Книга първа от серията „Да живееш от любов На моя син, който ме подкрепяше

- Предполагам, че няма смисъл да запазвам тези записки, - каза той и въздъхна дълбоко разочаровано.

Аз свих рамене и попитах:

- Защо предполагаш така?

- Нима не е очевидно? – отговори Дени.

- Вероятно този ангел ти е казал, че всичко това не трябва да се прави.

- Не, - отговорих аз, - освен това не съм свършил с разказа.

- Тогава за какво идва при теб този ангел? – попита Нина.

- Запаси се с търпение и ще разбереш всичко, - отговорих аз. – И кой е казал, че това е било ангел?

- Ти каза, че той е ангел, - отговори Дени.

- Това не съм го казвал. Казах само, че прилича на ангел. Помните ли думите ми за нещата, които ни се струват прекалено безупречни? Аз не съм виждал никога ангели. Но ако срещна ангел, то не очаквам, че той ще изглежда съвсем, като че ли току що се е снимал в главна роля на холивудски филм.

Дени изглеждаше леко успокоен, макар и объркан.

- Ако не е бил ангел, тогава кой е бил той? – попита Нина.

- Не съм казвал, и че не е бил ангел, - отговорих аз. – Знаете ли, ако искате да разберете вселената и да се докоснете до нейните секрети, не би следвало да правите догадки, защото това вкарва ума в заблуда. Събирайте фактите, като нови фрагменти от мозайката, пазете ги и чакайте, докато другите части от главоблъсканицата не застанат по местата си. Постигането на Вселената има много повече общо с лова, отколкото с играта и отгатването. Вие ловувате фрагментите, а не правите догадки, за това какви могат да бъдат. Понякога ще ви се наложи да разглобите на части това, което вече ви е известно, за да видите фрагментите поединично, а след това отново да ги съберете заедно, за да видите пълната картина. Постъпвайки по този начин, вие не правите догадки, а разглеждате по-голямата част от истината фрагмент след фрагмент.

- Добре, умнико, и как да разглобим на части всичко, което си ни разказвал досега? – попита Нина.

- О’кей, дайте да разглобим казаното от мен на части, - казах аз. – За начало имаме нещастие, потребност, успех, имаме страх, липсата на късмет, съзерцание, бъдеще, имаме нещо приличащо на ангел и така нататък. Сега се вгледайте във всеки фрагмент.

Спрях се и чаках, докато Нина и Дени не завършат с разглеждането на всяка част.

- Единствената картина, която виждам, е тази, която ни описа, повече нищо няма – произнесе Дени. – Ако не правим догадки, тогава това е всичко.

Погледнах Нина, и тя поклати отрицателно глава.

- Затруднението е в това, че не добавяте своите главни фрагменти, - казах аз.

- А какво е това главни фрагменти? – попита Дени.

- Всичко във Вселената е само сянка на своята противоположност, т.е. самолетът няма да бъде самолет без небето. Истината постоянно се променя и се разширява, затова не съществува такова нещо като единствена истина.

- Аз все още не разбирам нищо, - каза Дени, свивайки рамене.

- Добре, всичко е не нещо друго, а сянка на своята противоположност. Тогава вземи фрагмента, който наричаме нещастие и го разложи на противоположности. Сега имаш два фрагмента, нещастие и…

- Радост, - отговори Нина, - и за потребността – това е удовлетворението. Сега виждам, картината се очертава.

- Все още не го разбирам това, - каза Дени, разстроено.

Нина ме погледна и попита:

- Може ли аз?

Аз казах:

- Моля.

- Дени, представи си, че всичките тези фрагменти са на една и съща картина, но картината е без край и без начало и всичко продължава да се преплита. Но съществуват определени правила, като например правилото, че ако съществува определен фрагмент, то някъде съществува и неговата противоположност. Този противоположен фрагмент може да бъде по-голям или по-малък, това още не го знаем, ние знаем само това, че той съществува някъде.

Виждаше се, че на Дени му се замая главата, и трябва да си призная, имаше защо.

- Нека аз да го обясня по друг начин, - предложих аз. – Преди две минути ти каза, че по някакви причини тази медитация не може да се използва за игрите на лотарията, и по някакъв начин, в своя ум, ти реши, че това е истинският фрагмент на мозайката, но в действителност – това е измислен фрагмент, ти си го измислил и след това си го поместил в своята картина. Сега не можеш ли да кажеш, че измисленият фрагмент е станал част от твоята реалност. С други думи картината, която рисуваш ти, ще се различава от картината рисувана от мен, макар и да сме започнали с еднакви фрагменти. По такъв начин, картината създадена от теб, би била истинска, и за теб тя би била истина. Но от друга страна, картината създадена от мен, е истина за мен. По този начин, въпросът е, коя от тези две истини е истинската и как да се доближи човек до истинската истина, колкото се може по-близо.

- Мисля, че разбирам за какво говориш. Макар и да не ми е ясно напълно, - каза Дени.

Вземайки цигара, казах:

- Това е нормално, нека всичко си е така както си е. На нас ни е необходимо, картината в главата ти да остане мъглява. Тогава няма да измисляме от тази история нова, - спрях да запаля цигарата и продължих отново.

- Работих над това в продължение на много години, опитвайки се да разбера Вселената, и как тя работи. Но съществуваше някакъв фундаментален проблем, някои неща, с които моят ум не бе в състояние да оперира. Като например моите опити да разбера времето или идеята за отсъствие на време. Казват, че в действителност, всичко става едновременно и такова нещо, като линейното време напълно липсва. Но едно нещо е да го кажеш, а съвсем друго е да го разбираш. Много малко хора го разбират това. Това е като теорията на относителността на Айнщайн, мнозина са чели части от теорията и в действителност не я разбират, а има и хора, които са я чели и си мислят, че я разбират. Но вие сами можете да видите, че съдейки по изследванията, които правят, че те не са разбрали, какво е искал да им съобщи Айнщайн. Това не е въпрос на сила на ума, съвсем не. Нас са ни учили, че за да разбираме сложните неща, трябва да имаш голям мозък или трябва да бъдеш невероятно умен, но това не е истина, и аз съм ярко доказателство за това.

Това накара Дени да прихне от смях, и аз се възползвах от момента, за да направя едно дръпване.

- А каква помощ можем да получим от всичко това? – попита Нина.

- Потърпи само минута и аз ще обясня, - отговорих аз и опънах още веднъж преди да загася цигарата.

- Понякога ми е трудно да изразя някои неща с две думи, - казах аз. – Но може би следващото ще има някакъв смисъл за вас. Преди много години се опитвах да разбера някои неща, а моят мозък, като че ли не беше в състояние да се справи с тези теории, както и не можеше да ги вмести в подходяща система от представи. Примерно, по това време, компютрите едва започнаха да се появяват на пазара, и веднъж се случи, че се разговорих с един продавач на компютри. Той ми разказа, че самият компютър не е толкова важен, колкото са важни програмите. Защото без програмите, той не е нищо друго, освен едно голямо преспапие. И тук ми просветна – работата не е в това, че аз съм глупав – просто в моя мозък липсва програма за разбирането на някои неща.

- Значи цялата работа е в програмата? – попита Нина.

- Да, - отговорих аз.

- Това звучи доста просто, - вметна Дени.

- Съгласен съм, - отговорих аз, - но програмите за мозъка са доста различни от компютърните. Умът е хиляди пъти по-сложен от компютъра, което позволява програмите за ума да бъдат много прости. Т.е., ситуацията със сложността е противоположна, макар и принципът да е един и същ.

- Добре, превърти го заради мен още веднъж, - помоли Дени.

- Вземи всички фрагменти, които имаш и ги раздели. С други думи, вземи всеки отделен фрагмент и го раздели на две или три съставки. Казвам „две или три”, защото не всички неща се състоят от положително и отрицателно – има парченца информация, притежаващи неутрални съставки. След това отново събери фрагментите заедно, както най-добре се съчетават един с друг, но не създавай, не измисляй и не отгатвай другите фрагменти. И най-главното, остави всичко малко мъгляво. С други думи, не вземай всичко на доверие, но и не отхвърляй напълно информацията, с която разполагаш, нека вълните да я поблъскат малко в брега. Понякога отделни фрагменти ще се окажат настрана от другите, като че ли нямат нищо общо – там ги и оставете. Или това е ненужна информация, или по-късно ще се намери фрагмент, който ще ги съедини с останалите. Позволете ми да приведа прост пример за това, как се напасват фрагментите. Имаме: бъдеще, ангел и печалбата. В моят разказ, два от елементите си пасват, а третият остава настрана.

Дени се замисли за миг. Погледнах към Нина, и вече знаех, че отговора й е готов.

- Добре, - отговори Дени, - бъдещето и ангелът се съчетават, а печалбата остава настрана. Не зная защо бъдещето и ангелът се съчетават, но знам, че е така. Аз имам още един фрагмент.

- И какъв е той? – попитах го аз.

- Нещо, което не е това, което изглежда, и което принадлежи на бъдещето и ангела. Не ми достига свързващият елемент, но зная, че те се съчетават, - отговори Дени.

- Направо в десятката, Дени! – отговорих аз. – Програмата трябва да се използва известно време, за да започне да работи истински, но когато това стане, твоят ум, ще ти дава недостигащите фрагменти. Ние знаем, че всичко не е така както изглежда в действителност, затова оставяме бъдещето и ангела малко замъглени. Без да отхвърляме напълно това, което са, но и без да го приемаме напълно.

- Нима това не е същото, каквото е и случайното попадение? – попита Дени.

- Не, не е това, - отговорих аз. – Защото за попадението използваш същата област на мозъка, която се използва за представата на предмети. Но ако ти само разглеждаш фрагментите пред теб, то твоето подсъзнание ще започне да запълва празнините между тях. Съществува също огромна разлика между попадението и търсенето на допълнителна информация.

- Това е все едно да кажеш, че в моя ум вече ги има отговорите, - каза Дени.

- Точно така е, твоят ум знае отговорите. Ако подсъзнателната част от ума ти все още няма тази информация, то щом зададеш въпроса, тя незабавно започва да търси отговора. И тя може да получи отговорите от различни източници – от душата, от подсъзнанието. Има множество други източници на информация, свързани с подсъзнанието. Най-големият проблем е в това, че без специална програма, способна да обработва информацията, подсъзнанието не може пряко да предаде тази информация на твоя съзнателен ум. Съзнателният и подсъзнателен ум не могат да общуват много добре един с друг. Това препятствие в общуването не е от вчера, то е от години. И много жалко, защото много от нужните ни отговори са съвсем редом. Сънищата са добър пример – тяхното тълкуване може да не е съвсем проста работа, защото подсъзнанието се старае да предаде информация на съзнателния ум, но той не е в състояние да оперира с нея, ето защо съзнанието е принудено да прибягва до символи, което е много примитивен и груб метод.

Дени изтри челото си и произнесе:

- В това има нещо. Правилно ли разбирам, че между съзнателния и безсъзнателен ум има някаква бариера?

- Безусловно! И тази бариера е необходима там, но не е нужно да е толкова дебела, колкото е сега, в настоящия момент. Този факт, че между умовете съществува бариера, позволява на съзнателният ум да има работа с настоящия момент, а не с всичко-всичко-всичко, което може да се случва в същото време. Вашият подсъзнателен ум, например, чува всичко, всеки отделен звук в стаята, но съзнателно ние чуваме само това, на което съсредоточим вниманието си. С други думи, подсъзнанието е нещо като филтър, който разделя това, което е възможно да е важно за нас, от това, което не е важно за нас. Освен това в подсъзнанието се случва толкова много неща, че ако попаднете там, може да ви се стори, че сте пъхнали главата си в пчелен кошер.

Погледнах Нина, след това Дени и казах:

- Между другото, във всичко това мога да съм прав, но може и да не съм. И това няма да бъде за първи път.

Аз отместих назад своето столче, станах и се протегнах. Пошегувахме се малко, преди да се върна на разказа си.
Определеният, бъди определяем. Хвърли предизвикателство на тази своя част, която ти казва, че не можеш. Хвърли й предизвикателството, и ти ще постигнеш.
Глава петнадесета
Забелязах, че отново се отдалечихме от темата, и в същия този момент, Дени ми предложи да се върнем към разказа, на което се съгласих с охота.

- О’кей, на какво се бяхме спрели? Ах, да, спомних си, - казах аз и продължих. – Събудих се следващия ден в своето обичайно полумъртво състояние. Наближаваше обяд. Кучето ми Руди стоеше до мен и ме гледаше, без да си отмести погледа. Бях малко разочарован от него, защото винаги, когато ми се случваха някакви големи неприятности, винаги го нямаше наблизо.

Прекъсвайки ме Нина попита:

- Мъжки ли е?

Знаех за какво намеква, но игнорирах изкушението, да отговоря на удара.

- Помня, че доста трудно се измъкнах от леглото, минах по коридора и огледах хола. Територията беше свободна и аз се насочих към банята. Бях напълно изтощен. Опитвах се да обмисля някои от сънуваните от мен сънища, но те бяха прекалено много и изглежда във всеки от тях присъстваше този ангел. Във всеки случай, поне в тези, които си спомнях поне частично. Имах усещането, че отново съм преживял десет години от своето детство. Изглежда, че в моите сънища, този ангел се наричаше Сники. И в сънищата и в спомените, а аз не можех да отделя едното от другото, излизаше, че сме били приятели. Обикновено нямам проблеми със сънищата. Склонен съм просто да ги забравям, но тези сънища по някакъв начин се топяха и се смесваха с моите спомени. Поне с тези спомени, които имах по това време. Трябва да кажа, че този период беше много сложен за мен, и ми беше трудно да си спомня всички подробности, толкова всичко беше объркано.

Дени повдигна едното си рамо и каза:

- Разказваш прекалено подробно.

- Вероятно, - отговорих аз. – Въобще, след закуската реших да отида в магазина да си купя това онова. Взех със себе си и кучето, защото то обичаше да се вози. По пътя към магазина в главата ми постоянно се въртеше една фраза, както понякога се случва с някой натрапчив музикален мотив. Ето каква беше: „Любовта прилича на Книга за Любовта”. Нямах представа, какво означава, и защо ми беше влязла в главата. Опитвах се да не й обръщам внимание и се опитвах да се концентрирам върху отделянето на моите сънища от спомените ми. Но по това време вече не бях сигурен, видял ли съм ангел или не, или може би само съм сънувал. Минаваше ми през главата и мисълта, че съм откачил. А също си мислех, че нещо не е както трябва в медитацията ми, макар и никога да не съм чувал, че нещо може да не е наред, но никога не можеш да бъдеш сигурен.

Намерих място за паркиране близо до входа и казах на Руди да седи в колата. Мекият покрив на колата беше спуснат, и за Руди нямаше никакви ограничения в предвижването, особено, ако видеше котка. Не зная със сигурност, но навярно още от предишен живот, кучетата и котките си имат зъб едни на други.

Докато бях в магазина, избирайки покупките си, забелязах, че хората ме гледаха упорито. Когато аз гледах към тях, те ми се усмихваха, както обикновено се усмихват на познат. Огледах панталоните си, ризата си и дори отражението си в една от стъклените врати, но нищо нередно не можах да открия. Изглежда всичко беше наред, ако не бяха хората. Ставаше нещо странно. Ако спирах за по-дълго време, хората започваха да ме заговарят или да ме докосват, дори без да разговарят с мен. Можеха, минавайки наблизо, буквално да сложат ръка на рамото ми или върху ръката ми. Една жена стоеше толкова близо до мен, че всеки би си помислил, че сме заедно, тъй като нашите тела се докосваха. Опитах се да се отдръпна, но това не й подейства, тя просто се премести заедно с мен. През другите дни можех да дойда тук, влачейки умрял кон, и никой нямаше да ми обърне внимание. Всички просто щяха да продължат да поддържат дистанцията с мен. Това беше един от тези магазини, където идваха чиновниците от горното съсловие със своите Мерцедеси-Бенц, и разговорите обикновено са скрити зад черни очила.

И при Дени и при Нина изражението на лицето беше странно. Реших да не се замислям за това и продължих.

- Това беше прекалено странно за мен и аз взех кошницата си и се насочих към касата, където започнаха да се случват още по-странни неща. Дори на опашката пред касата, хората продължаваха да ме гледат. Ако ги погледнех в отговор, те ми се усмихваха и движеха устни, както когато казват „здрасти”, и в този момент, аз извръщах поглед. Щом наближи моят ред до касата, двете жени, между които стоях, продължиха да се приближават към мен.

Погледнах към Нина и Дени и казах:

- Няма да повярвате, но жената зад мен стоеше толкова близко до мен, че чувствах дъха й във врата си и ние се докосвахме физически. Толкова близко седят хора, които имат сериозни отношения.

- Защо просто не се премести напред? – попита Дени.

Нина се подсмихваше под мустак.

- Опитвах се, но жената, която беше пред мен, се премести назад, по-близо до мен. Започна да ми става малко страшничко, - отговорих аз и продължих. – След това опашката се премести напред, което означаваше, че тя също трябва да се премести напред, и в този момент аз поставих кошницата между нея и мен, което реши част от проблема. Поне докато не ми се наложи да оставя кошницата на пода. Заставайки на касата, ние стояхме толкова близко, че касиерката помисли, че всички сме заедно.

- Какво би направил, ако на въпроса на касиерката, заедно ли сте, жената бе отговорила „да”? – попита Нина.

На нея явно всичкото това и харесваше.

- Защо не заговори с тях? Страхливец! – попита Дени.

- Изобщо не мога да отричам това. Но и аз говоря малко, дори когато се намирам сред познатите си. Работата не е в това, че съм срамежлив, а защото на хората не им е интересно това, което мисля. При това не обичам празните разговори. Смятам ги за напразна загуба на време, макар понякога да ми беше интересно да наблюдавам хората, които са майстори на такъв разговор. Това е въпрос на гледна точка, някои хора, и аз в това число, искат да разглобят живота на части и да го изучат, за да разберат Вселената. Другите просто искат да живеят, а мнозина просто искат да оцелеят. Някои хора не искат да обсъждат или да мислят за това, имат ли растенията съзнание, и по какъв начин мислят. А делфините? Казват, че езикът им е по-сложен от нашия. Теоретически, това означава, че те обсъждат нещата по-подробно, но техният живот изглежда по-обикновен от нашия. Което ме навежда на мисълта, че ние не виждаме всичко, което се случва при тях.

- Имам идея, какво ще кажете да се върнем към разказа, - каза Дени.

- Моля, - отговорих аз. – Знаете ли, малко ми е скучно да разказвам за всичко това. Това съм го преживял и прекарал през ума си хиляди пъти, и за мен то не е така интересно. А ето, за делфините можем да поговорим.

- Никога не знаеш предварително, - отговори Нина. – Възможно е да видиш нещо, което по-рано си пропускал.

- Вероятно си права, - казах аз, замисляйки се за момент и продължих. – Въобще, когато излязох, погледнах към колата, дали Руди е там. Той беше там и с него беше ангела. От този момент, ще го наричам просто Сники, защото така ще е по-просто да разкажа останалата част от разказа, поне докато не излезе наяве истината. Нещо вътре в мен се преобърна. Не знаех, дали отново ще повърна, или трябва да бягам и да се правя, че нищо не се е случило. По лицето ми се затъркаляха сълзи. Дори не зная защо. По посока към мен вървеше жена и вероятно е видяла сълзите. Спирайки право пред мен, тя се опита да ме прегърне, и в този момент аз отскочих. Тя се извини и влезе в магазина.

- Ето това е нещо. Значи, не само ще спечеля от лотарията, но и ще започна да притеглям мацетата като магнит, - отговори Дени, прекъсвайки ме с усмивка, която би покорила и жаба.

- Не съвсем, Дени, - отговорих аз. – При това, какво ти казах по повод на прибързаните решения?

- Няма ли да стана магнит за мацетата? – попита Дени, поглеждайки ме разочаровано.

- Ти ще привлечеш своята част жени, но не само жени, а просто хора, - отговорих аз със смях. – Това няма нищо общо с инструкциите, които ти дадох, това има отношение към Любовта. Скоро ще стигнем до това. Накратко! Връщаме се към разказа.

Сники обърна глава, погледна ме и усмихвайки се ми подвикна: „Сам ли искаш да караш колата или да карам аз?” Погледнах Руди, той изглеждаше спокоен. Ушите му бяха вдигнати, което, обикновено е добър знак. След това направих единственото, което можех. Оставаше ми едно от двете – да стоя до вратата и да плача или да се кача в колата.

- Ще се опитам да повторя разговора, който се състоя на път за дома – казах аз и се усмихнах. – Но докато не съм забравил, позволете ми да ви дам един съвет, който, може би, ще поискате да запазите за в бъдеще: никога не давайте на ангел да кара кола!

Дени и Нина се засмяха. Аз се възползвах от момента, да промия гърлото си със скоч, преди да започна.

- Само си помислете сами, - казах аз и оставих чашата. – Какво бихте казали на ангел, седящ във вашата кола? Какво бихте направили? На кого бихте разказали. Кой би ви повярвал. Дали моят мозък беше в състоянието на шок или беше претоварен, но всичко, което ми дойде на ум беше да попитам: „На колко желания имам право?” Сники отговори нещо подобно:

- Боже, това ще отнеме повече време, отколкото очаквах. На какво ти приличам, да не би да изглеждам като току що излязъл от стара лампа? Аз съм ангел, а не джин.

Вероятно съм отговорил:

- И какво от това?

- Ами това, че аз съм тук сега да ти помогна, да върнеш любовта в живота си. Да ти помогна да осъществиш мечтите си.

- Какво пък, много е приятно, - отговорих аз – мечтая за пари. Дай ми, дай ми, - имам навика да говоря саркастично, когато съм готов да напълня гащите от страх.

- В действителност, ти мечтаеш за това, в твоя живот да има повече любов, радост и свобода. Просто си мислиш, че парите ще ти дадат всичко това. И можеш да продължиш да мислиш така.

- Не помня да съм казвал това.

- Ще си спомниш, - отговори той.

- А какво е общото между любовта и всичко останало? – попитах аз.

- Всичко!

- Например?

- Например, ако няма любов, няма живот. Любовта е същността на живота. Любовта е смисълът на това, което си. Любовта е причината, поради която си тук. Любовта е всичко. Любовта е всичко, което е, и всичко, което ще бъде.

Помня, че помислих за себе си: „За какво говори той? Добре, нека да говори, докато не разбера, как да се измъкна от това.”

- Ти си ненормален! – казах аз. – Не може да се живее без пари, а без любов може.

- Нима! – отговори той. – Покажи ми, нещо живо, в което да няма абсолютно никаква любов. Можеш да оцелееш с много малко любов, но не можеш да живееш. И в това е голямата разлика. Недостига от любов носи огромна вреда на човека, и човек, нуждаещ се от любов, може да донесе и често носи много вреда на другите. Хората, които започват войните, са най-яркият пример за това. Когато си изпълнен с любов, не изпращаш другите хора да се избиват едни други.

Спрях на червено, обърнах глава към Сники и попитах: „А аз какво отношение имам към всичко това?” И в този момент видях, че се намирам срещу полицай, който седеше в колата до мен. Най-малко от всичко ми се искаше да разговарям с невидим ангел, спрели на червено, редом с полицейска кола, особено, ако сте в открита кола.

- Наложи ли ти се да се разходиш с тях до психиатрията? – попита Дени със смях.

- Не, провървя ми, но по изражението на лицето на полицая, разбрах, че не съм далеко от това. Закрих с ръка устата си и казах: „Нека първо да се приберем в къщи”. Мислех върху това, което каза Сники, и изведнъж се сетих, че забравих да взема информацията за днешните игри.

- Чувстваш, че късмета е днес с теб? Да? – попита той.

Отдалечавайки се от полицейската кола, попитах: „Как разбра, за какво мисля?”

- Няма начин. Нали съм ангел. Знам за какво ще помислиш, още преди да помислиш за това. Това влиза в комплектацията на ангела, - отговори той.

- Между другото, Дени, да не си и помисляш да играеш с ангелите на покер. Те мошеничат.

- Нещо ми подсказва, че си прав, - отговори Дени.

- Добре, за какво мисля сега, - го попитах аз.

- Надяваш се, че ще дойда с теб в казиното.

- Удивително, - казах аз, завивайки по алеята към къщи. Идеите явно се въртяха в главата ми. Нещо от рода, ако не можеш да победиш, накарай ги да застанат на твоя страна.

- Но ти, навярно, не знаеш печелившите номера от утрешната лотария? – попитах аз.

Той не отговори. За себе си помислих: „Навярно има скрит, някъде из перушината му, някой друг фиш за специални случаи”.

- Всеки ден е специален, - каза той.

Обърнах се да видя, има ли джобове, но той беше вече изчезнал.

Спрях, отпих от чашата и се присегнах за следващата цигара. Дени имаше много озадачен вид.

- Какво става в продълговатия ти мозък, Дени? – попита, смеейки се, Нина.

- Опитвам се да разбера какво е замислил този ангел. Мисля, че една от съставящите загадки е любовта. Но той явно е замислил нещо, - отговори Дени.

- Да, точно, - отговорих аз, запалвайки цигара.

На четенето между редовете се натъкнах преди много години, и то ми помогна извънредно много. Ще разкажа за това накратко и красиво, защото понякога, колкото е по-просто казано, толкова по-добре. Най-трудното в нашия език е това, че когато се опитваме да обсъждаме или да обясняваме такива неща като Вселената, времето, пространството, измеренията и съзнанието, просто не намираме думи, но както се случва обикновено, винаги се появява някой, който да намери път за заобикаляне на ограниченията. Най-добре мога да го обясня това по следния начин, изглежда, че всяка дума, написана или произнесена, притежава вибрации или още нещо, което не мога да обясня, защото самият аз не знам какво е то. Но независимо от това, ако поставим някои думи една до друга, те започват да вибрират по друг начин, всяка отделна дума започва да вибрира със своя тон, а също две думи заедно вибрират на някаква нота. Но най-странното е ето какво. Във всяко обикновено изречение, с определено количество думи, всяка дума ще вибрира, и цялото изречение също ще вибрира, и тези тонове не се променят, ако, разбира се, не промените някои думи. Но има изречения, които се различават абсолютно от тези, в които всяка дума вибрира, и изречението вибрира, но не на една нота. Това прилича, като че ли в изречението звучи тон, който разказва някаква история и тази история съществува зад пределите на написаното. Много ми се иска да ви обясня как работи, но за съжаление, нямам и най-малка представа за това. Обаче, зная как да чета между редовете или по-точно, зная как да получим информация от подсъзнанието си. Ще преведа пример, който е възможно да сте преживели сами.

Случвало ли ви се е да седите, четейки книга или списание, и изведнъж, след известно време, като че ли сте се събудили от сън и разбирате, че сте прочели няколко страници и нямате ни най-малка представа за това, какво сте прочели. Като че ли сте били на автопилот, част от вас е чела, а друга част е спяла в действителност или нещо от този род. Това означава, че при четенето ви е попаднало едно такова изречение и в този момент сте били в нужното състояние на ума, а вашето подсъзнание се опитва да ви предаде информация в символи, тогава всичко може да ви се стори сън, и някакви части от вашата реалност се смесват със съня, и после трябва да ги отделите едни от други. Да четеш между редовете е едно. Да пишеш между редовете е съвсем друго. Мисля, че в този свят има само няколко човека, които знаят как да пишат по този начин. И навярно, ще е нужен цял живот, за да се научиш на това. От тази информация, която аз съм събрал, се получава, че най-голяма концентрация на хора, които умеят да правят това, е в Тибет. Изглежда, езикът няма значение. Дори вие да не можете да четете на този език, вие все едно, можете да четете между редовете. В действителност, най-лесния начин да се научите на това, е да прочетете книга на друг език. Разбира се, това трябва да бъде книга, написана по този начин. Произволна духовна книга или информация, написана на тибетски, е много подходяща. Самият аз, съм се научил по този начин. Сигурен съм, че на съзнателният ум му става скучно, когато той се опитва да чете нещо, което не може да прочете, и на някакъв етап, подсъзнанието взема връх. Най-вероятно ще почувствате, как влизате и излизате от състояние, приличащо на сън, след завършването, трябва да прегледате вашия сън и дори да го запишете, а след това да го проанализирате. Това, което ще откриете, ще ви шашне.

Ето още един способ. Можете да си позволите да отплувате по време на четене. Най-добре се прави това при четенето на книги или някакъв друг текст, за втори път. Разбира се, ако вие отплувате и започнете да мислите за вашите ежедневни грижи, трябва да се върнете назад. Най-много ми харесва представата, че част от мен, разговаря със самия мен. Смятам, че тази част е моето подсъзнание. По време на четенето си разрешавам да се отнасям и да се завръщам. Чета, след това слушам, отново чета и т.н. Удивително, но това е много по-просто, отколкото изглежда. В книжарниците има много книги, които имат написана информация между редовете. Интересното е, че макар хората да не знаят как се пише между редовете, това все пак се случва, особено с писатели, които се занимават с ченълинг или много медитират. Особено, ако медитират непосредствено преди да започнат да пишат. Също съм забелязал, че във всяка книга, преведена от тибетски на английски от някого, достигнал някакво ниво в медитацията, информацията написана между редовете, преминава в новия език. Смятам, че това явление потриса ума. Като прекрасен пример може да служи всяка от книгите, написана от Алис Бейли. Там има толкова информация между редовете, че за прочитането на една книга могат да отидат няколко месеца. Също книги, на които може да им се обърне внимание, са книгите написани от Сет, Санайя Роман, Ричард Бах и много други. Обемът информация, написан между редовете, във всяка книга е различен, макар за последните няколко години 1995 – 1998 и по-късно, изглежда, че той се увеличава. Следващия път, когато някой ви напише писмо, опитайте да експериментирате това. Понякога хората мислят за едно, а пишат друго. По някаква причина, това, за което мислят, се появява в това, което наричаме „между редовете”. Е какво, изглежда тази информация ще добави нов интерес към четенето? Има особена причина, защо ви дадох тази информация именно на това място в книгата. Мога да ви кажа за нея, но тогава ще пропадне целия интерес. Ох, тези заплетени мрежи, които плетем!