Книга първа принцът, вещицата и последната златна ябълка

ГЛАВА 14

- Най-после съм свободна! – каза тя и впери изучаващ поглед в Атина. – Ти ли откъсна последната златна ябълка?

Атина мълчеше, обзета от поредното си вцепенение. Единственото, което направи, бе бързо да скрие златната ябълка зад себе си. Жената пристъпи крачка напред и обви с ръце лицето на Атина, а в очите ѝ се четеше силно объркване.

- Какво си ти? – попита я тя.

Атина се дръпна рязко назад и отговори:

- Вещица! Аз съм вещица!

След това хукна нагоре по стълбите. Каквото и да се бе случило току-що, която и да беше тази жена, Атина не се интересуваше особено, тя имаше ясен план, от който не можеше да се откаже и да протака и със секунда.

- Не, не си! – извика след нея непознатата, докато тя избутваше напред двойната врата.

- Савина, какво ти е? Какво се случи? – запитаха я те.

- Някой току-що откъсна последната златна ябълка – разкри им тя.

- Какво? – ахнаха всички.

- Булото е разкъсано напълно. Златното момиче е освободено! – обяви Савина. – Тя е вече тук! Тя е отново сред нас!

Самодивите се разпищяха ужасени, много от тях хукнаха да бягат през процепа на бариерата между световете, връщайки се обратно в Златните поля.

- Глупачки! – извика след тях Савина. – Тя може да ви открие, където и да се скриете. Нищо не ще ни опази от гнева ѝ. Единственото, което я държеше извън този свят го няма вече. Няма го.

В настъпилия хаос до Савина останаха само двадесет от най-приближените ѝ самодиви, начело с Невена.

- Савина, какво ще правим сега? – попита я предводителката.

- Трябва да ми помогнете да се върна в двореца час по-скоро. Ще се опитам максимално до огранича щетите от завръщането ѝ.

Земята се разтресе. Бариерата между световете се пропука навсякъде и от нея започнаха да се отчупват огромни късове, които политаха надолу към земята.

- Проклета да си Атина! Ти унищожи света ми! – изкрещя с цяло гърло Савина.

Изведнъж съзря Калоян, който се появи от другия край на коридора. Беше облечен в онзи ямурлук и пристъпваше тежко напред. Тя забави крачка и се спря по средата на пътя си.

- Хей, защо не спиш по това време на нощта? – извика смаяно той, когато я зърна.

Атина хукна към него.

- Наистина ли си ти?

- Разбира се, че съм аз! – засмя се той, прегърна я развълнуван и целуна нежно.

- Какво правиш тук?

- Реших да си дойда за Коледа! Исках да те изненадам.

- Е, изненада ме. Невероятно при това.

- Много си задъхана – отбеляза Калоян.

- От вълнение. Видях те от прозореца на спалнята си и не можех да повярвам, че мъжът в снега наистина си ти – излъга Атина.

- Ами, аз съм. Ето ме.

- Ела в стаята ми. Подготвила съм ти една изненада.

Атина го хвана за ръката и поведе напред към спалнята си, докато в другата си ръка стискаше силно златната ябълка, която умело бе прикрила с широкия ръкав на роклята си. Калоян така и не я забеляза.

След минута откри това, което търсеше. Скрит в дъното, между две рокли, висеше сватбеният воал на Савина. Златното момиче го стисна в ръцете си и тържествено го издърпа навън. И точно тогава от лявата страна на лицето ѝ проблесна гладкото острие на меч. Тя се обърна бавно, стискайки воала в ръце и видя, че зад нея бе застанал цар Велизар, гледайки я свирепо, а в изпънатата му напред ръка, държеше своя меч, с който бе готов да посече неочакваната натрапница без грам колебание.

- Двамата с теб не сме се срещали досега, затова позволи ми да ти се представя – заговори спокойно Златното момиче с широка усмивка на лице.

- Не е необходимо. Отлично знам коя си! – прекъсна я цар Велизар.

- О, значи Савина ти е говорила за мен? Каква изненада.

- Пусни незабавно воала на жена ми! – заповяда твърдо Велизар.

- Всъщност, може би не знаеш, но това не е сватбен воал, а самодивско було – разкри Златното момиче. – Любимата ти жена е…

- Наясно съм. Сега го остави.

- О, Савина ти е казала малката си тайна. Колко нетипично за нея.

- Между мен и жена ми няма тайни.

- Сигурен ли си?

- Сигурен съм, че нямаш работа тук, Златно момиче! Този свят принадлежи на мен и на Савина.

- Виждам, че си същият като Савина. Явно не случайно точно теб си е избрала за съпруг. Е, царю, изглежда имаме голям проблем. Щом знаеш коя съм, значи си наясно и защо съм тук. Но не ти ме интересуваш. Важното за мен е да накажа Савина и сестрите ѝ, затова ти предлагам да се оттеглиш и няма да пострадаш.

- Никога няма да ти позволя да навредиш на жена ми.

- И какво ще сториш, за да ме спреш? Та ти си просто един обикновен човек, станал цар по волята на една самодива. Дори не си роден в този свят. Магията за теб е чужда.

- Ще сторя каквото е необходимо, за да те спра! – извика цар Велизар, стисна меча с две ръце и замахна с всички сили към Златното момиче. Беше убеден, че трябва да убие тази злосторница без капка милост.

Златното момиче вдигна воала на Савина към себе си, за да се предпази. Острието се удари в булото без да успее да го пробие, нито пък да нарани жената, стояща зад него. Златното момиче се извъртя и приклекна, като стисна цар Велизар за крака.

- Омагьосвам те в златна статуя да се превърнеш и в този свят никога да не се завърнеш!

И в същия момент Велизар изпита силна скованост в цялото си тяло. Видя как магията на Златното момиче го застигна и започна да го поглъща. Първо бяха краката му, които се превърнаха в два тежки и неподвижни къса злато. След това проклятието запълзя нагоре и го направи златен до кръста. Той изпусна меча си, който падна с дрънчене на пода. Царят се замята отчаяно наляво-надясно с остатъка на все още живата част от тялото си, но напълно безполезно. Златото продължаваше да пълзи нагоре към него, обхващайки го целия. След няколко секунди то покри плътно гърдите, ръцете и главата му. Лицето остана последно. Миг преди да се прости и с него, цар Велизар нададе отчаян и безпомощен вик. Гласът му замлъкна внезапно, а златното му лице остана замръзнало в гримаса на смесица от ужас, ярост и злоба.

- Дано Савина те хареса и като златна статуя, царю! – изсмя се победоносно Златното момиче и се завъртя около него, развявайки булото на Савина над главата му.

После разпъна широко вълшебния воал на царицата и го разкъса на две, след това продължи да го къса, докато не го направи на ситни парчета. А парчетата разпиля по пода около златната статуя на Велизар.

- Оказа се по-лесно от очакваното – разсмя се доволно Златното момиче. Беше лишила Савина от съпруг и сили почти едновременно.

- Атина, още колко трябва да чакам? – попита я той с усмивка на лице.

- Още съвсем малко – каза тя и в този момент разряза на две половини златната ябълка.

Атина знаеше, че според легендата, разказвана от мнозина, който отхапеше от вълшебния плод, каквото и да си пожелаеше, то винаги се сбъдваше. Но никъде не беше казано, че златната ябълка изпълнява желанието само на един човек, а не на всеки, който вкуси от нея. Затова тя бе убедена, че планът ѝ трябва да сработи. Тя потопи парчето от ябълката в мед, след това го поднесе към устата на Калоян и му каза:

- Приготвих този плод специално за теб. И тъй като вече сме Коледа, а на Коледа се случват чудеса, искам, докато го хапваш да си пожелаеш нещо хубаво. Например да се освободиш завинаги от проклятието, което тегне над теб.

Атина напъха парчето в устата на Калоян. Той започна да го сдъвква, а по лицето му заигра палава усмивка.

- Пожела ли си го? – попита го напрегнато Атина.

- А-хъм – отговори той с все още пълна уста.

Атина налапа друго парче от ябълката и си пожела с Калоян да отидат при двата легендарни овена, за които се твърдеше, че могат да пътуват между световете. От книгата за Златното момиче, с която се бе сдобила от градската книжарница, тя бе научила за тези животни. Те бяха служили вярно на първия цар, който често ги бе използвал, за да отскача до различни светове, откъдето бе донасял необикновени дарове за жена си. Според написаното в историята, белият отвеждаше в горните земи, а черният в долните.

Атина не знаеше светът, който често виждаше в сънищата си, в коя половина на всемира се намира, но вече бе твърдо убедена, че той бе реален. Магическите животни, ако наистина съществуваха, трябваше да им помогнат с Калоян да достигнат до него. В този свят нито за нея, нито за Калоян вече имаше някакво бъдеще. За да го спаси от самодивите, тя бе длъжна да го отведе на място, на което те не съществуват. Ако нещата сега не проработеха, всичко за двамата щеше да бъде изгубено.

Стаята и всичко заобикалящо ги се завъртя стремглаво и след миг тя и Калоян се намираха в голяма празна зала, част от друго широко и тъмно подземие. Високо окачени на стената срещу тях висяха главите на двата овена. Атина изтръпна от ужас. Двете магически животни бяха мъртви. Бе прахосала напразно желанието си. Тя падна отчаяна на колене и започна да си шепне:

- Не, не, не. Това не може да е истина.

Калоян дръпна превръзката от очите си и изпадна в пълно недоумение, когато видя мястото, на което се бяха озовали.

- Атина, какво става тук? Къде сме?

Тя се изправи на крака и със сълзи в очите си отговори:

- Трябва да поговорим. Трябва да ти разкрия нещо за себе си.

И тя му разказа истината, която досега бе крила от всички. Обясни му коя бе тя, откъде идваше и защо бе изпратена в царството на хората. След това му сподели и откритието, което тази нощ бе направила за майка му и обета, който Савина бе дала на самодивите.

Калоян дълго я гледа стъписан. Накрая проговори със скован глас:

- Значи ти си вещица? Лъгала си ме през цялото време! Всичко, което ми наговори са били купища глупости. Брат ми беше прав да се съмнява в теб. И мисията ти е била да откъснеш златната ни ябълка? И си го направила тази нощ? Това, което сложи в устата ми е било парче от нея? От началото до края си ме правила на глупак!

- Калояне, разбери ме, направих го, за да те опазя. Направих го, защото исках да те спася от похищението, което самодивите ти готвеха.

- Пълна лъжа! Изобщо не ти вярвам! Майка ми не е самодива! Отново си измисляш и се опитваш да ме заблудиш! Искаш да оправдаеш предателството си. – Калоян извади меча си и тръгна бавно към Атина.

- Моля те, успокой се! В момента не мислиш трезво – призова го Атина, докато уплашено отстъпваше назад.

- Мисля отлично. За първи път, откакто те срещнах, виждам истината. Ти навярно си ме омагьосала, за да бъда толкова заслепен досега. Имало е толкова знаци, които съм пропускал от прекомерно доверие. Долна лъжкиня! Мръсна вещица! Играта ти свършва тук! – Калоян замахна с меча си право към скованото от страх лице Атина.

Тя се опря в стената и изпищя ужасена, докато острието се спускаше към нея. В този момент мечът в ръцете на Калоян се превърна в бодлива златна роза, която се удари нежно в Атина и раздра лицето ѝ с острите си бодли. Калоян се отдръпна и погледна смаян розата, която държеше. Преди да успее да каже каквото и да било, около него се завъртя облак от блестящ златен прашец и той се строполи на земята в несвяст.

На няколко крачки зад него стоеше същата жена, която Атина вече бе видяла в предишното подземие, след като откъсна златната ябълка.

- Не мога да повярвам. Ти ми обеща, че никога и за нищо на света няма да ме нараниш. А какво се опита да сториш сега? – промълви Атина, гледайки разочаровано в падналия Калоян и от очите ѝ бавно се стекоха две сълзи.

- Принцовете отдавна не са това, което очакваме да бъдат – каза жената със златната кожа и допълни доволно: – Изглежда се появих точно навреме, за да предотвратя една трагедия.

- Коя си ти? – попита я Атина.

- Не е ли очевидно? Аз съм Златното момиче – засмя се тя.

- Какво искаш от мен?

- Работата не е какво искам аз, а какво искаш ти. Пожела си нещо тази нощ, но си го пожела по напълно погрешен начин. Ябълката те доведе тук, само че се оказа напразно. Тези допотопни овни не са в състояние да те заведат никъде, още повече пък на мястото, на което желаеш да отидеш.

- Вече го разбрах.

- Е, искаш ли все още да получиш това, което си пожела?

- М-да… Ти можеш ли да ми го дадеш?

- Мога, без съмнение. Въпросът е – сама ли ще пътуваш или ще вземеш и любимия ти със себе си?

- Разбира се, че и Калоян ще дойде с мен.

- Само преди минута той се опита да те посече с меча си. Мисля, че нещата между вас приключиха тази нощ.

- Той го направи само защото беше в шок. Когато осмисли нещата, ще се осъзнае и успокои. Няма да го оставя на самодивите – категорична бе Атина.

- Погледни лицето си – настоя Златното момиче.

Атина избърса кръвта, която бе избила по него, след като бодлите на розата я раздраха.

- На лицето ми нямаше да му има нищо, ако беше превърнала меча му в друго цвете, а не в бодлива роза – оспори гневно Атина.

- А, значи аз съм виновната, а не мъжът, който се опита да те убие. Превърнах меча му в роза, защото исках да усетиш болката, която сляпата ти обич в него ти причинява, макар и минимална.

- Е, аз пък съм добре. И няма да се откажа от него, само защото той беше объркан и ядосан, и с право, задето го бях лъгала. Но съм сигурна, че щом се успокои ще ми прости.

- Оправдаваш действията му по доста нелеп начин. Осъзнай се, този мъж съвсем не е идеалът, който виждаш в него. Той е убиец, закрилян от семейството си.

- Не ме интересува какъв е. Важното е, че аз го обичам и съм длъжна да го спася. Дадох му обещание, което няма да наруша.

- Щом това желаеш, няма да споря с теб.

Около тях се завъртя силен вихър, изпълнен с проблясващ златен прашец и в същия миг тримата се озоваха обратно в спалнята на Атина. Калоян лежеше непробудно на леглото ѝ.

- Мислех, че ще ме отведеш в света, в който си пожелах! – каза Атина, като се вгледа неразбиращо в Златното момиче.

- Всичко с времето си – заяви тя. – Имаме още малко работа тук преди да потеглим.

Неочакван вятър разтвори широко средния прозорец и в стаята влетя ястребът на Калоян. Той се завъртя в кръг около полилея на тавана, след което светкавично започна да приема формата на различни птици. Измежду всичките му трансформации Атина успя да разпознае тази на грациозен бял гълъб, както и на пъстър петел, който изкукурига високо. В продължение на месеци Атина бе чувала същото това кукуригане и то многократно я бе будило от съня ѝ. След това ястребът прие облика на смайващо красива птица с дълги пера, блестящи в синьо, зелено и жълто. Това беше истинският вид на мистериозната птица Всичко. Създанието се спусна надолу и кацна върху лявото рамо на Златното момиче, като изчурулика весело.

- Тъгуваше ли силно за мен, докато ме нямаше? – Златното момиче заговори към птицата и я погали нежно по главата. – Неуморно късаше една след друга златните ябълки, за да разкъсаш булото, което коварната царица Савина бе поставила над мен и ме държеше затворена под земята. Но тя скри последната златна ябълка от теб и ти не успя да завършиш мисията си. Навярно си бил много тъжен, че не можеш да ме спасиш. Но вече не тъгувай. Последната златна ябълка е откъсната и твоята златна кака е отново свободна и възнамерява да даде добър урок на подлата Савина. Урок, който никой досега не ѝ е давал. Урок, който тя не ще забрави никога.

Златното момиче погледна в Атина и я попита:

- Някъде в двореца трябва да има едно глинено прасе с много големи и грозни очи. Знаеш ли къде се намира?

Атина си спомни за играчката в стаята на принц Светозар и се смути.

- За какво ти е това прасе?

- Виждала ли си го?

- Може и да съм го виждала, но не разбирам защо ти трябва.

- Необходимо ми е. Ако искаш час по-скоро да се махнеш от този свят заедно с любимия ти, заведи ме при прасето. Няма да тръгнем оттук без него.

- Д-д-добре.

Колкото и странно и откачено да ѝ изглеждаше това, Атина поведе Златното момиче към спалнята на принца. Двете нахълтаха в стаята му. Светозар се разбуди и подскочи стреснат в леглото си.

Златното момиче застана пред рафта с играчките му и след като откри прасето го грабна с думите:

- Ето те и теб.

- Атина, какво става тук? – извика Светозар.

Атина го погледна объркано, чудейки се какво да отговори. Без да губи време Златното момиче хвана Атина за ръката и бързо я поведе навън. Светозар скочи от леглото и хукна след тях в коридора.

- Атина! Атина! Чакай! – викаше Светозар, докато тичаше подир двете. – Какво става? Обясни ми! Коя е тази жена с теб? Защо ми откраднахте прасето?
***
Савина и останалите самодиви пристигнаха в двореца носени от змея (преобразения принц Маламир), когото царицата бе призовала да им помогне. Щом змеят се приземи и самодивите стъпиха отново на земята, Савина незабавно хукна към вътрешността на замъка. Стражите пред портите и тези, които патрулираха по коридорите, до един бяха вкаменени. Савина се досети, че състоянието им бе дело на Златното момиче. Тя ги беше омагьосала. Предусещайки, че това не бе всичко, царицата пое към покоите си, обзета от нарастваща паника. Разтвори широко високите двойни врати и светлината от свещта, догаряща в свещника оставен на пода, ѝ разкри, че най-големите ѝ страхове се бяха сбъднали. Самодивското ѝ було беше разкъсано на парчета, разхвърляни по пода. Но най-големият ѝ ужас се оказа не това, а златната статуя, която стоеше в средата на стаята.

Тя разпозна съпруга си. Пристъпи бавно към него, вгледа се в изражението на замръзналото му разкривено лице, след това се свлече в краката му, като запищя от ярост колкото ѝ глас държи. Савина крещеше така, както не бе крещяла никога преди. Пронизителните ѝ викове прокънтяха страховито в притихналия дворец и достигнаха до всяко кътче от него.

- Точно така, царице прекрасна! Пищи, пищи, великолепна моя, защото след тази нощ не ти остава нищо друго освен писъците – разсмя се той.

Внезапно пред вратата на стаята се разнесоха бурни гласове, Зоран захвърли закачалката и се огледа уплашен, търсейки някакво укритие. След като не успя да намери такова, той изтича до леглото на Атина и се пъхна под завивките до принц Калоян.
Само след секунда вратата се отвори и в стаята влязоха Златното момиче и Атина, следвани от принц Светозар и птицата Всичко.

- Що за смразяващ кръвта крясък беше това? – попита Светозар, докато разтриваше заглъхналите си уши.

- Писък от самодива – обясни Златното момиче.

- Беше ужасяващ – отбеляза Атина.

- Но откъде изобщо ще има самодива тук?

- О, има и при това, доколкото усещам съвсем не е една.

Златното момиче напъха глиненото прасе в ръцете на Светозар и му заповяда:

- Сядай на леглото и пази това прасе като живота си.

Макар да беше силно объркан от всичко случващо се, той се подчини. От ръцете на Златното момиче се понесе жълта вълшебна мъгла, с която тя обви плътно вратата на стаята.

- Това ще ги задържи отвън за кратко, но не разполагаме с твърде много време.

Нощта бе изминала и навън вече се разсъмваше. В просветляващото се небе Атина видя ситни черни точици, които се приближаваха със завидна бързина към двореца. Това бяха вещиците на своите метли. След като бариерата между световете беше разрушена вече нищо не ги задържаше във вечно-дъждовната гора.

Долу в градината змеят размаха мощно криле и полетя към тях. Чудовището избълва огън, който сякаш изпълни целия небосвод и погълна вещиците. Чуха се множество писъци от безпомощно изгарящи вещици. Първата вълна от тях беше безмилостно изпепелена от огъня на Маламир.

По вратата се заблъска свирепо.

- Самодивите са тук – обяви Златното момиче. – Време е да потегляме. Всеки да се хване за една колона от леглото и да се държи здраво, докато се носим по течението. Ти с прасето внимавай да не го счупиш.

Светозар притисна играчката към себе си и се хвана за горната колона на леглото. Срещу него Атина прегърна силно спящия му брат и улови съседната колона. Оставайки напълно изправено Златното момиче стъпи върху таблата и се хвана за една от долните колони. Птицата Всичко полетя над леглото, завъртя се три пъти около него, след това кацна обратно на рамото на Златното момиче.

- Стой далеч от децата ми! – отвън се чу силният глас на Савина.

- Потегляме! – извика Златното момиче в отговор.

Стаята се завъртя, подът се разтвори и леглото пропадна в нещо като вода. Всички се понесоха надолу сред водовъртеж от светлини. Променяха посоката си многократно – движеха се ту нагоре, ту надолу, наляво, а след това внезапно надясно и обратното. Преобръщаха се няколко пъти. Накрая изхвърчаха от извиващия се тунел, като попаднаха на открито, сред широко равно поле с висока трева. Леглото се приземи с подскоци. Краката му се счупиха, таблите разхвърчаха, колоните изпопадаха и от него остана само големият му мек дюшек, в който всички се бяха вкопчили.

- Пристигнахме! – оповести тържествено Златното момиче.

Атина и Светозар се огледаха смаяно. На незнайното място, на което се бяха озовали, все още бе тъмна нощ. Над тях хиляди звезди блещукаха в небето. От едната страна на полето се виждаше обширно гладко море, а от другата гъста непристъпна гора. Нямаше сняг, но беше доста студено.

- Къде сме? – попита Атина.

- В света, в който си пожела – отговори Златното момиче.

- Но той по нищо не се различава от нашия.

- О, много по-различен е.

- Атина, ще ми обясниш ли най-сетне какво става тук? – настоя Светозар.

- Вие двамата ще можете да си говорите надълго и нашироко по-късно. Сега ни чака друга работа. – Златното момиче грабна прасето от ръцете на Светозар и го огледа от всички страни. – Чудесно, непокътнато е.

- Защо си така обсебена от играчката ми, прабабо? – попита я Светозар, след като вече се беше досетил коя беше тази жена.

- Не съм ти прабаба! – настръхна Златното момиче.

- Но ти си Златното момиче, нали?

- Да, аз съм, но не съм твоя прабаба. Цялата история, която Савина разпространява за мен е лъжа.

- Знаех си, че написаното в онази книга няма как да е истина – изрече доволно Атина.

- О, радваш се прибързано. Историята, която пък вещиците разпространяват за мен е далеч по-измислена от двете версии на Савина, които тя нахално утвърди – първо лошата сред самодивите, а след това и добрата за пред хората. Така за едни се превърнах в герой и вдъхновение, а за други омразен и опасен враг. Изопачаваха историята на живота ми всяка страна според своите потребности. И Савина, и Ерида, са изкусни манипулаторки. Но сега, след като вече сме заедно, ще имате време да се запознаете с цялата истина за моите великолепни приключения.

- Значи не си откраднала златната магия от многоцветната река и след това не си удавила баба Таласъм?

- Никога, през целия си живот, не съм си позволявала да навредя на когото и да било. Запомнете хубаво, аз съм носител на златната магия, а това е магията на доброто и сътворението. За всякакви унищожения и злодеяния си имаме Черното момиче и вещиците, те са творящите разруха.

- И баба Таласъм е жива?

- Естествено, че е жива.

- Къде се намира?

- Предлагам по-добре да се поинтересуваш защо ми трябваше прасето на принц Светозар.

- Добре. За какво изобщо ти бе нужно прасето на Светозар? – попита учудено Атина.

- Всъщност това не е обикновено прасе.

- Очевидно.

- Преди много години, в един хубав пролетен ден, бях силно ядосана и взех, че омагьосах онази вещица Таласъм да се превърне в ето това – разкри Златното момиче и впери многозначителен поглед в прасето.

- Какво? – извика стъписано Атина. – Превърнала си баба Таласъм в глинено прасе?

- Всъщност в касичка-прасенце, пълна е с жълтици. Чуй само как дрънка. – Златното момиче се ухили широко и разклати прасето.

- Как си могла? Що за човек си ти?

- Как си могла? – повтори Златното момиче и извъртя отегчено очи. – Какво искаш? Беше ми самотно. Имах нужда от компания.

- Ами да си беше взела папагал. Но да превръщаш баба Таласъм в глинено прасе…? – Атина не можеше да си намери място от възмущение.

- Не ми е нужен папагал, не и когато си имам птицата Всичко, а сега се отдръпнете. – Златното момиче вдигна прасето над главата си, след което с всичка сила го разби в земята, като извика високо: – Освобождавам те от наказанието ти!

Прасето се пръсна на парчета и от него се разнесе гъст сив пушек. Скоро пушекът се отдръпна бавно настрани и пред тях се появи ниска и дебела, чудато изглеждаща старица със стърчаща тъмнозелена коса. От главата до петите жената беше окичена с множество златни монети, нанизани една до друга. С огромните си изцъклени очи тя огледа объркано хората около себе си.

- Леле, каква си гиздавелка – заговори към нея Златното момиче. – Виж само кака какви герданчета ти е направила. От чисто злато.

Старицата се килна назад и зарита смешно с късите си крака.

- Махни тези неща от мен! – завика тя.

Златното момиче размаха ръка и старицата мигновено беше освободена от вкопчените в нея тежки нанизи с жълтици.

- Това става все по-откачено – обади се Светозар. – Със сигурност сънувам. Нищо от това не може да е истина.

Атина се приближи до баба Таласъм и ѝ помогна да се изправи.

- Благодаря ти, чедо! – усмихна се топло старицата, вгледа се смаяно в Атина и неочаквано падна на колене в краката ѝ, докато продължаваше да държи ръцете ѝ в своите. – Не може да бъде! Нима това е…? Нима наистина виждам истинска…?

- Да, да, успокой се! – прекъсна я Златното момиче и небрежно махна с ръка. – Тя е неродена мома. И аз се изненадах какво точно е, първия път, когато я видях, но след това се досетих.

- Бъркате, аз съм вещица – оспори Атина.

- Не, не си – каза твърдо Златното момиче.

- Последно какво си, Атина, вещица или неродена мома? – попита Светозар с усмивка на лицето. Колкото повече време минаваше, той толкова повече се самоубеждаваше, че всичко това е някакъв шантав сън.

- Вещица! – каза Атина.

- Неродена мома! – заявиха в един глас Златното момиче и баба Таласъм.

- Миличка, повярвай ми, знам как изглежда една вещица и ти определено не си такава – отвърна Златното момиче.

- Но цял живот съм си мислела, че съм вещица.

- Лъгали са те.

- Как е възможно да бъда…? Как го нарекохте – неродена мома?

- Възможно е. Безспорно е много трудно за изпълнение, но е напълно възможно. Не съм си и представяла, че вещиците някога ще успеят да направят подобна магия – изрече Златното момиче с някакво възхищение в гласа си. – Невероятно е, че са успели да се сдобият с всички съставки за това вълшебство.

- А те какви са? – попита заинтригувано Атина.

- Нали всички знаете историята за неродената мома, която искала вода от царския син, за да остане с него, след като той разрязал вълшебната ябълка, подарена му от майката на слънцето. Само че там не е пояснено, че водата не трябва да е обикновена, а жива. Та това е била първата необходима съставка на вещиците, за да сътворят успешно неродена мома. При това доста голямо количество жива вода. Една неродена мома е винаги неустоимост за мъжете, затова е нужно тя да има нежен и обаятелен глас, и когато загори, и когато запее. Най-пленителните гласове се притежават от русалките, затова те са откраднали гласа именно от такова същество. Красотата е най-важното нещо за една неродена мома, а на света няма нищо по-красиво от самодива. Щом са си набавили и такава, без дълго да му мислят, са я лишили завинаги от лицето ѝ.

- Безликата бродница! – досетиха се едновременно Атина и Светозар.

- Да, да, същата. Безсъмнено преди да се превърне в това, тя е била самодива.

- Ето защо миналата зима тя ме нападна и се опита да одере лицето ми. Просто е искала да си го върне. Знаела е, че аз нося нейното лице!

- Не съвсем. Нейното лице е причината ти да си толкова красива, но ти нямаш нейния лик. Магията е сътворила твое собствено лице, вдъхновена от красотата на нейното. Това се е случило, след като всички съставки са били събрани заедно. Но е станало на едно точно определено място, пред една огромна звезда, известна сред мнозина като Слънчовата мама. Тя се намира в един много, много далечен свят. По всяка вероятност вещиците са се прехвърлили в него и точно там са те създали, Атина. Докато са добавяли една по една съставките необходими за направата ти и са изричали животворни заклинания, онова вълшебно слънце ти е дало част от себе си, за да можеш да се събудиш за живот. Някой го наричат целувка от звезда, други слънчев дъх, но без него никоя неродена мома не може да се задържи задълго жива.

- Красотата ти винаги е будила подозрения в мен – заяви Светозар. – От самото начало си знаех, че не може да има чак толкова красива жена. Сега разбирам защо. Била си изпратена от вещиците в нашите земи, за да прелъстиш брат ми.

- В началото това беше мисията ми – призна Атина. – Но след като заживях с Калоян и го опознах, го обикнах истински. Когато ми се наложи да избирам между тях и него, избрах Калоян. Сега той е моето всичко.

Светозар се обърна и погледна към остатъците на изпочупеното легло, където Калоян все още спеше непробудно.

- Невероятно е за мен самия, но ти вярвам, Атина. Не знам как успя да го направиш, но ти ме спечели като приятел. Сега ще ми разкриеш ли защо Калоян не се събужда?

- Златното момиче го приспа с магията си.

- Защо?

- Защото той се опита да ме убие, след като му признах, че съм вещица, без да знам, че в действителност съм неродена мома и той научи, че съм откъснала златната ябълка.

Атина отстъпи назад и застана до Златното момиче. Помнейки как Калоян обезумя, тя беше уплашена по-големият му брат да не изпадне в същото състояние. Макар да нямаше меч у себе си, Светозар беше вампир и владееше не по-малко опасни способности, с които, ако речеше, можеше да ѝ навреди.

Светозар обмисляше ситуацията.

- Но защо?

Реакцията и тонът му бяха много по-спокойни от тези на Калоян и Атина въздъхна облекчено.

- Защото исках Калоян да се освободи от проклятието си и след това двамата с него да се прехвърлим в този свят.

- Значи брат ми вече е освободен от проклятието си?

- Ами, не. Не е – каза Златното момиче.

- Но той си го пожела, когато му дадох да отхапе от златната ябълка.

- Ами изглежда си е пожелал друго, защото виждам, че проклятието още тегне над него.

- Но какво друго може да си е пожелал? – смути се Атина.

- Трябва да надникна в ума му, за да разберем – отговори Златното момиче.

- Ами направи го де! – призова я нетърпеливо Светозар.

Златното момиче се приближи до Калоян, седна на дюшека и постави ръка върху челото му.

- О, да, ето го и него… Ммм… Сега разбирам. – Златното момиче се обърна и погледна в Атина. – Твоят любим си е пожелал да му родиш син. Изглежда това е искал повече от развалянето на проклятието му. Не знам как да ти го кажа, но… готви се, ще ставаш майка.

- Дете? Пожелал си е да го даря с дете? – Атина беше едновременно ужасена и щастлива.

- Не се тревожи, чедо, ти си неродена мома и като такава можеш да заобикаляш проклятието, тегнещо над Негово Височество – обади се притихналата баба Таласъм. – То важи само за онези жени родени на тази земя, а ти не си такава.

- Същото каквото му предрече и онази знахарка! – възкликна Светозар. – И когато я попитах дали си вещица, тя убедено отвърна, че не си и няма на земята втора като теб. И не е била излъгала. Странно е, че след това не дойде да си получи възнаграждението, което Калоян ѝ бе обещал, а изчезна така безследно.

- Каква знахарка? – озадачи се Златното момиче и присви очи, като подозрително се вгледа в баба Таласъм. – Това да не е някое твое дело?

- Хей, какво искаш от мен? – извика старицата и отбранително вдигна ръце. – Та аз само допреди няколко минути все още бях глинено прасе. Изобщо не знам за какво става дума.

Златното момиче ѝ обърна гръб и насочи отново вниманието си към Атина.

- Трябва да знаеш, че докато търсех желанието в съзнанието на Калоян, видях и още нещо.

- Какво?

- Направила си голяма беля, като си решила да му кажеш истината за себе си. От любовта, която е изпитвал досега към теб, не е останало нищо. Той се чувства предаден и измамен. Изпълнен е с омраза. Може да минат години, докато намери сили у себе си, за да ти прости и желанието, което си е пожелал, се сбъдне. Но по-обезпокоителното е, че омразата му е толкова силна, че когато се събуди, тя може да задейства проклятието му и той да се превърне в онзи безумен звяр и да остане в тази си форма завинаги.

- О, не. Изобщо не съм искала да го обричам на такъв живот. Защо не ме послуша и не си пожела да се избави от това проклятие. Сега какво ще правя? – Атина падна на колене, закри лицето си с ръце и заплака.

Светозар се приближи до нея, прегърна я и заговори успокояващо:

- Не се тревожи. Ще измислим нещо. Когато той се събуди, ще изтрия момента, в който му разказваш за себе си от спомените му. Той ще го забрави и пак ще те обича.

- Не можем да го будим. В мига, в който отвори очи, съществува опасност да се превърне в звяра. Няма да имаш никакво време за действие. Но ми даде една отлична идея. За целта ще е необходимо да заличим Калоян.

- Какво? – извикаха в един глас Атина и Светозар.

- Спомените му. Живота му. Името му. Трябва да изтрием всичко от ума му, за да го спасим. Ще му сътворим изцяло нова самоличност. Така ще измамим и приспим омразата му. Ако искате да го спасите от участта да прекара остатъка от живота си като свиреп звяр, трябва да го сторим.

Светозар си спомни предупреждението на знахарката.

„Но, принце, трябва да знаете също, че тя е жена, която носи бедата в себе си… Ако тя остане до вас, ще ви дари с най-голямото щастие, такова, каквото не сте изпитвал до момента, но ще донесе и най-голямата беда в живота ви. Беда, която ще постави на риск вашето собствено съществуване…“

„Ваше Височество, ако принц Калоян не се вслуша в думите ми и задържи тази жена до себе си, то поне вие стойте далеч от нея. Отхвърлете приятелството, което тя ще ви предложи, колкото и да ви е трудно да го сторите. Сприятелите ли се с нея, тежки са нещата, които чакат всички ни“.

- Добре, нека го направим – съгласи се той.

- Но по този начин ще загубим Калоян завинаги! – запротестира Атина.

- Това е за предпочитане, отколкото да се превърне в звяр, Атина. Успокой се! Калоян бе наясно, че за него се крие опасност от връзката му с теб. Но той не се отказа от общото ви бъдеще. Това е част от съдбата му. Все пак не искаш ли желанието му от тази нощ да се сбъдне?

- Искам, разбира се, но това вече няма да бъде той.

- Ще бъде същият мъж, в когото си се влюбила. Просто няма да помни нищо от предишния си живот. Новите му спомени ще бъдат съобразени с реалността на този свят.

- Също като в сънищата ми – промълви Атина. – В тях той не си спомняше нищо отпреди.

- Действай – разпореди Светозар, докато Атина не беше размислила и запротестирала по-твърдо.

- Вещице Таласъм, ела насам, ще ми трябва помощта ти – повика я Златното момиче.

Със сълзи на очи Атина гледаше как баба Таласъм се приближи до Калоян, допря ръце до челото му и изтръгна от него пулсиращо кълбо, блестящо в сребрист цвят, с пробягващи черни нишки по него. Това беше неговото съзнание. След това старицата притисна кълбото между двете си ръце и то се превърна в прах, която се разтвори във въздуха. Атина се сгуши силно в Светозар и заплака, разбирайки, че от този момент нататък Калоян беше унищожен завинаги.

В ръцете на Златното момиче се формира ново туптящо кълбо, но за разлика от първото, това беше в сияещ златист цвят, с проблясващи бели нишки. Златното момиче го доближи до устните си и му заговори тихо:

- От днес нататък ще се казваш Крис… Кристиан… Не… Кристофър. Ще се казваш Кристофър. Ще обичаш Атина, с новото ѝ име Ариана, така както я обичаше Калоян. Ще харесваш същите неща като Калоян. Ще желаеш това, което и Калоян. Но ще бъдеш по-добър от него. В сърцето ти ще има място само за доброта, състрадание и честност. Никога недей да правиш зло другиму. Въставай смело срещу неправдата. Накрая, позволявам ти да останеш малко инатлив, за да не бъде съвсем скучно на жената до теб.

Златното момиче допря новото съзнание на Калоян до челото му, то бавно потъна в него и обля лицето му в златна светлина.

- Готово! – Златното момиче се изправи и погледна в Атина и Светозар. – Запомнете, за да се запази силата на магията и Кристофър да продължи да съществува, не трябва да му бъде припомняно нищо от предишния му живот. Атина, както вече разбра, твоето ново име, което ще използваш занапред е Ариана. Сега да обсъдим имената и ролите на останалите, с които ще се подвизаваме в градчето, което ще сътворя след малко. И тъй като сме заобиколени все от царски персони, градът ни ще се нарича Царствено. Принц Светозар, да започнем с теб. Ти винаги си бил знатна особа. Претенциозен и капризен си от малък. Красив и надменен. Свикнал си да получаваш все най-доброто. Затова теб ще направя най-богатия човек в града. Ще бъдеш собственик на голф клуба ни. Новото ти име ще е Виктор Княжев.

- Какво е това? Голф клуба ни? – попита Светозар, като се намръщи неразбиращо.

- О, много ще ти хареса, почакай само да го зърнеш. Приказно място е. Освен това трябва да знаеш, че най-важните хора от държавата ще го посещават. В нашия голф клуб ще се взимат най-важните решения за живота и бъдещето на хората тук.

- О, не! Не отново! – извика зад тях баба Таласъм. – И в този ли свят възнамеряваш да се намесваш? Не можем ли просто да си стоим тихо и мирно, скрити между гората и морето, и да заживеем спокойно.

- Не можем. Отлично знаеш, че аз мирна не мога да стоя! – заяви наперено Златното момиче.

- Добре, създай тогава още една царица Савина. После само да не плачеш, че пак са те изиграли и си затворена под друго самодивско було.

- Вещице Таласъм, внимавай…

- Хей, какво имаш срещу майка ми – извика Светозар и погледна гневно в баба Таласъм.

- Нека не се отклоняваме от същественото – призова ги Златното момиче. – Още не съм приключила със Светозар и неговия вампирски проблем.

Златното момиче размаха ръце, от тях се разнесе нова златна мъгла и след миг, плаваща сред въздуха, се появи празна човешка кожа.

- Какво е това? – ококори се Светозар.

- Това е специална кожа, която ще носиш и ще те предпазва през деня от слънчевата светлина.

- Ще мога да се движа денем сред хората?

- Да, стига да не сваляш тази кожа от себе си. Вземи я, усамоти се някъде в храстите наоколо и я сложи върху себе си. След това облечи ето тези дрехи.

Във въздуха до висящата кожа се появи и купчинка от сгънати черни дрехи.

- Съобразени са с това, което се носи от хората в този свят – поясни Златното момиче.

Светозар взе кожата и дрехите и се отправи към един доста отдалечен храст. Щом той изчезна от погледите им, във въздуха изникна нова кожа, само че този път ясно личеше, че е във формата на висока грациозна жена. Златното момиче се обърна към стоящата отстрани баба Таласъм и широка многозначителна усмивка се появи на лицето ѝ.

- А сега да се заемем и с теб.

- Аз съм си добре и така.

- Напротив, изобщо не си. В света, който ще сътворя, всичко ще бъде съвършено и красиво. Място за ниски и дебели старици просто няма.

- В такъв случай ще си тръгна с най-голямо удоволствие.

- Не разрешавам. Идвай тук и навличай новата си кожа!

- Не искам. Не желая да се променям. Харесвам се такава. Какво лошо има човек да бъде себе си?

Златното момиче грабна кожата и връхлетя баба Таласъм. Двете се сборичкаха и паднаха в тревата, като продължиха да се премятат една през друга с кожата между тях. Атина замръзна на място безкрайно смутена от гледката, която се разиграваше пред очите ѝ. По едно време Златното момиче успя да напъха част от баба Таласъм в кожата.

- Тъпа ли си? – извика възмутено старицата. – Не виждаш ли, че не се получава? Кожата е прекалено тясна, а аз съм твърде дебела.

- Ще видиш ти кой е тъп! – изрева в отговор Златното момиче, силно запъхтяна. – Всичко се получава при желание. Глътни огромния си корем. Предупреждавам те, само да пръснеш кожата, тежко ти.

- Помощ! Помощ! – завика баба Таласъм, поглеждайки в Атина.

Атина пристъпи сковано напред.

- Може би трябва…

- Атина, ти не се меси в това! – извика Златното момиче.

Атина отстъпи крачка назад.

- Ох, какво да правя – завайка се тя, докато продължаваше да гледа как двете жени се борят една с друга. – Светозаре, моля те, побързай! – провикна се тя. – Тук ситуацията започна да излиза от контрол.
Кожата бе прилепнала идеално по тялото на Светозар. Той тъкмо обличаше новите си дрехи, когато чу виковете на Атина и хукна незабавно към нея. Щом достигна мястото, Атина стоеше безмълвна, вперила стреснат поглед в някаква непозната красавица, с прекрасно изваяно тяло и буйна черна коса. В тревата зад тях седеше Златното момиче, дишайки тежко и с коса стърчаща във всички посоки.

- Какво се случи, докато ме нямаше? – попита стреснат той.

- Чудо – промълви едва доловимо Атина.

- Коя пък е тази?

- Баба Таласъм в новия си облик.

- Какво? Но как?

Златното момиче се изправи, приглади разрошената си коса и отиде до последното си творение.

- Казах ти, че всичко се получава при желание.

- Само аз си знам какво ми костваше, докато се напъхам в тази кожа – заяви баба Таласъм с изцяло новия си, звънък и енергичен глас.

- Така, сега да поговорим за името ти. Тъй като имаш мания за величие и постоянно искаш да се изричат молитви за вечна прослава на името ти и да бъдеш славна и преславна – ще се казваш Преслава. Ще бъдеш фотомодел. Дори и да не знаеш какво е това, можеш да си спокойна. Ще будиш непрестанно възхищение у хората. Нали това искаш най-силно – да те възхваляват до забрава?

- Че кой не го иска?

- Аз ще бъда кмета на града ни. Ще ръководя нещата, които трябва да бъдат ръководени. И понеже на всички е известно каква „добра фея“ съм, накратко ще се казвам Добротея. А сега да пристъпим и към самото създаване на Царствено.

В ръцете на Златното момиче се появи магическа дъска за рисуване и парче бял тебешир. Тя започна да движи забързано тебешира по дъската и да рисува очертанията на града. Щом приключи се наведе над дъската и издуха тебешира от нея. Белият тебеширен прах изпълни въздуха и полетя напред, носен от внезапно появил се вятър. По земята запълзяха множество черни линии, които препуснаха след него.

- Всичко, което нарисува върху вълшебната дъска и го освободи с дъха си, след това се превръща в истинско и в реалността – поясни баба Таласъм и допълни с ясна завист в гласа си: – Неповторим предмет.

Атина и Светозар гледаха с възхита поредното изумително нещо, на което ставаха свидетели през тази нощ. Скоро в празното пространство между морето и гората, на около километър разстояние от тях, се появиха очертанията на града. Той все още нямаше завършен вид. Приличаше на огромна скица с груби контури.

Златното момиче продължи да рисува. След всяка следваща рисунка градът се изпълваше с многобройни улици, паркове, къщи. И след по-малко от час Царствено оживя.

- Готова съм! – заяви с гордост Златното момиче, когато освободи и последната си рисунка, която изобразяваше табелата, поставяща началото на града и пътя, водещ към него. – Вече можем да вървим към Царствено.

Златното момиче поръси спящия Кристофър със златен прашец, който се сипеше от ръката ѝ като сняг от небето. Кристофър се отдели от леглото, понесе се плавно нагоре и се зарея във въздуха на около метър от земята.

Една необичайна издутина под чаршафите на дюшека направи впечатление на всички. Баба Таласъм се приближи и рязко дръпна завивките. Под тях се разкри фигурата на един не много голям, но дебел мъж с широка угодническа усмивка на лицето. Баба Таласъм бързо отстъпи крачка назад и извика стресната:

- 300 демони! Кой проклетник пък си ти?

- Зоран? – Атина възкликна изумено, преди той да успее да отговори.

- Здравейте, приятели, много ми е драго да ви видя – изрече той с възможно най-мазния глас, на който бе способен.

- Какво правиш в леглото ми?

- Ами, лейди Атина, нали не сте очаквала, че ще остана при царица Савина, след като я предадох? Сега вие сте длъжна да се грижите за мен.

- Нищо не съм длъжна да правя за теб и определено искам да стоиш по-далеч от мен! – отсече Атина.

- Ваше Височество – Зоран насочи поглед изпълнен с очакване и към Светозар, – може би вие се нуждаете от помощник?

- След като веднъж вече си предал майка ми, как ще ми гарантираш, че няма да постъпиш и с мен по същия начин? И аз не те искам около себе си.

- Ами вие, милейди? – Зоран погледна с надежда към Златното момиче. – Позволете ми да изразя дълбокото си възхищение от великолепните вълшебства, които сътворихте тази нощ. Убедих се, че легендите, които се разказват за вас са истина. Вие сте ненадмината вълшебница.

- Не обичам пътници без билет. Освен това ти си най-вярното куче на Савина – не благодаря.

- Но, моля ви, размислете.

- Щом никой не го иска и не му вярва, предлагам да го убием – каза изотзад баба Таласъм. – Иначе рискуваме да ни изпее на Савина.

- О, не, моля ви, недейте! – извика Зоран с ужас в гласа си. – Обещавам, че няма да кажа нищо на Нейно Величество. Аз също бягам от нея. Навярно тя вече е научила, че аз дадох ключа на Атина за подземието и в момента мисли как да ме унищожи. Моля ви, обречен съм, ако ме изоставите.

- Вярно ли е? Той ли ти е дал ключа? – Златното момиче се обърна към Атина.

- М-да. Той беше – призна Атина с неособено голям ентусиазъм.

- В такъв случай, щом си помогнал на Атина, ще те вземем с нас. И ще ти намерим някакво подобаващо място сред нас – каза Златното момиче.

- О, много ви благодаря. Знаех си, че вие сте мъдра и справедлива. – Зоран падна в краката на Златното момиче и понечи да ги целуне.

- Изправи се! Изправи се! – стресна се тя и го избута от себе си. – Вече няма нужда да правиш подобни неща. Никога.

- О, много ви благодаря. Вие сте прекрасна. – От очите на Зоран потекоха сълзи.

Щом доскорошният лакей на царица Савина се успокои от обзелото го вълнение, той заговори отново към Златното момиче, която единствена стоеше близо до него, всички останали се бяха отдръпнали встрани.

- Невероятно е как успяхте да промените старата баба Таласъм до прелестна млада дама с подобен изкусителен вид. Това ме вдъхнови и аз да пожелая подобна промяна. Бих искал, ако може, да бъда висок и русокос като принц Светозар и да имам атлетичното тяло на принц Маламир, освен това желая да се казвам Едуард – мъж на средна възраст, доказан благородник и аристократ. Харесах си това име от крал Едуард, бащата на принцеса Клариса – бивша годеница на вече бившия ни принц Калоян.

Златното момиче го огледа преценяващо.

- Няма да те променям. И така си си добре. Освен това ролята ти в града ни ще бъде малко по-различна от тази на благородник и аристократ. Ти ще бъдеш собственикът на градската ни сладкарница. И няма да се казваш Едуард, а Евгени.

Зоран видимо се разочарова. Всичките му мечти потънаха обратно в пепелта.

- Ще бъда честна с теб. Никой от нас не ти вярва. До тази нощ ти си бил най-лоялния човек на Савина, а предателството ти буди недоумение у всички. Но ще ти дам шанс. Приеми това със сладкарницата като изпитателен срок. Ако не се провалиш и се докажеш, един ден може и да ти помогна да станеш това, което желаеш.

- О, много ви благодаря! Обещавам, че няма да ви подведа.
Скоро всички се събраха и потеглиха към града в далечината. Светозар и Златното момиче вървяха най-отпред. След тях във въздуха се носеше Кристофър, с Атина плътно движеща се до него. Баба Таласъм следваше Атина, а Зоран се тътреше последен в групата. Птицата Всичко летеше над тях и зорко наблюдаваше Златното момиче и нейните нови спътници. Не след дълго те излязоха на гладкия, идеално асфалтиран път, водещ към града. Бяха само на няколкостотин метра от Царствено.

Светозар се спря и се вгледа учуден в пътя.

- Това от идеално гладък камък ли е направено? – Той приклекна и почука с ръка по асфалта.

- Виждала съм такива пътища в сънищата си – спомни си Атина.

- А тези бели линии по средата, които са хем прекъснати, хем и непрекъснати, какво са? Някаква магия ли? – продължи да любопитства той.

- Да, магия са. Доста могъща при това – разсмя се Златното момиче.

- Не е хубаво да се лъже. И да се надсмиваме над хора, които не знаят някой неща – обади се баба Таласъм. – Лошо, Златно момиче, много лошо поведение.

- Е, добре де! Какво очакваш да им кажа?

- Истината като за начало ще бъде отлично.

- Нямам намерение точно сега да им правя разяснение на правилата за движение по пътищата в този свят.

- Можеш да започнеш с това, че тук няма магия. Никаква.

- Какво? Как може да няма магия? – смути се Атина. – Магията е като слънцето, водата и въздуха. Тя е част от живота. Как може да съществува свят без магия?

- О, във всемира има много светове, в които няма магия. И този е един от тях. Ние, понеже сме родени в свят с магия и я носим в себе си, сме способни да създаваме вълшебства, като нещата, които сътворихме тази нощ. Но тъй като тук не съществува магия, от която да можем да черпим повече сила, способностите ни са силно ограничени – обясни Златното момиче. – Между другото, Светозаре, може да ти е интересно да научиш, че твоят баща е точно от този свят.

- Как така ще е този свят?

- Ами бил е роден тук и до двадесетгодишна възраст е живял в този свят. После Савина го открива и отвежда в нашите земи, където се омъжва за него и го прави цар.

- Но баща ми е наследник на първия цар – неотстъпваше Светозар.

- Онзи на Старото царство ли? – попита Златното момиче с доловимо отвращение в гласа ти.

- Съпругът ти – напомни ѝ баба Таласъм.

- Беше ми съпруг точно един ден, така че не го приемам за такъв.

- Защо, какво се случи? – поинтересува се Атина.

- Ами беше прекалено стар, изнемощял и грохнал. Бързо ни напусна. Неприятна история.

- Да, но след това доста приятно завзе царството му. И като се почна една между теб и Черното момиче. Страхотия! – Баба Таласъм настръхна. – И всички вещици и самодиви, които натворихте, за да се надпреварвате коя е по-добра от другата.

- О, аз винаги съм била по-добра от нея, само че тя не спираше да ме копира и да прави нелепи опити да блесне. Ако аз направех хубав триетажен дом, тя винаги лепваше схлупен миризлив обор до него. Същото беше и със самодивите и вещиците. Аз създадох Савина – хубава, прекрасна, великолепна – и само ден по-късно тя сътвори онази карикатура Ерида.

- Ти си създала майка ми? – ахна Светозар.

- Да, и тя е самодива. Всъщност първата самодива. И във вените ти, и тези на братята ти, тече самодивска кръв.

- Майка ми не е самодива. Това е нелепо.

- Истина е, Светозаре, аз сама я видях тази нощ как играе хоро с другите самодиви – потвърди Атина. – Именно това ме подтикна да откъсна златната ябълка и да пожелая да избягам с Калоян.

- Нека също така допълним, че ти направи Савина още – високомерна, алчна и злопаметна. Именно копнежът ѝ да те измести, я подтикна да се обедини с другите самодиви и заедно да сътворят онова самодивско було, с което те държаха затворена под земята – каза баба Таласъм.

- И през цялото време си била отдолу под нас? – попита Атина.

- О, не, разбира се. Отскачах и до други светове. Както сигурно сте забелязали, познавам доста добре този свят. Била съм тук няколко пъти. Просто в нашия самодивското було ме възпрепятстваше и не можех да излизам на повърхността. Трябваше да се откъснат всички златни ябълки, за да се развали магията им и да бъда отново свободна – обясни Златното момиче.

- Значи не е имало магически двубой между теб и Черното момиче?

- Разбирам, че вещиците са се опитали да направят от нея някакъв герой, какъвто определено не е била. Никакъв двубой не е имало между нас. Когато възникваше проблем помежду ни, аз изпращах самодивите, а тя вещите си, и те се сражаваха вместо нас. Щом стана прекалено напечено, Черното момиче заряза всичко, изостави творенията си и реши да се прехвърли в друг свят, където да заживее начисто. Доколкото знам, се е заселила на някакъв тропически остров, където местното племе я възприело за някаква черна богиня. Сега седи по цял ден на един трон и се тъпче с месо и плодове, с които те я обсипват ежедневно. Накратко – наглее и дебелее.

- Значи и двете можете да пътувате свободно между световете?

- Е, в началото не можехме, затова, докато го усвоим използвахме онези два овена, които преди това принадлежаха на първия цар и чиито глави сега видя да висят в онази зала. По-късно разбрах, че пътуването между световете не е за всеки и така реших да убия онези овни.

- Моля? – настръхна баба Таласъм. – Ти ли уби онези овни? Ти?

- Добре де! – Златното момиче отново махна небрежно с ръка. – Беше ти. Това не е чак толкова важно.

- Не е важно ли? Никога преди това не бях в такава смъртна опасност, както тогава. Докато долу се сражавах с тези побеснели животни и се борех за живота си, ти най-безотговорно се беше покатерила на тавана и висеше от един полилеи, изпаднала в екстаз и хилейки се глуповато.

- Аз те напътствах отгоре. Ако не бях там и не ти казвах накъде да бягаш, нямаше да се справиш с поставената ти задача.

- Винаги си ми удивявала как може да си толкова хладнокръвно безотговорна. Освен смъртоносно опасната ситуация, в която ме постави през онзи ден, да знаеш, че никога няма да забравя, нито ще ти простя, задето погуби гъските ми.

- Ето, пак се започна с тези гъски. Няма разговор, в който накрая да не ми се напомни за кончината на тези гъски.

- Тези гъски ми бяха като деца. Обичах ги, а ти ги удави.

- Не съм ги аз удавила, те сами се удавиха, защото бяха глупави.

- И точно затова ти поверих да ги наглеждаш. А какво направи ти, щом остана сама? Хукна да крадеш череши от селските дворове.

- За мое оправдание държа да се знае, че бях гладна, много при това, защото ти отказа да ми дадеш храна, нито на закуска, нито на обяд. А обеща да гледаш на мен като на дъщерята, която никога не си имала.

- Понеже беше наказана, защото беше освободила онези зверове от клетките им.

- Колко пъти да ти казвам, дожаля ми за клетите животинки. И те заслужават да живеят в свобода.

- Това бяха хала, харпия и ламя, които аз държах далеч от селото на хората. А какво се случи, щом ги пусна на свобода? Нападнаха селото.

- Селото се нуждаеше от герои. Много безделници, които иначе прекарваха цялото си време в механата, тогава изпъкнаха и покрай сраженията си с тях станаха знаменити.

- Интересна история се е случила между вас – изрече Светозар, който заедно с Атина и Зоран слушаше в захлас разправията между двете жени.

- Чудно при какви обстоятелства тогава си получила златната магия от баба Таласъм? – добави Атина.

- О, тази скъперница, изобщо не възнамеряваше да ми я дава. Просто ме връхлетя нелеп инцидент, докато се опитвах да извадя удавените гъски от реката се подхлъзнах и паднах във водата. По случайност точно тогава тя беше станала жълта.

- Много удобна случайност – процеди през зъби баба Таласъм. – По мое мнение ти си скочила умишлено в реката, само защото ти казах, че златната магия не е за теб.

- И защо да не е? Нима не съм добра, справедлива и порядъчна? Освен това ти доказах, че мога да се справям отлично с нея.

- Вярно, така е. Но само това ли е у теб?

- Е, добре де, признавам, че може към всичките ми добродетели да има мъничка щипка лудост.

- Там е проблемът, че не е точно „мъничка щипка лудост“, а по-скоро е цял врящ казан, който не се знае кога може да прелее и да залее всичко около себе си.

- Досега съм се справяла отлично със златната магия, така ще бъде и занапред.

- Вие двете така ли сте през цялото време? – попита ги Атина.

- О, да! Щом ни опознаеш, ще ни свикнеш – каза Златното момиче и се захили широко.

- Така се забавляваме – завърши баба Таласъм и също се усмихна.

- Доста странен начин за забавление сте си намерили… А между другото какво се случи със Старото царство?

- От него остана само дворецът, в който Савина днес се разполага – отговори Златното момиче.

- А селото унищожено ли e?

- Не, разбира се. Селото го преместих.

- Къде?

- На безопасно място.

Тя се приближи и заходи редом до него.

- Много сте хубав с тези дрехи, Ваше Височество – каза му тя.

- Ммм, благодаря. – Светозар изпита леко неудобство. – Чувствам се малко странно с тях.

- Ще им свикнеш. Хората тук се обличат по този начин. Ах, колко е студено тази нощ и аз с тази тънка къса рокличка на мен. Добротея така и не пожела да ми даде по-топли дрехи – завайка се Преслава. – Ще ми услужиш ли с твоето яке?

- Ам-да, разбира се. – Светозар съблече якето си и го наметна на нейните рамене.

- Благодаря ти, Виктор. Знаех си, че си мъж, на когото може да се разчита – усмихна му се широко Преслава и хвана ръката му в своята, като я задържа смущаващо дълго.

- Виктор? Все още ми е трудно да свикна, че от сега нататък това ще бъде името ми.

- Ами свиквайте бързо, защото щом прекрачим границите на града, трябва да забравим окончателно за старите си имена – обади се зад тях Златното момиче. – Като гледам вещица Таласъм се адаптира най-лесно към промяната.

- Моля те, спазвай собствените си правила, Добротея. Наричай ме Преслава.

- Добре, Преслава, може ли да не налиташ толкова явно на Виктор още от първия ден?

- Аз просто изразявам впечатленията си от него. Не мога да остана равнодушна към хубав мъж, при това висок, синеок, блондин, джентълмен. Красавец откъдето и да го подхванеш.

- Навярно в представите си вече го виждаш без дрехите по него?

- И гол да го видя, ще му се зарадвам силно. Аз съм честна жена, няма да отричам очевидното!

- Може ли да сменим темата? Смущавам се от този разговор – намеси се Светозар.

- Ау, и е срамежлив – развълнува се Преслава. – Най-ги обичам, когато са невинни.

- Ето ви я и вещица Таласъм в пълния ѝ блясък и очарование. – Златното момиче се обърна и заговори към Атина: – Навремето в селото на Старото царство редовно се преобразяваше в млади красиви жени и налиташе все на млади невинни момчета в разцвета на силите си. Изсмукваше младостта от тях и за по-малко от ден ги превръщаше в грохнали и немощни старци. Така подхранваше вечния си живот. Стотици майки пищяха и я проклинаха, заради похитените си деца.

- Това не може да е истина – възрази Атина. – Бабо Таласъм, кажи ми, че това не е истина!

- Няма да се извинявам на никого, че обичам мъжете! Всеки в този живот все нещо обича – тросна се Преслава, но щом видя, че Светозар я гледаше възмутен, засрамено наведе глава.

- Между другото, ако нещата между вас се получат, вие двамата можете да бъдете перфектната двойка – заяви Златното момиче. – Тя може да изсмуква младостта от теб, а ти след това да си я връщаш, като пиеш кръв от нея. Идеалният кръговрат за продължителна и трайна връзка на проблемни хора като вас.

- Аз не пия кръв от хора! Никога! – озъби се Светозар.

- О, не се безпокой, Таласъм е вещица.

- Човешко същество е все пак!

- Не е доказано.

- Освен това Атина ми помага да потискам нуждата си за кръв.

- И аз мога да се контролирам, когато пожелая – каза Преслава и погледна в Светозар. – Не се тревожи, никога няма да открадна младостта от теб.

- Чакайте, не още! – спря ги Златното момиче. – Градът е обезлюден.

- И защо е обезлюден? – попита неразбиращо баба Таласъм.

- Защото се изморих и не успях да нарисувам хора, затова сега трите ще обединим силите си, за да създадем нужното население.

- Как точно?

- Ще балансираме – три ръце черна магия, три ръце златна. Ти ще изкореняваш дърветата наоколо, а аз ще ги превръщам в хора. Атина ще бъде между нас и ще ни помага с по една ръка.

- Ще превръщаш дърветата в хора? Ти добре ли си? – кресна неодобрително баба Таласъм.

- Отлично съм. Нужно ли е да ти напомням за Пинокио?

- Пинокио? Всеизвестен факт е, че Пинокио беше грешка. Огромна при това. Нима ще се водиш по акъла на една некомпетентна вълшебница?

- Ключовата дума в онази история е некомпетентна. Ние ще го направим по съвсем различен начин, спокойно – заяви уверено Златното момиче и повика Атина при себе си, хвана лявата ѝ ръка и прокара по нея своята златна магия. За момент ръката на Атина стана златна, след това възвърна обичайния си цвят. – Запомни, от сега нататък, с лявата си ръка ще генерираш златна магия, а с дясна черна.

- Но как е възможно това? – смая се Атина.

- О, възможно е. Ти си неродена мома и като такава притежаваш способността да усвояваш всяка една магия, която съществува на света. Приеми го като моя сватбен подарък.

- Сватбен подарък?

- Да, нали не си забравила за желанието на Калоян. Но преди това да се случи, трябва да ви венчаем.

- Наистина ли?

- Разбира се.

- Най-сетне! Откога само го чакам.

- Ние сме шестима, а желанието ми е да бъдем точно 5000. Значи са ни необходими още 4994 реални хора. Е, да започваме.

Докато обикаляха притихналите улици на сътворения с магия град, Атина не можеше да спре да се удивява. Всичко, което бе виждала доскоро единствено в сънищата си, сега бе точно пресъздадено, дори и най-малките и незначителни детайли присъстваха.

- Всички хора все още спят. Ще се събудят за първи път в коледното утро и животът за тях ще започне, и ние ще бъдем съществена част от него. Напомням ви да не забравяте новите си имена и оттук насетне да използвате само тях – предупреди ги отново Златното момиче.

- Ти няма ли да промениш цвета на кожата си, или смяташ да си стоиш все така златна сред нас? – попита я баба Таласъм.

- Ще я променя, разбира се, но ще постоя още малко в този си вид. Следващия път, когато ме видите, ще бъда с кожа бяла като сняг и коси златни като слънцето. А сега ни предстои да се разделим за кратко. Евгени – Златното момиче погледна към стоящия най-отзад леко смутен мъж, – ето там се намира твоята сладкарница.

Тя посочи една кокетна сграда от отсрещната страна на площада, върху която с големи розови букви пишеше: „Сладкарницата на Евгени“.

Зоран се поклони и развълнуван хукна да разгледа, както отвън, така и отвътре, своята първа придобивка.

- Ариана, къщата ви с Кристофър се намира в края на главната улица, точно срещу онази голяма триетажна постройка, разположена на върха на хълма. Там ще бъде моят дом. С вас ще бъдем съседи. Върви. Кристофър е вече там и те очаква. Ще бъде буден на сутринта заедно с останалите.

Атина се засмя и нетърпелива пое към последната къща в края на улицата.

- Виктор, към момента ти притежаваш голф клуба и една яхта на пристанището. При кое ще отидеш първо оставям на твоя избор.

- Второто е вид съвременен кораб – поясни му Преслава.

- Ами в такъв случай ще отида първо при кораба – каза той.

- Тогава тръгваш по тази улица и тя ще те изведе право на пристанището – обясни му Златното момиче. – Ще откриеш лесно яхтата си, засега тя е единственият кораб на пристанището.

Той също благодари, след което се обърна и се вгледа преценяващо в Преслава. Накрая, след дълго колебание я попита:

- Ти искаш ли да дойдеш с мен до кораба?

- За мен ще бъде чест – усмихна се Преслава и тръгна след него.

Докато Виктор и Преслава бавно се отдалечаваха от центъра на града, по едно време Златното момиче забеляза, че двамата се хванаха за ръце и продължиха да вървят така. Тя се усмихна доволна, след което се обърна и пое към своята къща.

Птицата Всичко я следваше неотлъчно, летейки високо в небето.

Нещата се бяха развили повече от чудесно и щяха да стават само още по-хубави.
Лъчите на изгряващото слънце обляха небето в розово-златна светлина. След двойно по-дългата нощ, най-после и в този свят утрото настъпи.

Ариана отвори входната врата на новия си дом и развълнувана прекрачи прага му. Тук някъде я очакваше и Кристофър.

След всички трудности и перипетии, преживени досега, Ариана беше убедена, че каквото и да им предстоеше оттук насетне, в този нов свят, то безсъмнено щеше да бъде хубаво. Тя вярваше в сънищата си, а сънищата ѝ показваха именно това.