Книга пеит, сълдзи ронит Защо ти се нажалило, книга пеиш, сълдзи рониш? Ел за твойот мили татко

и повече години, сега Лазар мислеше за. . . всички. Пред него и съвсем близу до

него бе многоликият образ на народа, пред него беше родината:.! тия две върховни

мисли, тия два живи образа, които той носи в своето съзнание, в кръвта си и са в

него като целината на тялото му, и са жива част от душата му; " родът - от

първия срещнат на улицата в родното градче твой брат по общи мисли, общ език,

общи копнения и стремления, до милионите твои братя като него, кои ти не си

виждал, но с които си слят в една общност, жива и вечна; родината - от малкия

двор, в който си израснал, от родния хоризонт, през всички ония поля и планини

които не си и виждал и може би никога няма да видиш, но където живеят твоите

братя и ти са мили като родно огнище. Лазар Глаушев не познаваше много люде из

Преспа, не бе ходил по-далеко от Охрид, от Битоля и то за една неделя до Солун,

ала неговата мисъл бродеше чак до Дунава, до Цариград. И виждаше в мечтите си

само това, което бе чувал, бе чел, което бе узнал по един или друг начин за тая

широка земя, за людете й. Но не беше тъкмо това и само това, което го привличаше

с такава сила към тая земя, към людете й, а ми повече го привързваше към нея

съзнанието му, чувството му, че тя е обща родина на всички тия люде, милиони

негови братя. Той беше във всичко заедно с тях, както;

своите съграждани, с техните общи копнежи и стремления, с това, което беше

обща воля, което беше правда за всички - великата народна правда. Това, което

желаеха преспанци, към което се стремяха за общо добро, желаеха стремяха се към

него и милиони други техни братя. бедата срещу фанариотите беше обща победа.

Борба, в която и след това обхвана целият народ, е обща така Ще бъде обща и

борбата срещу нея, ще бъде обща и победата над нея. Лазар Глаушев чувствуваше

как и сегашните му сили растяха с общите сили на милионите негови братя.

Дребни бяха домашните грижи, личните болки и несполуки. Той обичаше Ния,

както винаги бе я обичал, обичаше майка си, всичките си домашни люде, както беше

ги обичал, но сега той мислеше за всички, за целия народ, за неволята му, за

неговата борба и домашните грижи ставаха по-малки, по-прости. Той махна ръка от

големи печалби в работата си, със същата леснина реши да направи нова къща на

Ния. Пак тъй, с леко сърце, пристъпи и към майка си, като стана време. Повика я

той един неделен следобед в нейната стая, затвориха се сами там. Лазар обхвана с

ръка тесните й, отпуснати вече рамена, но не за да я прикотка и замае, а със

същата негова синовна обич. Той й каза с равен, спокоен глас:

- Майчице, ние ще си поговориме с тебе сега умната. Така сме си говорили

ние с тебе секогаш.

В гласа му имаше може би и малко твърдост, но то идеше пак от добра воля -

да хванат място думите му, да усетя добре старата му майка тяхното значение. Тя,

не отвърна и той продължи:

- Аз ще правя къща това лето. - Старата потрепера и се полюшна, но той я

попритисна към себе си нежно: - Чакай, не се тревожи. Ти виждаш, тука не може да

се живей повеке така. Теснотия, дребни деца. За сички ни ще бъде по-харно да се

поосвободим. Дал ми господ некоя пара и защо да се мъчиме повеке. И Кочо ще се

радва.

- Тебе не ти е за Кочо - рече отеднаж Султана, но стоеше така, в ръката му,

му.

себе си, за жена си, майко, мисля и за сички вас. Кочо ще остане да живей тук с

децата си, а вие, и ти, и татко, и Неда, ще живейме в новата къща. Ще има место

за сички там.

- Ти така велиш, а жена ти може и тя да рече така, има нема да е от сърце,

знам аз.

Лазар усещаше как рамената й стават още по-тесни под ръката му, по-отпуснати;

старата жена сякаш намаляваше, топеше се от тежестта на неговата ръка. Жално му

беше за нея, но се радваше, че тя не се противи. И продължи:

Ще си наредим хубаво новата къща. Ти ще си вземеш оттук само което ти е по

сърце, но повекето стари работи ще ги оставим на Кочо, че е голема челядта му. А

вие с Ния като се развъртите, каквито сте и двете припряни в работата, за

две-три години ще напълните новата къща. Аз нема да жаля парите. Ткайте, шийте,

а сега чаршията се намират много неща за къщна уредба.

Той издърпа предпазливо ръката си. Стори му се,... беше много тежка за

поизгърбените плещи на старата му майка, макар да бе протегнал за милувка ръката

Сега и гласът й бе се променил, отслабнал. Тя рече:

- Е, синко. . . виждам аз, ти ще се делиш от мен, А не мога да те спра. Да

мога, нема да те оставя да откъснеш от сърцето ми. Ти и като беше малък, се не

можех да те ударя. Що бой е ял брат ти Кочо! Пък и другите. Е, върви, върви.

Остарех аз веке, никому не съм нужна.

- Майко. . .

Тя не го слушаше и седеше все тъй неподвижна, свити нозе, върху колената й

лежаха малките, сухи ръце и те някак безпомощно неподвижни. Отслабваше все

повече гласът й:

- Е, върви, върви. С тебе аз нема да дойда, ние със стария, с татко ти,

тука ще си останем. Ние тука ще умрем. Ама това ще ти кажа: каквото ми направи

Катерина, сега и ти ми го правиш. С нож право в сърцето ми. Не ми е крива

чуждата щерка, жена ти. Сега ти, заби нож, право в сърцето. . .

- Виж що говориш, майко. Грехота е, майчице- харно помисли. Ние сички се

мъчим в тая теснотия и аз не искам да се отделя от тебе. Казах ти: ще дойдете

вие с татко в новата къща.

- Това знам аз, синко: като земе да се дели челяд, тя веке се разтуря. А

пък аз своето огнище да оставя. Да излеза оттука и да отида на друго ще - чужда

ще бъда веке и тука, и там, на новото огнище. Тука ще седне снаха ти, а там ще

седне жена ти.

- Не искаш да ме разбереш, майко. Моето огнище ще бъде и твое.

- Ти не разбираш, ако си толкова умен и учен искам да ви запазя сички

заедно, както досега съм ви запазила. Ти теглиш на своя страна, утре и брат ти

ще задърпа на своя страна. Ама не мога веке да ви спра, не мога. . . - поклати

тя глава и дълго не спря, унесена подир мислите си.

- Ти помисли, майчице, и сама ще видиш, че така ще бъде за сички ни

по-харно. Аз така съм решил и нема да се откажа.

Тя нищо не отвърна, не каза нищо повече и той. Като стана да си върви и на

излизане от стаята, Лазар чу как тя изхлипа и подсмъркна. Ех, нека си поплаче

пък малко старата майчица. ..

Лазар като че ли все гледаше да избягва грижите около строежа на новата

къща. Каза на жена си:

- Е, почваме, щом учителката разпусне децата. Кажи сега да видя каква къща

искаш. Ти се си мислила. . .

Ния - и тя, виждаше се, че се радва на новата къща, но не с пълно сърце,

като че ли много късно идеше тая радост, като че ли сърцето й беше преситено от

всяко нещо и не можеше нищо да я съблазни, да я привлече. Тъгата й за рожба

надви, потисна всички други чувства у нея. Сега тя си мислеше: "Нова къща, а ние

с Лазара вътре сами като кукувици. . " Ала все пак тя се радваше - толкова дълго

бе мечтала за тая къща и сегашният живот заедно с всички Глаушевци бе й дотегнал

много. Щом и старата не иска да дойде в новата къща, Ния ще живее там

по-свободно и нашироко, ще бъде поне сама с мъката си. И тя отговори на мъжа си:

- Мислила съм, Лазе! Нели знайш откога още ние тая къща. . . Виждала съм аз

в Битоля хубави къщи. Такава искам, ама - гласът й затрепера - нашата нека бъде

по-малка, нели сме сами. . .

Той погали бледата й буза -не пропускаше случай да я утеши, да я обнадежди

в нейната непрестанна скръб - и рече някак троснато:

- Защо? Нека ни бъде широко. Пък още не се знай дали ще останем се тъй

сами. Ще направя аз къща на два ката, с камен и печени тухли. Ами и улицата да

се разхубави най-сетне! Да остане и след нас тая къща. Кажи сега ти що искаш, ти

как мислиш.

Отдавна не беше се появявала руменина по бузите на Ния, та сега като да

падна по лицето й далечна светлина, като утринна алена заря.

- Искам - рече тя - широки стаи, с големи прозорци и високи .тавани. Цел

живот съм живеяла под ниски

почернели тавани и мрачина; стрехата не пуща слънцето в стаята, стои то

вън, а вътре студеней и зиме, и лете. . . Ама ти знайш по-харно - додаде тя

бързо, негли се уплаши от своя блян за нова къща. - Пък попитай и майсторите.

Лазар отиде при най-добрия майстор в Преспа. И пак тъй - като че ли все

искаше другиму да остави грижата за новата къща.

- Да ми направиш къща, майстор Дуко.

- Да ти направя, Лазаре - побутна едва-едва с опакото на ръката си

майсторът редките си щръкнали мустаки.

- Аз ще ти кажа що искам, а по-нататък - твоя работа.

- Така искам и аз. Да не ми се пречка много стопанинът. Майсторът съм аз.

Има некои, нищо не знаят, а душата ще ти извадят. Ти кажи, Лазаре, що искаш и

остави на мене - сложи майстор Дуко на хлътналите си гърди едра ръка с дълги,

възлести пръсти; иначе той беше дребен човек, превит едва ли не надве, с дълъг

врат и ръбест гръклян, който играеше нагоре-надолу по жилестата гуша; лицето му

беше също дребно - само нос и очи, -а челото му, под бутнатия на тила фес,

широко, упорито.

- На два ката, майстор Дуко.

- На два ката. Долу - камен.

- Камен. Широки стаи, с големи прозорци, високи тавани. Слънце и топлина да

влиза от сички страни. И ще я украсиш. В Битоля съм виждал аз такива къщи.

- Знам що искаш ти, Лазаре. Остави на мене. Къде ти е местото?

- Къщата на жена ми, нели знайш.

- А старата къща, Аврамовата. . . нея какво?

- Ще я съборим.

- Е, харно. Много харно! Сгодно место за къща. И чешма има.

- Колко ще ми чини, майстор Дуко, такава къща? Майсторът помълча малко,

после рече:

- До четиристотин лири. Не повеке.

Лазар извади от пазвата си малка, зелена кесия, издута и тежка.

- Тука са сто лири, майстор Дуко. Купувай каквото ти е нужно. Като ги

свършиш тия пари, искай други.

Ще почнем, щом разпуснат децата. Нели е училище там.

- Драго ми е да работя с човек като тебе, Лазаре. . . Ама и ти нема да се

оплачеш от мене.

И майсторът едва сега взе малката тежка кесия.

Лазар имаше още една грижа с новата къща. На другата сутрин, на излизане за

чаршията, той се отби в двора на женското училище. Изтича да го посрещне Траяна

Костадиница. Тихо беше в широкия двор, само чешмата шуртеше в каменното корито,

но откъм къщата насреща, и на горния, и на долния кат, се дочуваше детска врява,

която ту стихваше, ту избухваше по-шумно. Руменова работеше там с ученичките си

- цялата къща беше пълна, заети бяха сега и долу две стаи, ниски и мрачни,

засенчени от широкия чардак.

- Тука ли е Костадин? - попита Лазар. - Искам да говоря с него.

Показа се в трема под чардака Костадин. Пак наметнат със селския си кожух,

а след него наизскачаха от мрачината в стаята три още дребни деца, момиче и две

момчета, с блеснали от любопитство големи, ясносини очи, като очите на

Костадина, баща им.

- Кхекхе. . . - изкашля се глухо Костадин. - Повели, бачо Лазаре. . .

Лазар погледна Траяна, погледна Костадина и каза:

- Слушайте сега, добри люде: това лето ще правя къща тука. Нели знайте, ще

се прави ново училище и веке е тесно тука за училище. Тука сичко ще се събори.

Ама вие не бойте се, това дойдох да ви кажа. Без покрив нема да ви оставя,

сиромаси люде сте, с дребни деца. И за учителката ще требва поне една стая.

- Е, сполай ти, да си жив - каза Траяна все още с уплаха в очите. - Къде

иначе ние с пет деца. . .

- Сполай ти. . . кхекхе. . . Сполай ти. . .

- Ами ти, Костадине, не искаш ли да поработиш с майсторите, като захванат?

Ще има тука работа цело лето и добра надница. Ще кажа аз на майстор Дуко.

- Ами да поработи, защо не - отговори Траяна вместо мъжа си. - Като седи,

още повеке се поболява.

- Аз не съм. . . кхекхе. . . дип добре, ама. . . да поработя през летото. И

тука помагам аз. . . на жената. Не съм дип добре, мъчно се намира като за мене

работа. . .

- Ти поработи с майсторите. По-бързо ще оздравейш. Е, то се знай, ако

можеш.

- Може, може - обади се пак Костадиница. - Как да не може! Не е толкова

Лазар си отиде. Като пусна Руменова ученичките си за къса почивка, Траяна

се качи горе. Дворът ехтеше от детски викот, класните стаи бяха празни.

Учителката се разхождаше с бавни стъпки по широкия чардак, с посърнало лице.

Траяна мина край нея:

- Дойде Лазар Глаушев. - И продължи, като влизаше и излизаше по стаите да

поприбере едно и друго: - Каза, че ще прави къща тука. Тая тука, училището де,

ще го събори. Нели ще правят ново училище. . . Ама не бойте се, вели, аз нема да

оставя децата ви без покрив. Харен човек. И за нас помислил. Ще требва, вели, и

за учителката да потърсиме друга стая. . .

Щом пусна децата надвечер за вкъщи, Руменова се отправи по улицата нагоре

за Глаушевци. Ния я забеляза още в двора и излезе на чардака да я посрещне.

Учителката рече:

- Да седнем тук, Ния, на чардака. Виж какъв хубав ден! Лято иде вече.

Те седнаха и двете на тесния миндер край стената, до оградата на чардака.

Преди няколко години Лазар посади наблизу млада лоза, която бе пуснала сега над

чардака яркозелени ластари; полюляваха се те, подухвани от вечерния ветрец, и

току посягаха да се уловят ту към оградата, ту към подала се там гредичка или

дори към надвесената стряха. Руменова откъсна един млад още, нежен и лъскав

лист, налапа го и го сдъвчи.

- Киселичко. . . - усмихна се тя едва-едва. Двете приятелки не бяха се

виждали скоро. Загубили бяха и двете охота за срещи и разговори. Още първия ден,

когато Руменова избяга от къщата на Брашнаров, Ния отиде да я види. И не седна

да разпитва учителката, а само взе ръката й в скута си и не я изпусна през

цялото време. Защо да човърка раната й. Нека учителката сама каже каквото иска

да каже. И Руменова не говори много - срамуваше се да разказва по-подробно какво

й се бе случило, а не би й олекнало от приказки.

- Страшна нощ преживях. Ужас! - побърза да привърши разказа си тя. - Не съм

могла и да помисля, че може да има такива хора. Ужас. . .

Ния поведе друг някакъв разговор, за да отклони

мислите й, заслуша се и Руменова, но после отеднаж

каза:

- Исках аз пак да ти говоря, но Лазар рече: не се меси много между мъж и

жена; боя се и аз, рече Лазар, за учителката, но той, никаквикът, може да се

усмири най-сетне, може да се привърже, тя е такава жена. . .

И само това каза още Руменова:

- Ще забравя може би всичко един ден. . . но унижението, на което ме

подложи той, и особено удара по лицето. . . никога!

Те не заговориха вече за Брашнаров. Не дотягаха много на учителката и

преспанки, колкото и да беше голямо любопитството им. Само ще извие по някоя

глас и ще го прокълне. Жалеха те учителката си по женски, разбираха мъката й -

нали и тя толкова пъти бе им говорила за женските теглила, за горчивия женски

дял в живота. Дадоха й бързо развод и общинарите, всичко мина бързо и като че ли

се забрави. Не забравяше само Руменова, лицето й вече не се разведри. И колкото

беше уморена, изтощена вече със своите сто и петдесет ученички в четири

отделения, нахвърли се с още по-голямо усърдие на работата си, да не мисли за

себе си. . .

Поседяха някое време двете млади жени мълчаливо на тесния миндер. През все

още редките листа на лозата се виждаше бистрото вечерно небе. Нататък, към

извишилото се пролетно небе, Руменова бе извила замислен поглед и сякаш се

забрави. Ния седеше тихо до нея. Откъм вътрешността на къщата се чуваше как

проплаква по-малкото момиче на Раца и от време на време сърдитият глас на

старата Глаушица. Ния рече:

- За мене плаче малката. Иска да дойде тука.

- Нека дойде. . .

- Царее, Царее. . . подвикна Ния.

Детето млъкна. Навътре в къщата стана съвсем тихо. Малката Царева не

идваше. Ния въздъхна и рече шепнешком:

- Старата не я пуща. . . Откакто рече Лазар, че ще прави нова къща, тя не

може веке да ме търпи.

- Боли я.

- Боли я, знам. Но Лазар й каза да дойде с нас, моли я.

- Това е пак. . . от старост, Ния. Не й се сърди.

- Не й се сърдя.

Те млъкнаха пак, после Руменова изеднаж рече:

- Знаеш ли. . . кажи на Лазара, че аз, щом свърша учебната година, ще

напусна Преспа.

- Много ми е жално, Ванче. . .

- Не мога да остана тук повече.

- Да. Разбирам, Ванче. След това, което ти се случи тука. . .

- Не, не! Не е само това. . . - Тя млъкна отново, замисли се. И тъй,

загледана пред себе си, посегна, улови ръката на приятелката си, мълчаливо я

стисна. Сетне промълви: - Има друго нещо, по-важно. И то съвсем променя. . . Аз.

. . Аз съм бременна.

Ния я сграбчи с двете си ръце и я стисна:

- Блазе ти. . . блазе ти!

- Да, Ния. Щастлива съм.

- Господ те награждава за сичките ти мъки.

- И после. . . Не искам никой да знае. Само ти. Оня нещастник може да ми

направи нещо, може да ме спре или.. .

- Да, мила. А сега що мислиш? - попита Ния развълнувана, нетърпелива и едва

освободи учителката от прегръдката си.

- Ще ида другаде. Викат ме в Битоля, в Прилеп, в Скопие. Получих писма. Ще

помисля. Имам още време.

- Не бой се. Сичко. . .

- Не се боя никак - прекъсна я Руменова. - Защо да се боя? Жена съм, да.

Сама тук и ми се случи такова нещастие, но. . . - И тя додаде живо: - Аз държа

хляба в ръцете си. Нямам нужда от никого. Детето ми. . .

Тя отеднаж млъкна и току притисна ръце на гърдите си. Лицето й засия

отеднаж, стана пак тъй младо, свежо, както преди. И рече задъхана:

- Знаеш ли. . . За пръв път го споменавам тъй гласно. И като че ли е вече

живо и. . . тъй, пред очите ми!

- О, мила, о, мила. . . - погали я Ния. - Щастлива си ти.

- Да, Ния. Най-напред като усетих, че. . . ето и сега. Каква радост. . . за

него. . . още недошло на тоя свят!

На вратата отсреща незабелязано бе се показала малката Царева и гледаше със

заплакани очи двете млади жени. Руменова първа я видя, скочи, взе я на ръце и се

върна на миндера. Ала малкото момиче не искаше да седи в скута й. То се дърпаше

и протягаше ръчички към стринка си, към Ния.

- Е, вземи я. . . - подаде й я Руменова. Момиченцето се прилепи към Ния,

обви ръце около

шията й. Ния мълчаливо заплака, сълзите сами потекоха от очите й. Руменова

я обхвана през рамената, полюшна я гальовно:

- Не плачи. . . не плачи, Ния. Ще дойде и при тебе някой ден едно малко

детенце. . .

От една неделя портата на Аврам -Немтуровата къща стоеше по цял ден

отворена и с двете си поли, подпрени и двете с камъни. Цели редици коли

пренасяха тук грубо нацепени гранитни камъни, пясък, вар, тухли, а селяни от

железнишките села докарваха дълги, тежки греди от тамошните гори. От сутрин до

вечер се чуваше гласът на майстор Дуко, който посрещаше колите и нареждаше кое

къде да се разтовари по широкия двор. От два дни там чукаха каменари с тежки

чукове, звънтяха в ръцете им железни длета, изскачаха от тях далеко наоколо

каменни отломки и пръски, изгладеният зърнест гранит се синееше на правилни

геометрични фигури. Като излизаха в двора малките ученички през време на

почивките, все там се трупаха да гледат. Край стената зад портата Костадин

изкопа голяма четвъртита дупка за вар; Траяна, жена му, едвам го накара да

захвърли селския си кожух, но за два дни той изкопа дупка, колкото една одая. И

това каза на жена си:

- Ти гледай да не ме разлютиш еднаж. . .

- Знам те аз, мъжо. Тебе само мързелът ти е душманин.

Майстор Дуко позна с какъв човек има работа и го улови здраво за дебелия

врат. Костадин показа сила колкото за два вола и не се чуваше да покашлюва, да

стенка.

Лазар Глаушев минаваше оттук всяка сутрин на път за чаршията; ще се поспре

Боеше се да не помисли учителката, пък и майстор Дуко, и други те люде там, че

иска да покаже господарска гордост и нетърпение. Нека си гледат людете работата

спокойно. . . Едва що навлезе в чаршията, и забеляза отдалеко цяла тълпа пред

портата на един хан. Дочуваше се възбудена врява. Улицата нататък беше пуста,

всички се бяха насъбрали пред хана. Лазар ускори стъпки. И го посрещнаха

отдалеко гневни гласове:

- Ела да видиш що сторил пак тоя кръвник, Арап ага, майката негова

поганска. . .

- Ама що е това. . . Изпотрепаха селяните! Лазар мина по тясна пътека между

людете и влезе

в двора на хана. Там бе се струпал още повече народ около една селска кола

с високи ритли. Пред дребните воловце, които поклащаха опашки безучастно, стоеше

с дълъг остен в ръка около дванайсетгодишно момче от полските села с бледо,

изплашено лице; едрата му глава, силно сплесната отзад, сякаш едвам се държеше

на тънкото, мършаво вратле, което се протягаше от широката везана яка на

селската му кош уля; гъсти, сплъстени коси висяха изпод плиткото му капе по

изпъкналото чело, около широко разперените бледи уши. Тъмните му сухи очи

гледаха опулени, то не знаеше къде да ги спре и сякаш нищо не виждаше пред себе

си. В колата, край една пълна вреща, върху някакви вълнени селски дрехи и

завивки бяха търкулнати баща му и майка му, а ничком до майката лежеше

три-четири р и годишно момиче в дрипава селска риза и с боси, прашни крачета. И

тримата в колата бяха мъртви. Широки кървави петна се виждаха по селското им

облекло. Момичето лежеше кротко до майка си, върху ръката й, но на тясното му

гръбче се чернееше едва накървавена дупка от куршум, опърлена наоколо от огъня

на изстрела. Лазар се приближи към момчето, людете наоколо се умълчаха.

- Кажи, дете, що е станало с вас. . . Това майка ти и татко ти ли са?

- Майка и татко. . . - чу се изтънелият гласец на момчето. Бяха го

разпитвали вече мнозина и то отговаряше машинално на въпросите на Лазара. -

Татко рече: да бегаме в града. Тука ще измреме. Майка плачеше, а той пак: да

бегаме в града. Станахме рано. Тъмно беше. Впрегнахме и тръгнахме. Вървехме,

вървехме. . . По едно време - по нас турци. С коне. Татко рече: Арап ага иде.

Подкара силно, ама воловете. . . Рипнах аз от колата, татко ме накара да гоня

воловете, а той с остена. Къде? Настигнаха ни. Майка пищи и пази Бояна. И Бояна

пищи. Излезоха ни турците отпред с конете, спреха колата. Арап ага с пушката в

татко: "Къде сабайле бре?" Татко вели: "На пазар, Арап ага, в града." Арап ага

пак: "Защо не питаш бега къде ходиш, защо си откраднал воловете и колата, защо