Книга са напълно измислени и нито изобразяват, нито имат за цел да изобразяват каквито и да е действителни лица или групировки

— Ти, какво, да не си гадател, млади човече? От теб човек не може да си отвори устата.

— Извинете, госпожо Морисън. Това е от голямо значение за нас...

— Я виж, на този млад човек май че не му е трудно да държи езика си зад зъбите.

— Той е женен. Има опит.

Лицето й придоби виолетов оттенък, който неприятно ми напомни за отравяне с цианид.

— Напуснете къщата ми, преди да съм извикала полицията! — изкрещя тя.

— Пред вас стои полицейски служител, мадам — каза късо Рандал. — Няма от какво да се страхувате.

— Прав сте — призна тя. Виолетовата боя взе да изчезва от лицето й. — Не го понасям този.

— И не само вие, мадам. Госпожа Флориан не получи препоръчаното писмо и днес... така ли?

— Да — гласът й бе рязък и отсечен. Очите й заиграха. Започна да говори бързо, твърде бързо. — Снощи имаше хора при нея. Дори не съм ги видяла. Приятели ме заведоха на кино. Точно като се върнахме, не, те тъкмо си тръгваха и една кола потегли от съседния вход. Бързо и без светлини. Не видях номера.

Хвърли ми остър кос поглед с лукавите си очи. Зачудих се защо ли бяха лукави. Разходих се до прозореца и вдигнах пердето. Служител в синьосинкава униформа приближаваше къщата. Носеше тежка кожена чанта през рамо и имаше шапка с козирка.

Обърнах гръб на прозореца, усмихнат.

— Пропуск — казах й аз грубо. — Догодина ще играете защитник в трета дивизия.

— Не е смешно — каза Рандал студено.

— Погледни през прозореца.

Погледна и лицето му се изопна. Стоеше съвсем неподвижен, загледан в госпожа Морисън. Чакаше нещо — един неподражаем звук. И той дойде след миг.

Беше звукът от напъхането на нещо в пощенската кутия на входната врата. Може да бе рекламна обява, но не беше. Разнесоха се стъпки обратно по пътеката, после по улицата и Рандал отново се приближи до прозореца. Пощаджията не спря пред къщата на госпожа Флориан. Продължи, сивосинкавият му гръб бе спокоен и невъзмутим под тежката кожена пощенска чанта.

Рандал извърна глава и попита с пагубна вежливост:

—Колко пъти минава пощаджията в този квартал

сутрин, госпожо Морисън?

Той се опита да не трепне.

— Само веднъж. Веднъж сутрин и веднъж следобед - рече тя рязко, като стрелкаше очи насам-натам. Заешката брадичка потрепваше. Ръцете й се вкопчиха в гумения колан, който пресичаше синьобялата престилка.

— Сутрешната поща мина току-що — рече Рандал вънливо. — Редовният пощаджия ли разнася препоръчаните писма?

— Тя винаги го получаваше с извънредна поща —стана дрезгав старческият глас.

— Аха, но в събота тя изтичала и говорила с пощаджията, след като не се отбил при нея. А вие нищо не казахте за извънредна поща.

Приятно бе да го наблюдаваш как работи... на чужд гръб.

Устата й се разтвори широко и зъбите й имаха чудесния блясък, придобит от кисненето им цяла нощ в чаша с разтвор. Тогава изведнъж тя нададе грак, заметна престилката през глава и изтича от стаята.

Той наблюдаваше вратата, през която бе излязла. Тя бе отвъд прага. Усмихна се. Усмивката му бе доста изморена.

—Красиво и с мярка. Следващият път ти ще играеш

грубиянина. Не обичам да съм груб със стари дами дори

И ако разпространяват сплетни.

Продължи да се усмихва.

—Все същата стара история — сви рамене той. —Полицейска работа. Пфю! Започна с факти, доколкото й бяха известни. Но не й идваха бързо наум или не й се струваха достатъчно вълнуващи. И така се опита да поокраси нещата.

Обърна се и отидохме в хола. Леко хълцане се донасяше от вътрешността на къщата. За някой търпелив мъж,

отдавна покойник, това сигурно е било средство за окончателен разгром. За мен бе просто плачът на една старица в който нямаше нищо приятно.

Излязохме бавно от къщата, затворихме тихо и взехме мерки да не се тресне стъклената врата. Рандал си сложи шапката и въздъхна. После сви рамене, разпервайки хладните си добре поддържани ръце встрани. Все още можеше да се долови пронизителният звук на хленчене от вътрешността на къщата.

Гърбът на пощаджията бе две къщи надолу по улицата.

—Полицейско ежедневие — рече Рандал тихо, почти

на себе си и направи гримаса.

Извървяхме разстоянието до съседната къща. Госпожа Флориан не бе прибрала прането си. То все още потрепваше, твърдо и жълтеникаво, на въжето за простиране в страничния двор. Изкачихме стълбите и позвънихме. Никакъв отговор. Почукахме. Никакъв отговор.

—Последният път не беше заключено — рекох аз.

Опита вратата, грижливо прикривайки действията си

с тяло. Този път бе заключена. Слязохме от терасата, обиколихме къщата от далечната за старата клюкарка страна. Задната тераса имаше стъклена врата с пуснато резе. Рандал почука на нея. Нищо не последва. Той слезе по двете почти небоядисани дървени стъпала, мина по неупотребяваната и обрасла алея и отвори дървения гараж. Вратите изскърцаха. Гаражът бе пълен с боклуци. Имаше няколко разбити старовремски куфара, които не. си заслужаваха да се разчупят за подпалки. Ръждясали градинарски сечива, сума ти стари консерви в кашони. Отстрани на вратата в ъгъла един прекрасен, тлъст, самотен черен паяк си седеше в оплетената си мръсна паяжина. Рандал вдигна парче дърво и го пречука разсеяно. Затвори гаража отново, върна се обратно по буренясалата алея до входа, изкачи стълбите от другата страна. Никой не отговори нито на звънеца, нито на чукането.

Върна се бавно, поглеждайки към улицата през рамо.

—Най-лесно ще е през задната врата. Старата кокошка в съседната къща няма да каже нищо вече. Много лъжи наприказва.

Изкачи двете задни стъпала, изкусно мушна острието на ножа в пролуката на вратата и вдигна резето. Излязохме на покритата тераса. Бе пълна с консервени кутии, които гъмжаха от мухи.

—Божичко, как живеят някои хора! — рече той.

Задната врата бе лесна. Един петцентов шперц пре

въртя ключалката. Но бе пуснато и резето.

—Това ме учудва. Мисля, че е офейкала. Иначе нямаше да се залости така. Тя е твърде немарлива.

— Шапката ти е по-стара от моята — каза Рандал. Погледна към стъклото на задната врата. — Дай ми я да вкарам стъклото вътре. Или да я свършим майсторски?

— Давай с ритник. Кой го е еня?

Отстъпи и се втурна към ключалката, вдигнал крак успоредно на пода. Нещо изпука лениво и вратата поддаде няколко сантиметра. Вдигнахме я нагоре, отворихме я и прибрахме парчето изкривено желязо от балатума, поставихме го внимателно на дъската за изцеждане на мивката до девет празни бутилки джин.

Бръмчаха мухи и се блъскаха в затворените прозорци на кухнята. Вонеше. Рандал застана по средата, оглеждайки всичко внимателно.

После бавно мина през двукрилата врата, без да я докосне, бутна я така с върха на обувката си, че тя остана отворена. Всекидневната си бе същата, доколкото си я спомнях. Радиото не свиреше.

—Хубаво радио. Струва пари. Ако е платено изобщо. Ето ти нещо — рече Рандал.

Приклекна на коляно и се загледа в килима. После приближи отстрани радиото и бутна търкалящия се шнур С крак. Показа се и щепсела. Наведе се и огледа копчетата на радиото.

— Аха. Чудесен радиошкаф. Хваща окото, а? По шнура едва ли ще има отпечатъци, нали?

— Включи го и виж дали радиото е работело.

Пресегна се и го мушна в контакта. Светлините веднага светнаха. Почакахме. Радиото побръмча известно време и изведнъж високоговорителят загърмя с пълна сила.

Рандал скочи и издърпа шнура отново. Звукът прекъсна моментално.

Когато се изправи, погледът му бе изпълнен със светлина.

Изтичахме към спалнята. Госпожа Джеси Пиърс Флориан лежеше напреки на леглото си в измачкан памучен пеньоар, с глава близо до единия ъгъл на пружината. Ъгловият стълб на леглото бе изцапан с нещо тъмно, което мухите обичат.

Бе мъртва отдавна.

Рандал не я докосна. Взира се в нея дълго време, а после ме погледна, оголвайки зъби като вълк.

— Мозък по лицето й. Това, изглежда, е лайтмотивът на този случай. Само че това е дело на чифт ръце. И то какви ръчища, божичко. Погледни само синините по врата, разстоянието между следите от пръстите.

— Ти си ги гледай — извърнах се аз. — Горкият Нълти. Това вече не е като да пречукаш някой негър.

30

Лъскав черен бръмбар с розова главичка и розови петънца пълзеше, бавно по полираната повърхност на бюрото на Рандал, като опипваше наоколо с пипалца, сякаш проверяваше дали ветрецът е благоприятен за излитане. Поклащаше се леко, пълзейки като старица, натоварена с много пакети. Едно непознато ченге седеше на другото бюро и говореше безспир в старомодната фуния, така че гласът му звучеше като шепот в тунел. Говореше с полузатворени очи, а голямата му одраскана ръка на бюрото пред него стискаше между кокалчетата на първия и втория пръст горяща цигара.

Полицейският високоговорител на стената съобщи за обир на Сан Педро, южно от Четиридесет и четвърта улица. Грабителят бил среден на възраст мъж с тъмносив костюм и сива филцова шапка, казват очевидците. За последен път го видели източно от Четиридесет и четвърта да тича, а после да се шмугва между две къщи. „Бъдете внимателни — каза говорителят. — Заподозреният е въоръжен с револвер, 32 калибра и току-що е обрал собственика на гръцкия ресторант на номер 3966 Южен Сан Педро."

Глухо изщракване и говорителят увисна във въздуха, после се появи друг и зачете списък на току-що откраднатите коли с бавен монотонен глас, който повтаряше всичко по два пъти.

Отвори се вратата и влезе Рандал със свитък написани на машина листа пощенски формат. Прекоси чевръсто стаята и седна срещу мен на бюрото, като ми подаде някакви книжа.

—Подпиши четири екземпляра — рече той.

Подписах ги.

Розовият бръмбар стигна до ъгъла на стаята и пусна пипалца, за да намери подходящо място за излитане. Изглеждаше малко обезкуражен. Отиде по дюшемето към другия ъгъл. Запалих цигара и ченгето на телефона рязко стана и излезе от канцеларията.

Рандал се облегна на стола си, както винаги хладнокръвен, спокоен, готов да се заяжда или да любезничи според случая.

—Ще ти кажа някои неща, за да не ставаш повече

жертва на случайни хрумвания. За да престанеш да хазяйничиш по целия район. И моля ти се, за бога, остави този случай на мира.

Почаках.

—Никакви отпечатъци в бърлогата. Знаеш коя бърлога имам предвид. Контактът е изтръгнат от щепсела, за да млъкне радиото, но може и тя да го е спряла. Съвсем

очевидно. Пияниците обичат силна музика. Ако си си турил ръкавици да пречукаш някого, както си пуснал радиото, за да заглушиш изстрелите си, така може и да го изключиш. Но не е било така. При това вратът на тази жена е счупен. Тя е била мъртва, преди онзи да започне да лашка насам-натам главата й. Пита се, защо е започнал да блъска главата й насам-натам?

—Аз съм само слушател.

Рандал се нацупи.

—Вероятно не е усетил, че й е счупил врата. Бил е

вбесен. Дедукция — усмихна се той кисело.

Изпуснах дим и го отвях от лицето си с ръка.

—Добре де, с какво го е вбесила? Голяма награда е

платена навремето, когато са го арестували у Флориан за

ради обира на банката в Орегон. Наградата е изплатена

на подставено лице, починало впоследствие, но семейство

Флориан вероятно са получили своя дял. Малой може да

го е подозирал. Може да е знаел дори. И сигурно се е

опитвал да изтръгне признание от нея.

Кимнах. Заслужаваше едно кимане. Рандал продължи:

— Той само я е хванал за гушата и тя не е могла да се изплъзне от пръстите му. Ако го хванем, вероятно ще можем да докажем, че това е дело на неговите ръце, чрез разстоянието между отпечатъците. Може и да не успеем. Докторът прецени, че е станало снощи, сравнително рано. във всеки случай по времето, когато се ходи на кино. Досега нямаме сведения, че Малой е бил в къщата снощи, от никой от комшиите. Но това сигурно е негова работа.

— Аха. Няма грешка, той е. Сигурно не е искал да я убива. Само дето не си знае силата.

— Това хич няма да му помогне — рече Рандал мрачно.

— И аз мисля така. Само искам да отбележа, че Малой не е тип на убиец. Убива, ако е натясно, но не и за удоволствие, за пари, а най-малкото — жени.

— Това от значение ли е? — запита той сухо.

— Може би ти знаеш достатъчно, за да прецениш кое е от значение и кое не. Аз не знам толкова.

Гледа ме толкова дълго, че полицейският говорител смогна да ни информира за обира в гръцкия ресторант в

южната част на Сан Педро. Заподозреният бил вече задържан. По-късно се оказа, че е четиринадесетгодишно мексиканче, въоръжено с воден пистолет. Такива ми ти очевидци.

Рандал изчака говорителя да млъкне и продължи:

—Тази сутрин се сприятелихме. Нека си останем приятели. Прибери се у дома, легни си и си почини добре.

Изглеждаш доста уморен. Остави на мен и на полицейския отдел да се занимаваме с убийството на Мариот, да

намерим Малой Лоса и така нататък.

—Но аз получих хонорар от Мариот. И се провалих. Сега пък госпожа Грейл ме нае. Какво искате от мен— да се пенсионирам и да живея от спестяванията си?

Отново ме загледа.

— Разбирам те. И аз съм човек. Дават ви тапии и за какво ви са — да си ги окачите на пирони в канторите. От друга страна, всеки действуващ капитан, който ти има зъб, може да те съсипе.

— Но не и с Грейловци зад гърба ми.

Той се замисли. Неприятно му бе да признае, че дори и наполовина съм прав. Така че се намръщи и забарабани по бюрото.

—Виж как ще се разберем с теб — каза той след известна пауза. — Помъчиш ли се да ни пречиш, ще си имаш

неприятности. Този път може да се отървеш. Не знам. Но

лека-полека ще издигнеш край себе си такава стена от

враждебност в този отдел, че ще ти бъде дяволски трудно да свършиш каквато и да е работа.

— Всяко частно ченге се сблъсква с това ежедневно, освен ако не се занимава само с разводи.

— Ама не може ти да се занимаваш с убийства.

— Изпя ли си песента? Изслушах те. Не си въобразявам, че ще свърша неща, които един огромен полицейски апарат не може да свърши. Ако имам някакви незначителни хрумвания, то те са си мои.

Той се наведе бавно през бюрото. Тънките му неспокойни пръсти забарабаниха като филизите пойнсетия по фасадата на дома на Джеси Флориан. Кремавосивата му коса лъщеше. Хладнокръвните му неподвижни очи гледаха право в мен.

—Да продължим. С това, което имаме да си казваме. Амтор е заминал. Неговата жена и секретарка... Не знае или не иска да каже къде. Индианецът също е изчезнал. Ще подпишеш ли жалба срещу тях?

—Не. Не мога нищо да докажа.

Изглеждаше облекчен.

—Жената казва, че никога не те е виждала. Що се

отнася до онези две ченгета от Бей Сити, ако са такива

наистина, това е вън от възможностите ми. Бих предпо

чел да не усложнявам нещата. В едно съм абсолютно си

гурен — Амтор няма нищо общо със смъртта на Мариот.

Цигарите с визитната му картичка са просто за заблуда.

—А д-р Сондърборг?

Той разпери ръце.

—Цялата банда е офейкала. Хора от прокуратурата

ходиха дотам, без да вдигат много шум. Без изобщо да

се обаждат в участъка на Бей Сити. Къщата била заклю

чена и празна. Разбира се, те са влезли. Онези са се опи

тали набързо да почистят, но има отпечатъци, и то мно

го. Ще ни трябва цяла седмица да обработим събрания

материал. Работят в момента над един стенен сейф. Веро

ятно в него има наркотик или други неща. Предполагам,

че д-р Сондърборг сигурно е регистриран, не тука, а някъде другаде, за аборти или лекуване на огнестрелни рани, операции за промяна на отпечатъците или за незаконна употреба на наркотици. Ако попадне под федералното

законодателство, ще получим доста помощ.

—Той каза, че бил лекар.

Рандал сви рамене.

—Може и да е бил някога. Може и никога да не е

осъждан. Има един, практикува медицина близо до Палм

Спрингз сега, та той бе обвинен в търговия с наркотици в

Холивуд преди пет години. Беше с двата крака вътре, но

връзките му свършиха работа. Оправдаха го. Нещо друго да те безпокои?

— Какво можеш да ми кажеш за Брънет?

— Брънет е комарджия. Печели доста. И то по лесния начин.

- Добре — рекох аз и понечих да стана. — Има логика в това. Но с нищо не ни доближава до тази банда за скъпоценности, която уби Мариот.

— Не мога всичко да ти кажа, Марлоу.

— И не очаквам това от теб. Между другото Джеси Флориан ми каза, когато я видях за втори път, че някога е била прислужничка в дома на Мариот. И затова той й пращал тези пари. Има ли с какво да се подкрепи това твърдение?

— Да. В неговата депозитна касичка имаше благодарствени писма от нея.

Имаше вид, че ще избухне.

—А сега, за бога, няма ли да си тръгнеш да си гледаш работата?

—Добре се е погрижил за тези писма, какво ще кажеш?

Вдигна поглед и ме изгледа чак до върха на главата.

После пусна клепачи до средата на ириса. Гледа ме така цели дълги десет секунди. После се усмихна. Днес се усмихваше ужасно много. Употреби запаса си за цяла седмица.

—И за това си имам теория. Ненормална е, но такава е човешката природа. Мариот поради начина си на

живот е бил наплашен човек. Всички престъпници и комарджии са такива, повече или по-малко, а всички комарджии са суеверни — малко или много. Мисля, че Джеси

Флориан е била талисманът на Мариот. Мислел си е: до

като се грижа за нея, нищо лошо няма да ми се случи.

Извърнах глава и потърсих бръмбара с розовата главичка. Вече бе опитал двата ъгъла и сега се придвижваше печално към третия. Приближих се, вдигнах го в кърпичката си и го донесох обратно до бюрото.

— Гледай. Тази стая е на осемнадесетия етаж. И то

зи мъничък бръмбар се е изкачил чак дотук, за да се спри

ятели с някого. С мен. Ето моя талисман.

Завих бръмбара внимателно в меката част на кърпичката и я тикнах в джоба си. Очите на Рандал бяха като палачинки. Устата му се движеше, но нищо не излизаше от нея.

— Чудя се чий талисман е бил Мариот.

— Не и твой, драги — гласът му бе злъчен и леден.

— Нито пък твой — гласът ми бе просто глас. Излязох от стаята и затворих вратата.

Слязох с директния асансьор до ул. „Спринг" и излязох на предната тераса на градския съвет. Спуснах се няколко стъпала и отидох до лехите с цветя. Поставих внимателно розовия бръмбар зад един храст.

В таксито за дома се чудех колко ли време ще му е нужно, за да стигне до отдел „Убийства" отново.

Изкарах колата си от гаража, обядвах набързо в Холивуд, преди да потегля за Бей Сити. Долу, на брега, бе красив, прохладен и слънчев следобед. Слязох от булевард „Аргело" на Трета улица и отскочих до общинския съвет.

31

Сградата бе евтина на вид за толкова заможен квартал. Имаше нещо строго пуританско в нея. Необезпокоявани от никого безделници стояха в дълга редица до подпорната стена, която пречеше на градината пред входа — почти цялата обрасла в трева до колене — да залее улицата. Зданието бе триетажно и имаше стара камбанария, на която все още висеше камбана. Вероятно са я удряли, за да свикат доброволческата пожарна команда в добрите стари дни.

Вътре имаше дълъг, тъмен коридор, бърсан за последен път в деня на встъпване в длъжност на Маккинли*. Дървена табела сочеше към информационното бюро на полицейския отдел. Зад телефонната централа с размери на половинлитрова бутилка, поставена в края на дървеното гише, дремеше човек в униформа. Цивилното ченге по риза и пищов, който приличаше на пожарен кран на фона на ребрата му, преглеждаше следобедния вестник, плю-; на в плювалника на три метра от него, прозя се и каза, че кабинетът на началника бил на горния етаж в дъното. Вторият етаж бе по-светъл и по-чист, но това не значеше, че е светъл и чист. На една врата, почти в края на коридора, имаше надпис: „Джон Уакс, началник на полицията. Влез".

Вътре имаше ниска дървена преграда и униформен полицай зад нея пишеше на машина с два пръста и палец. Взе картичката ми, каза, че щял да види, и успя да се промъкне през махагоновата врата с надпис: „Джон Уакс, началник на полицията. Кабинет". Върна се и ми отвори вратичката в преградата.

Влязох вътре и затворих вратата към преддверието. Бе голям прохладен кабинет с прозорци на трите стени. Полирано дървено бюро бе поставено далеч навътре като това на Мусолини, за да могат да те наблюдават, докато прекосяваш синия килим.

Отидох до бюрото. Килнат гравиран надпис гласеше: „Джон Уакс, началник на полицията". Рекох си, че няма начин да не запомня това име. Погледнах мъжа зад бюрото. Косата му бе идеално пригладена.

Той бе набит, тежка категория, с къса червеникава коса и розов череп, проблясващ през нея. Очите му бяха малки, лакоми, с тежки клепачи, шавливи като бълхи. Облечен бе в костюм от бежов фланелен плат, риза и връзка с цвят на кафе, диамантен пръстен и осеяна с диаманти значка на ревера, а уставните три твърди ъгъла на кър-

* Уйлям Маккинли 25-и президент на САЩ от 1897 —1901. — Ш. пр.

пичката се показваха малко повече от необходимите шест сантиметра.

Едната от пухкавите му ръце държеше визитната ми картичка. Прочете я, обърна я наопаки, прочете и гърба й, на който нямаше нищо написано, прочете я отново отпред, остави я на бюрото си и я затисна с преспапието във форма на бронзова маймуна, сякаш взимаше мерки

да не я загуби.

Подаде ми една розова лапа. Когато му я върнах,

той посочи един стол.

— Седнете, господин Марлоу. Доколкото разбирам, сме колеги. Какво мога да направя за вас?

— Малка неприятност, шефе. Ако пожелаете, може да я оправите за минутка.

— Неприятност — каза той меко. — Малка неприятност.

Той се извърна, кръстоса дебелите си крака и се загледа замислен към един от двойните прозорци. Това ми позволи да видя ръчно плетени памучни чорапи и английски алпинки, които изглеждаха, сякаш бяха накиснати в портвайн. Само като го гледах, без да смятам парите в портфейла му, той имаше половин хилядарка по себе си. Предполагам, че парите бяха на жена му.

—Неприятностите — рече той все още меко — са нещо, което нашето градче почти не познава, господин Марлоу. Градът ни е малък, но много, много чист. Поглеждам от западните си прозорци и виждам Тихия океан. Няма нищо по-чисто от него, нали?

Не спомена за двата комарджийски кораба, чиито корпуси се открояваха зад хоризонта тъкмо отвъд граничните води. И аз не казах нищо.

—Прав сте, шефе.

Изпъчи се още няколко сантиметра.

--Поглеждам през северните си прозорци и виждам забързаното движение по булевард „Аргело" и чудесните калифорнийски предпланини, а на преден план един от най-прекрасните малки търговски райони. Поглеждам през южните си прозорци, през които гледам тъкмо в момента, и виждам едно от най-прелестните пристанища за яхти в света, ако говорим за малки яхт-портове. Нямам източни прозорци, но ако имах, бих видял жилищен район, от който ще ви падне шапката. Не, господине, неприятностите са нещо, което не се среща често в малкия ни градец.

— Мисля, че съм донесъл моята с мен, шефе. Част от нея поне. Имате ли на служба човек на име Голбрайт, цивилен сержант?

— Защо, да, струва ми се, че да — каза той, завъртайки поглед. — И какво е станало с него?

— Имате ли на служба човек, който върви ей така? —описах аз другия, онзи, който говореше съвсем малко, бе нисък, имаше мустаци и ме удари с палката. — Той обикаля най-вероятно с Голбрайт. Някои го наричаха господин Блейн, но това ми звучеше фалшиво.