Книга с ъ д ъ р ж а н и е стр. Предговор

превод от немски: ДИМО ДАСКАЛОВ

изготвил: ПЕТЪР ИВАНОМ РАЙЧЕВ - сканиран от книга

С Ъ Д Ъ Р Ж А Н И Е

СТР.

2. ПЪРВА ЛЕКЦИЯ…………………………………........................3

3. ВТОРА ЛЕКЦИЯ………………………………….........................16

4. ТРЕТА ЛЕКЦИЯ………………………………….........................31

П Р Е Д Г О В О Р

Стенографските за­пи­си на лек­ци­ите са из­ця­ло пре­ра­бо­те­ни от мен; и все пак при пуб­ли­ку­ва­не­то им ре­ших да за­па­зя ха­рак­те­ра на го­вор­на­та реч. В слу­чая то­ва тряб­ва да бъ­де спе­ци­ал­но подчертано, за­що­то спо­ред мен - в об­щи ли­нии - фор­ма­та на ед­но пис­ме­но изложение, пред­наз­на­че­но за чи­та­тел­с­ка ауди­тория, тряб­ва да бъ­де съв­сем раз­лич­на от формата, с ко­ято си слу­чи го­вор­на­та реч. Този мой прин­цип съм спаз­вал при от­пе­чат­ва­не­то на всич­ки­те ми до­се­гаш­ни лекции и книги. И ако се­га да­вам пре­вес на го­ворния език, при­чи­на­та е, че те­зи лек­ции тряб­ва да се пуб­ли­ку­ват точ­но сега, а ед­но под­роб­но ре­дак­ти­ра­не в по­со­че­ния го­ре смисъл, би изис­к­ва­ло твър­де мно­го време.

Мюнхен, 20 ав­густ 1911 г. Рудолф Щайнер

ПЪРВА ЛЕКЦИЯ

Но ед­но по­-дъл­бо­ко са­мов­г­лъбя­ва­не вър­ху вто­ро­то Себе мо­же да ни раз­к­рие и не­що друго. Когато се връ­ща­ме на­зад към това, ко­ето сме пре­жи­ве­ли или извършили, ще стиг­нем до стран­ни открития. Нашият до­се­га­шен опит ще ни се сто­ри тол­ко­ва по-значим, кол­ко­то по­-въз­рас­т­ни сме стана- ли. И ко­га­то чо­век се запита: „Какво си нап­ра­вил или го­во­рил по то­ва или оно­ва вре­ме от жи­во­та си?" - то­га­ва вижда, че мно­го от из­вър­ше­ни­те не­ща раз­би­ра ед­ва в по­-къс­на въз­раст от жи­во­та си.

Все по­ве­че и по­ве­че на­рас­т­ва чув­с­т­во­то на до­ве­рие във факта, че не си сам - в на­й-­вис­шия сми­съл на ду­ма­та - в то­зи свят и че това, ко­ето мо­жеш да разбереш, е са­мо час­ти­ца от всич­ко из­вър­ш­ва­що се във Всемира.

Ако то­ва наб­лю­де­ние се пов­та­ря многократно, то мо­же да се пре­вър­не в жи­тейс­ка практика. Теоретически е лес­но да разберем, че чо­век не би мо­гъл да пос­тиг­не кой знае кол­ко много, ако дейс­т­ву­ва са­мо с осъз­ната ра­ци­онал­ност или кри­тич­на интелигентност. Да се за­мис­лим са­мо в коя фа­за от жи­во­та си из­вър­ш­ва­ме на­й-­важ­ни­те дела? Кога пос­тъп­ва­ме на­й-мъд­ро спря­мо са­ми­те се­бе си? Обикновено то­ва ста­ва в пе­ри­ода от раж­да­не­то до он­зи момент, до кой­то чо­век мо­же да се вър­не назад, спом­няй­ки си, ве­че в по­-з­ря­ла възраст, за изми­на­ло­то вре­ме от своя живот. Когато се връ­ща­ме мис­ле­но три, четири, пет го­ди­ни назад, сти­га­ме до оп­ре­де­лен мо­мент в детството, зад кой­то спо­ме­нът не достига.

Подробности за то­зи на­й-­ра­нен пе­ри­од от жи­во­та мо­гат да ни раз­ка­жат са­мо ро­ди­те­ли­те или дру­ги лица. Обаче на­ши­ят соб­с­т­вен спо­мен се прос­ти­ра на­зад в ми­на­ло­то са­мо до оп­ре­де­ле­на точка. Това е моментът, в кой­то чо­век се е на­учил да усе­ща своя „Аз". За хората, чий­то спо­ме­ни са в рам­ки­те на нор­мал­ни­те граници, та­къв мо­мент за­дъл­жи­тел­но съществува. Но тък­мо пре­ди то­зи мо­мент чо­веш­ка­та ду­ша е из­върши­ла за са­мия чо­век на­й-­мъд­ри­те неща; после, ко­га­то чо­век се из­ди­га до сво­ето съзнание, той ве­че не мо­же да из­вър­ши големи, ве­ли­ча­ви дела, как­то тези, при­съ­щи му в пър­ви­те го­ди­ни от не­го­во­то детс­т­во, при на­пъл­но не­осъз­на­ти ду­шев­ни подбуди. Защото знаем, че при сво­ето раж­да­не чо­век вна­ся във фи­зичес­ния свят пло­до­ве­те на пре­диш­ни­те си зем­ни съществувания. Така нап­ри­мер при раж­да­не­то чо­веш­ки­ят мо­зък е все още твър­де не­съ­вър­шен инст- румент. Тепърва чо­веш­ка­та ду­ша тряб­ва да из­ра­бо­ти в не­го на­й-­фи­ни­те структури, ко­ито ще го пре­вър­нат в пос­ред­ник за всич­ко онова, на ко­ето е спо­соб­на са­ма­та тя. В действителност, пре­ди да е стиг­на­ла до съзнанието, чо­веш­ка­та ду­ша ра­бо­ти над мо­зъ­ка по та­къв начин, че той да ста­не ин­с­т­ру­мент за из­жи­вя­ва­не на всич­ки способности, заложби, ка­чес­т­ва и т.н., при­съ­щи за нея ка­то пос­ле­ди­ца от пре­диш­ни­те и зем­ни съществувания.

Първо, той тряб­ва да на­учи как да ори­ен­ти­ра сво­ето тя­ло в пространст- вото, нещо, ко­ето днес чо­век пра­ви без да забелязва. С то­ва е за­гат­на­та ед­на от на­й-­съ­щес­т­ве­ни­те раз­ли­ки меж­ду чо­ве­ка и животното. Животно­то е пре­доп­ре­де­ле­но да раз­вие рав­но­вес­но­то си по­ло­же­ние В прос­т­ран­с­т­во­то по съ­от­ве­тен начин: ед­ни жи­вот­ни се катерят, дру­ги плу­ват и т.н. до на­й-б­лиз­ки­те на чо­ве­ка - бозайниците. Ако зо­оло­зи­те се за­ми сля­ха над то­зи факт, те ня­ма­ше да под­чер­та­ват тол­ко­ва чес­то Колко ед­нак­ви са кос­ти­те и мус­ку­ли­те при жи­вот­ни­те и човека. А то­ва е мно­го по­-ма­ло­важ­но от факта, че чо­век не раз­по­ла­га пред­в­ри­тел­но със сво­ите рав­но­вес­ни спо- собности, а тряб­ва сам да ги изгради, чер­пей­ки си­ли от ця­ло­то си същест- во. От осо­бе­на важ­ност е, че той тряб­ва сам да ра­бо­ти вър­ху се­бе си, за да съз­да­де от ед­но същество, Което не мо­же да върви, такова, ко­ето мо­же да вър­ви изправено. Човек сам пос­ти­га сво­ето вер­ти­кал­но положение, сво­ето рав­но­вес­но по­ло­же­ние В пространството; сам пос­ти­га и оп­ре­де­ле­но от­но­ше­ние спря­мо зем­на­та гравитация. За ед­но схващане, ко­ето не про­ник­ва дъл­бо­ко в нещата, ня­ма да е труд­но да ос­по­ри това, и то с при­вид­но основание. Някои би­ха казали, че ние сме та­ка ор­га­ни­зи­ра­ни в на­шия из­п­ра­вен вървеж, как­то нап­ри­мер жи­вот­но­то ка­те­рач е създадено, за да се катери. Но ед­но по­-точ­но наб­лю­де­ние показва, че до­ка­то при жи­вот­но­то е на­ли­це организация, оп­ре­де­ля­ща по­ло­же­ни­ето му в пространството, то при чо­ве­ка ду­ша­та е тази, ко­ято вли­за в от­но­ше­ния с прос­т­ран­с­т­во­то и съз­да­ва съ­от­вет­на­та организация.

Второто нещо, ко­ето чо­век сам на­уча­ва от она­зи своя същност, ко­ято пре­ми­на­ва от ед­но въп­лъ­ще­ние в друго, е говорът. Чрез не­го той се пос­та­вя в та­ко­ва от­но­ше­ние с дру­ги­те чо­веш­ки същества, че ста­ва но­сител на он­зи ду­хо­вен живот, кой­то про­ник­ва във фи­зи­чес­кия свят. Често се подчерта- ва, и то не без ос­но­вание, че ако чо­век - пре­ди да пре­го­во­ри - бъ­де ос­та­вен да жи­вее сам на един пуст остров, без кон­такт с дру­ги хора, той не би се на­учил да говори.

Това, ко­ето сме наследили, ко­ето е вло­же­но в нас за по­-къс­ни­те го­ди­ни така, че се под­чи­ня­ва на нас­ледстве­ни­те принципи, не за­ви­си от обстоя- телството, да­ли жи­ве­ем с дру­ги хора, или не. Така например, спо­ред нас­лед­с­т­ве­ни­те за­ко­ни чо­век тряб­ва да сме­ни зъ­би­те си В сед­ма­та година. Той ще сме­ни зъ­би­те си в та­зи възраст, до­ри и да жи­вее на са­мо­тен ост- ров. Но да говори, чо­век се на­уча­ва са­мо ко­га­то ду­шев­на­та му същ­ност се ак­ти­ви­ра ка­то сила, ко­ято пре­ми­на­ва от един жи­вот В друг. Човек из­гра-

И след­ва тре­то­то нещо, по­-мал­ко известно; чо­век го на­уча­ва чрез са­мия се­бе си, бла­го­да­ре­ние на това, което но­си дъл­бо­ко в своя вът­ре­шен свят от ед­но пре­раж­да­не в друго. Става ду­ма за ха­рак­тер­ния жи­вот вътре в са­мия свят на мислите. С фор­ми­ра­не­то на мо­зъ­ка се осъ­щес­т­вя­ва и не­го­во­то пред­наз­на­че­ние да служи ка­то ин­с­т­ру­мент на мисленето. Ето за­що то­зи ор­ган още при сво­ето въз­ник­ва­не е та­ка пластичен, че чо­век да мо­же сам да го фор­ми­ра ка­то ин­с­т­ру­мент на сво­ето мислене, с ог­лед на не­го­ва­та пре­въп­лъ­ща­ваща се същност. Непосредствено след раж­да­не­то на чове- ка, мо­зъ­кът е такъв, ка­къв­то тряб­ва да бъ­де според силите, унас­ле­де­ни от родители, пра­ро­ди­те­ли и т.н. Но в сво­ето мис­ле­не чо­век тряб­ва да да­де из­раз и на сво­ята соб­с­т­ве­на същност, раз­би­ра­на ка­то ре­зул­тат от ми­на­ли­те зем­ни превъплъщения. Ето за­що той тряб­ва да пре­об­ра­зи осо­бе­нос­ти­те на своя мо­зък през он­зи период, ко­га­то - след раж­да­не­то - е ста­нал фи­зи­чес­ки не­за­ви­сим от сво­ите родители, пра­ро­ди­те­ли и т.н.

Това, ко­ето съ­щес­т­ву­ва в на­й-­ви­со­ка сте­пен през дет­с­ки пе­ри­од и поз­во­ля­ва на чо­ве­ка да из­г­раж­да се­бе си чрез не­пос­ред­с­т­ве­ни­те си вза­имо­дейс­т­вия с вис­ши­те светове, се за­паз­ва и в по­-къс­ни­те години, ма­кар и от­но­ше­ни­ята да се променят. Когато в по­-къ­сен пе­ри­од от жи­во­та си усетим, че ед­ва се­га раз­би­ра­ме ед­но или дру­го изживяване, то­ва се дъл­жи на фа- кта, че на вре­ме­то ние сме се оста­ви­ли под ръ­ко­вод­с­т­во­то на ед­на по­-вис­ша мъдрост. Едва след го­ди­ни сти­га­ме до при­чи­ни­те за то­га­ваш­но­то си по­ве­де­ни­е­.­ От всич­ко то­ва мо­жем да по­чув­с­т­ву­ва­ме как не­пос­ред­с­т­ве­но след раж­да­не­то ние все още не сме на­пус­на­ли света, в кой­то сме би­ли пре­ди фи­зи­чес­ко­то си появяване, и че всъщ­ност ни­ко­га ня­ма да го напус- нем. Защото то­зи наш дял от по­-вис­шия ду­хо­вен свят нав­ли­за във фи­зи­чес­кия жи­вот и ни съп­ро­вож­да по-нататък. Често се случ­ва да почувству- ваме: това, ко­ето е за­ло­же­но в чо­ве­ка е не са­мо един висш Аз, кой­то пос­те­пен­но ще се усъвършенствува, а не­що друго, и то ве­че е на­ли­це ка­то чес­то ка­ра чо­ве­ка да из­рас­т­ва над са­мия се­бе си.

Всичко, ко­ето чо­век мо­же да пос­тиг­не ка­то иде­али или ху­до­жес­т­ве­но творчество, а и всичко, ко­ето той може да про­из­ве­де ка­то ес­тес­т­ве­ни ле­чеб­ни си­ли в соб­с­т­ве­но­то си тяло, урав­но­ве­ся­вай­ки по­ра­же­ни­ята от жи- вота, ид­ва не от обик­но­ве­ния разум, а от оне­зи дъл­бо­ки сили, ра­бо­ти­ли в пър­ви­те го­ди­ни след раж­дане­то вър­ху ори­ен­ти­ра­не­то ни в пространство- то, вър­ху фор­ми­ра­не­то на ла­рин­к­са и мозъка. Същите си­ли про­дъл­жа­ват да дейс­т­ву­ват в чо­ве­ка и по-късно. Често пъти, ко­га­то го­во­рим за бо­лес­ти и страдания, трябва да знаем, че външ­ни­те си­ли не мо­гат да ни помогнат,
а тък­мо соб­с­т­ве­ни­ят ор­га­ни­зъм тряб­ва да раз­вие вло­же­ни­те в не­го ле­чеб­ни сили, за­що­то вът­ре в нас ра­бо­тят импулси, из­пъл­не­ни с мъдрост. От те­зи из­точни­ци по­-къс­но ид­ват и на­й-­доб­ри­те сили, чрез ко­ито се пос­ти­га поз­на­ние за ду­хов­ни­ят свя­т -­ или ис­тин­с­кото ясновидство.

Сега ид­ва ред на въпроса: за­що въз­дейс­т­ви­ето на вис­ши­те си­ли вър­ху чо­ве­ка е ха­рак­тер­но са­мо за пър­вите дет­с­ки години?

Сега обаче, ако бъ­де пра­вил­но изтълкувана, се по­раж­да ед­на ми­съл от ог­ром­но значение. В Новия Завет се казва: „Ако не ста­не­те ка­то децата, ня­ма да вле­зе­те в цар­с­т­во­то небесно!" Та как­во дру­го мо­же да бъ­де на­й-­вис­ши­ят иде­ал за човека, ако при­емем ка­за­но­то за вярно? Нищо друго, ос- вен: все по­ве­че и по­-ве­че да се приб­ли­жа­ва до това, ко­ето мо­же да се на­ре­че съз­на­тел­но от­но­ше­ние към силите, ко­ито през пър­ви­те дет­с­ки го­ди­ни са да­леч от не­го­во­то дет­с­ко съзнание. Трябваш са­мо да подчертаем, че ако те­зи си­ли продъл­жа­ват да дейс­т­ву­ват нап­ра­во в съз­на­тел­ния жи­вот на човека, той би рухнал. Ето за­що за пос­ти­га­не­то на способности, поз­во­ля­ва­щи въз­п­ри­ема­не­то на свръх­се­тив­ни­те светове, е не­об­хо­ди­мо сериозна, вни­ма­телна подготовка. Тя ще по­мог­не на чо­ве­ка да по­на­ся това, ко­ето в обик­но­ве­ния си жи­вот той не би мо­гъл да понесе.

Преминаването през пос­ле­до­ва­тел­на­та по­ре­ди­ца от пре­раж­да­ния има сво­ето зна­че­ние за ця­лос­т­на­та еволю­ция на чо­веш­ко­то същество. То е ми­на­ло през та­ки­ва пре­раж­да­ния в ми­на­ло­то и про­дъл­жа­ва пъ­тя си нап­ред към други. Паралелно с то­ва нап­ред­ва и ево­лю­ци­ята на Земята и тя ще про­дъл­жи до оп­ре­де­лен момент, когато ней­ни­ят път ще стиг­не до своя край. Тогава ка­то фи­зи­чес­ко съ­щес­т­во пла­не­та­та Земя трябва да от­пад­не от един­на­та обил­ност на чо­веш­ки­те души, та­ка как­то при смър­т­та фи­зи­чес­ко­то тя­ло на чо­века от­па­да от Духа, а чо­веш­ка­та душа, за да жи­вее по-нататък, нав­ли­за в ду­хов­но­то царство, от­ре­де­но и меж­ду смър­т­та и но­во­то раждане. И ко­га­то об­гър­нем с пог­лед всичко, пред нас тряб­ва да зас­та­не ка­то най-висш идеал: в ми­га на пла­не­тар­на­та смърт на Земята, чо­век да е стиг­нал тол­ко­ва напред, че да е ус­во­ил всич­ки пло­до­ве от жи­во­та на Земята.

Обикновените си­ли на чо­ве­ка - а не онези, ко­ито дейс­т­ву­ват в не­го­во­то детс­т­во - ид­ват от Земния ор­га­низъм. Когато той от­пад­не от чо­веш­ко­то същество, тогава, ако чо­век е дос­тиг­нал сво­ята цел, той тряб­ва да е нап­ред­нал дотам, че с ця­ла­та си същ­ност да се от­да­де на силите, ко­ито днес дейс­т­ву­ват са­мо през дет­с­ките години. Следователно, сми­съ­лът на раз­ви­ти­ето през пос­ле­до­ва­тел­ни­те зем­ни съ­щес­т­ву­ва­ния е пос­те­пенно да пре­вър­не це­лия човек, вклю­чи­тел­но и не­го­ва­та съз­на­ва­ща част, в из­раз на силите, които през пър­вите дет­с­ки го­ди­ни влас­т­ву­ват в не­го - без той да знае - от ду­хов­ния свят. Мисълта, ко­ято зав­ла­дя­ва ду­ша­та при та­ки­ва
наблюдения, тряб­ва да ни из­пъл­ва с чув­с­т­во на смирение, но и със съз­на­ние за чо­веш­ко­то достойнство. И та­зи ми­съл е: чо­век не е сам; в не­го жи­вее нещо, ко­ето всеки миг доказва, че той мо­же да над хвър­ли се­бе си и да се из­ди­га все по­ве­че от ед­но пре­раж­да­не в друго. И та­зи ми­съл мо­же да при­еме все по­-­оп­ре­де­ле­на фор­ма и то­га­ва тя се превръща. В из­к­лю­чи­тел­но из­жи­вя­ва­не за не­що спо­кой­но и величаво, ка­то в съ­що­то вре­ме про­буж­да усе­ща­не за сми­ре­ние и скромност. С дру­ги думи: Какво има в се­бе си чо­векът? Той на­ис­ти­на но­си в се­бе си един по-висш, един бо­жес­т­вен чо­век и мо­же да се по­чув­с­т­ву­ва жи­во про­ник­нат от него, каз­вай­ки си: „Той е мо­ят пред­во­ди­тел вът­ре в мен."

При по­доб­ни възгледи, в ду­ша­та лес­но се по­раж­да мисълта, че с всичко, ко­ето мо­же да направи, чо­век трябва да тър­си съз­ву­чие с она­зи част от сво­ето същество, ко­ято е по­-мъд­ра от съз­на­тел­на­та интелигентност. Тя на­соч­ва чо­ве­ка от не­пос­ред­с­т­ве­но въз­п­ри­ема­ния Аз към един по­-раз­ши­рен Аз, спря­мо кой­то вся­ка фалши­ва гор­дост и вся­ко пре­въз­на­ся­не тряб­ва да бъ­дат ре­ши­тел­но изкоренявани. Това чув­с­т­во по­-на­та­тък се прев­ръ­ща в друго, и то ни от­к­ри­ва пра­вил­но­то раз­би­ра­не за не­съ­вър­шен­с­т­ва­та на днеш­ния чо­век и кол­ко съ­вър­шен би мо­гъл да стане, ако пул­си­ра­щи­те в не­го ду­хов­ни им­пул­си про­явят към съз­на­ни­ето му съ­щото отношение, как­во­то те имат към не­съз­на­тел­ния ду­ше­вен жи­вот през пър­ви­те дет­с­ки го­ди­ни­. Въп­ре­ки че обик­но­ве­но спо­ме­нът ряд­ко се прос­ти­ра зад чет­вър­та­та година, тряб­ва все пак да кажем, че дейс­т­ви­ето на ду­хов­ния свят, в сми­съ­ла по­-со­чен по-горе, об­х­ва­ща пър­ви­те три години. В края на то­зи пе­ри­од чо­век вече е спо­со­бен да свър­з­ва впе­чат­ле­ни­ята си от външ­ния свят с пред­с­та­ва­та за своя Аз. Тази Азова пред­с­та­ва сти­га до точката, до ко­ято се прос­ти­ра и споменът. И все пак ще подчертаем, че по пра­ви­ло споме­нът се прос­ти­ра на­зад до на­ча­ло­то на чет­вър­та­та го­ди­на от живота; са­мо че за на­че­ва­що­то Азово съз­нание той е тол­ко­ва слаб, че ос­та­ва неза- белязан. Ето за­що мо­жем да обобщим, че оне­зи вис­ши сили, ко­ито фор­ми­рат чо­ве­ка през дет­с­ки­те години, мо­гат да дейс­т­ву­ват са­мо три години. В днеш­ния ста­дий от сво­ето зем­но раз­ви­тие чо­ве­кът е та­ка организиран, че мо­же да при­еме те­зи си­ли са­мо три години.

Нека си пре­дос­та­вим сега, че пред нас стои един чо­век и чрез дейс­т­ви­ето на ня­как­ви кос­ми­чес­ки си­ли обикно­ве­ни­ят Аз е един вид отс­т­ра­нен от то­зи човек. Следователно бих­ме мог­ли да приемем, че е въз­мож­но обик­но­ве­ни­ят Аз, кой­то пре­ми­на­ва за­ед­но с чо­ве­ка през раз­лич­ни­те въплъще- ния, да бъ­де отс­т­ра­нен от физическото, етер­но­то и ас­т­рал­но­то тя­ло - и че след то­ва в не­го­ви­те три те­ла би мог­ло да се вне­се та­къв Аз, кой­то дейс­т­ва във връз­ка с ду­хов­ни­те светове. Какво би тряб­ва­ло да се слу­чи с та­къв човек? След три го­ди­ни не­го­во­то тя­ло би тряб­ва­ло да се разруши! Чрез све­тов­на­та Карма би тряб­ва­ло да се слу­чи нещо, що­то ду­хов­ни­те сили,
свър­за­ни с висшите светове, да не мо­гат да жи­ве­ят в то­ва тя­ло по­ве­че от три го­дини.* /* В пре­хо­да от дет­с­ка­та към по­-къс­на­та въз­раст жиз­не­на­та спо­соб­ност на чо­веш­кия ор­га­ни­зъм се запазва, по­не­же той мо­же да се променя. През по­-къс­на­та въз­раст той ве­че не мо­же да се променя; ето за що не мо­же да съ­щес­т­ву­ва по­-на­та­тък с пре­диш­ния си по­-висш Аз./

Едва в края на всич­ки­те си зем­ни съ­щес­т­ву­ва­ния чо­век ще раз­вие в се­бе си това, ко­ето ще му поз­во­ли да жи­вее по­ве­че от три го­ди­ни със спо­ме­на­ти­те ду­хов­ни сили. Но то­га­ва чо­век ще си ка­же още: „Не аз, а тък­мо та­зи вис­ша същност, ко­ято ви­на­ги е би­ла тук, тя ра­бо­ти се­га в мен." По-рано той не би мо­гъл да се из­ра­зи та­ка или на­й-м­но­го би казал: „Аз чув­с­т­ву­вам то­ва по­-вис­ше Същество, но все още не съм стиг­нал с моя ре­ален об­що­чо­веш­ки Аз дотам, да му дам пъ­лен жи­вот в се­бе си."

Ако ня­ко­га към сре­да­та на Земната епо­ха в све­та би бил пос­та­вен един чо­веш­ки организъм, от кой­то по­-къс­но оп­ре­де­ле­ни кос­ми­чес­ки си­ли за­ме­нят обик­но­ве­ния Аз с та­къв Аз, кой­то ина­че дейс­т­ву­ва са­мо през пър­ви­те три го­ди­ни от жи­во­та - и как­то знаем, ос­та­ва свър­зан с ду­хов­ни­те све­то­ве н пе­ри­ода меж­ду смърт та и но­во­то раж­да­не - то­га­ва кол­ко вре­ме би мо­гъл та­къв чо­век да жи­вее в зем­но­то тяло? Приблизително три годи- ни, за­що­то чрез све­тов­на­та Карма би тряб­ва­ло да нас­тъ­пи нещо, ко­ето би раз­ру­ши­ло то­зи чо­вешки организъм.

Това, ко­ето из­ло­жих­ме дотук, ве­че е съ­щес­т­ву­ва­ло в ис­то­ри­ята на човече- ството. Човешкият организъм, зас­та­нал при Кръщението в ре­ка Йордан, ко­га­то Азът на Исус от Назарет на­пус­ка три­те тела, при­ема след Кръще- нието на­пъл­но съз­на­тел­но он­зи по-висш, об­що­чо­веш­ки Аз, кой­то ина­че - не­за­бе­ле­жи­мо за чо­ве­ка - чрез ми­ро­ва­та мъд­рост ра­бо­ти вър­ху детето. Наред с то­ва оба­че въз­ник­ва и не­об­хо­ди­мос­т­та то­зи свър­зан с вис­шия ду­хо­вен свят Аз да жи­вее са­мо три го­ди­ни в чо­веш­кия организъм. После ид­ват та­ки­ва събития, че след три го­ди­ни зем­ни­ят жи­вот на то­ва Същество сти­га до своя край.

Външните събития, ко­ито нас­тъ­пи­ха в жи­во­та на Христос Исус, тряб­ва да се при­емат ка­то обус­ло­ве­ни от по­со­че­ни­те по­-го­ре вът­реш­ни причини. Те са са­мо Външен из­раз на те­зи причини.

С то­ва се за­гат­ва и по­-дъл­бо­ка­та връз­ка меж­ду Предводителя в човека, проб­ляс­ващ ка­то в сум­рач­на светли­на през на­ше­то детство, и ви­на­ги дей- с­т­ву­ващ под по­вър­х­нос­т­та на на­ше­то съз­на­ние ка­то на­й-­доб­ра­та част в нас и от дру­га стра­на - онова, ко­ето ня­ко­го нав­ле­зе в ця­ла­та ево­лю­ция на чо­ве­чес­т­во­то така, че можа да про­съ­щес­т­ву­ва три го­ди­ни в об­вив­ки­те на ед­но чо­веш­ко същество.

Какво се по­явя­ва в то­зи по­-висш Аз, кой­то е свър­зан с ду­хов­ни­те Йерар- хии и кой­то нав­ле­зе в чо­веш­ко­то тя­ло на Исус от Назарет при Кръщение- то в Йордан. Събитието бе­ше сим­во­лич­но опи­са­но в об­ра­за на гъ­лъ­ба ка­-
то знак на сли­за­щия Дух с думите: „Този е мо­ят Възлюбен син, аз днес го родих!" (за­що­то те­зи са ис­тин­с­ки­те думи). Когато вник­нем в то­зи образ, пред нас се очер­та­ва на­й-­вис­ши­ят чо­веш­ки идеал. Защото всич­ко то­ва не оз­на­ча­ва ни­що друго, ос­вен че в ис­то­ри­ята за Исус от Назарет ни се възвестява: „Във все­ки чо­век мо­же да бъ­де от­к­рит Христос!" Дори и да не съ­щес­т­ву­ва­ха ни­как­ви Евангелия и ни­какви пре­да­ния за жи­во­та на Хри- стос чрез вник­ва­не­то в чо­веш­ка­та при­ро­да ние пак бих­ме стиг­на­ли до ис­тината, че Христос жи­вее във все­ки човек.

Да бъ­дат раз­поз­на­ти дейс­т­ву­ва­щи­те си­ли в дет­с­ка­та въз­раст оз­на­ча­ва да поз­на­ем и Христос в човека. Но се­га въз­ник­ва въпросът: Води ли то­ва поз­на­ние съ­що и до приз­на­ва­не­то на факта, че Христос на­ис­ти­на ня­ко­га е жи­вял на Земята в чо­веш­ко тяло? На то­зи въп­рос мо­жем да от­го­во­рим ут­вър­ди­тел­но без на­ли­чи­ето на как­ви­то и да е документи. Защото ис­тин­с­ко­то яс­но­вид­с­ко се­бе­поз­на­ние до­веж­да съв­ре­мен­ния чо­век до­там да види, че в чо­веш­ка­та ду­ша мо­гат да бъ­дат на­ме­ре­ни сили, Които ид­ват от Хри- стос. През пър­ви­те три дет­с­ки го­ди­ни те­зи си­ли действуват, без чо­век да доп­ри­на­ся не­що от се­бе си. Но в по­-къс­ни­те го­ди­ни те мо­гат да дейс­т­ву­ват са­мо ко­га­то чо­век тър­си Христос в се­бе си чрез вът­реш­но вглъбяване. Днес чо­век на­ми­ра Христос в се­бе си, но той не ви­на­ги е мо­жел да сто­ри това. Съществуваха епохи, ко­га­то ни­как­во вът­реш­но вглъ­бя­ва­не не мо­же­ше да до­ве­де чо­ве­ка до Христос. Че то­ва е та­ка­,на­учава­ме пак от яс­но­виж­да­що­то познание. Между ми­на­ли­те епохи, ко­га­то чо­век не е мо­жел да на­ме­ри Христос в се­бе си, и настоящата, ко­га­то то­ва е възможно, се прос­ти­ра зем­ни­ят жи­вот на Христос. И тък­мо този зе­мен жи­вот на Христос е причината, за да Го от­к­ри­ва­ме в се­бе си. И така, за яс­но­виж­да­що­то поз­на­ние фактът, че Христос е жи­вял на Земята не се нуж­дае от ни­как­ви ис­то­ри­чес­ки до­ку­мен­ти и доказателства.

Бихме мог­ли да допуснем, че Христос е казал: „Аз ис­кам да бъ­да за вас, хората, та­къв идеал, кой­то из­диг­нат в ду­хов­ния свят да пред­с­тав­ля­ва същото, ко­ето ина­че се из­вър­ш­ва в тялото. През пър­ви­те го­дини от своя жи­вот чо­век се на­уча­ва да върви, бла­го­да­ре­ние на ду­хов­ния свят, т.е. чо­век по­ема своя зе­мен път чрез Духа. От не­го той се на­уча­ва и да говори, да из­ра­зя­ва ис­ти­на­та - или с дру­ги думи: през пър­ви­те три го­ди­ни от своя жи­вот чо­век раз­к­ри­ва същ­нос­т­та на ис­ти­на­та чрез звуците. А и са­ми­ят живот, кой­то чо­век пре­кар­ва на Земята ка­то Азово същество, по­лу­ча­ва своя ор­га­ни­чен вид през съ­щи­те те­зи години. И та­ка чо­век на­уча­ва тя­ло­то си да върви, т. е. да на­ми­ра „пътя", на­уча­ва се да из­ра­зя­ва „истината" чрез своя организъм, на­уча­ва се и на то­ва да да­ва фи­зи­чес­ки из­раз на „живо- та", въз­ник­нал от Духа. Ето за­що ед­ва ли мо­жем да си пред­с­та­вим по­-съ­дър­жа­тел­но тъл­ку­ва­не на думите: „Ако не ста­не­те ка­то мал­ки­те деца, ня­ма да вле­зе­те в цар­с­т­во­то небесно." Като из­к­лю­чи­те­лен из­раз на Христо-
вия Аз са и думите: „Аз съм Пътят, Истината и Животът!" Както вис­ши­те ду­хов­ни си­ли фор­ми­рат дет­с­кия организъм, та­ка че той не­съз­на­тел­но ста­ва те­ле­сен из­раз на Пътя, Истината и Живота, та­ка и чо­веш­ки­ят Дух, про­ник­нат от Христос, пос­те­пен­но ста­ва съз­на­те­лен но­си­тел на Пътя, Исти- ната и Живота в по­-къс­ни­те години. Така в хо­да на зем­но­то си раз­ви­тие чо­век сам мо­же да стиг­не до она­зи сила, ко­ято през дет­с­ки­те го­ди­ни ръ­ко­во­ди - не­за­бе­ле­жи­мо за не­го - ця­ло­то му битие.

Думи ка­то те­зи за Пътя, Истината и Живота със си­ла­та на сво­ето въз­дейс­т­вие са спо­соб­ни да от­во­рят врати­те към вечността. Когато чо­век стиг­не до ис­тин­с­ко­то себепознание, те ве­че проз­ву­ча­ват от не­го­ви­те ду­шев­ни дълбини.

Такива наб­лю­де­ния раз­к­ри­вят два ас­пек­та от ду­хов­но­то ръ­ко­вод­с­т­во на чо­ве­ка и човечеството. Първо, че чрез се­бе­поз­на­ние на­ми­ра­ме Христос в се­бе си ка­то наш предводител. Ние ви­на­ги мо­жем да стиг­нем до Него, ка­то се за­поч­не от она­зи епоха, в ко­ято Христос жи­вя на Земята, за­що­то от­то­га­ва на­сам Той е ви­наги в човека. И второ, че ко­га­то към ис­то­ри­чес­ки­те до­ку­мен­ти при­ба­вим това, ко­ето на­ми­ра­ме без тях­на помощ, ние от­к­ри­ва­ме ис­тин­с­ка­та същ­ност на те­зи документи. Те пот­вър­ж­да­ват ис­то­ри­чес­ки нещо, ко­ето се по­явя­ва чрез са­мо­то се­бе си в дъл­би­ни­те на душата. Ето за­що те­зи до­ку­мен­ти са част от оно­ва ръ­ко­водство на човечеството, ко­ето тряб­ва да на­со­чи ду­ша­та към са­ма­та нея.

Ако та­ка раз­би­ра­ме све­ще­ния сми­съл на думите: „Аз съм Пътят, Исти- ната и Животът!", ние до­ла­вя­ме колко не­умес­тен е въпросът: Защо, след ка­то е пре­ми­нал през тол­ко­ва прераждания, чо­век за­поч­ва но­вия си зе­мен път от­но­во ка­то де­те­? ­Оказ­ва се, че то­ва при­вид­но не­съ­вър­шен­с­т­во е ед­но неп­ре­къс­на­то на­пом­ня­не за на­й-­вис­ше­то на­ча­ло в човека. И кол­ко­то мо­же по­-чес­то - по­не все­ки път при вли­за­не­то в жи­во­та - трябва да си при­пом­ня­ме то­зи ве­лик факт, че в ос­но­ва­та на вся­ко зем­но съ­щес­т­ву­ва­ние стои оно­ва Същество, ко­ето ос­та­ва не­до­кос­на­то от не­съ­вър­шен­с­т­ву­ва­ща на зем­ния свят.

Не е добре, ко­га­то в Духовната Наука, Теософията или въ­об­ще в Окул- тизма се да­ват мно­го де­фи­ни­ции и понятия. По-добре е не да дефинира- ме, а да ха­рак­те­ри­зи­ра­ме и про­буж­да­ме чув­с­т­во­то за това, ко­ето е в дей- ствителност. Ето за­що и тук тряб­ва­ше да се про­бу­ди усе­ща­не за ха­рак­тер­ни­те осо­бе­нос­ти на пър­ви­те три го­ди­ни от чо­веш­кия жи­вот и за тях­но­то от­но­ше­ние към она­зи светлина, ко­ято се из­лъч­ва от Кръста при Голгота. Това чув­с­т­во показва, че през чо­веш­ка­та ево­лю­ция пре­ми­на­ва импулс, за кой­то с пра­во мо­же да се каже, че ду­ми­те на апос­тол Павел се прев­ръ­щат в истина: „Не Аз, а Христос в мен!" Нужно е са­мо да зна­ем как­во пред­с­тав­ля­ва в дейс­т­ви­тел­ност чо­ве­кът и от та­ко­ва поз­на­ние мо­жем да стиг­нем до раз­би­ра­не на Христовата същност. Само ко­га­то сти­га­ме до та­зи идея
за Христос чрез ис­тин­с­ко и точ­но раз­г­леж­да­не на чо­ве­чес­т­во­то и знаем, че на­й-­доб­ре от­к­ри­ва­ме Христос, ко­га­то Го тър­сим пър­во в се­бе си, за да се вър­нем пос­ле към биб­лейс­ки­те източници, ед­ва то­га­ва тя по­лу­ча­ва сво­ята ве­ли­ка стойност. Няма по­-го­лям и по­-съз­на­ващ це­ни­тел на Библията от човека, от­к­рил Христос в по­со­че­ния смисъл. Бихме могли да допус- нем, че ед­но същество, да ре­чем оби­та­тел на Марс, кой­то ни­ко­га не е чу­вал за Христос и Негово­то дело, сли­за на Земята. Много от нещата, ко­ито ста­ват вър­ху на­ша­та планета, ще ос­та­нат за не­го не­разбираеми; мно­го от нещата, ко­ито ин­те­ре­су­ват хората, за не­го ня­ма да пред­с­тав­ля­ват ни­ка­къв интерес. От зна­че­ние за не­го ще бъ­де са­мо цен­т­рал­ни­ят им­пулс на Земно- то развитие: Христовата идея, как­то тя е на­ме­ри­ла сво­ето про­яв­ле­ние в са­мия човек.

Само кой­то мо­же да въз­п­ри­еме това, би мо­гъл да раз­бе­ре пра­вил­но и Библията; за­що­то всичко, ко­ето е ви дял на­й-­нап­ред в се­бе си, се­га го на­ми­ра по чу­де­сен на­чин в Библията и то­га­ва си казва: „Съвсем не е нужно да бъ­да та­ка възпитан, че да це­ня осо­бе­но мно­го Евангелията; се­га аз зас­та­вам пред тях ка­то един на­пъл­но съз­на­ващ чо­век и бла­го­да­ре­ние на зна­ни­ята от Духовната Наука те ще за­си­я­ят с ця­ло­то си ве­личие."

Няма да бъ­де пре­си­ле­но твърдението, че ще дой­де време, ко­га­то ще се ут­вър­ди възгледът: Хората, ко­ито чрез Духовната Наука мо­гат пра­вил­но да це­нят Евангелията, ще ги приз­на­ят ка­то ръ­ко­во­дещ до­ку­мент за човече- ството, в смисъл, кой­то ще бъ­де мно­го по­-ве­рен от днеш­но­то им тълкува- не. Едва чрез вник­ва­не­то в същ­нос­т­та на човека, чо­ве­чес­т­во­то ще се на­учи да виж­да как­во се крие в дъл­би­ни­те на те­зи източници. И то­га­ва то ще си каже: „Щом в Евангелията се на­ми­ра това, ко­ето при­над­ле­жи към са­ма­та същ­ност на чо­века, то си­гур­но е вне­се­но в тях от хората, ко­ито са ги на­пи­са­ли ня­ко­га на Земята." За тех­ни­те ав­то­ри с особе­на си­ла ва­жи правилото, че кол­ко­то по­-въз­рас­тен ста­ва човек, тол­ко­ва по­ве­че не­ща има да ка­же от своя живот. Смисълът на ня­кои не­го­ви дейс­т­вия се раз­би­ра ед­ва след мно­го години. Трябва да смя­та­ме ав­то­рите на Евангелията за лич- ности, ко­ито са пи­са­ли под вдъх­но­ве­ни­ето на тех­ния по­-висш Аз, кой­то ра­бо­ти вър­ху чо­ве­ка през дет­с­ки­те му години. И така, Евангелията са произведения, чер­пе­щи от она­зи мъдрост, ко­ято из­г­раж­да и фор­ми­ра чо­веш­ко­то същество. Човекът е от­к­ро­ве­ние на Духа чрез сво­ето тяло; Еван- гели­ята са от­к­ро­ве­ния на Духа чрез пи­са­но­то слово.

Ето как по­ня­ти­ето „инспирация" при­до­би­ва сво­ето ис­тин­с­ко значение. Както през пър­ви­те три го­ди­ни на детс­т­во­то мо­зъ­ка е под въз­дейс­т­ви­ето на вис­ши­те ду­хов­ни сили, та­ка и в ду­ши­те на еван­ге­лис­ти­те са би­ли вло­же­ни си­ли от ду­хов­ни­те светове, ко­ито са поз­во­ли­ли на­пис­ва­не­то на Евангелията.

И тък­мо в един та­къв факт се из­ра­зя­ва ду­хов­но­то ръ­ко­вод­с­т­во на чове- чеството. Човечеството се ръ­ко­во­ди истински, ко­га­то всред не­го дейс­т­ву­ват личности, ко­ито ос­та­вят документи, чер­пей­ки от съ­щи­те сили, учас­т­ву­ва­щи в из­г­раж­да­не­то на са­мия човек. И как­то от­дел­ни­ят чо­век пра­ви или каз­ва неща, ко­ито раз­бира ед­ва в по­-къс­на възраст, та­ка и ця­ло­то чо­ве­чес­т­во пос­тиг­на в ли­це­то на еван­гел­с­ки­те ав­то­ри пос­редниците, до­нес­ли в сво­ите пи­са­ния та­ки­ва откровения, ко­ито ще бъ­дат раз­б­ра­ни ед­ва по-късно. Колкото по­ве­че нап­ред­ва човечеството, тол­ко­ва по­ве­че ще бъ­дат раз­би­ра­ни те­зи документи. Човек мо­же да по­чув­с­т­ву­ва в се­бе си ду­хов­но­то ръководство, а чо­ве­чес­т­во­то мо­же да го по­чув­с­т­ву­ва в оне­зи личности, ко­ито дейс­т­ву­ват в сми­съ­ла на еван­гел­с­ки­те ав­то­ри­. ­Из­г­ра­де­но­то до­тук по­ня­тие за ръ­ко­вод­с­т­во­то на чо­вечес­т­во­то мо­же да бъ­де в из­мес­тен сми­съл разширено. Да предположим, че да­ден чо­век е на­ме­рил пос­ле­до­ва­те­ли на сво­ето учение. В случая, ед­но ис­тин­с­ко се­бе­поз­на­ние ще му по­мог­не да признае, че на­ми­рай­ки последователи, то­ва са­мо по се­бе си означа- ва: „Аз имам да съ­об­щя неща, ко­ито не ид­ват от мен." Нещата са под­с­та­ве­ни така, че ду­хов­ни­те си­ли от вис­ши­те све­то­ве про­ник­ват в не­го­ви­те пос­ле­до­вате­ли и на­ми­рат в Учителя под­хо­дя­щия инструмент, за да се изявят.

Такъв Учител би раз­съж­да­вал по след­ния начин: „Когато бях дете, аз се раз­ви­вах чрез силите, ко­ито действу­ва­ха в мен от ду­хо­вия свят. Най-доб- рото, ко­ето се­га мо­га да направя, съ­що се дъл­жи на вис­ши­те свето­ве и аз не би­ва да го при­емам ка­то плод на мо­ето съзнание." Да, по­до­бен чо­век мо­же да си ка­же още: „Нещо демонично, не­що ка­то де­мон - но „демон" в сми­съ­ла на ед­на доб­ра ду­хов­на си­ла - дейс­т­ву­ва чрез мен от ду­хов­ния свят вър­ху учениците." Подобно усе­ща­не е имал и Сократ, за ко­го­то Пла- тон разказва, че той го­во­рел за своя „демон" ка­то за нещо, ко­ето го ръ­ко­во­ди и направлява. Много опи­ти са пра­ве­ни да се обяс­ни Сократовия „де- мон". Обаче де­мо­нът мо­же да бъ­де обяс­нен са­мо ако знаем, че Сократ мо­же­ше да усе­ща не­що по­доб­но на това, ко­ето ве­че описахме. И то­га­ва ще раз­бе­рем също, че през три­те или че­ти­рите века, ко­га­то Сократовият прин­цип дейс­т­ву­ва­ше в Гърция, чрез Сократ там про­ник­на ед­но настрое- ние, ко­ето мо­жа да пос­лу­жи ка­то под­го­тов­ка за ед­но дру­го ве­ли­ко съби- тие. Настроението, че чо­ве­кът все още не е това, ко­ето ще стане, ко­га­то из­ця­ло бъ­де про­ник­нат от вис­ши­те ду­хов­ни сили, то­ва нас­т­ро­ение про­дължи да съ­щес­т­ву­ва и по-нататък. Най-добрите, при ко­ито то­ва нас­т­ро­ение взе­ма­ше превес, по­-къс­но раз­би­ра­ха на­й-­доб­ре думите: „Не Аз, а Христос в мен!" Защото те мо­же­ха да допълнят: „Сократ го­во­ре­ше за не­що де­мо­нич­но в се­бе си, ко­ето ид­ва от вис­ши­те светове, но ед­ва чрез Христовия иде­ал ста­ва ясно, за как­во точ­но е го­во­рел Сократ." Само че

Сократ все още не мо­же­ше да го­во­ри за Христос, за­що­то по не­гово вре­ме ни­кой не мо­же­ше да на­ме­ри Христовото Същество в се­бе си.

И тук ние от­но­во усе­ща­ме не­що от ду­хов­но­то ръ­ко­вод­с­т­во на човечест- вото: ни­що не мо­же да бъ­де вне­сено в чо­ве­чес­т­во­то без подготовка. Защо апос­тол Павел на­ме­ри сво­ите на­й-­доб­ри пос­ле­до­ва­те­ли тък­мо В Гърция? Защото чрез сок­ра­тиз­ма там бе­ше под­гот­ве­на поч­ва­та за спо­ме­на­то­то настроение. С дру­ги думи: онова, ко­ето ста­ва по­-къс­но в ево­лю­ци­ята на човечеството, има сво­ите ко­ре­ни в пре­диш­ни събития, чрез ко­ито хо­ра­та са ста­на­ли дос­та­тъч­но зрели, за да въз­п­ри­емат ид­ва­щи­те събития. Не усе­ща­ме ли тук кол­ко да­леч се прос­ти­ра ръ­ко­во­де­щи­ят импулс, кой­то ми­на­ва през чо­веш­ка­та еволюция, и как в под­хо­дя­щия мо­мент той пос­та­вя под­хо­дя­щи­те хо­ра там, къ­де­то те са нуж­ни за еволюцията. В та­ки­ва фак­ти се из­ра­зя­ва за­се­га ду­хов­но­то ръ­ко­вод­с­т­во на човечеството.