Книга са напълно измислени и нито изобразяват, нито имат за цел да изобразяват каквито и да е действителни лица или групировки

Пуснах пистолета и го хванах за китките. Бяха мазни и плъзгави. Индианецът пое въздух гърлено и ме храсна о пода с удар, който ми изправи косите. Сега вместо аз да съм го хванал, той ме държеше за китките. Бързо ги изви назад и едно коляно като бордюр потъна в гърба ми. Огънах се. Мене може да огъне. Да не съм градският съвет, та да му се опра.

Опитах се да крещя без каквато и да е полза. Дъхът ми заседна на гърлото и не можеше да излезе. Индианецът ме хвърли странично и докато падах, ми приложи ножично хвърляне. Бях му в кърпа вързан. Ръцете му се протегнаха към шията ми. Понякога се събуждам нощем. Чувствувам ги на това място и усещам неговия мирис. Усещам как дъхът ми се съпротивява, как губи и мазните пръсти се забиват все повече. После ставам, пия малко и пускам радиото.

Вече почти си бях отишъл, когато светлината заблестя отново, кървавочервена поради кръвта в очните ми ябълки и по дъната им. Нечие лице заплува и нечия ръка ме потупа деликатно, но другите ръце останаха на гърлото ми. Един глас рече нежно:

—Нека си поеме дъх...

Индианецът ме изправи на крака. Блъсна ме назад в стената, като ме държеше за двете извити китки.

—Любител — рече гласът меко и нещо лъскаво, твърдо и горчиво като смъртта ме перна през лицето. Нещо топло протече. Близнах го и усетих вкуса на желязо и сол.

Нечия ръка тършуваше из портфейла ми. Друга претършува всичките ми джобове. Завитата в салфетка цигара се показа и бе измъкната. Изчезна някъде в мъглата пред очите ми.

— Цигарите бяха три? — рече гласът любезно и лъскавото нещо отново ме удари по челюстта.

— Три — преглътнах аз.

— И къде казваш, че били останалите?

— В бюрото ми... в службата.

Лъскавото нещо отново ме удари.

—Сигурно лъжеш, но можем да проверим.

Ключовете ми заблестяха с весели, червени светлинки. Гласът каза:

—Стисни го още малко.

Железните пръсти се впиха в гърлото ми. Бях разпнат на стената срещу вонята му и здравите му мускули. Протегнах се, хванах го за единия му пръст и се опитах да го извия.

Гласът каза меко:

—Чудно. Вече се е понаучил.

Лъскавият предмет отново изсвистя във въздуха. Храсна ме по челюстта, тоест онова, което някога бе моя челюст.

—Пусни го. Ще мирува — рече гласът.

Тежките силни ръце се отпуснаха и аз политнах напред, направих крачка и се задържах на крака. Амтор стоеше едва забележимо усмихнат, почти като насън пред мен. С изящната си, прекрасна ръка държеше пистолета ми. Беше го насочил в гърдите ми.

—Бих могъл добре да те науча — рече той с мекия

си глас. — Но каква полза? Мръсен малък човек в един

мръсен малък свят. Лъч просветление и пак ще си бъдеш

същият. Не е ли така? — усмихна се той красиво.

Хвърлих се към усмивката му с всичко, което ми бе

останало. Не излезе толкова лошо. Олюля се и от нозд

рите му потече кръв. После се окопити, оправи се и вдигна отново пистолета.

—Седни, чедо мое — рече той меко. — Имам посетители. Радвам се, че ме удари. Това улеснява нещата.

Напипах белия стол, седнах и положих главата си на бялата маса до млечнобелия глобус, който сега отново излъчваше мека светлина. Гледах го втренчено отстрани, с лице на масата. Светлината ме обайваше. Хубава светлина, хубава мека светлина. Зад мен и край мен нямаше нищо освен тишина. Мисля, че заспах, просто, ей така, с окървавено лице на масата, а строен красив дявол с моя пистолет в ръка ме наблюдаваше и се усмихваше.

22

— Добре — рече едрият. — Може да престанеш да шикалкавиш вече.

—Хайде в другата стая, приятелче.

Станах, все още сънен. Влязохме някъде през някаква врата. После видях къде се намираме — в бойницата, цялата окръжена от прозорци. Навън вече бе черно като катран. Жената с фалшивите пръстени седеше зад бюрото си. До нея стоеше някакъв мъж.

—Седни тук, приятелче — натисна ме другият. Столът бе хубав, с прав гръб, но удобен, макар че не ми се седеше. Жената зад бюрото бе отворила пред себе си бележник и четеше на висок глас от него. Един нисък възрастен мъж с безизразно лице и сиви мустаци я слушаше.

Амтор стоеше до един прозорец с гръб към стаята, загледан навън към далечната спокойна крайбрежна ивица на океана, отвъд светлините на кея, отвъд света. Веднъж полуизвърна глава да ме погледне и успях да видя, че бе избърсал кръвта от лицето си, но носът му не бе онзи нос, който видях за пръв път, а два номера по-голям. Това ме накара да се ухиля, както си бях със спукани устни и всичко останало.

Погледнах към това, което издаваше тези звуци, това, което бе под носа ми и ми бе помогнало да стигна дотук. Някакъв си деветдесеткилограмов врял и кипял тип с проядени зъби и сладък глас на цирков клакьор. Бе як, бърз и сигурно ядеше кърваво месо. Никой не би посмял да го разиграва. Бе от този вид ченгета, които всяка вечер си плюят на палката, вместо да си кажат молитвата. Но имаше шеговити очи.

Стоеше пред мен, разкрачил кривите си крака, в ръка държеше отворения ми портфейл, драскаше по кожата с нокътя на десния си палец, сякаш му правеше удоволствие да разваля нещата. Дребни неща, ако нямаше нищо друго подръка. Но да променя физиономии вероятно му бе по приятно.

—Сеирджия, а, приятелче? От големия порочен град,а? Малко шантаж, а?

Бе килнал шапката си на тила. Косата му бе прашнокафява, потъмняла от потта на челото. Шеговитите му очи бяха прошарени от червени вени.

Чувствувах гърлото си, сякаш го бяха прекарали през преса за изцеждане на пране. Посегнах и го опипах. Проклетият индианец. Имаше пръсти като инструментална стомана.

Мургавата жена престана да чете от бележника си и го затвори. Възрастният възмалък мъж със сивите мустаци кимна, приближи се и застана зад този, който разговаряше с мен.

— Ченгета? — попитах аз, потривайки брадичката си.

— А ти как мислиш, драги?

Полицейски хумор. Дребният имаше белмо в едното око и то изглеждаше полусляпо.

—Не и от Лос Анжелос — рекох аз, като го поглеждах. — С това око отдавна да са те пенсионирали в Лос Анжелос.

Едрият ми подаде портфейла. Прегледах го. Всичките пари все още бяха там. Всички визитни картички. Нищо не липсваше. Бях изненадан.

— Кажи нещо, приятелче — рече едрият. — Нещо, което ще ни накара да те харесаме.

— Върнете ми пистолета.

Приведе се леко напред и се замисли. Виждах го как мисли. От мислене го боляха мазолите.

— Аха, искаш си пистолета, така значи? — погледна той встрани от оня със сивите мустаци. — Иска си пистолета — каза му той, после отново ме погледна. — А за какво ти е потрябвал пистолетът, приятелче?

— Искам да застрелям един индианец.

— А, така ли, искаш да застреляш индианеца, приятелче?

—Аха... само един индианец, бащице.

Едрият отново погледна към онзи с мустаците.

— Това момче е много опасно. Иска да застреля някакъв индианец.

— Слушай, Хемингуей, я не повтаряй всяка дума след мен.

- Май че тоя откачи. Току-що ме нарече Хемингуей. Ти как мислиш, откачен ли е?

Оня с мустаците захапа пура и не каза нищо. Високият красив мъж на прозореца се извърна бавно и каза меко:

— Смятам, че е възможно да е загубил вътрешното си равновесие.

— Не знам откъде му дойде наум да ме нарича Хемингуей. Името ми не е Хемингуей.

По-възрастният каза:

— Не видях пистолет. Погледнаха към Амтор. Амтор каза:

— Вътре е. При мен. Ще ви го донеса, господин Блейн. Едрият мъж се наведе от кръста надолу, присви леко

колене и за диша в лицето ми.

— Защо ме наричаш Хемингуей, драги?

— Не мога да кажа в присъствието на дами. Изправи се отново.

— Виждате ли?

Погледна към онзи с мустаците, той кимна, после се извърна и се отдалечи, прекосявайки стаята. Плъзгащата се врата се отвори. Излезе и Амтор го последва.

Настъпи тишина. Мургавата жена погледна от висотата на бюрото си и се намръщи. Едрият мъж погледна към дясната ми вежда, леко разтърси глава насам-натам замислено.

Вратата отново се отвори и мъжът с мустаците се върна. Взе отнякъде шапка и ми я подаде. Извади пистолета ми от джоба си и ми го връчи. По тежестта разбрах, че е празен. Мушнах го под мишница и се изправих.

Едрият каза:

—Хайде, приятелче. Да се махаме оттук. Струва ми

се, че имаш нужда от малко чист въздух.

— Добре, Хемингуей.

— Но той продължава да ме нарича така — рече тъжно едрият. — Вика ми Хемингуей, понеже присъствуват дами. Не смяташ ли, че това може да е някаква мръсна шега от негова страна?

Мъжът с мустаците каза:

—Побързай.

Едрият ме хвана за ръка и отидохме до малкия асансьор. Той дойде и ние се качихме.

Слязохме на дъното на асансьорната шахта, минахме по тесния коридор и излязохме през черния вход. Навън въздухът бе чист и свеж, под нас лежеше спусналата се над океана мъгла. Вдишах дълбоко.

Едрият още ме държеше за ръката. Отвън стоеше някаква кола, обикновена тъмна лимузина с частни номера.

Едрият отвори предната врата и се извини:

—Вярно, че не отговаря на класата ти, драги. Но

малко въздух ще ти дойде чудесно. Какво ще кажеш за

това? Не бихме искали да направим нешо против волята

ти, драги.

—Къде е индианецът?

Той разтърси леко глава и ме набута в колата. Бях отдясно на шофьора.

—Ах, да, индианецът? Ще трябва да го застреляш с

лък и стрела. Такъв е законът. Тук е, отзад.

Погледнах назад. Нямаше никой.

—По дяволите, няма го — каза едрият. — Някой ще

трябва да го е тафнал. Вече не можеш нищо да си оставиш в незаключена кола.

—Побързай — рече мъжът с мустаците и седна на

задната седалка.

Хемингуей заобиколи и натика дебелото си шкембе зад волана. Запали. Завихме и се понесохме по алеята с

див здравец от двете страни. Откъм морето повя студен вятър. Звездите бяха твърде далеч. Нищо не казваха.

Стигнахме до края на алеята, излязохме на бетонения планински път и се понесохме, без да бързаме, по него.

— Как така си без кола, драги?

— Амтор изпрати да ме вземат.

— Защо ли му е притрябвало да ти праща кола, а, приятелче?

— Сигурно е искал да ме види.

— Момчето си го бива — рече Хемингуей. — Преценява нещата.

Той се изплю през прозореца, взе завоя красиво и подкара колата с пълна газ надолу по склона.

— Казва, че си му се обадил по телефона и си се опитал да го хванеш на въдицата. И той решил, че е по-добре да види със собствените си очи с кого си има работа... И праща собствената си кола.

— Понеже знае, че ще извика някакви познати ченгета и те ще ме откарат с тяхната — рекох аз. — Добре, Хемингуей.

— Ах, пак ли това. Добре. Та той си има диктофон под масата и секретарката му е записала всичко. Когато ние пристигнахме, тя го прочете от начало до край на господин Блейн.

Обърнах се и погледнах господин Блейн. Пушеше пура спокойно, сякаш бе по пантофи. Той изобщо не ме погледна.

— Има си хас — рекох аз. — Навярно ви е прочела куп банални записки, приготвени за такива случаи.

— Може би ще ни кажеш, защо си искал да го видиш? — предложи учтиво Хемингуей.

— Искаш да кажеш, докато устата ми си е на мястото?

— Ау, изобщо не сме такива момчета — рече той с великодушен жест.

— Познаваш Амтор твърде добре, нали, Хемингуей?

— Май че господин Блейн го познава. Аз върша само това, което ми наредят.

— Кой, по дяволите, е този господин Блейн?

— Джентълменът на задната седалка.

— И освен че е на задната седалка, кой, по дяволите, е той?

—Защо питаш, за бога, всеки познава господин Блейн.

—Добре — рекох аз. Внезапно се почувствувах много отегчен.

Последва още малко тишина, още завои, още виещи се ленти бетон, още тъмнина и още болка. Едрият каза:

— Сега, като сме сред приятели и не присъствуват дами, защо си отишъл там, не ни интересува кой знае колко, но тази работа с Хемингуей наистина ме впрегна.

— Залъгалка. Една стара, стара залъгалка.

— Кой изобщо е този господин Хемингуей?

— Един юнак, който повтаря едно и също нещо безкрай, докато не започнеш да му вярваш, че е така.

— Това сигурно не е толкова лесно — каза едрият. — Ти наистина си доста отракан за частен копой. Още ли не са ти избили зъбите?

— Тц, имам някоя и друга пломба.

— Е, наистина си имал късмет, драги. Мъжът от задната седалка каза:

— Стига толкоз. Следващата пресечка свий вдясно.

— Разбрано.

Хемингуей сви по един тесен черен път, който криволичеше по хълбока на планината. Изминахме около миля. Мирисът на пелин стана непоносим.

—Тук — каза господин Блейн от задната седалка.

Хемингуей спря колата и тури ръчна спирачка. Наведе се през мен и отвори вратата.

—Е, радвам се, че се запознахме, приятелче. Но не

се връщай. В никой случай по работа. Вън.

—Пеша ли ще си ходя оттук?

Мъжът от задната седалка каза:

- Побързай.

— Аха, оттук ще си ходиш пеша, драги. Имаш ли нещо против?

— Не, тъкмо ще имам време да премисля някои неща. Например вие не сте ченгета от Лос Анжелос. Но един от вас е ченге, може и двамата. Май че сте ченгета от Бей Сити. Питам се, защо ли сте напуснали своята територия?

— Няма ли да ти бъде малко трудно да го докажеш, драги?

— Лека нощ, Хемингуей.

Той не отвърна. Никой от тях не проговори. Тръгнах да излизам от колата, поставих крака си на стъпалото и се наведох напред, все още малко замаян.

Мъжът от задната седалка направи внезапно мълниеносно движение, което аз по-скоро усетих, отколкото видях. Тъмна бездна се разтвори пред краката ми, далеч по-дълбока от най-тъмната нощ. Гмурнах се. Беше бездънна.

24

Стаята бе пълна с дим. Димът висеше във въздуха на тънки струйки, от горе до долу като завеса от малки прозрачни мъниста. Двата прозореца на крайната стена, изглежда, бяха отворени, но димът не помръдваше. За пръв път попадах в тази стая. На прозорците имаше решетки.

— Пожар!

Един вик бе достатъчен. Навън изтрополиха забързани стъпки, в ключалката бе наврян ключ, вратата се люшна и отвори. Някакъв мъж нахълта с рамото напред и затвори вратата след себе си. Дясната му ръка посегна към бедрото.

Бе нисък и дебел, облечен в бяла престилка. Очите му имаха особен израз, мрачен и безчувствен. Окръжени бяха с подпухнала сива кожа.

Обърнах глава на твърдата възглавница и се прозях.

—Не ми връзвай кусур, Джек. Просто се изпуснах —

рекох аз.

Стоеше и се чумереше, а дясната му ръка се придвижваше към десния хълбок. Зеленикаво злобно лице и безчувствени мрачни очи, сивкавобяла кожа и нос също като раковина.

—Да не би да ти се е приискало пак усмирителна риза — ухили се той.

— Чудесно се чувствувам, Джек. Наистина чудесно. Добре си подремнах. Май че сънувах. Къде се намирам?

— Където ти е мястото.

— Изглежда чудесно. Хубави хора, хубава атмосфера. Мисля да му дремна още малко.

- Така ще е най-добре — озъби се той.

Излезе. Затвори вратата. Ключалката изщрака. Стъпките му отекнаха в пустотата.

Появяването му изобщо не повлия на дима. Все още си висеше по средата на стаята, препречил цялата стая като завеса. Не се разсейваше, не се стелеше, не мърдаше. В стаята влизаше въздух и аз го чувствувах по лицето си. Но не и дима. Бе като сива паяжина, изтъкана от хиляди паяци. Чудех се как са ги хванали да работят заедно.

Бархетна пижама. Като тези в окръжната болница. Без предница, нито бод повече от необходимото. Груб, твърд материал. Яката жулеше гърлото ми. Гърлото още ме болеше. Започнах да си спомням. Посегнах и опипах мускулите на гърлото си. Още бяха възпалени. Само един индианец, бащице. Добре, Хемингуей. Значи, искаш да станеш детектив? Да печелиш добри пари. Девет лесни урока. Снабдяваме ви със значка. За още петдесет цента ще ви изпратим и ръководство.

Гърлото ми бе подуто, но пръстите, които го опипваха, не чувствуваха нищо. Със същия успех можеха да бъдат и грозд банани. Погледнах ги. Приличаха на пръсти. За нищо не ставаха. Пръсти в колетна пратка. Трябва да са пристигнали заедно със значката и ръководството. И дипломата.

Бе нощ. Светът зад прозорците бе черен. От средата на тавана на три месингови вериги се спускаше порцеланов глобус. Светеше. По края си имаше малки разноцветни украшения, редуваха се оранжеви и сини. Втренчих се в тях. Уморен бях от дима. Докато ги зяпах, те взеха да се разтварят като малки амбразури и от тях щръкнаха глави. Мънички глави, малки кукленски глави, но живи. Мъж с шапка на яхтсмен и нос като на „Джони Уокър" и дебела блондинка с живописна шапка; слаб мъж с изкривена папийонка. Приличаше на сервитьор в крайбрежен вертеп. Разтвори устни и каза с подигравателна усмивка: „Как ще желаете стека си, алангле или средно опечен, сър?" Затворих здраво очи и упорито запремигвах, а когато ги отворих отново, на трите месингови вериги висеше само глобусът от фалшив порцелан.

Но димът все още висеше неподвижно в движещия се въздух.

Сграбчих грубия ъгъл на завивката и изтрих потта от лицето си с безчувствените пръсти, които кореспондентското училище ми бе изпратило след деветте лесни урока, половината в аванс, кутия два милиона четиристотин шестдесет и осем хиляди деветстотин двадесет и четири, Сиър Сити, Айова. Глупости. Абсолютни глупости.

Седнах в леглото и след известно време можах да стъпя на пода с краката си. Бяха голи и целите изтръпнали, алантерийният щанд е наляво, госпожо. Извънредно големи безопасни игли надясно. Краката ми взеха да усещат пода. Станах. Много ми дойде. Присвих се, дишайки тежко, хванах се за таблата на леглото и един глас, ойто, изглежда, идеше изпод леглото, повтаряше непрекъснато: „Изпаднал си в делириум тременс... изпаднал си делириум тременс... изпаднал си в делириум тременс..." Започнах да ходя, залитайки като пияница. Между вата прозореца с решетките на малка, бяла емайлирана маса имаше бутилка уиски. Количеството ми се стори добро. Изглеждаше пълна до половината. Закрачих към нея. Въпреки всичко на този свят има сума ти добри хора. Може да намираш кусури в сутрешния вестник, в киното да риташ съседа си в глезените, да се чувствуваш злобен и отчаян, да се надсмиваш над политиците, но въпреки това на този свят има сума ти добри хора. Например човекът, който е оставил половин бутилка уиски. Сърцето му е голямо като задника на Мае Уест.

Достигнах я и я сграбчих с двете си още изтръпнали ръце, вдигнах я към устата си, плувнал в пот, сякаш вдигах единия край на моста „Златните врати".

Отпих дълга паническа глътка. Поставих отново бутилката на мястото й с безкрайна грижливост. Опитах се да се оближа под брадичката.

Уискито имаше странен вкус. Додето схващах, че има странен вкус, съгледах завряна в ъгъла мивка. Успях. Наистина успях. Повърнах.

Времето течеше — агония от морска болест, гърчове, шемет; вкопчих се в ръба на мивката, надавайки животински звуци за помощ.

Премина ми. Дотътрах се обратно до леглото и легнах отново по гръб. Лежах и дишах задъхано, загледан в дима. Димът не бе чак толкова ясен. Нито толкова истински. Може би просто ми имаше нещо на очите. И изведнъж съвсем внезапно той изчезна съвсем и светлината от порцелановия тавански глобус освети стаята ослепително. Отново се изправих в леглото. До стената близо до вратата имаше тежък дървен стол. Освен вратата, през която влезе човекът с бялата престилка, имаше и още една. Вероятно врата на килер. Дори може и дрехите ми да са там. Подът бе покрит със зеленикавосивкав балатум на квадратчета. Стените бяха белосани. Чиста стая. Леглото, на което седях, бе тясно, желязно, болнично легло, по-ниско от обикновено, а отстрани имаше дебели кожени каиши с катарами горе-долу там, където са китките и глезените на един човек.

Стаята бе бомба... ама да се чупиш от нея.

Чувствителността на цялото ми тяло вече се възвърна, боляха ме главата, гърлото и ръката. За ръката не можех да се сетя. Запретнах ръкава на бархетното си подобие на пижама и погледнах като през мъгла. От лакътя до рамото бе нашарено с убождания от игла. Около всяко убождане имаше посиняло петно колкото двадесет и пет центова монета.

Опиум. Бяха ме натряскали с опиум, за да мирувам. Може би и скополамин, да ме накарат да проговоря. Огромна доза опиум изведнъж. Ето защо получавах епилептичните припадъци. Едни ги получават, други пък не. Зависи единствено от цялостното ти състояние. Опиум.

Това обясняваше дима и малките главички по ръба на таванския глобус, гласовете и шантавите мисли, каишите и решетките, изтръпналите пръсти и крака. Уискито навярно бе съставна част от нечия четиридесет и осем часова алкохолна терапия. Оставили са го, за да не ми липсва нищо.

Станах и едва не блъснах с корема си срещуположната стена. Това ме накара да си легна и да дишам много спокойно доста дълго време. Целият горях и се потях. Усещах малки капчици пот да се образуват на челото ми, а после бавно и внимателно да се плъзгат покрай носа до ъгъла на устата ми. Несъзнателно ги ближех с език.

Пак се изправих в леглото, стъпих здраво на пода и станах.

„Добре, Марлоу — рекох аз през зъби. — Яко момче си. Метър и осемдесет човек от желязо. Деветдесет кила без дрехи и с измито лице. Яки мишци и желязна челюст. Ще издържиш. Два пъти те халосаха, душиха те и те биха с дулото на пистолет по челюстта до безсъзнание. Натряскаха те с опиум и те държаха тука, докато не откачиш като две валсиращи мишки. И какво показва всичко това? Издръжливост. Нека да те видя сега как ще извършиш нещо наистина смело, като например да си обуеш панталоните."

Легнах отново на леглото. Времето минаваше. Не знам колко време мина. Нямах часовник. Това време всъщност не се измерва с часовници.

Седнах. Почваше да ми писва. Изправих се и закрачих. Да ходиш не е шега работа. Кара сърцето ти да подскача като побесняла котка. По-добре да си легнеш и да му откъртиш пак. По-добре е известно време да си седиш на мястото. В слаба форма си, драги. Добре де, Хемингуей, слаб съм. Не бих могъл да поваля и ваза с цветя. Не бих могъл да счупя и нокът.

Няма как. Ходя. Здрав съм. Ще се омитам. Пак си легнах. Четвъртият път бе малко по-добре. Два пъти прекосих стаята. Отидох до мивката, измих я, наведох се над нея и пих вода от шепата си. Задържах така. Почаках малко, пих още. Много по-добре. Ходех, ходех, ходех.

Половин час вървене и коленете ми затрепераха, но главата ми се избистри. Пих още вода, много вода. Едва не заплаках в мивката, докато пиех.

Върнах се до леглото. Прекрасно легло. Бе направено от розови листенца. Най-красивото легло в света. Взели са го от Керъл Ломбард. Твърде меко й било. Бих дал останалата част от живота си да си полегна за две минути. Красиво, меко легло, красив сън, красиви очи се затварят, миглите се отпускат, а нежният звук от дишането, мракът и почивката потъват в дълбоките възглавници...

Закрачих.

Построили пирамидите, те им писнали и ги срутили, смлели камъка на бетон и построили „Боулдър Дам", докарали вода в слънчевия юг и я използвали за наводнение.

И въпреки всичко вървях, нищо не можеше да ме спре. Спрях да вървя. Бях готов да поговоря с някого.

Вратата на килера бе заключена. Тежкият стол бе твърде тежък за мен. Това бе предвидено. Смъкнах чаршафите и одеялото от леглото и примъкнах дюшека настрани. Отдолу имаше пружина, закрепена със спираловидни пружини от черен емайлиран метал, дълги около двадесет сантиметра. Заех се с една от тях. По-тежка работа никога не съм вършил. Десет минути по-късно имах на разположение два кървящи пръста и една пружина. Размахах я. Чудесно бе балансирана. Бе тежка. Ставаше за бич.