Книга са напълно измислени и нито изобразяват, нито имат за цел да изобразяват каквито и да е действителни лица или групировки

Мислех си за сума ти неща. Стана по-тъмно. Блясъкът на червения неонов надпис заливаше все по-голяма част от тавана. Седнах на леглото, пуснах крака на пода и разтрих тила си.

Изправих се, отидох до мивката в ъгъла и наплисках лицето си със студена вода. След малко се почувствувах по-добре, малко по-добре. Имах нужда от чаша уиски, <л голяма застраховка за живота си, от отпуска, от дом па село. Вместо това разполагах с палто, шапка и пистолет Облякох ги и излязох от стаята.

Нямаше асансьор. Коридорите смърдяха, а стълбите имаха нечисти перила. Слязох, хвърлих ключа на администратора и казах, че напускам. Служителят с брадавица на левия клепач кимна и хопът — мексиканец в оръфано униформено сако — се показа иззад най-прашния фикус в Калифорния да вземе багажа ми. Нямах багаж, но понеже бе мексиканец, ми отвори вратата и въпреки всичко ми се усмихна вежливо.

Навън тясната уличка пушеше, тротоарите гъмжахи от тлъсти шкембета. Отсреща една зала за бинго работеше с пълна сила и двама моряци с момичета излизаха от фотографчийницата до нея, където сигурно се бяха снимали, яхнали камили. Гласът на продавача на кренвирши цепеше сумрака като брадва. Голям син автобус проблесна

долу по улицата към малкото колело, където трамваите обикновено обръщаха. Поех натам. След известно време усетих лек мирис на океан. Не е силен, а сякаш само колкото да напомня на хората, че тук някога е имало чист, открит плаж, на който се разбиваха вълните, духаше вятър и можеше да вдъхнеш нещо друго освен мириса на кипяща мазнина и студена пот.

Трамвайчето се появи с трополене по широката бетонена алея. Качих се, возих се до последната спирка, слязох и седнах на една пейка, където бе тихо, студено и голяма купчина кафяви водорасли се търкаляха едва ли не в краката ми. В открито море запалиха лампите на комарджийските кораби. Качих се пак на следващия трамвай и се върнах почти до мястото, откъдето бях тръгнал. Ако някой ме следеше, то той нямаше нужда дори да се помръдне. Но не мисля, че имах опашка. В това малко, чисто градче нямаше достатъчно престъпност, за да бъдат ченгетата много добри опашки.

Черните кейове проблясваха, проточили се по дължина, а после изчезваха в мрачния фон на водата и нощта. Мирисът на гореща мазнина все още се усещаше, но се долавяше и диханието на океана. Продавачът на кренвирши опяваше монотонно: „Грабете, гладници, не останаха, "айде на хубавите кренвирши. Не останаха."

Зърнах го зад бялата подвижна скара да побутва кренвириш те с дълга вилица. Алъш-веришът му вървеше добре, макар и да бе едва в началото на сезона. Трябваше малко да изчакам, за да остана насаме с него.

- Как се казва най-далечният? — попитах аз, като сочех с пое.

—„Монтечито" — изгледа ме той с втренчен, изпитателен поглед.

— Как мислиш, човек с достатъчно мангизи .може ли На си прекара добре там.

— Как да си прекара?

Ухилих.се присмехулно, доста апашки.

— Топли кренвирши — заопява той. — Хубави топли кренвирши, хора. Жени? — сниши той глас.

— Цъ. Имах предвид стая с хубав морски бриз, хубава храна и спокойствие. Нещо като отпуск.

Отдръпна се.

--Не разбирам за какво ми говориш — рече той и отново заопява.

Направи още малко оборот. Кой знае защо се захванах с него. Просто имаше такова лице. Младеж и девойка по къси панталони се приближиха, купиха си кренвирши и се отдалечиха.

Продавачът се приближи на около метър и ме огледа от главата до петите.

— Тъкмо щях да засвиря „Розите на Пикардия" рече той и направи пауза. — Ще ти струва някой и друг долар.

— Колко?

— Преди градчето си го биваше. Тихо градче.

— Че какво се е променило? — провлачи той. — За що питаш точно мен?

— И аз не знам — рекох и хвърлих един долар на тезгяха му. — Тури ги в бебешката касичка или пък изсвири „Розите на Пикардия".

Сграбчи банкнотата, сгъна я по дължина, сгъна я напреко, после пак я сгъна. Тури я на тезгяха, сви средния си пръст зад палеца и щракна. Сгънатата банкнота ме удари леко в гърдите и падна безшумно на земята. Наведох се, вдигнах я и моментално се извърнах. Но зад мен нямаше никой, който да прилича на ченге.

Облегнах се на тезгяха и отново турих банкнотата.

—Не съм свикнал да ме замерят с пари. Обикновс

но ми ги връчват. Нещо против?

Взе банкнотата, разгъна я, изглади я и я избърса в престилката си. Натисна касата и я пусна в чекмеджето.

—Казват, че парите не миришат. Понякога се съмнявам.

Не казах нищо. Още няколко клиенти му направиха оборот и се отдалечиха. Нощем бързо застудяваше.

— На твое място не бих се качил на „Кралска корона" — рече мъжът. — Там е за добри малки катерички, които си кътат орехите. Приличаш ми на ченге, но кво да правя, като видът ти е такъв. Надявам се, че поне плуваш добре.

Оставих го, като се чудех защо се бях обърнал първо към него. Действувай по интуиция и ще те оскубят до шушка. След малко ще се събудиш с пълна уста интуиции. И чаша кафе си поръчваш по интуиция, без да погледнеш в менюто. Това се казва интуиция.

Разходих се и се опитах да зърна дали някой не ме следи. После потърсих ресторант, който да не мирише на запръжка, и се спрях на един с пурпурен неонов надпис и барче зад параван от тръстика. Котенце от мъжки пол с къносана коса клюмаше над приличащото на бунгало пиано и галеше клавишите сладострастно, като пееше „Стълба към звездите" с глас, на който липсваха половината стъпала.

Гаврътнах едно сухо мартини и се върнах бързешком през тръстиковата завеса в ресторанта.

Осемдесет и пет центовата вечеря имаше вкус на бракувана пощенска чанта и ми бе сервирана от келнер с вида на човек, който би ме направил на решето за четвърт долар, би прерязал гърлото ми за шест цента и би ме погребал в морето във варел с бетон за долар и половина заедно с комисионата.

34

Доста дълго пътувахме за четвърт долар. Водното такси, стар катер, пребоядисан и до половината покрит със стъкло, се плъзгаше между закотвените яхти и покрай купчината камънак, представляващ края на вълнолома. Мъртвото вълнение ни подхвана без предупреждение и заподхвърля лодката като коркова тапа. Но в такъв ранен час

Погледнах назад към светлините на Бей Сити и се опитах да не притискам много пълния си стомах. Разпилените светлинки се събираха и образуваха скъпоценната украса на гривна, изложена на нощната витрина. После блясъкът им се стопи и остана само меката оранжева светлина да проблясва над ръба на вълните. Вълнението бе равномерно, плавно и без зайчета и люлеенето бе достатъчно, за да се радвам, че не бях полял вечерята си с уиски. Таксито се плъзгаше нагоре-надолу по вълните със зловещата грациозност на транцуваща кобра. Въздухът бе хладен и мокър с онази влага, от която ставите на моряците не могат да се избавят цял живот. Червените неонови контури на „Кралска корона" поизбеляха, забулени от плъзгащите се сиви морски призраци, после проблеснаха отново, ослепителни като току-що купени топчета.

Заобиколихме го с широк плавен завой. Отдалеч изглеждаше чудесен. Едва доловима музика се разнесе над водата, а музиката над водата е винаги нещо прекрасно. Корабът „Кралска корона" бе неподвижен като кей на четирите си котви. Мостикът му бе осветен като циркова палатка. После всичко това избледня в далечината и от нощта взе да изплува силуетът на друг, по-малък кораб. Не представляваше кой знае каква гледка. Пригоден за целта товарен кбраб с ръждясал и обрасъл корпус, надстройката снишена до палубата и над всичко двете ниски мачти, достатъчно високи за радиоантена. „Монтечито" също бе осветен и над мрачното море се носеше музика. Ухажорите отделиха устни от шиите на любимите си, погледнаха към кораба и се захилиха.

Таксито направи широк завой, килна се колкото да уплаши пасажерите, и пристана до конопените фендери на платформата. Моторът на таксито заработи на празен ход

и ауспухът му загръмя в мъглата. Ленивият лъч на прожектора описа кръг на около двеста метра от кораба.

Водачът на таксито се изкачи на мостика и юначага с монголоидни очи, в синя двуредна куртка с лъскави копчета, сияеща усмивка и гангстерска уста изтегли момичетата на борда. Бях последен. Небрежният ловък поглед, с който ме огледа от глава до пети, вече ми говореше нещо. Небрежният ловък маниер, с който се блъсна в кобура под мишницата ми, ми подсказа още нещо.

—Тц — рече меко той. — Тц.

Имаше гладък, пресипнал глас на отявлен грубиян, който се напъва през копринена кърпичка. Кимна с брадичка към водача на таксито. Той пусна късата примка върху кнехта, завъртя леко кормилото и се покатери на мостика. Пристъпи зад мен.

— Ютиите са забранени на борда, момче. Съжалявам и прочее — измърка двуредната куртка.

— Ще го оставя тук. Винаги го нося със себе си. Искам да говоря с Брънет по работа.

Това, изглежда, леко го развесели.

—Не го познавам — усмихна се той. — Хайде, заминавай, драги.

Водачът на таксито промуши китката си под дясната ми ръка.

— Но аз искам да говоря с Брънет. — Гласът ми бе слаб и немощен като на старица.

— Да не спорим — каза онзи с монголоидните очи. — Не се намираме в Бей Сити, дори не сме и в Калифорния, а според мнението на някои специалисти сме дори извън пределите на САЩ. Зарежи тая работа.

—Хайде в лодката! — изръмжа водачът на таксито

зад мен. — Дължа ти четвърт долар. Да вървим.

Върнах се в лодката. Двуредната куртка ме погледна с мълчаливата си мазна усмивка. Наблюдавах го, докато усмивката му вече не се виждаше, нито лицето му, нищо друго освен една тъмна фигура на фона на светлините на мостика. Не откъсвах поглед от нея и жадувах за мъст.

Обратният път ми се стори по-дълъг. С водача на таксито не разменихме нито дума. Когато слязох на кея, той ми връчи четвърт долар.

—Ще го отложим за някоя друга нощ — рече той с

досада, — когато имаме повече време да ти видим сметката.

При тези негови думи половин дузина клиенти, чакащи да се качат, се втренчиха в мен. Минах покрай тях, покрай малката чакалня на кея и поех по плитките стъпала към брега.

Едър червенокос юначага с мръсни гуменки и омазани с катран панталони, с останки от скъсана синя моряшка фланелка, белязан с черна ивица на бузата, се изправи от перилата и се блъсна в мен небрежно.

Спрях се. Твърде едър бе на вид. Надвишаваше ме с осем сантиметра на ръст и четиринадесет кила на тежест. Но вече бе крайно време да халосам някого с юмрук в зъбите, макар и да си изкарам само боя.

Светлината бе мъжделива, а той я и закриваше с гръб.

—Какво има, друже? — провлачи той. — Не ти мина номерът на дяволския кораб?

— Я ходи да си закърпиш ризата — рекох му аз. -Вижда ти се шкембето.

— Можеше и по-зле да бъде. А пък на тебе чифтето ти издува и без това лекия ти костюм.

— Защо си завираш носа, дето не ти е работа?

—Исусе, какво говориш. От любопитство. Не се

обиждай, друже.

— Добре, разкарай се от пътя ми, дяволите да те вземат.

— Веднага. Само че си почивам тук — усмихна се той бавно и уморено. Гласът му бе мек, сънлив, изненадващо нежен за такъв едър човек. Подсети ме за един друг едър мъжага с мек глас, когото, кой знае защо, бях харесал.

— Ще сбъркаш — рече тъжно той. — Наричай ме просто Ред.

— Махни се от пътя ми, Ред. И най-добрите допускат грешки. До гуша ми дойде.

Огледа се замислено насам-натам. Беше ме приклещил в един от ъглите на навеса на кея. Изглежда, бяхме сами.

—Искаш да се добереш до „Монти"? Не е невъзмож

но. Ако имаш пипе.

Хора в празнични дрехи и с празнични лица минаха покрай нас и се качиха на таксито. Изчаках ги.

— И колко струва пипето?

— Петдесет каймета. И още десет, ако вземеш да пукнеш в лодката ми.

Понечих да го заобиколя.

— Двадесет и пет — рече меко той. — Петнадесет, ако вземеш и приятелите си на връщане.

— Нямам кьорав приятел — рекох аз и се отдалечих. Не се опита да ме спре.

Свих надясно по циментовата пътека, по която идвала и си отиваха малките трамваи, трополящи като бебешки колички, писукащи с малките тромби, които не можеха да стреснат дори родилка. В подножието на първия кей имаше осветена зала за бинго, вече препълнена с народ. Влязох вътре и се облегнах на стената зад играчите, където стояха и много други хора и чакаха да се освободи място.

Наблюдавах номерата да се появяват на електрическото табло, слушах крупиетата да ги съобщават, опитах се да открия кои са подставените играчи, не успях и понечих да си тръгвам. Нещо огромно и синьо, миришещо на катран, застана до мен.

—Нямаш мангизи или не ти стигат? — прозвуча благ глас в ухото ми.

Погледнах го отново. Имаше очи, каквито никога не сте виждали, а само сте чели за тях. Виолетови. Почти морави. Очи като на момиче, като на красиво момиче. Кожата му бе мека като коприна. Леко зачервена, но никога не потъмняваше. Твърде нежна бе. Бе по-едър от Хемингуей, но доста по-млад. Не бе огромен като Малой Лоса, но изглеждаше доста по-подвижен. Косата му бе червена със златист отблясък. Но с изключение на очите

лицето му бе съвсем обикновено — лице на фермер, без каквато и да е необикновена красота.

— С какво се занимаваш? Частен детектив ли си?

— Трябва ли да ти казвам? — озъбих се аз.

— Така си и мислех. Двадесет и пет множко ли са ти? Не са ли ти отпуснали средства за непредвидени разноски?

—Не.

Въздъхна.

— Нищо чудно. А ти с какво се занимаваш?

— Долар тук, долар там. Преди бях ченге. Уволниха ме.

— Защо ми казваш всички това? Изглеждаше учуден.

— Защото е така.

— Сигурно много си ги критикувал. Усмихна се леко.

— Познаваш ли човек на име Брънет?

Леката усмивка не слизаше от лицето му. Паднаха се три печалби една след друга. Хората не се шегуваха. Висок мъж с нос като клюн и бледи хлътнали бузи, облечен в смачкан костюм, се присламчи към нас, облегна се на стената, без дори да ни погледне. Ред леко се наклони към него и го запита:

—Интересува ли те нещо, друже?

Високият клюнест мъж се усмихна и се разкара. Ред се ухили и разтърси постройката, като се облегна отново на стената.

— Познавам само един човек, който може да ти свие сармите.

— Иска ми се да са повечко — рече той сериозно. — Едрият човек струва пари. Нищо не е съобразено с него. Трябват пари да го храниш, да го обличаш, леглото му е късо. Такива ми ти работи. Сигурно мислиш, че мястото не е подходящо за разговори, но не си прав. Ако се присламчат разни слухари, аз ги разпознавам, а останалата част от тълпата следи числата и нищо друго. Имам лодка с подводен люк. Тоест мога да я взема на заем. На брега има един неосветен кей. На „Монти" има трюм, който мога да отворя. Понякога карам разни товари там. Там долу няма кой знае колко юнаци.

— Но те имат прожектор и вахтени.

— Ще се справим.

Извадих портфейла си, измъкнах двадесет и пет долара и ги сгънах. Моравите му очи незабележимо ме наблюдаваха.

— Само за отиване ли? Кимнах.

— Казах ти петнадесет.

— Цената на борсата се покачи.

Катранената ръка погълна банкнотите. Безмълвно се отдалечи. Стопи се в топлия морак отвъд вратата. Онзи с клюна се появи от лявата ми страна и каза тихо:

—Струва ми се, че го познавам този в моряшките

дрехи. Приятел ли ти е? Май че съм го виждал и преди.

Изправих се и се отдалечих от него, без да кажа нито дума, минах през вратата, после свих наляво, като не-изпусках от очи високата глава, която се движеше от стълб на стълб на около тридесетина метра пред мен. След няколко минути завих в пространството между две бараки за преоценени стоки. Онзи с клюна се появи, шарейки с очи по земята. Приближих се до него.

—Добър вечер. Нещо против да те премеря на око

за четвъртак? — облегнах се аз на него. Под смачканото

сако имаше пистолет.

Очите му ме изгледаха безизразно.

— Да ти фрасна ли един, синко? Поставили са ме да поддържам закона и реда тука.

— А кой го нарушава в момента?

— Приятелят ти ми се стори познат.

— Нищо чудно. И той е ченге.

— Е, добре —- рече клюнестият търпеливо. — Значи там съм го виждал. Лека нощ.

Обърна се и закрачи по пътя, по който бе дошъл. Високата глава вече не се виждаше. Не се безпокоях. Каквото и да станеше, имах му доверие на това момче. Закрачих бавно нататък.

35

Отвъд лампите, отвъд ритмичното трополене и писъка на тромбйте на малките трамвай, отвъд мириса на гореща мазнина и пуканки, крясъка на деца и клакьорите на стриптийз представленията, отвъд всичко цареше само диханието на океана, ясно очертаващата се крайбрежна ивица и пенливият прибой на чакълестия бряг. Вече вървях почти сам. Глъчката отзвучаваше зад гърба ми, ярката, измамна светлина се стопи в неуверено блещукане. И тогава пред очите ми се проточи в морето и мрака неосветеният показалец на един черен кей. Тука ще да е. Завих да се кача на него.

— Добре. Продължаваш направо до стълбата. В това време аз ще я подгрея.

— Онуй ченге ме проследи. Онзи от залата за бинго. Наложи се да го спра и да му говоря.

— Олсон ли? Джебчийска история. Бива си го. Само дето от време на време вземе, че задигне нечий портфейл и го пусне в нечий джоб, за да има кого да арестува. Престарава се.

— Съвсем нормално за Бей Сити. Да тръгваме, че взе да ме хваща шубето. Ще вземе да се вдигне и мъглата. Не е кой знае колко, но може много да помогне.

— Ще се задържи достатъчно, за да изиграем прожектора — каза Ред. — Тия на палубата са с автомати. Ти тръгвай по кея. Аз идвам.

Стопи се в мрака, а аз поех по тъмните дъски, като се хлъзгах по покритата с рибешка слуз дъсчена облицовка. В далечния край имаше ниско, мръсно перило. В ъгъла се бе сгушила двойка влюбени. Тръгнаха си, като мъжът проклинаше.

Цели десет минути слушах водата да се плиска о стълбовете. Нощна птица изпърха в мрака, едно неясно сиво крило прехвръкна пред очите ми и изчезна. Някъде високо в небосвода забръмча самолет. После някъде надалеч изкашля мотор, изръмжа и зарева като половин дузина камиони. След малко звукът се поуспокои и заглъхна, после изведнъж престана да се чува.

Изминаха още няколко минути. Върнах се до стълбата и слязох по нея предпазливо като котка по мокър под. От нощта изплува тъмна сянка и нещо изтрополя. Един глас каза:

—Всичко е наред. Качвай се.

Качих се в лодката и седнах до него зад стъклото. Лодката се понесе по водата. Вече ауспухът й не издаваше никакъв звук, чуваше се само сърдитото бълбукане от двете страни на корпуса. Още веднъж светлините на Бей Сити се превърнаха в далечно сияние отвъд надигащите се враждебни вълни. Още веднъж ослепителните светлини ,на „Кралска корона" се плъзнаха от едната страна, сякаш корабът се кипреше като манекен на въртяща се платформа. И още веднъж бакбордът на кораба „Монтечито" изникна от мрачния Тихи океан и бавният равномерен кръг на прожектора се завъртя около него като лъча на фар.

—Страх ме е — рекох аз внезапно. — Вкочанил съм

се от страх.

Ред намали оборотите на лодката и я остави да се плъзга нагоре-надолу по вълнението, сякаш водата под нас се движеше, а лодката си стоеше все на същото място. Извърна лице и ме погледна.

—Страх ме е от смъртта и отчаянието. От мрачната вода и лица на удавници, от черепи с празни очни кухини. Страх ме е, че ще умра и че няма да намеря мъжа на име Брънет.

Той захихика.

— За малко да ме избудалкаш. Сигурно тези приказки те окуражават. Брънет може да е навсякъде. На всеки от двата кораба, в клуба си, далеч на изток, в Рено, по чехли у дома си. Нещо друго?

— Търся мъж на име Малой, огромен здравеняк, който преди известно време излезе от Орегонския щатски затвор след осемгодишна присъда за обир на банка. Криеше се в Бей Сити.

Разказах му цялата история. Казах му повече, отколкото възнамерявах. Трябва да е било заради очите му.

Накрая той се замисли, после заговори бавно и след всяка негова дума от устата му излизаха струйки мъгла. Навярно затова и думите му ми се струваха по-мъдри, отколкото бяха.

—Има нещо вярно в разказа ти. Но не всичко. Някои неща ги знам, за останалите и хабер си нямам. Ако този Сондърборг е укривал престъпници, търгувал е с марихуана и е изпращал юнаците да обират скъпоценностите на богати дами с истеричен блясък в очите, близо до ума е, че ще бъде дупе и гащи с градската управа, но това не означава, че те са знаели всичко, което върши, или че всяко ченге е знаело, че той е дупе и гащи с управата.Може Блейн да е знаел, а Хемингуей, както го наричаш,да не е. Блейн е лош, другият е просто упорито ченге, нито добро, нито лошо, нито подкупен, нито честен, изпълнен с кураж и достатъчно глупав като мен, щом смята, че работата в полицията е разумен начин да си изкарваш хляба. Този юнак психиатърът няма нищо общо с тази работа. Той си е купил протекция на най-добрия пазар,

Бей Сити, и я използва, щом му се наложи. Никога не си

сигурен какво е намислил човек като него и никога не можеш да разбереш какво тежи на съвестта му или от как

во се страхува. Може пък и той да има слабости и от време на време да лапне по някоя клиентка. Тези богати дами са по-леки от книжни кукли. Така че идеята ми за престоя ти у Сондърборг е следната: Блейн е знаел, че

Сондърборг ще се уплаши, като разбере кой си — и историята, която са разказали на Сондърборг, отговаря на тази, която той ти е разказал, че те били намерили да се мотаеш със замъглено съзнание, — а Сондърборг не е знаел какво да те прави и го е било страх както да те пусне да си вървиш, така и да ти види сметката. Защото, след като мине време, Блейн ще се отбие и ще поиска нови услуги от него. Та това е всичко около тази история. Просто така се е случило, че им се е паднала възможност да те използват, и те са го сторили. Блейн може да е знаел и за Малой. Струва ми се, че това не може да мине без него.

Слушах и наблюдавах бавното въртене на прожектора, както и пристигащото и заминаващо водно такси далеч надясно.

— Известен ми е начинът, по който преценяват нещата тез юнаци — рече Ред. — Ченгетата не че са тъпи, подкупни или груби, а си мислят, че униформата им дава известно предимство. Може и така да е било едно време, но вече не е. Твърде много умни глави ги превъзхождат. И така стигаме до Брънет. Той не управлява града. Не би си губил времето. Вложил е голяма сума да избере кмет, така че да не пречи на водните му таксита. Само да си пожелае нещо, и веднага ще му го дадат. Преди известно време един от приятелите му, адвокат, бе арестуван, защото карал пиян, но Брънет намали обвинението до невнимателно шофиране. Смениха регистъра на арестите, за да го подправят, а това също е углавно престъпление. Което ти дава ясна представа. Играта му е в хазарта, а всички престъпни игри са взаимно свързани в наши дни. Може самият той да търгува с марихуана, а може само да взима процент от някой друг, комуто е възложил бизнеса. Може да познава Сондърборг, а може и да не го познава. Но обирът на скъпоценности отпада. Помисли си за работата, която тези юнаци са свършили за осем хилядарки. Смешно е да си въобразяваш, че Брънет може да има нещо общо с това.

— Даа. Но не забравяй, че има и убийство!

—И това не е негова работа. Ако бе работа на Брънет, нямаше да намерите никакво тяло. Не можеш да си сигурен какво има зашито в дрехите на някой. Защо да рискуваш? Виж само какво правя аз за двадесет и пет долара. А какво ли не може да направи Брънет с толкова пари?

—Би ли наредил да убият някого?

Ред се замисли за момент.

— Възможно е. Вероятно го е правил. Но той не е престъпник. Тези гангстери са от нов тип. Мислим, че са от същите като старовремските касоразбивачи или наемни убийци. Устати полицейски комисари реват по радиото, че всички те били страхливи плъхове, че убивали жени и бебета и циврели за пощада само като видели полицейска униформа. Би трябвало да се запознаят по-добре с въпроса, вместо да се опитват да пробутват на обществеността тези дрънканици. Има пъзливи ченгета и пъзливи убийци, но дяволски малко на брой. А що се отнася до шефовете като Брънет, те не са се издигнали дотам чрез убийства. Издигнали са се с кураж и акъл, без да притежават груповия кураж на ченгетата при това. Но преди всичко те са бизнесмени. Каквото и да правят, правят го за пари. Също като останалите бизнесмени. Понякога някой им пречи много. Добре. Вън. Но те мислят доста, преди да го сторят. Защо ли, по дяволите, ти чета тази лекция?