Книга пеит, сълдзи ронит Защо ти се нажалило, книга пеиш, сълдзи рониш? Ел за твойот мили татко

- Сега какво, бачо Лазаре, като дойдат русите, хюкюматът ще бъде наш, нели?

Каймакаминът, заптиите, се наши люде, а?

- Наши.

- Ще плащаме ли данъци?

данъците ще се събират за обща полза.

- И аскерът ще си бъде наш ...

- Наш.

- Ще се откажат от агалъка си. Ще запретнат ръкави и те като нас, нема да

лежат по цел ден по кафенетата.

- Некои ще избегат.

- Ще избегат. Който иска да си стои тука - нека си стои, нека си живей

свободно. Ние нема да сме за никого изедници.

- Дали ще става пак панаир в Преспа, а, Лазаре...

- Може да става. Нема кой да ти пречи, върви да работиш свободно, да живейш

свободно. Нема ни Кючук Кадри, ни страх да не замръкнеш на открито. И голема ще

бъде държавата ни, широка ...

Така по цял ден ходеха люде по чаршията, от дюкян в дюкян, срещаха се,

събираха се, всеки да чуе нещо, да каже, каквото бе чул:

- Те, русите, с хиляда топа са тръгнали, само коне имали до сто хиляди,

пушките им биели на цел час место! Нема сила да излезе срещу них, да ги спре,

нема по-голема сила! Идат веке, братя!

Така се събираха преспанци и по къщите вечерно време.

Започна да се шушука из града, че от Кръстец - планински връх на три часа

път североизточно от Преспа - нощем се чуват руските топове. Селяни разправяли,

дървари. Илия каза на Лазара и се смее с всичките си бели, криви зъби:

- Събират се некои, ще вървят тая вечер на Кръстец. .. - И той додаде

заговорнически: - Да чуят топовете. Руските.

. - А ти?

- Ами аз, ако речете, работа немам, така седя тука по цял ден...

Андрея изпревари Лазара:

- Върви, Илия, върви и ти да чуеш!

Веднага щом се стъмни, тръгнаха за Кръстец петдесетина души, все по-млади

мъже и момчетии. Върнаха се чак на втория ден и пак по тъмно - да не забележат

нещо турците, силата беше още в техни ръце, пусти да останат! Илия разправяше с

нажалено лице, макар и сега да се белееха весело зъбите му:

- Лежиме и слушаме на сам ти Кръстец, по каменаците. Цела нощ. Нищо. Само

ветърът: фуу! И кучета лаят далеко некъде. Само Андон Чорбев, той само току

подвикне: "Чакайте, тихо! Чувам. Ето: бууу!" Друг никой нищо не може да чуе.

Скоро се раздени, колко ти е сега нощта! Привикаха некои да се връщаме в града.

И яденето ни се свърши: слушаш, слушаш през нощта, па току бръкнеш в торбата.

Като се наканихме да си тръгваме, се ни се чинеше, че ще оставим нещо на

Кръстец, че ще забравим нещо, ще изпуснем. Ама как тъй да не чуем топовете, как

ще се върнем, без да ги чуем. Ха да останем и тая нощ! Останахме. Гладни.

РазшЯвахме се да търсим разни треви, коренчета, ама що има по Кръстец. Голо.

Камен. Позалъгахме се с това-онова и повеке вода гълтахме, макар тя., колкото

пиеш, повеке ти се яде от нея . . . Пак цела нощ. Ама пак само ветърът: фууу!

Може пък тия дни да не е имало битки. Немали сме късмет. Некои пак мислят да

идат на Кръстец ...

По тия дни, в началото на юли, руските войски едва що бяха преминали

Дунава. Доста по-късно, вече през август, в дюкяна на Лазара влезе една сутрин

Георги Баболев. Предния ден, кой знае по какви пътища, той беше получил виенски

вестници. Чете ги до късни полунощи - бяха все със стара дата, но имаше в тях

много вести за войната. В Преспа други вестници не идваха, рядко идваха сега

дори и цариградските вестници, в които пишеше повече за лъжливи турски победи.

Не се получаваха вести за войната и в хюкомата, не знаеха там и това, което се

носеше от ухо на ухо между християните, та каймакаминът изпрати един ден Кемал

бея да научи що се говори из чаршията. Кемал бей беше сдържан и добродушен

турчин, имаше приятели между християните, влезе в много дюкяни, влезе и при

Лазара Глаушев, но не научи много нещо за войната. Каквото знаеха българите, все

беше за турски поражения и всички залъгваха бея. Глаушев му каза:

- Чувам, бей, че се бият некъде към Дунава. Нашият падишах голем аскер

изкарал срещу московците. - И на свой ред попита: - Ти какво чуваш, бей?

- И аз това знам, Лазар ефенди: нататък към Дунава се бият. - И беят

въздъхна: - Войната е лошо нещо... Не знаеш какво ще ти дойде на главата. - И

току добави унило, със скръбно лице: - Московците са голема сила, чорбаджи...

Сега Георги Баболев влезе в дюкяна на Лазара без много поклони и теманета,

поздрави по преспански с добър ден, а Лазар го покани да седне до него на

миндерчето. За това късо време, откакто се бе върнал, виенското лустро на младия

човек доста се поотърка. Ходеше той все хубаво облечен, във виенското си

облекло, с бяла яка и ярка връзка на нея, но беше малко поомачкан - види се, от

работата му в магазина, - обръснал бе и бакенбардите си, захвърлил бе и

швабските капели, та бе сложил, както всички преспанци, фес (сам бе разсъдил да

не предизвиква турците в това тревожно време). В дюкяна на Лазара нямаше никого,

не беше дори и Андрея, а калфата кърпеше врещи нататък край хамбарите. Младият

Баболев веднага започна:

- Немски вестници получих, бачо Лазаре. Аз нели

ти казах...

Не се зарадва много Лазар - нищо добро за Русия няма да пишат немските

вестници, - но попита:

- Що има, що пишат ...

Младият човек изкриви очи някъде встрани и сдържано се усмихваше, но някак

не за себе си, а от снизходителна щедрост към своя събеседник, когото ей сега ще

зарадва великодушно:

- Хвалят русите. Преминали Дунава. Показали голема сила. Голема храброст

показали.

Лицето на Лазара се покри с руменина и засия, засмя се той, побутна феса си

назад. Мълча дълго, сякаш да изпита докрай голямата си радост, но после бързо

улови младия човек над лакътя, стисна го силно:

- Друго що... що пишат още?

- Ами ... - бавеше се важно и хитро младият Баболев. - Това... турците

навсекъде бегат, отстъпват... Русите бързат към Стара планина веке. Много се

прочул некой си генерал Гурко.

- Ама немските ли вестници пишат тия работи?!- - като да не вярваше на

собствените си уши Лазар.

- Немските.

- Щом те пишат така, руските победи требва да са

още по-големи.

- Не, бачо Лазаре... - обърна се към него Георги Баболев едва ли не обиден

заради немските вестници. - Те пишат, както си е работата. Досега не се знай да

е мината с войска такава голема река и толкова бързо. Нашият брег отсам - висок,

и на него стоят турците с топове. Русите - срещу них през водата. Турски

куршуми, гюллета като дъжд, а русите - с лодки, и мост са направили, а други

направо, хвърлят се во водата, плават, и с коне плават, държат се за опашките

им, не се боят ни от вода, ни от куршум. Чудо, ти казвам! И вестниците така

пишат: чудо! Голема руска сила.

Лазар шумно въздъхна:

- Е, да си жив, Гьорче! Да си жив, брате... Зарадва ме ти мене много.

- Ама ти, бачо Лазаре, немой никому, че аз съм

ти казал ...

- Не бой се. Знам аз. - И отеднаж попита: - Ами

тия... австрийците, що правят?

Младият Баболев пак поприсви устни хитро и каза:

- Нищо. Гледат сеир и чакат.

- Що чакат?

- Да дойде време и за них.

- Лов дебнат. Плячка.

- Ами тъй, бачо Лазаре. Такава е нихната политика.

- Ти пак ли ще кажеш, че тука, в Македония, те

ще дойдат, а не русите?

- Така ще бъде, бачо Лазаре.

- Така, Гьорче, ама генерал Гурко ще им пресече пътя. Русите са минали веке

Дунава, ще минат тия дни и Стара планина, а оттам ще дойдат и тука. Нема кой да

ги спре. Нека стоят австрийците, нека чакат. Те искат сухи да ловят риба, ама

рибата дедо Иван ще я улови. Кой ще посмей сега да го спре? Ти сам велиш: сички

се чудят на силата му.

Нямаше какво да възрази Георги Баболев, не се решаваше да възразява. Стана

да си върви и рече сговорчиво:

- Като науча нещо, аз пак ще дойда да ти кажа. Каквото чу Лазар от младия

Баболев, каза го на Андрея, каза го и на Вардарски и на други свои приятели.

Можеше ли да се крие такава радост и нямаше защо да се крие. Но той дори и на

Андрея не каза откъде бе научил радостните вести. Следващата неделя в новата

преспанска църква се кръстиха четири мъжки отрочета. И четирите момчета бяха

кръстени с името Гурко.

Вършитбата закъсняваше всяка година, ронеха се и гапеха снопите по нивите

чак до август и все така, докато не се продаде йошурът1 и не го прибере

хюкюматът в царската хазна. Тая година снопите останаха още по-късно по нивите.

Не се решаваше ни един от градските чорбаджии, пък и от беговете и агаларите, да

купи данъка - ще смогне ли да го прибере, след като го е платил предварително на

държавата, която - ето вече пропадаше? И цялата чаршия се зачуди, като се узна,

че Таки Брашнаров и Миро Баболев купили де, сетъка за цялата Преспанска кааза; с

тях бил и Исмаил бей. Даде се най-сетне разрешение да почне вършитбата, а беше

вече месец септември.

Към края на август Георги Баболев получи пак няколко вестника от Виена.

Прочете ги той, но не отиде да съобщи закъснелите новини на Лазара Глаушев, а

влезе при Таки Брашнаров. И като човек, който е дошъл да върши работа и не желае

да губи времето си напразно, той каза на Таки:

- Говорих и с татко, искаш ли да купим йошура

заедно тая година?

Таки го изгледа от глава до пети с нескрито пренебрежение:

- Ти, младо, имаш ли ум?! Влизам ли аз в такъв

капан,сега? Светът се е запалил, а ти?!

Дори и старият Брашнаров, който бе отстъпил на сина си всичките си права,

не се сдържа:

- Не се затварят сега пари в нищо. Дръж парите си

в такова време...

А младият Баболев спокойно го изслуша и рече с

твърд глас:

- Войната горе се затегна. Знам от сигурно место. Русите си удариха главата

в Плевен, та свет им се зави. Не ще могат да минат те скоро Стара планина.

Стъписва се и Австрия. Затега се тая работа и тъкмо сега можем да вземем ние

йошура и да го приберем бързо-бързо. Ще го вземем по-евтино и ще натискаме после

да го прибереме по-бързо, военно време е, нема да чакаме никого. Ще вземем за

ортак и некого от бейовете - християни сме ние, а той да ни бъде арка1.

Докато говореше младият човек, лицето на Таки Брашнаров се променяше с

всяка негова дума: присвито презрително, то, дума по дума, сякаш се разтвори,

разтегна се от учудване, но и от алчност. Подуши той лесна и голяма плячка. Умно

говореше хлапакът! Таки

само това попита.

- Ама ти насигурно ли знайш, че русите нема да

дойдат скоро тука?

Притвори очи надменно младият Баболев и рече:

- Русите нема да дойдат тука никога Тука ще дойдат австрийци. Ама ще мине

време.

- Откъде знайш ти толкова, джанъм?! Кажи да видиме.

1 Йошур - десетък.

2 Арка - покровител.
Георги Баболев процеди - той знаеше цената си:

- Имам черно на бело. - Той извади, без да бърза, един от вестниците, които

бе получил ден, два преди това, и го удари с другата си ръка. - Тука пише. И за

Плевен, и за други руски бъркотии.

- Прочети да видиме. Ама то е по швабски ...

- Ще те лъжа ли? Нели ти казвам ортаци да бъдем, заедно да бъдем ...

Той прочете и преведе по няколко реда от вестника. Брашнаров рече:

- И аз четох за Плевен в гръчките вестници, ама си рекох, като ги пишат в

Цариград, може да е лъжа тая работа.

Купиха те йошура за тридесет и пет хиляди лири. И още с купуването му

спечелиха до пет и повече хиляди лири - така се продаваше всяка година йошурът

за Преспанската кааза: най-малко за четиридесет хиляди. И само за име взеха за

съдружник Исмаил бей. Така му каза Брашнаров:

- Ти, бей, в тая работа само с хюкюмата ще се разправяш. Заптии ще поискаш,

да речем, ако стане нужда. За тая твоя грижа, бей, ще имаш петстотин лири чиста

печалба. Пък ние ще спечелим ли, ще загубим ли, това тебе нема да те засегне.

Твоите петстотин лири ти ще си ги получиш и ето ти още сега сто лири.

Взе парите Исмаил бей и сам, по своя воля, стана като заптия на Миро

Баболев и Таки Брашнаров. Гледаха преспанци и се чудеха, но скоро стана всичко

ясно: Миро и Таки бяха хвърлили срекме в мътна вода. То се знай, в края на

краищата, парите при пари ще отидат и кой друг ще може да купи йошура за цялата

кааза, но младият Баболев слиса всички: тичаше на кон от село на село, а подир

него цяла сурия заптии и колджии1, забрави той съвсем и швабските си капели, и

бастунчето си ...

Като започна вършитбата и по улиците на Преспа заскърцаха коли, натоварени

с ново жито, Андрея пръв заговори:

- Е, хайде да тръгваме. Да посъберем нещо по селата, че хамбарите цела

година веке стоят празни. - И като че ли трябваше да се оправдава, той продължи:

- Не ми е мене сега толкова до работа, место не ме хваща

веке от нетърпение, ама се требва да се работи, пък и повеке хлеб ще е

нужен тая година, нели чакаме гости. След като построи новата си къща и после

близу една година лежа в затвора, Лазар Глаушев нямаше много пари за търговия.

Той каза на Андрея:

- Повеке от триста лири аз не мога да вложа в нашата работа сега. И мене ми

стигат. Се ще изкарам от них за прехрана.

- Защо се делиш така? - попита Андрея с огорчение.

- Ами аз не мога с повеке, а ти можеш. Да се знай

колко ще е моето.

- Аз никога не съм се делил от тебе и сега нема да се деля. Може да имам

сега аз малко повеке от тебе, ама моите пари секога са и твои.

- Знам, знам, Андрея, ама мене не ми требва повеке.

- Не ми требва и мене много нещо...

Така започнаха те двамата търговията си и тая година.

През лятото и докъм средата на месец септември . русите удариха Плевен три

пъти, но не успяха да го вземат. Тук участвуваха и румънски войски. Застояха се

русите и по Стара планина. Турците се опитваха да променят в своя полза хода на

войната. Осман паша събираше сили в Плевен и се опитваше да пробие обсадата.

Сюлейман паша атакуваше яростно руските и българските дружини на Шипка, за да

разкъса фронта и да премине в Северна България. Напираха турците и към Черни

Лом. Враговете на Русия и на цялото славянство злорадствуваха, сочеха шумно

грешките на върховното руско командуване, на някои руски генерали, Англия

подтикваше Австро-Унгария да се намеси в помощ на Турция. Грешки имаше, имаше и

неспособни руски генерали, но в руската войска имаше и генерали като Гурко,

Скобелев, Драгомиров, а голяма беше храбростта на простия руски войник, на

руския офицер, непреодолимо беше търпението им във всички страдания, лишения и

всякакви трудности.

И тъкмо когато малцина очакваха, пред самия праг

---

започнало бе стремително настъпление по целия фронт, сред зимни студове и бури

бе премината и Стара планина, през Пловдив и Одрин русите, бързо се насочваха

към Цариград. Светът отново спотаи дъх пред подвизите на руския човек ...

Спотаи дъх и Преспа - наближаваше бързо денят на спасението.

Чу се, че казашки разезди са стигнали до Вардара между Велес и Скопие. Не

беше далеко оттам до Преспа. Тъкмо по тия дни пред дюкяна на Лазара мина Георги

Баболев. Лазар му се усмихна отдалеко, но Андрея не се сдържа, излезе вън, на

тротоарчето пред дюкяна, и му каза:

- Отдавна не си идвал, Гьорче, да ни видиш.

Спря се младият Баболев с ръце в джебовете на горната си дреха, понамръщи

лице зиморничаво - денят беше студен.

- Ама работа ... - отвърна той.

Сините очи на Андрея светеха присмехулно. Той продължи:

- Идат веке, а?

- Идат - отвърна младият Баболев и отеднаж се съживи, засмя се: - Идат,

наистина идат, готвим се да ги посрещнем.

- Целият град се готви, целият град ...

- А ние с Таки пратихме люде в Тиквешко да закупят там вино. Колкото има,

колкото намерят. Сега тичаме да търсим бъчви, чакаме да ни докарат повеке от сто

хиляди оки. Казаците, нели знайш, обичат вино.

- Не го обичат по-малко и преспанци. А вие... пара да падне, а?

- Е, защо не... Пък и вино ще има в Преспа повечко.

- Върви, върви, Гьорче. В Преспа ще се намерят бъчви...

Няколко дни по-късно започнаха да се точат цели кервани - коли, коне,

катъри, магарета - и всичко пренасяше тиквешко вино в бъчви, в бурета, в мехове.

Размириса се целият град на вино. Напълниха се много изби в преспанската чаршия,

пък и по махалите, с бъчви и мехове. Нахвърлиха се да купуват от тиквешкото вино

всички преспанци, които нямаха лозя и не бяха си сипали свое; който не можеше да

си напълни бъчва или буре, вземаше поне по десетина оки. За милите гости ...

Току виж, някой ден - изтропотили казаци с конете си по преспанските улици! С

празни ли ръце ще ги посрещнеш, па да си и последен сиромах! Пък и преспанци

доста си попийваха тия дни, от нетърпение да чакат гостите ...

Минаха големите празници - Божик, Водици. Нека

минават. Идеше друг, по-голям празник...

През месец януари на 1878 година руските войски превзеха Одрин и стигнаха

на осемдесет километра до Цариград. Турското правителство помоли за примирие.

Руските войски стигнаха до Сан Стефано, на дванайсет километра до Цариград. В

същото време английска флота мина през Дарданелите и навлезе в Мраморно море.
IV

Към края на месец февруари същата година преспанският каймакамин получи

следното тайно писмо от

битолския валия:

"Поради нашите големи грехове тоя път аллах ни изостави и ни лиши от своята

милост. На 19 т. м.1 в Сан Стефано при Стамбул се подписа с русите мирен договор

и по силата на тоя договор повереният ми Битолски вилает влиза в границите на

новата българска държава. Но аллах никога не е изоставял съвсем своя избран

отомански народ и затова още не са загубени всички надежди. Нашите врагове са

силни, но силни са и нашите приятели. Когато русите се приближиха до Стамбул, в

Мраморно море навлезе на два пъти голяма английска флота, за да ни помогне.

Руският аскер е при Стамбул, но зад гърба на Русия стоят немците, французите,

италианците и са готови да хвърлят въже на шията й. И тъй, да не губим надежда.

Поради всичко това, заповядвам ви следното: правоверните османлии, а също и

арнаутите в каазата ви от 18 до 60 години да бъдат поставени под вашите заповеди

и на пълно ваше разположение, за да отхвърлят всяка чужда власт, ако бъде

установена; ако има в каазата ви гърци или други християни, които признават

гръцката патриаршия, вземете ги под своя пълна закрила и ги подпомагайте с

всички сили и средства в техните действия срещу всяка нетурска власт, която може

да бъде установена, а също и във всичките им враждебни действия срещу българския

милет в поверената ви кааза; това последното важи и за всички други народности в

каазата ви, които не желаят да влязат в границите на една българска държава;

поставете под най-строга бдителност българския милет в поверената ви кааза, като

спъвате дейно, осуетявате и унищожавате всякакъв опит от негова страна да

установи каквато и да е своя власт в каазата ви или всеки опит да подпомага нова

някаква власт или какъвто и да е опит да се наруши сегашното положение на

нещата. Във всички нужни и необходими действия от ваша страна при изпълнението

на тия наши заповеди предпазвайте се от излишен шум или каквото и да е, което би

привлякло в наша вреда вниманието на външния свят. Донасяйте ни своевременно и

незабавно за всичко във връзка с тия ни заповеди и тяхното изпълнение ..."

По същото време бързоходец на битолската българска община донесе в Преспа и

предаде лично на председателя на преспанската община следното писмо:

"До почтения Председатель на българската църковна община въ градъ Преспа и

до сички нейни почтени членове.

Известяваме ве за знаше: на 19-ий день отъ месецъ фефруар1я 1878 год. во

Санъ Стефано ся подписа м!ръ между Русая и Туркия и ся призна свободно болгарско

Княжество, а въ него влиза и цЪлата наша Македоня. Известяваме ве, защо може да

не са стигнали тия въсти до васъ и защо сички неприятели на славяно болгарски

народъ ся дигатъ да развалятъ това дъло на нашата освободителка Русая. Тука ще

сме на голъма мака най-веке отъ нъкои гърци воглавъ со владиката имъ, тръгнали

са да сбиратъ подписи и мюхюри да остане Македошя пакъ подъ Туршя, нъ нъма да

прокопсатъ."

Щом получи това писмо и го прочете един път и още един път, председателят

на общината поп Димитрия Тошев веднага се отправи към дюкана на Лазара Глаушев.

Едва що влезе в дюкяна, той дигна очи и ръце към небето, проплака:

- Нине отпущаеши раба твоего, владико... Лазар скочи да го посрещне, а поп

Димитри се хвърли да го прегръща:

- Лазаре ... брате... Спасение... спасение!...

Лицето му беше мокро от сълзи, но сияеше от радост. Не се учуди Лазар на

това посещение и на тия сълзи - такова беше времето сега, пък и той усети как се

присви гърлото му за плач. Поп Димитри поривисто мушна писмото в ръцете му.

- Ела, седни, отче ...

- Чети, чети!

Още щом прочете Лазар първите редове на писмото, ръцете му започнаха да

треперят, гърлото му още повече се сви и той спря да чете задъхан.

- Лазаре... брате... - проплака отново поп Димитри.

- Ама кажете що има! - пристъпи към тях Андрея Бенков и лицето му, колкото

беше бледо, станало бе въззеленикаво.

Поп Димитри го погледна разсеяно, а Лазар отново бе зачел писмото със

строго, съсредоточено лице и само ръцете му трепереха. После той мълчаливо

подаде писмото на Андрея и се обърна към поп Димитрия с тих глас:

- Ела, отче, да седнем ...

Андрея Бенков изхлипа, но не откъсваше очи от писмото.

- Какво ще правим сега, Лазаре - каза поп Димитри угрижен, щом седнаха

двамата на тясното миндерче; той искаше да покаже своето съзнание за дълг като

председател на църковната община, но все не можеше да задържи сълзите си и току

извади голяма, шарена кърпа да бърше мокрите си мустаки и брада.

Лазар се усмихваше на собствените си мисли и като че ли не забелязваше

попа. Тих беше гласът му, пречупен от внезапна умора след толкова продължително

напрежение. Тиха беше и радостта му - отеднаж премаля сърцето му от нея и той

нямаше повече сили да й даде по-ярък израз, само лицето му, едва-едва

побледняло, беше озарено от вътрешна светлина. Той каза, но повече на себе си:

- Нели се това чакахме, а сега, като дойде, дори не ти се верва ... но това

е от преголема радост...

- Ха де, ха де... - клатеше глава поп Димитри със зачервени очи. После

рече: - Какво ще кажеш, Лазаре... Да бием камбаните, да съберем народа...

Лазар се умълча.

- Ами да бием камбаните! Хайде! - чу се гласът на Андрея и не би го познал

човек такъв възбуден, припрян, нетърпелив. - Да сберем целия народ, да известим

на сички ... Свободно болгарско княжество!...