Книга първа от серията „Да живееш от любов На моя син, който ме подкрепяше

Спирайки за момент, казах:

- В някакъв смисъл се надявах, че никога повече няма да го видя. Но от друга страна, за първи път от много време се почувствах самотен. Дори сега, в някаква степен, ми се иска да се върне отново.

Отпих от чашата си и поглеждайки към Нина и Дени, казах:

- Разбирате ли, не мога да обясня, какво влияние би имало нещо подобно върху вас. Особено, ако не можете да го разкажете на никого. Но сега, мисля, че това вече няма значение.

Нина протегна ръка и ме погали по гърба.

- Днес вечерта не си сам.

- Възможно е…, - отговорих аз и продължих разказа си. – Почти съм сигурен, че това се случи в петък след обяд. Седях в любимото си кресло до прозореца, преглеждайки вариантите от резултатите на спортните игри за предстоящите почивни дни. Мислех, дали си струва да направя още една медитация. В края на краищата, никой не ми е казвал, какво може и какво не може да се прави. Но в същото време, усещах в мозъка си известно безпокойство, за това, виждал ли съм в действителност ангел. В края на краищата, ако виждам ангел, който го няма в действителност, то това може да означава, че съм откачил, и ако това е така, то няма да мога да взема трезво решение, по повод на това, какво се случва в действителност. Примерно в същото време, докато го мислех това, светлина от фенерче привлече моето внимание. Внимателно погледнах през прозореца, за да не ме забележат в случай, че това е светлината от колата на съдия-изпълнителя.

- Нима все още не беше изплатил всичките сметки със спечелените пари? – попита Дени.

- Къде ти, - отговорих аз. – По това време ми бяха необходими много повече пари, за да достигна финансов баланс. Искаше ми се вече да увелича залозите, но както сами виждате, събитията започнаха да се развива по-бързо. Да се върнем на разказа.

Когато погледнах през прозореца, нямаше нито кола, нито нищо. С въздишка на облекчение се върнах към своите фишове и едва не скочих от креслото си. На дивана седеше Сники.

- Виждам трудиш се над залозите, поглеждаш през прозореца, криеш се от съдебните изпълнители. О, каква заплетена мрежа сме направили, - каза Сники, използвайки една от моите любими фрази.

В отговор му казах, да не се прокрадва така при мен. Мисля, че дори халюцинацията трябва да почука.

- Опитвах се да те предупредя, но ти беше прекалено зает с надничането през прозореца, - отговори той.

- Всеки си има своите недостатъци, - казах аз.

Ние стояхме известно време, взирайки се един в друг. Той навярно знаеше, че се опитвам да формулирам въпросите си. Имах вече цяла стотица, но не можех да формулирам нито един. Главата ми беше празна. Но в края на краища успях да попитам нещо.

- Как да разбера, че си истински? – попитах аз.

- Вярвай! – отговори той.

- Може би имам халюцинации? – попитах аз, без дори да разбирам, колко глупав беше този въпрос. Има един истински способ да провериш дали си си с всичкия – това е да попиташ халюцинацията, халюцинация ли е.

И Нина и Дени се засмяха, явно давайки ми да разбера, че аз, вероятно съм прав.

- Тъй като, изглежда, шокът ти е преминал, попитай се, какво следва след шока? – попита Сники.

Аз помислих малко.

- След шок идва отрицанието и неверието, - отговорих аз.

В този момент в хола влезе Руди, погледна Сники, доближи до мен и легна, вперил поглед в Сники.

- О’кей, ако ти си истински, защо не помнех нищо до този момент? – попитах аз.

- Не, ти помнеше, - отговори Сники. – Ти просто реши, че си си го измислил всичко това, защото ти беше трудно да повярваш в това, което не се вписва в този свят, който си създал за себе си.

Не отговорих нищо, но навярно имах озадачен вид, вероятно защото това, което казваше приличаше на истина, но не чувствах, че мога да се съглася с това на сто процента.

- При това беше много малък, и с теб се случиха много неприятни неща. Когато децата или хората преминават през труден период, са склонни да подтискат някои от своите спомени, за да могат да продължат да съществуват. Това е просто инстинкт за самосъхранение.

- Знаех, че той е прав, но все още не ме беше убедил, - казах аз и погледнах Дени и Нина.

Сники, или който и да беше там в действителност, продължи да ме убеждава.

- За съжаление, спомените се групират, - каза Сники. – Ако един спомен е подтиснат, то тези спомени, които могат да напомнят за него, също ще бъдат подтиснати. Т.е., аз станах механизъм за напомняне, и щом ме видя, ти се сблъска с този факт, че аз трябва да съществувам в реалността. Сега умът ти ще работи над това, да обясни какво виждаш, и за да го направи това, ще търси спомени, и един спомен ще предизвиква друг, както падането на наредени плочки от домино.

- Може ли да те прекъсна, - каза Дени. – Все пак дружеше ли с ангела, когато беше малък или не?

- Дени, за отговора на този въпрос може да се даде милион, нали? Аз имам своя теория, но нека почакаме и да видим, дали ще съвпаднат вашите отговори с моя, - казах аз, вдигайки ръце нагоре.

- Нещо тук не си пасва, но за сега не мога да разбера какво, - добави Нина.

Съгласявайки се, Дени кимна с глава. Отново отпих от уискито и продължих:

- Седях и все още не можех да формулирам нито един въпрос. Сега, когато мисля за това, то ми се струва странно. След това нещо ми дойде в главата и аз казах: - Ето, мисля си аз тук, къде беше ти, когато бях до ушите в лайна? Не бих се отказал от помощ, да не говорим за компания. Знаеш ли, колко време и усилия отидоха докато преживея всичко това, - в този момент почувствах как в мен се надига ярост. Руди реши да си потърси по-спокойно място.

- А доколкото помня, ти беше много непреклонен в това, аз да се махам. Дай да ти освежа паметта. Не ми ли каза да си ходя, моля, поправи ме ако греша, - отговори той.

- Добре, помня, - отговорих аз, прекъсвайки го. – Казах ти да се махаш, защото не исках да имам повече работа с любовта. Казах ти, че хората са жестоки, и всички си мислят, че съм откачен и те обвиних за това, че нямам приятели. Казах ти, че хората не се вълнуват от това, че заради теб ме гонят. Казах ти, че напразно ми губиш времето, когато ми разказваш нещо, което никого не вълнува.

След като си излях всичко това, помня, че нахлулите чувства ме заставиха да млъкна. Когато бях малък, бях почнал да ненавиждам този свят и хората в него. Оцеляването! Оцеляването – това е единственото, което има смисъл, си казвах аз. Да издържа докато стана по-голям и силен, а след това ще дам отпор. Ето така си мислех, когато бях на осем годинки.

- Трябваше да ми помогнеш тогава, - казах аз, - а не сега да ми се появяваш, когато всичко и без това върви добре.

- Ти никога не си бил сам, - отговори той. – Никой никога не е сам, дори ако си мисли, че е сам. Попитай се, колко необясними неща се случиха с теб, именно тогава, когато това ти беше нужно най-много от всичко?

Поглеждайки към тавана, си помислих, интересно, колко грешки могат да се случат в продължение на един живот. Той изчезна, щом само се обърнах, и това е добре, защото ми беше необходимо време, за да обмисля всичко.

Пресегнах се за цигарите и помолих Дени да ми налее още портокалов сок.

- Няма проблеми, - отговори той.

- Странно, - казах аз, поглеждайки към Нина. - Дори сега, когато ви разказвам всичко това, преживяванията се връщат отново, все едно се е случило вчера. Не е ли странно наистина?

Нина поклати глава и тихо каза:

- Не е.

Ние помълчахме известно време, преди да продължа разказа си.

Само дърветата, доколкото зная, обичат такива прегръдки. Нали се сещате, такива, където стискате много силно. Действително силно, имам в предвид много-много силно. Не, не просто силно, а много-много-много-много силно. Толкова силно, че ви почервеняват ушите. Ето това е прегръдка. Само на мен и дърветата ни харесва така да се прегръщаме.

- А ти мислиш, че може да се използва твоя метод, за да печелиш от лотарията? – попита Нина.

Дени продължи да клати глава и каза:

- Не виждам защо не.

- Нима не е същото, както някой да иска да получи нещо даром? – попита Нина.

- Вероятно, в някакъв смисъл, то е точно така, - отговорих аз. – Но от друга страна, ще приложиш много усилия за това, а не просто да хвърляш парите на вятъра с надеждата, че късметът ще победи. Ти използваш своя ум и всички способности, които имаш. Също така, не отнемаш от никого нищо, защото, ако другите дадат правилни отговори, те също ще спечелят, във всеки случай, докато съществува играта.

- Това е добър довод, - каза Дени. – Какво ще стане, ако решиш да напишеш за това и прекалено много хора решат да направят същото, тогава много скоро няма да остане никаква лотария.

- Разбирам, какво имаш предвид, - отговорих аз, - но работата е там, че това вече се случва.

- Какво значи „вече се случва”, - попита Нина.

- Какво си направил?

Очите на Дени отново станаха с големината на диня.

- Примерно, преди половин година, исках да напиша книга и да разкажа, какво се случи, но не знаейки как трябва да се пише, взех магнетофон и просто разказах тази история, по същия начин, както сега я разказвам на вас. Тя се събра на четири касети, почти шест часа, след това направих копия и продадох някои от тях, просто за да видя дали ще бъде на някого интересно. И изглежда, някой максимално е използвал тази информация, защото чух, че в комисията по спортната лотария са започнали проблеми по воденето на счетоводните книги, защото изведнъж се е появила група хора, която постоянно печели. Отначало се опитали да намалят вероятността за спечелване, надявайки се, че това ще обърка системата, която са ползвали тези хора, но не се получило нищо. Сега са ограничили сумата, която може да се заложи. Една сврака ми донесе, че комисията по лотарията трескаво се опитва да разбере, каква система ползват тези хора, но работата е там, че няма никаква система.

- И колко касети пусна? – попита Нина.

- Около дузина, - отговорих аз.

- Ако ти си пуснал само дузина, какво ще стане, ако напишеш книга и я прочетат хиляди хора? – попита Нина.

- Трудно е да се каже, - отговорих аз. – Възможно е, комисията по лотарията да я закрие или да измисли как да я направи по-сложна. Това е като игра на шахмат, ако не използваш ума си, какъв е смисълът на играта. Правителството е решило да направи хазартните игри легални, преследвайки свои собствени цели, и ако те не могат да издържат на разгорещените страсти, които са последвали след това решение, тогава най-добре да се откажат от това. Не изглежда да са се тревожили, когато гребат с лопата милиони долари, които хората заработват с тежък труд. А дали искат да връщат тези пари назад или не, това не ме вълнува. Няма да настъпи края на света, само защото са прекратили лотарията. При това този разказ не е за пари и лотария, а за любовта и за това, което може да се направи с помощта на любовта и ума.

- Но щом отменят лотарията, няма да има смисъл да се учим на всичко това, каза Дени.

- Нищо подобно, - отговорих аз, - има невероятно количество неща, които можеш да правиш, притежавайки този талант. Глупаво и недалновидно е да си мислиш, че можеш да го използваш само за да печелиш от лотарията. Има много невероятни и забележителни неща, за които можеш да използваш същия метод. С негова помощ можеш да промениш света и да помагаш на огромно количество хора. Можеш да го използваш на работа, в своя бизнес – изброяването е безкрайно, и само за това, че ще отменят лотарията или ще променят вида й, който е сега, не си струва да се крие тази информация. Единственото, което ме накара да разкажа за лотарията още отначало, е защото аз така започнах и след това бавно разбрах останалото, за което ще разберете, щом само ми дадете да се върна към разказа.

- Добре, давай да се върнем на разказа, - каза Дени.

Нина се наведе към мен и попита:

- Все още играеш ли на лотарията?

- Не. Навярно не трябва да кажа не. Все още от време на време играя, но в повечето случаи за удоволствие. Залагам два долара. Не печеля много рядко, но престанах да използвам много отдавна това като начин за печелене на пари. Защото не парите бяха главната ми цел, макар и да признавам, че за известно време се бях отклонил от пътя. Моята истинска цел беше да стана щастлив, и да стана щастлив по такъв начин, че това да не зависи от пари или вещи, или отношения. И съм щастлив да съобщя, че след 41 година най-после постигнах своята цел. Нищо не може да се сравни с това. Но аз работя над нов проект и използвам лотарията, за да проверя, сполучлив ли е той. Но това вече е друга история.

- Как достигна до своето щастие? – попита Нина.

- Останалата част от разказа ще даде обяснение на това, - отговорих аз.

Вчера попитах своето куче:

- В какво е тайната на твоя живот.

То отговори:

- Ако ти бяга, преследвай го.

Попитах:

То отговори:

- Просто почакай…
Глава осемнадесета
Глътнах от портокаловия сок, оставих чашата и продължих разказа си.

- Моите любими дни са неделите, - казах аз. – Улиците са тихи и определено никакви събирачи на плащания по просрочени сметки не се крият зад ъглите. Добро време да се отправиш в супермаркета за продукти. Ние с Руди решихме да изпитаме смелостта си и още веднъж да отидем в този супермаркет. Казах на Руди да стои в колата и излизайки реших, че при първия признак за беда, ще изчезна. Без да бързам обикалях из магазина незабелязан, всичко си беше както обикновено. Господи, какво облекчение! Когато ходех ту тук, ту там, избирайки покупките си, от полицата с канцеларски стоки, право в кошницата ми падна бележник. Съгласете се, че вероятността това да се случи случайно, е много малка. Независимо от това, взех бележника, и когато разлиствах страниците, през главата ми мина мисълта: че ако Сники не се появи известно време, може да стане така, че да забравя всичко. Първият ден вече си го спомнях смътно, той повече приличаше на сън. Оставих бележника обратно на полицата. Но прибирайки се в къщи, веднага започнах да правя записки, когато чух:

- Радвам се, че съобрази.

Не ми трябваше да погледна, за да разбера кой е. Погледнах Сники и казах:

- Господи, колко бих се радвал, ако не се прокрадваше по такъв начин! Защо не почука на парадната врата?

- Не реагираш на чукане по парадната врата, - отговори той.

- Добре, чукай на задната врата, - казах аз.

- И задната врата не отваряш.

- Вероятно, си прав, отговорих аз и попитах:

- А какво ще кажеш за блясване на светлина преди появяването?

- Това може да се направи, - отговори той.

Този път се бях подготвил и си бях записал предварително някои въпроси, които исках да му задам. Обърнах страницата на бележника и попитах:

- Имам въпрос към теб – казах аз. – Какво се случи оня ден в магазина? Хората се държаха много странно.

- Меко казано, ти светеше, - отговори той със саркастична усмивка.

- Какво? – попитах аз, опитвайки се да погледна Сники с най-озадачения си поглед.

- Добре, позволи ми да те попитам, какво става, когато хората се влюбват? – попита Сники.

- Те сияят, - казах аз.

- И?

Бях уверен, че знам отговора. В края на краищата, бях го наблюдавал достатъчно пъти.

- Първо, около тях има някакво сияние, - казах аз. – След това, те изглеждат по-привлекателни, особено за противоположния пол, те като че ли привличат хората.

- Точно така, - отговори Сники, - Опитай да погледнеш на това по следния начин. Когато хората се влюбват, сърцата им започват да се отварят и те буквално започват да излъчват любов. Ето от къде се взема това сияние. И в твоят случай се случи същото – твоето сърце се отвори временно и ти излъчваше любов, но в много по-голям обем, отколкото си виждал.

- Доста опасно нещо, да се надяваме, че няма да се повтори, - казах аз, клатейки глава.

Сники също клатеше глава. Не разбирах, какво означаваше това.

- Само си представи, Клаус, какво би могъл да направиш, ако се научиш да отваряш сърцето си, - помоли Сники.

- Да, само си представи, какво бих могъл да направя с един милион долара, Сники, - отговорих аз.

- Помниш ли, когато беше на шест годинки? – попита Сники.

Аз свих рамене, сякаш казвайки, каква разлика?

- Искаше да знаеш всичко за любовта. Искаше всеки да е щастлив. Искаше да промениш света, да направиш нещо важно, нещо значително, - каза Сники. – Понякога стоеше сред полето, правейки се, че изпращаш любов на всички цветя и на всички пеперуди, като малко слънчице, излъчващо любов. Помниш ли го това?

- Не-а. В края на краищата, както ти сам каза, аз съм бил само на шест, и изобщо, остави ме на мира. Бях само на шест години и очевидно, нямах представа, на каква планета се намирам. Имам странното усещане, че ти се опитваш с хитрост да ме накараш да направя нещо, което не искам, - отговорих аз.

- И какво е това, което не искаш да правиш? – попита Сники.

Помислих малко и отговорих така.

- Хвана ме. Дори не се досещам.

- О’кей, какво искаш да правиш? – попита Сники.

Почувствах, че започва да ме боли глава. Превъртал съм това хиляди пъти в главата си и всеки път, когато намирах нещо, правенето на което би ми донесло наслада, това нещо се разпадаше на части, - мислех за себе си аз.

Почувствах, че Сники чу моите мисли.

- Дори не зная, - отговорих аз. – Като че ли нещо не ми достига, но не съм в състояние да определя точно какво. Понякога си мисля, че това е скуката, но не е тя. Това е като… Ето го, моят живот е като боя без никакъв оцветител в нея.

- Дай да се върнем на това време, когато беше на шест или седем години. Помисли за това. Нещата, които правеше тогава, струват ли ти се безцветни? – попита Сники.

Опитах се да съобразя. Хванах цигара и докато я палех, забелязах с крайчеца на очите, че от Сники не беше останала и следа. „Разбира се, хвърли ми бомбата, а след това изчезна, приятелю любезен”, - казах силно аз, без да очаквам отговор.

Прекъснах за миг, за да глътна от портокаловия сок.

- И какво правеше, когато беше малък, Клаус!? Изглежда, тогава си бил щастлив, - попита Нина.

- Добре де… Не мога да кажа, че всичко беше повече от добре, в действителност, едва го изтърпявах, - отговорих аз. – Но имаше всякакви неща, които ми харесваха да ги правя… Знаете ли, такива неща, които никога не ви омръзват. Всяка сутрин горях от силно желание да се измъкна от къщи. Нямах търпението да се измъкна от вратата. Заспивах едва тогава, когато не можех вече да държа очите си отворени. Когато Сники изчезна, аз си спомнях за всичко това. Когато бях малък, нещо беше по друг начин вътре в мен. Когато бях малък, сънят беше пречка, а по-късно в моя живот, се превърна в бягство, и в моя списък от неща, се появиха много такива, които трябваше да правя. Но така или иначе, това не ме приближи до разбирането, какво беше това, което променяше всичко. И каквото и да беше, изглежда, че по-късно изчезна от моя живот.

- Така че ти не знаеш, какво не ти достига, или предполагаемо не достига? – попита Нина.

- Знам. Но тогава, когато Сники се появи за първи път, дори не се досещах. В действителност, аз си мислех, че причината за това, Сники да е тук, са печалбите от лотарията. Но започвах да разбирам, че не е дошъл заради лотарията, а по някаква друга причина и това разбиране ми позволи да се чувствам значително по-комфортно до него. След това в по-малка степен изпитвах нужда да се отбранявам. Колкото до това, какво не ми достигаше в моя живот или в мен, потърпете още малко, за всичко става въпрос в разказа.

Дени изпусна въздишка на облекчение. Вероятно, защото вече е разбрал, че това не е свързано с лотарията.

- Значи причината за появата му не е свързана с лотарията, така ли е? – попита Дени.

- Правилно, - отговорих аз, - но тя има определено отношение към самия метод.

Аз се усмихнах, а раменете на Дени се отпуснаха. Изглежда на Нина това също й се стори доста смешно.

- Замисляли ли сте се някога колко време и усилия отиват за привеждане в движение на физическото тяло?

И двамата ме погледнаха учудено. Поклатих глава и казах:

- Ето как се случи всичко. Няколко дена след последното посещение не бях направил все още никакви залози, основно защото не знаех какво става. И моят ум все още допускаше възможността, че може да съм откачил. Усещах, че ако продължавам да подлагам на съмнение своето състояние, то това е показател, че все още съм наред. Бях във ваната, слушах „ZZ Top” с наушници и размишлявах над сложността да бъдеш във физическо тяло и за сложността на живота. Помислете само, колко много е необходимо, за да се обслужва физическото тяло в продължение на целия ден. Невероятно много. Гледайте, отначало ставаме сутрин и първото, което трябва да направим е да излеем отпадъчната течност. След това мием, стържем и вчесваме нашето тяло. След това опушваме, втриваме мажем някакви вещества. Но това не е всичко. След това обличаме вещи, които трябва да се перат, сушат, сгъват и гладят. И си мислите, че това е всичко, да? Съвсем не – до тук е само върха на айсберга. Сега трябва да го заредим. О, но не нещо такова просто, като наръч сено, о не, трябва да смесим, прецедим, объркаме, да опържим, и накрая да напъхаме всичко това в отвор на главата. Не забравяйте да дъвчете. Ето това е ефективност! О’кей, сега ни е нужно място за съхранение на това тяло, особено за през нощта, да не би по време на сън да го изяде нещо и разбира се, да го запазим сухо, ако вали. И така, ние наемаме, купуваме или строим жилище. Но за това отвеждате някъде своето тяло и го принуждавате да прави нещо, а след това някой ви дава парче хартия, която давате на някой друг. Разбирате ли, жилището е особено важно, тъй като ако няма къде да съхраните своето тяло, вие сте в неизгодно положение. По-нататък, за да се доберете до това място, където ви дават хартията, ако принуждавате тялото си да прави неща, които не желае, ви е нужно устройство за преместване на тялото, което прилича на черупка на тялото, което трябва да се храни от маркуч, а още да се мие, натрива с восък, да се поправя, и на което трябва да давате подслон. О, в това има толкова много смисъл, не е ли така? И така, вие трябва да направите допълнително строителство и обмяна на хартии. А за да се усложни всичко още повече, забелязвали ли сте някога, че винаги има нещо, което се опитва да яде вашето тяло или да се чифтосва с него? Можете да оставите тялото си в парка и гледайте, какво ще стане – насекоми ще опитат да смучат кръвта ви, кучета ще се опитат да оближат лицето ви, а следващото нещо, което ще усетите, ще е това, че някой ще се търка у вас. Опитай да разбереш.

Дени и Нина вече гръмко се смееха. Те явно предполагаха, че това е смешно, за мен обаче, през тези дни, за нещастие, беше реалност и аз го възприемах значително по-сериозно.

Запалих следващата цигара и зачаках търпеливо, докато Дени и Нина се успокоят, за да мога да продължа.

- Все още лежах във ваната. Очите ми бяха затворени, но през тях ми се стори че блесна светлина. Отворих очи, за да видя, какво става и видях Сники, седящ на тоалетната чиния с книжно корабче и бръснач в ръце. Моето сърце заби значително по-бързо, докато гледах бръснача, това беше стара конструкция, от тия, които се отварят нагоре, както бомбардировъчният люк на бомбардировача Б-52. Нещо в тези две вещи ми беше познато. Чаках да изплуват в паметта ми.

- Сега разбирам, защо си загубил част от своето чувство за хумор, при такъв възглед за живота, - произнесе Сники.

- Какъв такъв, - попитах аз, гледайки с едно око бръснача, а с другото към вратата.

- Като това, за което мислеше току що.

- Просто разсъждавах, проблеми много, - казах аз.

- Не, според мен, това е нещо повече, - произнесе той, гледайки ме загрижено. – Разбираш ли, ако изключиш от живота Любовта, всичко става механично, хладно, лишено от любов. Това е истина, че много все едни и същи неща, трябва да правиш всеки ден, но ако в твоите действия присъства любовта, то всичко придобива някакъв романтичен оттенък. Да разгледаме, например, твоята вана. Въобще, тя има само една основна функция, но добави няколко балончета, играчки, както виждам при теб ги има, може би свещ и някаква приятна беседа, или някаква музика и се получава напълно ново преживяване.

- Какви са тези корабче и бръснач? – попитах аз.

- Помниш ли? Един човек ти направи такова корабче, защото не искаше да отидеш в банята. Как се променя всичко, виждам, че вече си имаш пластмасови корабчета. Но тогава, само да видеше корабче и на бегом отиваше в банята, - отговори Сники.

- Да, помня, - отговорих аз.

- Помниш ли бръснача? – попита Сники с голяма усмивка, сочейки бръснача към мен.

- Да, - отговорих аз.

Споменът изплува в главата ми.

- Трудно е да се забрави, имайки предвид, че белегът още личи.

- А помниш ли, че аз ти казвах, да не си играеш с този бръснач? – попита Сники.

- Ти винаги казваше, не прави това, не прави онова, - казах аз, - и каква искаш да кажеш с всичко това?

- Невъзможно е да се докаже, че аз съм истински и ти не си си загубил ума, защото всичко може да се разглежда като фрагмент от въображението, и не аз трябва да ти доказвам каквото и да е, а ти можеш да си позволиш да вярваш на себе си. Вече това е едно голямо постижение. И така, помисли си, какво не ти достигаше през всичките тези години?

Вдигнах глава, за да кажа „Защо просто не ми кажеш?”, но той вече беше изчезнал. След него остана само корабчето. Взех го и забелязах, че на борда му имаше нещо написано. Това беше: „Преди няколко години си представи, че правиш нещо, помниш ли, а мислите създават действителността. Бремето на доказателствата лежи върху невярващите”.

Сложих си слушалките, сложих корабчето във водата и си играх с него, докато не потъна. Това ми върна много от спомените. Но нямах никакво понятие, какво съм си представил преди няколко години, което сега да има възможност да стане реалност.

Погледнах Нина и казах:

- Почакай, това е в продължението, - защото знаех, какво именно се канеше да попита.

Готови ли сте? Добре! Съзнателното творение е Съзнателно Творение. Не съм обещавал, че ще бъде лесно.