два пъти

да ги догони, но те бягаха далеко с младите си нозе и се присмиваха на баба си.

Каквото правеха по-големите, правеха го и по-малките, дори и Царева, нейната

съименница, надуваше устни срещу нея:

- У, лоша баба!

Тя не искаше да се оплаква на Кочо от децата му, да ги клевети - да

смразява бащата с децата му, - но сама не можеше да се справи с тях и страдаше

от своето безсилие. Още повече се огорчаваше тя от нехайството на Раца, майка

им. Тя едва ще подвикне на повилнелите деца с половин уста:

- Брей! Защо сърдите баба си. . . ей сега ще ви набия!

И не пропускаше напоследък да се обърне и към нея, към старата:

- Деца са, майко. . . ти пък немой толкова с них. . . Държеше страната на

децата си. А още чакаше от

ръцете на свекърва си всяка помощ, че беше хлабав човек и все бременна - с

малко дете на гърдите си.

Ния и съвсем се отскубна от ръцете на старата жена, макар Султана да не

пропускаше случай да я дръпне наново към своето малко стадо. Ния не се боеше от

свекърва си и не й се поддаваше. Когато беше за всекидневните нужди в къщата, за

всекидневната работа, тя слушаше старата жена, изпълняваше послушно наредбите й,

гледаше и да ги изпреварва. Ала когато свекървата се опитваше да влезе в нейния

личен живот - Ния не се обръщаше и да я погледне. Никога не каза тя на свекърва

си лоша, тежка дума, дори и след като се нахвърли първа старата срещу нея, но

издигна около себе си стена, която Султана не можеше да премине. Те живееха под

един покрив, старата беше майка, свекърва, и Ния не забрави това, но когато

трябваше да се срещнат тъй, една срещу друга, за добро или зло - снахата

минаваше край старата жена сдържана, спокойна, студена.

- Нема вода ни капка - ще рече Султана, без да се обръща към никого.

И ако не е там Неда или някое от по-големите деца да ги накара да изтичат

на чешмата в двора, Ния веднага ще вземе гюма, сама да донесе.

Ще се върне Султана от църква в неделя сутрин: - Добрутро. На помощ да ни е

света Неделя.

- Добрутро - отговаряше Ния срамно, прилично. - На помощ да ни е.

Но избягваше да нарече свекърва си "майко".

- Пак ли в чаршията1 - не пропускаше да каже Султана н все с укор. Или: -

Пак ли при учителката. . .

Ния излизаше със спокойно лице, като да не бе чула нищо.

Не се впускаше вече в разправии и спорове и Султана; не беше прилично, а

винаги беше по-лошо да се разваля приличието в къщата. Само еднаж избухна тя,

изля всичкия си яд и на няколко пъти после едвам се сдържа, но то беше от

преголяма мъка. Щом не можеше да се скара като майка, когато беше нужно и редно,

а можеше да очаква да й се отвърне - по-харно да си мълчи. В недоволството й от

Ния, в гнева й към нея имаше и много скръб. Би желала да бъде иначе животът й с

по-младата снаха, съвсем по-иначе. . . Раца. . . какъв човек беше Раца - като

лицето й някак, замазано, без вежди. По-друг човек беше Ния. Ама ето. . . И тая

скръб в гнева й срещу Ния бе започнала да го разяжда, да го смекчава. Старееше

все повече Глаушева.

Най-голямата нейна грижа и мъка си оставаше Лазар. Промени се той много от

някое време насам, поизтъня лицето му, погледът му натежа, по двете слепоочия

рано се появиха посребрени коси, сгъстиха се, та широкото, изпъкнало чело се

отвори още по-широко. Едва що бе навършил тридесет и шест години, а изглеждаше

по-стар. Промени се той към всички - изстина, затвори се, углъби се в себе си.

Той беше от малък още премного съсредоточен в себе си, но винаги ще те срещне с

приветлив поглед, ще те чуе, ще се посмее на шегата ти и сам ще се пошегува.

Сега и жена си недочуваше понякога що му говори. Те, двете жени - Султана и Ния,

- го обичаха всяка по своему, но и двете сега еднакво си обясняваха причината за

промяната в него: не беше той щастлив в живота си, не беше доволен от живота си.

Ния обвиняваше себе си за тоя му живот, също и Султана в своята майчинска

ревност шушнеше и въздишаше:

- Изгоре чедото ми с тая жена. . .

А в мислите си Лазар беше много далеко от техните предположения, бе се

отдалечил и от самите тях, макар и двете да си стояха всяка на своето си място в

сърцето му, отдалечил се бе той и от другите свои люде. Като някога, преди десет