Книга пеит, сълдзи ронит Защо ти се нажалило, книга пеиш, сълдзи рониш? Ел за твойот мили татко

бегаш в града бре!" Тогава изпукаха пушки, аз побегнах. Турците се върнаха към

село. Излезох аз пак на пътя. От колата капе кръв - цел вир под нея на пътя.

Питам татко, а той - нищо. Умрел. Аз. . . по пътя, по пътя и право тука.

Селянчето млъкна. И очите му пак тъй - блуждаят, сякаш и сега е там, край

окървавената кола на пътя сред полето.

- Ами това, малкото в колата - обади се някой. - Него пък защо убили!

- Те него не са и мерили, ама не са и гледали къде гърмят. Какво ще му

мислят те за една християнска душица!

Зачуха се и други гласове, надигна се пак врява.

Лазар рече:

- Да вземе некой да ги откара в църквата. Нема защо да стоят тука. Там жени

ще ги приготвят за погребение.

Той се загледа в селянчето. Чу се до него гласът на самарджията Нестор

Чашка:

- Лазаре. . . аз ще го взема него. . . детето. Ще го прибера у мене вкъщи

то сираче без никого.

- Харно, стрико Несторе. Добре си наумил.

- Да кажем в конака! - викна някой от тълпата.

- Ха, в конака. . . - обади се друг. - Много искат да знаят там! Кой го

праща Арап ага да избива селяните по селата? Веке толкова клети души затри, а

конакът си трай, ни чул, ни видел.

- Ха бегайте бре! - викна Нестор Чашка по децата, които се бяха събрали от

цялата чаршия и надничаха в колата с изблещени очи. Той взе повода на воловете

от ръцете на селянчето: - Е хайде, дете, да вървим към църквата. ..

Лазар се прибра в дюкяна си, седна мълчаливо на миндерчето там. Андрея

Бенков шеташе наоколо уж много

зает, но се виждаше, че умът м у не беше в работата. Лазар го погледа,

погледа и рече:

- Чу ли какво направил пак Арап ага?

- Чух - отговори веднага Андрея. Той се спря до Лазара с бледо лице и

влажни очи: - Место не мога да си намеря! Ходи по селата като бесен вълк, убива.

. . Нема ли кой да го спре?

Лазар нищо не отговори.

Късно следобед в дюкяна влезе Нестор Чашка. Покани го Лазар да седне, но

старият самарджия отказа:

- Не съм за седане. Работа ме чака в дюкяна. И без това днеска не можах да

свърша много нещо, ама рекох да дойда при тебе. Прибрах момчето вкъщи, бабата ще

го погледа с нашите деца, докато вие там в общината решите, или може да го

потърси некой от село, двоица стричковци , вели, имам, и тетка имам. Ама аз при

тебе за друго, Лазаре. . . - И той сега пристъпи без покана, седна на крайчеца

на миндерчето и се приведе към Лазара, зашепна хрипливо: -Ти нели знайш, там до

мене има един сарач, Реджеб ага. Много харен човек, отидох аз при него, що е

това, казвам, Реджеб ага, от вашите. Днеска, казвам, . така и така. . . и едно

детенце на три години убили с майка му. Слушай, вели той, Несторе, какво ще ти

кажа, ама да не разправяш много, че и моята глава може да отиде, ако съм турчин.

Те нашите бегове и агалари изпратиха Арап ага и Кючук Кадри и двама-трима други

катили да им пазят чифлиците. Вашите селяни, вели Реджеб ага, бегат от селата,

без люде ще останат чифлиците. Арап ага пази да не бегат, а нашите бегове и

агалари са му обещали награда цел чифлик. Така да знайш, вели, Несторе. Той убил

тия люде в колата, той, Арап ага. Аз му казвам: ами как тъй, Реджеб ага, нели

има хюкюмат, кадия. Несторе, вели, каквото решат беговете и агаларите, това

става. Ако знай много каймакаминът, устата му со злато я запушват или пък с

олово ще му я запушат. Това ми рече турчинът, Лазаре, и ето аз при тебе. . .

- Харно си сторил, стрико Несторе. Да знайме що мислят турците, що кроят.

Ама това нещо знаят го и селяните. Сам Арап ага им се заканва: ако бегате в

града, ще ви избия.

- Е не знам, Лазаре. . . Гледайте вие там, в общината, нещо за тия несретни

селяци, се те патят, а нема кой да се застъпи за них!

Самарджията си отиде.

Ако бе мислил и размислял Лазар върху тая скръбна, кървава случка преди

годинадве, би решил да събере общинарите и най-старите от тях и тия, които

знаеха по-добре турски, биха отишли при каймакамина да се застъпят за селяните;

или би направила общината оплакване чак до пашата в Битоля. Минаха му и сега

такива мисли, но той сам ги отхвърли: каква полза? Ще ги посрещне каймакаминът и

ще ги изпрати с празни приказки и обещания, няма да помръдне пръста си и пашата.

Не би се решил ни единият, ни другият да излезе срещу бейовете и агаларите

заради неколцина селяни. Сам султанът провъзгласяваше с фермани бейовете и

агаларите за господари на раята. И сам каймакаминът знаеше какво става из

полските села, но се преструваше на сляп и глух. Не, не. . . някой трябва да

научи селяните сами да се бранят, някой трябва да насочи ръката им.

Щом започна да се свечерява, Лазар излезе от дюкяна си и се запъти към

старото мъжко училище. Поразходи се из училищния двор, докато учителите пуснаха

децата. Вардарски сам изтича при него още като го видя. И още отдалеко завика

възбуден, гневен:

- Виде ли що става? Започнаха да избиват и жените, к децата! Срам е за нас

да търпим повече. . .

- Чакай, чакай. . . Успокой се - стисна Лазар ръката му над лакътя. - Хайде

да излезем да се поразходим.

Поведе той учителя и през целия път трябваше да го укротява - да не вика,

да не тръби с гръмливия си глас, людете се извръщаха да го гледат, макар да го

знаеха какъв е буен и гневен. Те излязоха вън от града по пътя за Битоля и се

отбиха по една височинка встрани, седнаха там на младата трева. Оттук се виждаше

целият град и полето чак до железнишките планини на запад. Всичко тънеше в буйна

зеленина -и градът със своите градини и дворища, и полето надалеч; реката

блещукаше през купчини върбалаци, нататък, по междите на зеленчуковите градини,

се точеха дълги редици тополи. Сред буйната, все още пролетна зеленина се

виждаха вече и първите стъпки на лятото - побелели ечемичени ниви, изрусели

пшеници, а тук-там дори и голи стърнища. Слънцето се бе спуснало ниско над

Железник, планинските върхове светлееха сребристи в далечината, високо по

зеленикавото небе плаваха кой знае накъде цяла редица бели, пухкави

облачета. Полъхваха и миризми на разцъфтели се треви, а най-вече острият,

свеж дъх на мащерка.

Умълчаха се двамата мъже, полегнали един срещу друг върху меката трева.

- Навика ли се най-после. . . - рече Лазар. Вардарски нищо не отговори.

Лазар се изправи, изтърси машинално ръкава на дрехата си, пропит от топлата

влага на тревата, и се загледа в далечината към полето, дълго мълча с ръка върху

овлажнелия ръкав. После отеднаж се обърна към приятеля си и като че ли

продължаваше едва що прекъснат разговор, рече бавно, дума по дума:

- Арап ага и делата му тайфа требва да бъдат избити. Друг изход нема.

И сега Вардарски сякаш не го чу; пошавнаха само мустаките му. Лазар и не

чакаше отговор от него. Той се отпусна отново на тревата и продължи:

- Арап ага ходи с пет-шест души. Срещу него требва да излезат десетина

души; уплашени са нашите люде и по е страшно за них, нека бъдат повеке. Това

едно. Второ: требва да са добре въоръжени нашите, с пушки. Да имат с пушките

повеке смелост и да удрят здраво.

- Трето?. . . - изръмжа Вардарски, без да се помръдне.

- Да, трето - повтори след него Лазар спокойно. -Има и трето: всичко да се

нареди с ум и разум. Голема тайна. Ние сме по-слабата страна. Като ударим, да не

ни ударят. Ами що, ние за пръв път сега искаме да дигнем ръка срещу турци,

искаме да дигнем десет души с пушки. Тая работа не е лесна и требва очите на

четири за секо нещо.

- Четвърто. . . пето?

- Може да има и четвърто, и пето, и шесто. Ще видим. Ти немой така. Ако ни

усетят турците, преди да свършим нещо, или ако я свършим калпаво, те ще избият

още сто души селяни и Арап ага ще продължава да върлува по селата. Да ударим

здраво и да се скрием под земята. Турците пак може да направят бели, ама и ще се

уплашат. И доста ще си помислят дали да изпратят друг Арап ага по селата.

Сега и Вардарски се обърна срещу него, подпрян на лакътя си:

- Виждам, че ти е дошъл най-сетне умът, но пак тънко я предеш. Първо,

второ. . . шесто! Ами работата е по-проста. Защо пък десет? Пет или шест пушки.

За люде е по-лесно. Люде по-лесно ще се намерят.

- По-лесно, а? Мислиш, секи, който псува и вика. . . За такава работа са

нужни здрави мъже и не е лесно да ги намериш сред тоя наплашен народ. И друга ще

бъде нихната смелост, като са десетмина, като са два пъти повеке от турците.

- Те нема да излезат гърди с гърди срещу турците. . .

- То се знай. Ама нашите за пръв път ще вземат пушка в ръка и сичко може да

се случи. Слушай сега що мисля аз - тупна той с шепа по меката трева: - Ти прати

хабер на Атанаса Кривио да дойде, да си поговорим най-напред ние тримата с него.

Ама никой друг да не знай, никой. Агата му нема да го пусне, ама той ще намери

начин.

продума:

спира. Секога е по-харно тъй, човек да живей с целата си душа.

Обади се и Вардарски:

- Утре, като погребваме убитите, мисля да държа слово.

- Харно си наумил. Ама знайш ли. . .

- Що? - подвикна Вардарски нетърпеливо.

- Аз не искам да те уча, но. . . ти помисли: гледай да не се гневиш, да не

се заканваш, ще дойдат в църквата много люде и секакви люде, ще се разчуе що си

говорил. А ние с тебе, като захващаме такава работа сега, требва харно да

премисляме сека своя дума. Може да кажат после: даскалът насъскваше. . .

- Брей! Чак накъде гледаш. . .

- Ами и ти требва така да гледаш. Аз мисля, че е по-харно ти утре да

предизвикаш со словото си скръб, жалост за убитите. Да се научим най-напред да

милейме един за Друг, да се жалим, та да се хванем сички ръка за ръка. . .

Кучето на Аце Кутрев се разлая късно през нощта и се виждаше, че лае по

човек. Нощем го отвързваха и сега се мяташе и лаеше яростно към вратника, види

се, там стоеше чужд човек. Вардарски излезе да види що става по Двора - беше още

буден по това време. Пред вратника

стоеше Атанас Кривиот. Вардарски прогони кучето и въведе късния гост в

стаята си. Запали ламбата. Кривиот беше потен и прашен, по лицето му бяха

потекли потни браздички, мокра беше под мишките му и широката, разгърдена селска

кошуля.

хриплив в затихналата юнска нощ.

По-тих се чу гласът на Вардарски:

- Седни, седни.

И те неусетно започнаха едва ли не да шепнат. Кривиот рече:

- Тръгнах, щом се стъмни, а още преди зори требва да си бъда в село.

Започнахме здраво жетвата, глава не можем да дигнем. Нема да ме пуснат кяите -

къде ти, и хайде нощем. Ама требва още преди зори. Иначе ще ме изядат.

Вардарски се взираше в него с окото си - хала човек! Три часа път и още три

часа назад за една къса юнска нощ с куцата си нога; жънал и връзвал снопи цял

ден, утре пак. . .

- Ти полегни тук, да си починеш. Аз ще требва да излеза.

Кривиот махна с дългата си ръка, подала се разголена и космата от широкия

везан ръкав на ризата му:

- Море остави, какво ти легане. . . Ами кажи сега ти що. . .

- Ще отида да доведа Лазара Глаушев. Да поговорим за Арап ага.

- Е хайде, даскале. Чакам.

Вардарски се попристегна набързо, подаде на госта си кутия с тютюн и

излезе. Към къщата на Глаушеви той винаги тръгваше развълнуван, в някакво смътно

очакване да се случи нещо, да види Ния. Сега се породи в него, и друго чувство -

виждаше му се тайнствено и опасно нощното посещение на Кривио, това излизане

посред нощ и предстоящата среща. Той се промъкваше с дебнещи стъпки по

затънтените улици, да не го срещне деврие1 или пазвантин'2 - ще го питат къде

ходи по това време и без фенер, а това бягство от подобни срещи засилваше

вълнението му, чувството, че върши нещо опасно и тайно. Тихо почука

---

2 Пазвантин - нощен пазач

къщна врата и се чу гласът на старата Глаушица:

- Кой е. . .

- Нека излезе Лазар. Искам да го питам нещо - отговори бързо, троснато

Вардарски, да изпревари други въпроси.

Но Султана пак попита, макар да позна гласа му:

- Кой си ти?

- Вардарски.

- Ама що по това време. . . Лазар спи.

- Събуди го. Ще почакам.

Старата жена промърмори нещо ядно, входната врата пак скръцна. Като-се

показа Лазар на портата в тъмнината, Вардарски му пошушна:

- Кривиот е тук. Току-що дойде и требва веднага да се връща. Хайде!

Вардарски забеляза през рамото на Лазара силуета на старата Глаушица, която

стоеше на стълбата на чардака и чакаше. Лазар почеса брадата си и едвам сподави

една прозявка:

- Ами защо сега. . . в полунощ. . . Не може ли утре?

- Не може. Той избегал. Още преди зори требва да си бъде в село.

- Влез за малко. Да се облека.

Те намериха Кривио заспал; търкулнал се бе върху леглото на Вардарски, с

ръце присвити на гърдите, с полуотворена уста, и хъркаше шумно.

- Ей, сиромашкият. . . - промълви Лазар. Разбудиха го. Селянинът скочи с

учудени, уплашени

очи. Дадоха му пак да си свие цигара. Вардарски чакаше нетърпеливо Лазар да

започне най-сетне. Сви си цигара и Лазар, чука дълго с огнивото. Най-сетне

попита:

Кривиот изпревари приказката си с едно рязко движение:

- И как още! Нели говорихме. . . Ето изяде и други люде. Сичките ще ви

избия, вели. Не се трай повеке.

- Как мислиш ти, как ще стане тая работа. . .

- Да имаме три-четири пушки. . .

- Три-четири нема да стигнат - възрази Лазар бързо и веднага попита с рязък

глас: - Ти можеш ли да си намериш дружина от десетмина здрави мъже?

- Десетмина. . . Защо ми са десетмина?

- Ти нема защо само от вашето село. И да бъдат, ако може, пострадали люде,

Да се заловят от сърце?..

- Ще намеря, чичо Лазаре. . . ама защо толкова много? Арап ага ходи с по

четирима-петима турци. Ще му се нахвърлим и - хайде.-

- Ти слушай мене, Атанасе: по-харно ще бъде двама наши срещу един турчин:

по-сигурно да е. Ако- ги изтървем, ще стане още по-лошо, ще пострадате още

повеше. Требва изеднаж и до корен да ги затрием. Така и другите турци ще се

уплашат, да се скрие сека следа.

- Харно велиш, чичо Лазаре.

- Десетмина. Ще ги избереш, най-здрави люде, и ще ги закълнеш да ти бъдат

верни другари. Ако се издадете, турците ще ви избесят, ще пострадат и домашните

ви люде. Ти сега подбери си другарите и не им казвай сичко. Само ще им

подхвърлиш, колкото да знайш дали ще ти станат другари. После ще им кажеш сичко.

Като дойде време. Тая работа требва да се свърши здраво. Иначе полза нема да има

и ще стане още по-лошо. Да се научим да се браним, Атанасе, да се браним. Иначе,

нели виждаш, нема живот.

- Нема живот, бачо Лазаре,..

- Ето, тичаш да се върнеш; кехаята над главата ти.

- Нема живот иначе... Ами пушки, бачо Лазаре?

- Пушки ще се намерят. Ти гледай да намериш люде. И така да бъдете - един

за друг, повеке от братя. Може да са и осем души най-сетне. Ама рекохме: мъже на

место.

- Люде ще намеря, бачо Лазаре. Черно ни е и пречерно веке на сички.

- И никому ни дума, Атанасе: къде си бил тая нощ, с кого си се срещал, що

си говорил. И на ръжен да те пекат. Така и с твоите другари: нема да ги събираш

заедно, а един по един; со секиго поотделно ще говориш. Ето така, Атанасе.

- Така, бачо Лазаре. - И селянинът току изпъчи разголените си космати

гърди, отвори широко очи: - Олекна ми, бачо Лазаре. Сега аз от нищо не се боя.

Лазар стана:

- Ти легни да поспиш, ако имаш време,

- Ще изпия още една цигара и тръгвам. Ще стигна тъкмо навреме в село. Да не

ме усетят.

Вардарски изпрати Лазара до вратника.

Старата Глаушица чакаше сина си и побърза да му отвори още щом се спря той

пред портата, за да не става нужда да чука по това късно време. Утре съседите

може да попитат, а не е тяхна работа да знаят кой е влизал и кой е излизал от

портата й тая нощ. Преди да се качат на чардака, тя попита тихо сина си:

- Що беше това излизане посред нощ?

- По работа, майко - отвърна късо Лазар.

Тя не попита нищо повече. Позна: Лазар няма да й каже нищо повече.

Тежки и отсечени бяха ударите на сърцето му, така прозвуча и гласът му в

нощната тишина - тежък и отсечен. Развълнувано и тревожно биеше сърцето му, но

той чувствуваше, като лек, сладък дъх, и немного ясна радост от нещо ново в

живота си. нещо важно, съдбоносно, от едно дълбоко удовлетворение.

И тоя път краят на учебната година бе отпразнуван с тържествен акт на сам

ден Петровден - 29 юни. Тържеството стана пак в широкото преддверие на старото

мъжко училище - новото едва що бяха започнали да строят. Преддверието пак се

напълни с люде, напълниха се и класните стаи наоколо, та бяха оставени вратите

отворени, за да се чува и вътре. Поканени бяха и каймакаминът - наскоро бе дошъл

нов каймакамин, - кадията, реизът и бинбашията1 - началник на преспанския

гарнизон. Дойдоха те заедно с първите, гости, а тоя път реизът бе повел със себе

си и тримата ходжи - учители в преспанското турско училище. Като влязоха в

преддверието, реизът се обърна към ходжите и рече:

- Гледайте сега какво ще става тук и поучете се.

Посрещнати бяха тия първи представители на турската власт в града от

членовете на църковната община и училищните настоятели, от тримата по-стари

учители, а Вардарски се позабави в църквата, за да не става нужда да се кланя

пред тия ефендии2. Насядаха те на първата редица столове, дето беше определено

място за общинарите и по-първите граждани. Реизът се огледа да види що става с

неговите трима ходжи и едва не викна с глас от изненада: ходжите не бяха седнали

на столовете, а и тримата бяха наклякали край стената встрани, дремеха смирено и

премятаха в ръцете си броеници с дребни зърна и дълги пискюлчета. Не се сдържа

реизът, гласно въздъхна и се приведе към каймакамина, рече му тихо, с нескрита

болка:

си не зачитат за нищо, от тъпота и простотия!

В същото време двамата големци видяха как учителят Тодор Божинов канеше

турските си колети да седнат и те на столовете.

Скоро пуснаха и двете църкви, нови вълни от люде нахлуха в училището,

изпълни се всичко в предверието и по стаите, останаха мнозина и вън, по стълбата

---

1 Бинбаши - хилядник.

даваше знаци, ала насъбраното множество не преставаше да шуми. Тогава Вардарски

изведе на малкото, празно място на горния край на преддверието училищния хор от

около тридесетина момчета, подреди ги набързо, дигна двете си ръце и ги размаха

в такт. Зачу се нестройно песен на два гласа, но младите певци бързо се съвзеха

от смущението си, и гласовете им закрепнаха; плавно се понесе проста, но

тържествена мелодия, умълчаха се заслушани всички наоколо, в настаналата тишина

песента се чуваше и далеко вън, по училищния двор:

И след тисяща годин у нас все ехтят хвалби, песни в памет за нашите святци.

Всекой свое усеща и оценява. Премина цената на чуждо добро! Дуя народен духна,

разпръсна тъмнина, че във Болгария светна веч светлина!

Що не може една постоянна душа, душа пълна със любов към народа?

Всекой свое усеща и оценява,

премина цената на чуждо добро!

Дух народен духна, разпръсна тъмнина,

че във България светна веч светлина!

Песента затихна, свърши се, младите хористи се отдалечиха встрани, но

тишината в широкото преддверие и по стаите наоколо продължаваше все тъй дълбока,

сякаш събраните тук люде, смълчани и заслушани, чакаха още нещо. Избухнаха тук и

там едвам сдържани кашлици. И докато траеше все още тишината, изправи се там

Вардарски, пред една неголяма маса сред празното място, покрита с бяла покривка

и с две големи китки от алени рози от двете й страни. Негли едва сега, като се

отвори там празното, място и застана учителят до масата, зад него, високо на

стената, заблестя с позлатата си голяма икона на солунските братя, цяла в един

огромен венец пак от рози и зеленина, та изглеждаше в светлия здрач в

преддверието, като че ли те двамата се задаваха с одеждите си по някаква светла

пътека, разгънали бял свитък със стройните редици на славянската азбука. Екна

изеднаж гласът на Вардарски, дигна той глава с високото си чело, замахна с

бялата си малка ръка:

- Измина още една дълга година с труд и усърдие в тая священа сграда, в тоя

храм на нашите святци Кирила и Методия и ние не сме вече там, където бехме в

нейното начало, а сме много по-напред...

Говори той дълго с голямо въодушевение, размахваше ръце, подръпваше

немилостиво брадата си, взираше се сърдито с окото си, сякаш да улови кой не го

слуша с нужното внимание, изричаше дълги фрази и гръмки думи, може би немного

ясни и за него самия, но пълни със страстна обич към народа, към науката, към

всеки напредък. Още по-неясни бяха те и за събрания тук народ от занаятчии,

работници, търговци, от жени, но ги възприемаха те всички със замрели сърца и по

своему разгадаваха техния смисъл - те чувствуваха силата им и не бяха ли

достатъчно ясни такива думи като правда народна, любов народна, наука, напредък

и светлина, за да разберат тия прости люде и цялото слово на учителя?

Сетне той разгъна шумно дълъг лист хартия и даде отчет за работата през тая

година в двете училища - мъжкото и девическото.

- Но ти, народе - завърши той словото си, - не заспивай сладък сън, като

виждаш какво си постигнал, не седай да почиваш от умора и трудове, а върви

нагоре, да се върнеш, където си бил некога, и още по-нагоре да отидеш. Днес в

Цариград имаш своя екзархия и ако не се уморяваш, ако не се жалиш в борба и

тежки усилия, ще постигнеш и сичко, що си загубил. Амин!

Той се отстрани от масата и се оглеждаше да изведе наново младите певци на

празното място, когато тишината в преддверието стана още по-дълбока. До масата

неочаквано се изправи Иванка Руменова. И някаква женица някъде сред събрания тук

народ тихо изрече:

- Ох, сладката ...

Гласът й се чу надалеко в тишината.

Руменова започна и не трепереше мекият й глас, а

се засили и се чуваше ясен, звучен по цялото преддверие:

- Високо просветеният наш учител господин Вардарски каза тук всичко,

каквото беше нужно и за девическото училище, както всяка година досега. Но аз