Книга първа от серията „Да живееш от любов На моя син, който ме подкрепяше

Сядайки на своето столче, аз глътнах уискито си на един дъх и запалих нова цигара, едновременно проверих дали имам достатъчно цигари, тъй като нощта обещаваше да бъде дълга. Дени наливаше портокалов сок в две чаши и обръщайки се към мен, попита не искам ли и аз сок. Не съм видял кога, но видимо Дени и Нина са изпили налятото от малката зелена бутилка.

- Да, добра идея, - казах аз.

Дени постави чаша портокалов сок пред мен и пред Нина, и седна на своето столче. Помълчахме минута преди да продължа разказа си.

- Мисля, че мога да ви разкажа всичко, - казах с не особено уверен глас. – Накратко, три пъти решавах да свърша със себе си. Това бяха повече умствени опити, отколкото физически, но те бяха достатъчно, за да предизвикат истински потрес.

Поглеждайки Дени и Нина, попитах:

- Е какво, да разказвам ли за това или искате да пропуснете тази част?

- А имаше ли нещо интересно там? – попита Дени.

- Колкото искаш! – казах аз със сарказъм. – Беше просто като в приказка.

- Вероятно е интересно! – казаха Нина и Дени и се усмихнаха.

Не реагирах на това и продължих:

- Изобщо, първият път беше доста отдавна. Всичко не беше чак толкова зле, ако не се смята този факт, че бях нещастен. Имах всичко, което трябва да направи човека щастлив, но усещането за щастие го нямаше. Причината, която ме доведе до депресивно състояние, беше в това, че загубих няколко месеца в четенето на книги и правейки сериозни опити да стана щастлив. И аз положих за това много усилия, но резултатът беше нулев. Изглежда ми ставаше по-зле, а не по-добре и капката, която преля чашата беше през една нощ, когато четях книга, взета през този ден. Там авторът описваше, как е срещнал някакъв забележителен учител, който го научил на разни удивителни неща. Ядоса ме това, че при този човек просто е дошъл чудесен учител и го е научил на всичко, което той е искал да знае – ето така, просто взел и дошъл, в същото време аз трябваше да се боря с проблемите си сам. Още ме ядоса и това, че той разказа за някои интересни неща, на които се беше научил, но не беше дал инструкции, как се прави това. Какъв бе смисълът да ми разказва за всичко това, ако не дава инструкции? Безсмислено хабене на хартия и на моето време.

Накланяйки се към Нина, прошепнах:

- По това време запаса ми от добро поведение бе на привършване, - изправих се и продължих:

- Помня всичко това много ясно, - казах аз клатейки глава. – Струваше ми се, че Вселената е забравила за мен. Бях толкова разочарован и зъл, че запратих книгата в стената и закрещях вътре в себе си, че ако сега не получа помощ, то утре сутринта ще отида в планината и ще се засиля в някоя пропаст. Чувствах как яростта струеше по вените ми. Може би по-късно не бих го направил, но в този момент, в мозъка ми, решението беше твърдо. Помислих си, че докато съм тук, Вселената може да не ми обръща внимание. Но когато няма да ме има тук, и аз ще стоя пред нея, тогава да не ми обръща внимание ще й е много по-трудно!

Трябваше ми да се спра и да глътна портокалов сок. Дори при спомена за това, губех спокойствието си. Нина и Дени ме гледаха без да отместят очи от мен в очакване да продължа. Потърках челото си и продължих:

- Не зная, колко време е минало, но бих казал, че не по-късно от пет минути започна. Всички мои вътрешни усещания, както ми се стори, трепнаха, и аз почувствах появата на нещо много голямо. То беше огромно и както ми се стори, се опитваше да се вмъкне в дома ми, но не се събираше. В края на краищата зае целият ми дом и пак не се побра. Изобщо, аз не виждах и не чувах нищо, но всичко това го чувствах с цялото си същество, не зная как да го опиша по друг начин това усещане. Не можете да си представите, колко се изплаших, според мен никога преди това не съм бил толкова уплашен, едва не се напиках в кревата. По това време имах малък, но просторен дом и от кревата се виждаше коридора, част от кухнята и голяма част от гостната. Навсякъде беше включена светлината – защото не обичам тъмнината, и щом притъмнее, винаги ми се струва, че нещо голямо стои зад мен и ме наблюдава. Страхувам се от тъмнината откакто се помня. Затова държа включено осветлението. Също не обичам тъмните ъгли – никога не знаеш какво може да има там.

След няколко секунди или минути, трудно ми е да кажа, лампите започнаха да мигат, казвам лампите, като имам предвид всички лампи, дори и на автомобила. Всяка лампа се включваше и изключваше, това беше почти като музика, а аз буквално се тресях от страх. Усещах и чувствах, как се формираше това присъствие, и изведнъж чух глас, но не извън мен, а в средата на главата ми, но беше силен и твърд. Гласът произнесе:

- Съветвам те да помислиш още един път…!

И всичко свърши. Светлината престана да мига и пристигналото нещо напусна.

Бях толкова уплашен, че макар и да ми се искаше да отида в тоалетна, не се надигнах от леглото чак до сутринта. Следващата нощ не нощувах в този дом. Най-странното бе това, че на следващия ден започнаха приказки, продължили няколко седмици. Два дена по-късно чух, как двама души обсъждаха това в пералнята, и видимо и други хора са почувствали или усетили нещо, но не можеха да дадат обяснение на случилото се.

Този случай беше достатъчен да престана да мрънкам за своите нещастия почти две години. Но след това впечатлението започна да избледнява в паметта ми.

Спрях, за да пийна от портокаловия сок и да запаля поредната цигара.

- Какво мислиш, какво е дошло при теб? – попита Нина.

Аз поклатих глава и казах:

- Не зная и да си призная честно, не искам да зная. Изглежда досадих на някого много силно и си признавам, че нямам желание да се ровя в това, защото който и да е идвал тогава при мен, явно е бил в лошо настроение.

- И казваш, че след случилото се с теб тогава, си правил още два опита? Явно трудно се отказваш, след като си взел решение! – каза Дени, явно доволен от себе си.

Свивайки рамене, отговорих:

- Разберете, времето минаваше, а нищо не се подобряваше. Напротив, стана обратното, влоши се, и на мен ми беше все по-трудно да се правя, че всичко е наред. За да си сложа усмивката и да се правя, че всичко е наред, когато в действителност това не е така, е необходимо голямо количество енергия. При това, първия път действително ме хвърли в ужас, но колкото и да е странно, вече бях подготвен за втория път и вече не се канех да лежа и да треперя от страх. Тренирах се да се боря. В края на краищата имам право да бъда щастлив. При това, когато си в депресия, ти си подтиснат и обикновено губиш способността си да мислиш ясно. И накрая, аз помолих за помощ и не я получих.

Замислих се за минута и съобразих, че това не е съвсем истина.

- Но това не е съвсем така, - казах аз усмихвайки се.

- А как все пак са ти помагали? – попита Нина.

- Да. Като че ли да. Спечелих екскурзия до Мексико и там се запознах с някого, който, може би можеше да ми помогне, но това беше свързано с още някого, а аз не бях готов за това. Може да се каже, че аз провалих цялата работа. Но от друга страна, животът ми щеше да се промени и може би аз никога нямаше да разбера как да печеля от лотарията. В известен смисъл, само това си струваше. При това, можеше да се случи така, че историята, която се каня да ви разкажа, никога нямаше да се случи, а това би било голяма загуба.

- Момент, какво искаш да кажеш, че знаеш как да се печели от лотарията? – попита Дени, сложи ръка на гърди, като че ли се канеше да каже, че това е невъзможно.

- Да, но за това по-късно, - казах аз.

- И ти си печелил повече от един път? – попита Дени.

Очите му бяха големи като диня.

- Е, да, но до това ще стигнем по-късно, - казах аз, отмествайки столчето си от бара и ставайки. Трябваше да се разтъпча малко.

- И какво, получи ли по задника и втория път? – попита усмихвайки се Нина.

- Не, не съвсем, - казах аз. – Дори обратното. Тук нямате ли музика? – казах аз, опитвайки се да сменя темата. – Прекалено е тихо тук!

Дени стана и отиде до малък магнетофон, който стоеше на една от полиците. Той постави касета и завъртя усилването. Не зная каква беше музиката, нещо в стил „ню ейдж”, но тя прекрасно замести тишината.
Домът

Домът, където следващия път ще си почине моята душа, Кръстопътят на живота, където могат да бъдат посадени няколко семена на доверието. Да отгледаш реколтата на любовта. И да поразмислиш, по какъв път да тръгнеш следващия път, преди да се отправиш за дома, към следващия кръстопът в живота, където може да посадиш няколко…

- Добре де! – и продължих разказа: - Това беше, примерно, две години по-късно. Емоционално бях в същото положение, както и по-рано, но сега бях загубил и работата си и бях на път към първия си банкрут. Загубата на работата и банкрута не беше всичко. Работих упорито, примерно в продължение на година, в група по взаимна поддръжка и единственият резултат беше само това, че завързах няколко приятелства и получих възможността понякога да си излея душата. Изобщо, разтоварих някакъв товар от душата си, но щастлив все пак не бях.

- А опитва ли да се занимаваш с нещо друго през тези две години, освен посещението на групата за поддръжка? – попита Нина.

- Опитвах да работя на разни места, но по някакъв начин чувствах, че нещо ми пречи да намеря щастието, и в същото време не можех да разбера какво е това. Сега зная в какво се състои работата, но тогава това просто ме караше да се побърквам.

Всички замълчахме за известно време, в мислите си бях в тези събития.

- Помня - работата бе в това, че бях силно разстроен. Започнах истински да се ядосвам, сърдит бях на Вселената. И най-вече бях сърдит на това нещо, което тогава, първия път, идва при мен. Защото, мислех аз, какво право имаше то, отначало да ме изплаши до полусмърт, а после да не ми помогне, а просто да каже, че трябва да помисля още един път. Е, как трябва да мисля още? – казвах си, стиснал юмруци. – Бях готов да се бия! И бях много уморен от живота. Струваше ми се, че нищо не ми помага, и всичко, до което се докосна се превръщаше в прах. Вероятно, най-добре това може да бъде описано като кажа, че без щастие животът се превръща в безкрайна нощ. Също усещах силна болка вътре, от която не можех да се избавя. Невъзможно ми е да опиша с думи всички усещания и емоции, които бяха тогава в мен. Просто не можех да разбера, защо ми е толкова трудно да постигна състоянието на вътрешно щастие, което трябва да е напълно естествено. Искаше ми се да пълзя по стените. При това, мога да стана просто непоносим, ако не получавам това, което искам. Особено, ако се старая сериозно да го постигна. Навярно си струва да кажа, че не бях нещастен постоянно. Имах и щастливи моменти, но аз не бях удовлетворен от това количество, което имах, искаше ми се повече, разбирате ли?

Нина ме погледна и отговори:

- Да, мисля, че разбирам.

- Ти действително ли мислеше, че можеш да победиш това, което може би е сто пъти по-голямо от теб? – попита Дени със смях.

Поклатих глава и казах:

- Самата победа не е толкова важна, важно е това, че съм заявил пред себе си. Макар моето заявление явно да не беше съвсем правилно. Просто мислех, че живота няма какво да ми предложи и аз исках да отида някъде на друго място. Винаги ме е удивявал факта, че хората са готови да се сражават за камъни, за земя и за всичко останало, но само не за любов и радост. А това е единственото, за което си струва да се сражаваш. Всичко останало е временно.

Дени кимна утвърдително с глава и аз продължих да разказвам.

- Беше около един през нощта, - казах аз и спрях спомняйки си. – Реших, че сутринта просто ще отида в планината и ще направя всичко да изглежда като нещастен случай. Скоро след като взех решение, почувствах покой. Това беше нещо, което по-рано никога не бях чувствал. Просто лежах в кревата си и бях спокоен. Навярно съм задрямал и бях в състояние на полусън-полубодърстване. В това подобно на транс състояние имах видение. То много приличаше на истинско. Като че ли бях там. Бях в музея за изобразително изкуство, в самият му център. Гледах наоколо и изведнъж забелязах, че голяма част от картините, които висяха по стените, бяха мои. И тук започна най-интересното. Чух как се отвори врата, обърнах се и видях, че е влязла жена. Тя беше висока, стройна, имаше прави бели коси, почти до рамената, млечно бяла кожа и големи очи. Не забелязах как тя се оказа право пред мен. Беше невероятно красива. Единствено мога да я опиша като кажа, че тя беше по-красива от външния си вид, красотата и беше извън външността й.

Ние стояхме един пред друг, на не повече от половин метър разстояние. Тя попита: „Вие ли сте Клаус?” Щом го каза това, усетих как всяка клетчица на моето тяло оживя и съсредоточи внимание. Струваше ми се, че се състоя от милиарди и милиарди клетки, всяка от които има свое съзнание, и в този момент всяка клетка внимаваше. Това беше напълно диво и едновременно едно от най-забележителните усещания, които съм имал в живота си. Струваше ми се, че всяка клетка е индивидуалност, която взема участие в моя живот. Те бяха почти като малки същества, които се трудят всички заедно над създаването на моето физическо тяло, за да мога да съществувам и да премина опита на физическото съществуване. Имах усещането, че всичко, което правя, им влияе и има значение за тях. Накратко, опитвах се да отговоря на въпроса й и не можех. Прекалено много неща ставаха в тялото ми и аз кимнах с глава. Тя ми протегна ръка, и някаква част от секундата ние си държахме ръцете. Тя каза: „Иска ми се, вие да прекарате още известно време там, малко по късно ще разберете всичко.” Да слушаш гласа й, беше все едно да слушаш хиляди ангели, всяка клетка от моето тяло беше цялата във внимание. Това беше зашеметяващо. За съжаление, в същата секунда, когато тя изрече това, всичко свърши и аз се събудих в своя креват. В продължение на няколко месеца след това ме преследваше това видение, и аз се опитвах да се върна там не един път, но все безуспешно. Не се получаваше и да се доближа наблизо.

- Какво имаше в това видение, че то те е преследвало? – попита Нина.

- Надявах се, че мога да срещна този човек в реалния живот. Това беше глупост, но все пак това беше искрица надежда. И едната надежда за това ми помагаше да живея в течение на почти три години. Тези три години ми се сториха толкова дълги. Но, мисля, че такъв е бил плана. Явно, Вселената е решила, че щом не е могла да ме наплаши, че да живея в този свят, тогава може би изкушението ще сработи по-добре. И както виждате, то свърши работа за известно време.

- Може би си имал химически дисбаланс в организма? Някога мислил ли си за това? – попита Дени.

- О, да, този път също съм го минал и изпробвах няколко доктора, но работата е там, че е по-добре да страдам, отколкото да живея на лекарства до края на своя живот. При това по-голямата част от тях имат сериозни странични ефекти и аз се страхувах, че ако започна да приемам някакви лекарства, то после няма да мога да бъда щастлив без тях. Имах също така надеждата, че някога ще намеря отговора. При това лекарствата са само временно решение, те не решават проблема и не премахват причината, предизвикваща проблема. Смятах, че любовта и щастието не трябва да зависят от обстоятелствата или от опита, или от моето физическо тяло.

Почувствах напрежение от спомените за моето минало, протегнах се за цигарите, запалих и казах:

- Да направим малка почивка!

Нина и Дени се съгласиха.
Последната линия на отбраната

О, Боже, нима ние не сме упорити, О, да упорити, готови сме да се сражаваме против цялата Вселена, хиляди воини като отлети от стомана, петстотин тежки коне, и ти ще стоиш срещу тях със своя сламен кинжал. Аз бях воин цяла вечност и още един ден. Не зная всичко, но едно знам: В този ден ще се пролее кръв, и това ще бъде твоята кръв, приятелю мой, а също и моя, защото по закона на честа аз съм длъжен да остана. Затова те моля: „Помисли”. Подходящ ли е този ден, за да умреш?

- Според мен, след това минаха почти три години. Беше рано вечерта и аз излязох да вечерям в ресторанта, но не можех да ям. Бях напълно подтиснат и разстроен, в очите ми имаше сълзи. Седнах в колата и тръгнах. Бях толкова безчувствен и изтормозен, че просто тръгнах по пътя към планината. По някаква причина мисълта, че след час или два всичко ще свърши, ми носеше облекчение.

- В това е проблема при самоубийствата, хората си мислят, че това е изход, а напротив, само целият процес започва отначало, - изкоментира Нина.

- Съгласен съм, - казах аз. – Но когато си стигнал толкова далеко, всичко престава да има значение, остава само желанието да излезеш от тъмнината, поне за малко. Всичко бих дал поне седмица да съм щастлив. Така стояха нещата.

Нина кимна и ме погледна със съчувствие.

- Изглежда, по пътя си променил своето решение, иначе не би стоял тук днес, - каза Дени.

Не зная защо, но горната устна на Дени трепереше. На мен това ми се стори доста забавно.

- Съвсем не. В действителност ето какво се случи. Примерно на разстояние 30 минути пътуване от Калгари, имаше бензиностанция. В резервоара имаше достатъчно бензин, но по някаква причина, щом подминах бензиностанцията, колата ми кихна, подскочи и тръгна най-много с 5 мили в час. Това приличаше, като че ли някой много бързо включваше и изключваше запалването. Погледнах датчика на горивото – беше напълно достатъчно. При това колата беше нова. Реших да обърна и да се върна на бензиностанцията, мислейки си, че нещо се е случило с електронното запалване. Но щом започнах да приближавам към станцията, колата започна да работи превъзходно. Помислих, че няма смисъл да я ремонтирам. Ако тя свърши работа за това пътуване, то след това вече няма да има значение. И аз отново реших да тръгна към планината. Наложи ми се да мина повече от миля, докато намеря място къде да обърна. Бях в толкова лошо настроение, че не би ме спряло дори, ако трябваше сам да бутам колата. Обърнах и отново се насочих към планината. Но щом стигнах до бензиностанцията, колата започна отново да подскача и да киха. Опитвах се да превключвам скоростите, да включвам и изключвам фаровете и запалването, но нищо не помагаше. Колата продължаваше да киха, докато не стигна до място, където да мога да обърна. Колата пълзеше едвам-едвам и едва успях да завърша маневрата. Тя вървеше така лошо, че до бензиностанцията ми трябваха десет или петнадесет минути. Двигателят няколко пъти гасна, но аз отново го запалвах. След това щом стигнах до бензиностанцията, двигателят оживя отново и заработи превъзходно. Затова подминах бензиностанцията и се насочих към това място, където можеше да се обърне. То беше на миля разстояние. Колата все още работеше добре. Пресякох шосето и отново тръгнах в посока към планината. Непоносимата кола продължаваше да работи добре, докато не подминах бензиностанцията, след което всичко се повтори. Двигателят започна да кашля и ту се включваше, ту изключваше. Вече бях действително силно разстроен и реших да пътувам така, както е, но колкото повече се отдалечавах от бензиностанцията, толкова по-зле вървеше колата. В края на краищата не ми остана нищо друго, освен отново да обърна. И естествено, щом стигнах до бензиностанцията, колата отново тръгна нормално, цялата оживя и замърка като коте.

- А защо не спря на бензиностанцията и не помоли персонала да я прегледа? – попита Дени.

- Първо, вече беше девет или десет вечерта, и не ми се вярваше по това време да има механик. При това тя работеше прекрасно от другата страна на трасето, а по някаква причина знаех, че с колата всичко е наред. Този път не се канех да позволя на Вселената да ме спре просто така, - отговорих аз.

- Ама че си упорит, - каза Нина, клатейки глава.

- Възможно е, но аз бях бесен и се канех да покажа на Вселената, че ми е писнало вече.

- И какво, така се мота насам-натам, докато колата ти се разпадна на части? – попита Дени, като че ли знаеше отговора предварително.

- Нещо такова, но не съвсем, - казах аз. – Така се въртях в кръг до 9 или 10 сутринта.

Нина и Дени прихнаха да се смеят. На мен не ми оставаше нищо друго, освен да се присъединя към тях. Сега, поглеждайки назад, това ми се струва безумство. А и навярно, си е така.

- Не може да бъде, искаш да кажеш, че най-накрая си се предал, - каза Нина изтривайки внимателно сълзите от бузите си.

- Не, по принцип не се предадох, но бях толкова много изтощен, че реших да отида на бензиностанцията, да хапна нещо и да пия кафе. Смятах след това да продължа. При това трябваше да налея бензин. Добре, че там имаше денонощен ресторант. Накратко, влязох в бензиностанцията, помолих да напълнят резервоара догоре. Помня, че служителят ме погледна странно, но аз не обърнах на това особено внимание. Паркирах колата и влязох в ресторанта. Там беше много тихо, само няколко стари тираджии стояха на бара. Избрах си място на една от масите, разделени с невисоки прегради. Вероятно по това време съм бил почти в състояние на бълнуване. И вероятно съм изглеждал ужасно. На лицето ми - признаци на изтощение, очите ми зачервени, на страните ми следи от сълзи. Приближи се сервитьорката с каничка кафе, погледна ме и с комичен и загрижен тон ме попита, не съм ли аз този тип, който пътува през цялата нощ напред-назад.

Нина и Дени все още се смееха. Посягайки за цигара, аз се намръщих така сурово, колкото можех, но от това те се разсмяха още по-силно.

- Давайте, давайте, смейте се. Някога ролите ще се сменят, тогава ще видим какво смешно има тук, - казах аз.

- Как мислиш, каква е вероятността да се случи това? – попита Дени, поглеждайки Нина.

Нина размаха ръце във въздуха и отговори:

- Навярно, едно на милион.

Наложи ми се да почакам доста дълго, докато те се успокоят и аз можех да продължа.

- Накратко казано, казах на сервитьорката, че колата ми не иска да върви към планината, а върви само обратно към Калгари. Едва можех да говоря, устата ми беше пресъхнала и аз не чувствах устните си. Освен това бях прекалено уморен, за да се смущавам. Тя ме попита за къде съм се запътил. И аз искрено отговорих:

- Да се хвърля от планината!

Тя стоеше и ме гледаше, след това неочаквано се разсмя. Накрая, изглежда се успокои, наведе се към мен и каза: „Изглежда, не съобразявате бързо. Ще ви донеса закуска, защото ще сте с нас още дълго време”.

Тя ми наля още чаша кафе и отиде в кухнята. Очаквах да чуя смях от там, но нищо не чух. Разбрах, че на никого не е разказала. Тя не ме попита, защо съм решил да се хвърлям с колата от планината, но след няколко думи, след безплатното кафе и закуска, аз седнах в колата и се отправих за в къщи.

По това време Дени и Нина така силно се смееха, че това започна да ме дразни, извиних се и отидох в тоалетната. Не им се обидих, просто малко не бях на себе си. Сега тази бензиностанция не работи, там няма никой, само празно здание. Понякога още пътувам до там и се питам, колко ли такива като мен са се спирали там. Така че, все още съм тук и се радвам на това. Що се касае до обещанието, че в края на краищата всичко ще ми стане ясно, то се сбъдна. Но що се касае до съвета, да помисля добре още веднъж, то той ме подразни малко. А на вас, добрата и великодушна сервитьорка, БЛАГОДАРЯ!!!

- Да, моля, може да долеете, - отговорих аз.

- Ние не мислихме така да ти се надсмиваме, - каза Нина.

- Но съгласи се, че тази част от разказа, където толкова бавно съобразяваш всичко, е много смешна, - добави Дени.

- Вероятно сте прави, - казах аз и кимнах в знак на съгласие.

- И с това всичко свършва? – попита Нина.

- Не, ние даже не сме се доближили до основното. Най-интересното едва сега започва и от този момент всичко става действително ненормално.

Дени отново седна на столчето и каза:

- Е, какво пък, нощта едва сега започва, и ако ти си готов да разказваш, ние сме готови да слушаме.

За кратко време устната на Дени отново затрепери. Наведох се към Нина и усмихвайки се попитах:

- Защо от време на време на Дени му трепери устната?

- Това се случва, когато нещо премълчава. Няма да излезе от него добър играч на покер, - смеейки се отговори Нина.

За момент се замислих, какво може да крие Дени. Възможно е играта да се кани да направи рязък завой. Някак си всичко ми се струваше много подозрително. Винаги ми харесваше да държа очите и ушите си отворени, за да не пропусна нещо необичайно. Това бе явно един такъв случай.

Погледнах часовника си, но той все още не работеше. Виждаха се капчици вода зад стъклото. Канех се да попитам колко е часа, но реших да пропусна тази мисъл – в края на краища нямаше за къде да бързам. Нина и Дени търпеливо чакаха продължението на разказа.

- Така-а-а, – казах, припомняйки си докъде бях спрял, - в течение, примерно, на две години се местих от дом в дом, и отначало всичко беше добре, но сърцето ми беше недоволно. Все още бях нещастен и прекарах по-голямата част от последните шест месеца опитвайки се да постигна щастието или нещо повече от щастието. Мислете за това както искате, но на мен ми е все едно. Знам, че сте чували това вече няколко пъти, - казах аз, поглеждайки Нина и Дени. – Но именно така беше в действителност. Престанах да сменям квартирите и прекарвах цялото си време, опитвайки се да намеря решение на своя вечен проблем. Но парите ми свършваха, и в края на краищата се предадох временно и реших да се хвана на работа. Доста бързо намерих добре заплатена работа. След няколко дни също намерих, за добри пари, хубава квартира, в която се преместих. Реших, че мога да живея така, както живеят всички останали – да работя, да си плащам сметките, и да скътам нещо за стари години. Синът ми живееше с мен, затова си мислех, че трябва да служа за пример. Мисълта, че трябва така просто да премина през живота, очаквайки края, ме подтискаше ужасно, но не виждах друг изход. Около пет месеца след постъпването ми на работа, отидох една сутрин там и ми съобщиха, че съм уволнен. Казаха ми, че бизнесът се развивал бавно и трябвало да съкратят разходите. Но истинската причина беше, че виждаха, че аз съм нещастен. Не можех повече да го крия, не ми стигаше енергията за това, да държа на лицето си постоянна усмивка. Сигурен съм, че са стигнали до заключението, че не ми е харесвала работата там.

Спрях за минута, за да запаля и продължих:

- Това беше за мен голям шок. Не бях разстроен истински и в същото време не знаех какво да правя по-нататък. Седях просто в къщи цяла седмица и единствената ми работа беше да извеждам всеки ден кучето на разходка. Имах някакви пари, но не много, а ежемесечният наем за квартирата, беше доста висок. Къщата не беше голяма, но се намираше в добър район. Икономиката беше в застой и затова добре платена работа бе трудно да се намери. Дори и веднага да можех да си намеря посредствена работа, знаех, че не мога да си позволя този дом. Помня, как седях в парка и гледах, как моето куче Руди бягаше, играейки с другите кучета, и нещо щракна в мен. Неизвестно защо реших, че си струва да направя още един опит в търсенето на щастието. Помислих си, че е възможно във всичките книги, които бях прочел в миналото, да съм пропуснал нещо или да не съм изпълнил правилно инструкциите. Щом само се върнахме с Руди от разходката в парка, скочих в колата и се насочих към библиотеката. По пътя една част от мен казваше, че това е просто губене на време, но все пак, другата моя част се събуди за живот с голям ентусиазъм. Също така разбирах, че винаги, когато съм се хвърлял в търсенето на вътрешното щастие, аз съм бил щастлив. След известно време, когато не успявах да постигна нищо повече, а само временно щастие, тогава действително изпадах в депресия. Сега имах твърдото убеждение, че този път ще се получи. Мислех, че само трябва да намеря това нещо, което е възможно да съм пропуснал. И тогава всичко ще бъде наред.

- О Боже, колко ще продължава всичко това? – прекъсвайки ме, попита Дени.

- Край, - отговорих аз. – С това всичко започна да се променя.

- Слава Богу, защото започнах да изпадам в депресия. А доближаваме ли се до тази част, където става въпрос за лотарията? – попита Дени.

- Почти стигнахме до това, - казах аз и продължих. – Накратко, взех цяла камара книги за всичко, за което ми дойде наум: за медитацията, духовни книги, за визуализацията, за управлението на ума, за позитивното мислене, за любовта и т.н., а също няколко книги по радиестезия, които по принцип не ми бяха нужни. Но аз ги забелязах и реших да ги взема със себе си. Накратко, прекарах няколко седмици, правейки бележки и изпълнявайки всякакви инструкции, колкото се може по-добре. В действителност, започвах да чета щом се събудех и спирах, за да отида да спя. Почивки правех само за да хапна или да изведа Руди в парка и да практикувам всичко, което се предлагаше в различните книги.

- А постигна ли някакви резултати? – попита Нина.

- Никакви, - отговорих аз, - с изключение на този факт, че докато правех тези усилия, се чувствах по-добре, във всеки случай, по-добре отколкото обикновено. Изобщо, аз не очаквах някакви резултати. Просто, в мен гореше желанието да направя още един опит. Самият факт, че предприех опита, ми даваше надежда и в някакъв смисъл това ме успокояваше. Има разлика между това, да се надяваш да постигнеш нещо и това, да чакаш, да се случи нещо. Но ние ще поговорим за това по-късно.

И така, изведнъж всичко започна да се променя. Вече започнах да нервнича и си помислих, че е време да направя почивка. Реших да позвъня на един приятел и да проверя дали си е в къщи. Както винаги си беше в къщи. Взех бира и се отправих при него. По това време, моят приятел не беше в по-добро финансово положение от мен. Той не работеше и нямаше кой знае колко пари. По-голямата част от време си той прекарваше гледайки спортни предавания и играейки на спортната лотария, което не му се отдаваше много добре. Видях няколко фиша, от които не беше спечелил и със сарказъм предположих, че със същия успех за избора на отбора, който ще спечели, може да използва играта „дартс”. Той се засмя и каза, че е възможно и да съм прав.

Винаги съм се отнасял към хазартните игри като към хвърляне парите на вятъра, с надеждата, че той ще довее назад, два пъти повече. Шансовете да се случи това са малки. В миналото играех на тъпия покер, но повече за свое развлечение. Може да проиграеш или да спечелиш максимум пет-десет долара. Преглеждайки фишовете на моя приятел, на мен ми дойде на ум идея. Току що бях прочел няколко книги по радиестезия и бях гледал програма по телевизията. Там човек търсеше минерали с помощта на пръчки, и през този ден той работеше за собственик на мина, да му помогне да намери залежи от минерали в стара изоставена мина. Както се оказа, те постигнаха доста големи успехи. Този човек, използвайки принципите на радиестезията, използвайки обикновена връвчица с нещо тежко накрая, като отвес. Изглежда, той смяташе, че въртенето наляво е „да”, а надясно „не”. Помислих си, че връвчицата е само един от способите, с който подсъзнанието може да общува с моето съзнание. Погледнах моя приятел и казах, че човек може да използва своето подсъзнание, за да види бъдещето и да разбере кой от двата отбора ще спечели. Моят приятел каза, че нещо не ми е наред, и че бъдещето не може да се предсказва. Аз не се съгласих, защото подсъзнанието може да прави огромни изчисления, за които съвременните компютри могат само да си мечтаят. Тук той почна да ми изброява различни причини, защо това не се получава и няма начин да се получи. Изглежда, той беше още по-тъпоглав от мен. Но колкото повече мислех за това, толкова повече ми харесваше идеята.

Когато същата вечер се прибрах, вече бях обмислил напълно всичко. Разбирате ли, реших, че единственото, което трябва да направя е да намеря такова състояние на ума, при което съзнанието и подсъзнанието се срещат и работят заедно, като едно, а не съществуват разделено. Това изглежда много просто и това действително е просто, макар и да загубих известно време, за да го постигна. Всичко действително се оказа много просто. Освен този факт, че получих много повече, отколкото се надявах.

- Защо подсъзнанието има такова значение? – попита Дени.

- Изглежда подсъзнанието има достъп до огромен обем информация. Също, всички подсъзнания, според мен са обединени в голяма мрежа, но най-важното, както ми се струва, е това, че нашето подсъзнание също е съединено с нашата Душа – това голямото, което сме в действителност ние. Изобщо, не искам да се отдалечавам много от темата, така че давайте засега да се придържаме към историята, - отговорих аз.

Дени се съгласи и аз продължих:

- Загубих доста време за разработването на детайлите и на целия план. При това отново отидох в библиотеката и взех още няколко книги. Занимавах се с това, примерно, седмица или две, изпробвайки различни неща. Изобщо взех цялата информация, която можах да намеря и я смесих и взех от тук и от там. Изводът, до който стигнах, беше в това, че трябваше да се намирам в много дълбока медитация и моят мозък трябваше да се намира в състояние на транс. Изглежда между съзнанието и подсъзнанието има тънка завеса, която се опитвах да премина. Най-големият проблем беше да намеря на какво да се концентрирам. Отначало опитвах да се концентрирам върху резултатите от играта, но това ме вкарваше в състояние подобно на сън и резултатите, които виждах в ума си, бяха неправилни. След това се опитвах да се концентрирам върху своето подсъзнание. Стигнах до извода, че трябва да се съединя с всичко, което съм. И вместо да казвам Всичко, Което Аз Съм или Висшия Аз, реших да го наричам с думата Душа. Бях сигурен, че свързването с тази голяма част от себе си е възловият момент и това сработи. Толкова добре сработи, че за шест седмици спечелих повече от 130 пъти.

- За каква сума става въпрос? – прекъсна ме Дени.

Отпих от сока и погледнах Дени. Без особен труд се виждаше доларовия знак в очите му.

- Общата сума беше малко по-малка от 2000 долара, най-вече заради малките ставки, които правех. Нямах намерение да хвърля на вятъра последните си пари. Също реших, че е по-добре да остана незабелязан. Ако това работи, можеше да не бързам. Плюс това тогава парите ми се струваха второстепенен фактор, чувствах, че направих това, което според другите, беше невъзможно да се направи. Буквално чувствах, че се нося над земята от радост.

- А какво стана с щастието? – попита Нина.

- Изглежда мина на втори план за известно време, - отговорих аз. – При това, много е по-просто да бъдеш нещастен, ако се намираш на топло място под палма и наблюдаваш прииждащите вълни. И макар и да не бях все още там, но това ставаше възможно. Изобщо, оглеждайки се назад, мисля, че бях щастлив. Прекарах в това занимание много часове, но в същото време това много ми харесваше. Дори сега пилея за това безкрайно много часове, откривайки, какво още мога да направя с помощта на своя ум. Навярно може да се каже, че бях намерил своето призвание. И макар това все още да ми харесва, и аз да се чувствам щастлив от това, но не от там идва моето щастие и не в това беше причината на моето нещастие. Но ние скоро ще достигнем и до това.

Дени вметна:

- Е, ако някой е в депресия, то съвсем не е лошо при това да е обкръжен с комфорт.

Погледнах Нина и Дени и казах:

- Нещо очевидно ставаше. Щастието започна да се събужда вътре в мен. И това имаше отношение към това, как използвам ума си. Но в същото време, единственото, което забелязах, беше това, че аз намерих покой.

- Изглежда, че точно така е било, - каза Нина. – За щастието е нужен вътрешен покой!

- Съгласен съм, - казах аз – освен това бях зает, беше ми интересно и по това време нямах грижа за нищо. При това…

- Това не е важно! –прекъсна ме Дени. - Дай ми точни инструкции как да постигна това. Видях, че в ръката на Дени вече имаше писалка и пред него лежеше отворен бележник. Очите му бяха с размерите на малки чинийки и устната му трепереше още по-силно от по-рано.

- Предполагам, че ще е най-добре, ако разкажа цялата история, - казах в отговор аз.

- Аз предпочитам да изслушам всичко до края, - добави Нина.

- Бих искал да получа инструкциите сега, иначе най-вероятно ще забравиш за това, - настояваше Дени.

- Възможно е и да забравя, - отговорих със смях, - но ти със сигурност няма да забравиш да ми напомниш.

Нина сви рамене и каза:

- Твой избор.

Това ми се стори много странно. Не разбирах, дали Дени играе игричка или говори сериозно. Разбирате ли, има два вида играчи. Едните играят с Вселената, а вторите просто участват в играта. Главната разлика беше в това, че играещият с Вселената се намира много близо до крупието и най-общо знае за направлението, в което трябва да се развива играта и работи за това направление. При това, такива играчи знаят, кой какви карти има. Останалите, един, от които съм аз, просто участват в играта. Бях сигурен, че Нина и Дени играеха играта заедно с Вселената, но сега изглеждаше, че само Нина беше такъв играч. Така че Дени участваше в играта по същия начин както и аз. Понякога ми се струваше, че Вселената твори играта по време на нейното развитие, поне аз оставам с такова впечатление. Вече не за първи път ми се случваше да премина през вътрешна борба, двоумейки се, да включа ли инструкциите в книгата и изобщо, струва ли си да разказвам на някого за това. Изглежда отново се оказах на кръстопът. Нещо не беше в ред, щом Вселената остави на мен такова важно решение. Но оставила ли го е? Реших да дам на Дени инструкциите, но като начало, помислих, че си струва да му прочета малка лекция. Да си призная, правех това повече за защита на своя задник.

- О’кей, Дени, ще ти дам инструкциите, но искам да знаеш, че това може да бъде използвано за разни цели и ако решиш да го използваш за хазартни игри, то поемаш на плещите си отговорност за всичко, което може да се случи. Ако ти, все пак се каниш да похарчиш два долара за лотариен билет, това е добре, най-малкото можеш да се постараеш да повишиш максимално своят шанс. Но ако се каниш да хвърлиш за това парите, приготвени за закупуването на продукти, мога веднага да ти кажа, че ще загубиш и ще ти обясня защо…

Дени ме прекъсна:

- С всичко съм съгласен, без въпроси, - каза той като дете, получило нова играчка.

Отпих от портокаловия сок и си помислих, че сигурно съм чувал тези думи и по-рано.
Сънища

Сънища, о сладки сънища. Казват, ако може да се въобрази нещо, значи то може да бъде постигнато. Виждам го това сега, толкова ясно… Въпросът е в друго: ще го помня ли това, когато се събудя?