Книга са напълно измислени и нито изобразяват, нито имат за цел да изобразяват каквито и да е действителни лица или групировки

Когато всичко това бе сторено, погледнах към бутилката уиски отсреща, тя си бе на мястото, а аз я бях забравил.

Пих още вода. Починах си малко, седнал на края на голата пружина. После отидох до вратата, притиснах уста до пантите и изкрещях:

— Пожар! Пожар! Пожар!

Очакването бе кратко и приятно. Той дойде, тичайки тежко по коридора отвън, ключът бе злобно натикан в ключалката и жестоко превъртян. Вратата отскочи и се отвори. Бях се прилепил до стената зад вратата. Този път бе извадил палката — чудесен малък инструмент, дълъг около осем сантиметра, покрит с плетена кафява кожа. Очите му се разшириха при вида на оголеното легло, а после взеха да се оглеждат настрани.

Захилих се и го халосах. Храснах го с пружината странично по главата и той политна напред. Докато се свличаше на колене, скочих до него. Цапардосах го още два пъти. Той застена. Измъкнах палката от безчувствената му ръка. Захленчи.

Ритнах го с коляно в лицето. Коляното ме заболя, пък за лицето му не знам. Докато още стенеше, го препарирах с палката.

Извадих ключа, заключих вратата и се заех да го претърся. Имаше още ключове в себе си. Един от тях ставаше на килера. В него висяха дрехите ми. Претършувах джобовете си. Парите бяха изчезнали от портфейла ми.

Върнах се отново при мъжа с бялата престилка. Имаше твърде много пари за занаята си. Взех толкова, с колкото бях тръгнал, вдигнах го на леглото и завързах китките и глезените му с каишите и натиках половин чаршаф в устата му. Носът му бе разбит. Чаках дълго да се уверя, че ще може да диша чрез него.

Жал ми бе за него. Простоват, трудолюбив човечец, който иска да запази службата си и да получи седмичната си надница. Сигурно имаше жена и деца. Лоша работа. А трябваше да си изкарва хляба само с помощта на палката. Не беше справедливо. Оставих уискито с наркотик да му е подръка, ако някой го развърже.

Потупах го по рамото. Едва не заплаках над него. Всичките ми дрехи, дори кобурът ми и пистолетът, но без патрони, висяха в килера. Облякох се с неумели пръсти, прозявайки се доста.

Мъжът на леглото мируваше. Оставих го да лежи и го заключих.

Отвън имаше широк тих коридор с три затворени врати. Отникъде звук. Винена червена пътека се бе проточила до средата, тиха като останалата къща. В края коридорът завиваше под прав ъгъл към друг коридор и започваше старомодно стълбище с бели дъбови перила. То се извиваше грациозно в един сумрачен хол. Две вътрешни врати от цветно стъкло се намираха в дъното на хола. Той бе покрит с мозайка и дебели килими. Ивица светлина се процеждаше от крайчеца на една полузатворена врата. Но нито звук.

Стара къща, строена, както са строили някога и вече не строят. Намираше се вероятно на тиха улица с розова беседка отстрани и много цветя отпред. Изискана, хладна и тиха под яркото калифорнийско слънце. И кой ли го е грижа какво става вътре, стига само да не опищят орталъка.

Вече бях протегнал крак да сляза по стълбите, когато чух мъж да кашля. Целият се разтреперах и забелязах, че в края на другия коридор има полуо творена врата. Заситних на пръсти по пътеката. Изчаках близо до полу-притворената врата, но без да поглеждам навътре. Ивица светлина лежеше в краката ми. Мъжът пак се закашля. Дълбока кашлица от дълбок гръден кош. Звучеше мирно и спокойно. Не бе моя работа. Моята работа бе да се измъкна оттук. Но всеки човек, чиято врата бе отворена в тази къща, ме интересуваше.Трябва да е човек с положение, който да заслужава да му свалиш шапка. Прокрад-нах се мъничко в ивицата светлина. И зашумоля вестник.

Успях да видя част от стая, мебелирана като стая, а не като килия. Имаше тъмно бюро с шапка отгоре и някакви списания. Прозорци с копринени завеси, хубав килим.

Пружината на леглото тежко изскърца. Едър човек, като кашлицата му. Посегнах с върховете на пръстите си и бутнах вратата със сантиметър-два. Нищо не се случи.-Сега видях цялата стая, леглото с мъжа отгоре, пепелника, препълнен с фасове, които преливаха на нощната масичка, а оттам на килима. Дузина смачкани вестници, разхвърляни по цялото легло. Един от тях в чифт огромни ръце пред огромно лице. Видях косата над крайчеца зелена хартия. Тъмна, къдрава — дори черна, при това в изобилие. Под нея ивица бяла кожа. Вестникът се спусна още и аз спрях да дишам, а мъжът на леглото не видгна очи.

Имаше нужда от бръснач. Винаги щеше да има нужда от бръснач. Бях го виждал и преди, на „Сентрал авеню", в един негърски вертеп на име „При Флориан". Тогава бе в биещ на очи костюм с бели топки за голф на сакото и чаша уиски в ръката. Виждал го бях да държи армейски „Колт" като играчка в юмрука си, стъпвайки леко през разбитата врата. Бях го виждал как си върши работата, дето пипнеше, не повтаряше.

Изкашля се отново, отъркаля задника си на леглото, прозя се горчиво и се пресегна към смачкан пакет с цигари на нощната масичка. Една цигара цъфна в устата му. От края на палеца му присветна огън. От носа му изскочи дим.

— Ох — рече той и вестникът отново се издигна пред лицето му.

Оставих го и се върнах обратно по страничния коридор. Господин Малой Лоса, изглежда, бе в много добри ръце. Върнах се до стълбите и слязох долу.

Нечий глас измърмори нещо зад почти затворената врата. Изчаках да чуя отговор. Нямаше такъв. Бе телефонен разговор. Приближих се близо до вратата и се ослушах. Гласът бе приглушен, същински шепот. Не чух нищо. Накрая се чу сухо изщракване. След това в стаята се възцари тишина.

Време бе да тръгвам, да се махам оттука. Но бутнах вратата и влязох спокойно.

26

Бе канцелария, нито голяма, нито малка, със спретнат, професионален вид. Библиотека със стъклена врата и дебели книги. На стената шкаф за първа помощ. Бял емайлиран стъклен съд за стерилизиране със сума ти подкожни игли и спринцовки, врящи в него. Широко плоско бюро с попивателна, бронзов нож за разрязване на книги, комплект писалки, книга за приемане на болни, почти нищо друго освен лактите на мъжа, който стоеше замислен, заровил лице в ръцете си.

После разпери ръце в някакъв безпомощен, но неодобрителен жест, а когато ги прибра, едната бе много близо до ъгъла на бюрото.

Направих още две крачки и му показах палката. Показалецът му все още се примъкваше към ъгъла па бюрото.

— Този звънец хич няма да ти помогне тази нощ. Приспах охраната ви.

Очите му станаха сънливи.

— Вие бяхте много болен, сър. Много болен. Не ви препоръчвам да ставате и да се разхождате.

— Дясната ръка — пернах я аз с палката. Сгърчи се като наранена змия.

Заобиколих бюрото, усмихнат без каквато и да е причина. Разбира се, в чекмеджето си държеше пистолет. Винаги имат пистолет в чекмеджетата и винаги стигат до него твърде късно, ако изобщо стигнат. Извадих го. Бе автоматичен 38-и калибър, обикновен модел, не толкова добър, колкото моя, но можех да използвам пълнителя. В чекмеджето май че нямаше патрони. Взех да вадя патроните от пълнителя на пистолета му.

Той се помръдна едва доловимо. Очите му бяха все така хлътнали и тъжни.

— Сигурно имаш звънец и под килима. Той може би ще звънне в главната квартира, в канцеларията на шефа. Не те съветвам да го ползваш. Един час ще бъда безмилостен. Който влезе през тази врата, ще влиза в собствения си ковчег.

— Няма звънец под килима — рече той. Гласът му имаше едва забележим чуждестранен акцент.

Извадих пълнителя от пистолета му и го смених с моя. Измъкнах патрона от цевта на неговия пистолет. Вкарах един в цевта на моя и отново се върнах от другата страна на бюрото.

На вратата имаше секретна ключалка. Отстъпих към нея, отпуснах секрета и чух ключалката да изщраква. Имаше и резе. Пуснах го и него.

Върнах се към бюрото и седнах на стола. Това ми отне и последната капка сила.

— Уиски — рекох аз. Ръцете му взеха да шарят.

— Уиски — повторих аз.

Отиде до шкафа с лекарствата и извади плоска бутилка със зелена гербова марка и една чаша.

—Две чаши. Вече опитах уискито ви. Едва не откачих от него.

Донесе две малки чаши, счупи печата и наля.

—Пий пръв.

Усмихна се едва забележимо и вдигна една от чашите.

—За ваше здраве, сър... или за това, което е останало от него.

Пи. Пих и аз. Пресегнах се за бутилката, турих я до мен и почаках топлината да стигне до сърцето ми. Сърцето ми притупа, но си бе на мястото, в гърдите, а не в петите ми.

—Имах кошмари. Смешна работа. Сънувах, че съм

вързан за койка, натряскан с наркотици и заключен в стая

с решетки. Чувствувах се съвсем безсилен. Спах. Нямах

храна. Бях зле. Халосаха ме по главата и ме домъкнаха

в тоя дом, където се погрижиха за мен. Напразни старания. Не съм чак толкова важен.

Не каза нищо. Наблюдаваше ме. В погледа му се четеше смътно предположение, сякаш се чудеше колко ли още ще живея.

— Събудих се и стаята бе пълна с дим. Халюцинации, дразнене по очния нерв или както вие лекарите го наричате. Вместо розови змии виждах дим. Изкрещях, влезе някакъв здравеняк в бяла престилка и ми показа палка. Доста време трябваше да тренирам, дорде му я отнема. Взех му ключовете, дрехите си и дори измъкнах парите си от джоба му. И ето ме тук. Напълно излекуван. Каза ли нещо?

— Не съм казвал нищо.

— Желателно е да кажеш нещо. Думите седят с изплезени езици и чакат да бъдат изречени. Това нещо... — размахах леко палката — е убедителен довод. Наложи се да го взема на заем от един човек.

— Моля, предайте ми я веднага — рече той с усмивка, която постепенно започва да ти харесва. Бе като усмивката на екзекутор, когато дойде в килията да ти вземе мярка за бесилката. Леко приятелска, леко бащинска и същевременно леко предпазлива. Нямаше начин с течение на времето да не ти хареса, ако живееш достатъчно дълго.

Пуснах палката в дланта му, в лявата му длан.

—А сега пистолета, моля — рече той меко. — Вие

бяхте много болен, господин Марлоу. Струва ми се, че е

наложително да се върнете в леглото.

Втренчих се в него.

—Аз съм д-р Сондърборг и не желая никакви без-

разсъдства.

Остави палката на бюрото пред себе си. Усмивката му бе студена като замразена риба. Дългите му пръсти правеха движения като умиращи пеперуди.

— Пистолета, ако обичате — рече той меко. — Горещо ви съветвам...

— Колко е часът, надзирателю?

Изглеждаше леко изненадан. Ръчният ми часовник вече бе на ръката ми, но не бе навит.

— Почти полунощ. Защо?

— Какъв ден е днес?

— Как, скъпи господине... разбира се, неделя вечер. Подпрях се на бюрото, опитах се да помисля, като

държах пистолета достатъчно близо до него, за да се излъже да го сграбчи.

—Та това прави повече от четиридесет и осем часа.

Нищо чудно, че имах припадъци. Кой ме доведе тук?

Той се вторачи в мен и лявата му ръка взе да се доближава до пистолета. Член бе на кръжока „Сръчни ръце". Момичетата сигурно си прекарваха добре с него.

—Не ме карай да ставам груб — прохленчих аз. —

Не ме карай да забравя красивите си маниери и безгрешния си английски. Просто ми кажи как попаднах тук.

Куражлия бе. Посегна да сграбчи пистолета. Но той не бе вече там, където посегна. Облегнах се назад и го сложих в скута си.

Изчерви се, посегна за уискито, наля си и бързо го гаврътна. Пое си дълбоко въздух и потрепера. Вкусът на алкохола не му харесваше. Наркоманите не обичат да пият.

—Ще ви арестуват веднага, ако си тръгнете — рече

той рязко. — Бяхте предаден, както си му е редът, от един

служител на закона...

—Служителите на закона не могат да сторят това.

Това го сепна леко. Жълтеникавото му лице зарабо

ти трескаво.

— Хайде, изплюй камъчето и кажи. Кой ме вкара тук, защо и как? Тази вечер съм бесен. Искам да отида да танцувам сред прибоя. Чувам духовете да ме викат. От цяла седмица не съм застрелвал никого. Говори, д-р Гибел. Опъни струните на античната лира, нека нежната музика се носи.

— Страдате от наркотично отравяне — рече той студено. — Едва не умряхте. Трябваше три пъти да ви давам дигиталис. Дърпахте се, крещяхте, наложи се да ви усмиряваме.

Думите му се редяха тъй бързо, че се прескачаха като в игра на „прескочикобила".

— Ако напуснете болницата ми в такова състояние, ще си имате сериозни неприятности.

— Не каза ли, че си лекар —- доктор по медицина?

— Разбира се. Аз съм д-р Сондърборг, както вече ви казах.

— Човек не пищи и не се боричка при отравяне с наркотици, докторе. Просто лежи в кома. Опитай още веднъж. И зарежи тая работа. Говори по същество. Кой ме настани в частната ти лудница?

— Но...

— Без но. Яко ще те накисна. Ще те удавя в буре с малвазия. Дайте ми буре малвазия, за да се удавя в него. Шекспир. И той е имал любимо питие. Хайде да приемем още малко лекарство — посегнах аз към чашата му и налях и на двамата. — Давай, Карлоф*.

— Коя полиция?

—Полицията на Бей Сити естествено. — Неспокой

ните му жълти пръсти стиснаха чашата. — Намирате се в

Бей Сити.
* Карлоф, Борис — известен актьор, изпълнител на роли във филми на ужаса. — Б. пр.

— Аха. И как се казваше полицията?

— Някой си сержант Голбрайт, струва ми се. Не бе от редовните патрулни коли. Той и един друг офицер ви намерили навън да се лутате в зашеметено състояние в петък вечерта. Доведоха ви тук, защото е най-близко. Сметнах, че сте наркоман, който е взел свръхдоза, но може и да съм сгрешил.

— Добре сте го съчинили. Не мога да докажа, че не е така. Но защо ме държахте тук?

Той разпери шавливите си ръце.

—Хиляди пъти ви казах, че бяхте много болен и все

още сте. Какво очаквате от мен?

— Тогава значи ви дължа някакви пари. Сви рамене.

— Естествено. Двеста долара. Бутнах стола си леко назад.

— Дяволски евтино. Опитай се да си ги вземеш.

—Ако напуснете клиниката — рече той рязко, — веднага ще бъдете арестуван.

Облегнах се отново на бюрото и задишах в лицето му.

—Но не просто защото излизам оттук, Карлоф. Отвори сейфа в стената.

Той се изправи с плавен скок.

— Много си позволихте.

— Какво, няма ли да го отвориш?

— Разбира се, че няма да го отворя.

—Това в ръката ми е пистолет.

Усмихна се напрегнато и горчиво.

—Сейфът е ужасно голям. Новичък при това. Този

пистолет е чудесен. Няма ли да отвориш?

Нищо не се промени по лицето му.

—По дяволите. Когато имаш пистолет в ръката,

очакваш хората да ти се подчиняват.

Усмихна се. Усмивката му съдържаше садистично удоволствие. Призля ми отново. Щях да се строполя.

Строполих се на бюрото, а той изчакваше с полуотворени уста.

Стоях облегнат един дълъг миг, втренчен в очите му. После се засмях. Усмивката се свлече от лицето му като мръсен парцал. На челото му изби пот.

—Довиждане. Ще те оставя в по-мръсни ръце от моите.

Отстъпих заднишком към вратата, отворих я и излязох.

Входната врата не бе заключена. Имаше веранда с навес. Градината гъмжеше от цветя. Имаше бяла ограда от колове и порта. Къщата бе на ъгъл. Бе хладна, влажна нощ, без луна.

На табелката на ъгъла пишеше: „Улица Десканзо". Надолу по улицата светеха къщи. Ослушах се за сирени. Не се чуваха никакви. На друга табелка пишеше „23 улица". Отправих се към 25 улица и поех към номер осемстотин и деветнадесет, където живееше Ан Райърдън. Убежище.

Бях изминал доста дълъг път, преди да осъзная, че все още държах пистолета в ръката си. А не бях чул никакви сирени.

Продължих да крача. Въздухът ме освежаваше, но уискито изветряваше. По протежение на цялата улица имаше борови дръвчета, тухлени къщи и тя приличаше по-скоро на улица на Капитолийския хълм в Сиейтъл, отколкото в Южна Калифорния.

Номер 819 все още светеше. Имаше малка бяла пор-тичка, много мъничка, сред високия кипарисов плет. Пред къщата цъфтяха рози. Изкачих се по входната алея. Преди да натисна звънеца, се ослушах. Все още не се чуваше вой на сирени. Звънецът дрънна и не след дълго прозвуча дрезгаво гласче през една от тези електрически измишльотини, с помощта на които можеш да говориш със затворена входна врата.

— Кой е, моля?

— Марлоу.

Може би дъхът й секна, а може би електрическата измишльотина издаде този звук.

Вратата широко се отвори и госпожица Ан Райърдън застана в светлозелен костюм с панталони. Очите й се разшириха от уплаха. Лицето й под блясъка на лампата изведнъж пребледня.

— Боже мой — проплака тя. — Изглеждаш като бащата на Хамлет!

27

Холът бе застлан със светлокафяв килим на фигурки, имаше бели и розови столове, черна мраморна камина с доста високи месингови решетки, вградени библиотеки и тежки кремави пердета пред спуснатите венециански щори.

Аз полуседях, полулежах в един дълбок стол, дигнал крака на една табуретка. Бях изпил две чаши черно кафе, после обърнах едно уиски, изядох две рохки яйца, като си топих препечената филийка в тях, после още едно черно кафе с малко бренди. Всичко това изядох в кухненския бокс, вече не си го спомням как изглеждаше. Бе твърде отдавна.

Възвърнах си добрата форма. Бях почти трезвен.

Ан Райърдън седеше срещу мен, приведена напред, нежната й брадичка, положена във фината й ръка, с тъмни и забулени под тупираната червеникавокафява коса очи. В косата й бе затъкнат един молив. Изглеждаше разтревожена. Разказал й бях част от историята, но не цялата.специално за Малой Лоса не й казах.

— Помислих те за пиян. Кой знае защо, мислех, че само пиян би минал да ме видиш. Мислех, че излизаш с онази блондинка. Мислех... и какво ли изобщо не си мислех.

— Надявам се, че не си записала всяка моя дума — рекох аз, оглеждайки се. — Дори и да ти платят, пак няма да им кажеш какво мислиш.

— И баща ми не взимаше рушвет от ченгетата. Както този тлъст мърляч, който днес е шеф на полицията.

— Не е моя работа.

—Имахме някакви парцели в Дел Рей. Пясъчни парцели и нищо повече, а му вадеха душата за тях.

Кимнах и опитах от хубавата кристална чаша, която държах. Питието имаше приятен, топъл вкус.

— Човек може да свие гнездо тук. Да се пренесе направо. Всичко ще му е наред.

— Зависи от човека. А и не само от него — рече тя.

—Няма иконом. Това е доста неприятно.

Тя се изчерви.

—Но ти... ти предпочиташ да ти смажат главата на

каша, да ти нарешетят ръката с наркотик и да използват

брадичката ти за баскетболно табло. Бога ми, не ти ли

стига?

—Поне ти е дошло наум да погледнеш в тези мундщуци. Защото там, на „Астер Драйв", говореше, като че

ли нямат никакво значение.

—Но тия картички наистина нищо не означават.

Очите й святкаха.

— И ти си седнал да ми разправяш това, след като онзи е накарал двама продажни полицаи да те пребият и да те натикат в изтрезвително заведение, за да те научи да не си навираш носа, където не трябва? Това е ясно като бял ден.

— Трябваше аз да го кажа. Просто е в моя стил. Та кое се навира в очи?

— Че този елегантен психиатър не е нищо друго освен първокласен бандит. Той подбира жертвите, хвърля пясък в очите и казва на престъпниците кога да нападнат и да вземат скъпоценностите.

— Наистина ли смяташ така?

Тя ме изгледа втренчено. Довърших чашата си и отново се престорих, че не ми е добре. Тя не ми обърна внимание.

—Разбира се, че мисля така. Както и ти.

— Мисля, че е малко по-сложно. Усмивката й бе блага и кисела едновременно.

— Извинявай. Просто забравих, че си детектив. Трябва да е сложно, нали? Предполагам, че в простите случаи има известна доза неприличие.

— Не е толкова просто.

— Добре де. Слушам те.

— Не знам. Просто така мисля. Ще ми сипеш ли още? — Тя стана.

— Слушай, някога за разнообразие ще трябва да пийнеш вода.

Приближи се и взе чашата ми.

—Това ще е последното.

Излезе от стаята, някъде изтракаха ледени бучки, аз затворих очи и се заслушах в дребните, нищо незначещи звуци. Нямах работа тук. Ако знаеха за мен толкова, колкото подозирах, можеха да дойдат да ме потърсят тук. И тогава щеше да стане една каша.

Тя се върна с чашата и пръстите й, студени от допира на леденото стъкло, докоснаха моите, задържах ги за момент и после полекичка ги пуснах да отлетят като сън от омагьосаната долина, когато се събуждаш огрян от слънцето.

Изчерви се и се върна до стола си, седна и сума ти време се намества. Запали цигара, като ме наблюдаваше как пия.

—Амтор е доста безскрупулен човек. Но кой знае за

що не го виждам като мозъка на банда за скъпоценности. Може и да греша. Ако бе такъв и реши, че аз имам

някакви обвинения срещу него, не мисля, че щях да се измъкна от болницата за наркомани жив. Но той има от

какво да се страхува. Стана груб чак когато взех да дрънкам за невидими надписи.

Тя ме погледна равнодушно.

— Е, имаше ли такива? Усмихнах се.

— Не съм ги прочел и да е имало.

— Странен начин да се прикрият неприлични забележки за някоя личност; не мислиш ли? В мундщуците на цигари. Да допуснем, че никога не се намерят.

— Мисля, че Мариот се е страхувал от нещо и е разчитал, че картичките ще бъдат намерени, ако стане най-лошото. Полицията ще провери джобовете му и ще прекара всичко през сито. Това ме притеснява. Ако Амтор бе престъпникът, нямаше да остави никакви следи.

—Искаш да кажеш, че ако Амтор го е убил... или е

наредил да го убият? Но това, което Мариот е знаел за

Амтор, може да няма пряка връзка с убийството.

Облегнах се назад, притиснах главата си в облегалката, изпих си питието и я накарах да повярва, че наистина мисля върху думите й. Кимнах.

—Но обирът на скъпоценности има връзка с убийството. И ние допускаме, че Амтор е имал връзка с обира на скъпоценности.

Очите й ме погледнаха лукаво.

— Бас държа, че се чувствуваш ужасно. Искаш ли да си легнеш?

— Тук?

Тя се изчерви до корена на косата си. Брадичката й се издаде напред.

Оставих чашата си настрани и станах.

— Обзема ме един от редките ми пристъпи на деликатност. Би ли ме закарала до таксиметровата пиаца, ако не си много уморена?

— Проклет мухльо — каза тя ядосано. — Пребили са те от бой, натряскали са те бог знае с колко вида наркотик и според мен ти само трябва да се наспиш, да се събудиш рано и да станеш пак детектив.

— Реших да си легна по-късно.

—Мястото ти е в болница, проклети глупако!

Потреперах.

—Слушай. Главата ми не е много бистра тази вечер

и смятам, че не трябва да се мотая тук дълго. Нямам ни

то едно доказателство срещу тези хора, но те, струва ми

се, ме мразят. Каквото и да кажа, ще бъде обвинение сре

щу закона, а законът в този град, изглежда, е доста гнил.

— Хубав си е градът — рече тя рязко, полушепнешком. — Не можеш да съдиш...

— Добре де, градът си е хубав. Също както и Чикаго. Може да живееш сума ти време, без да видиш картечница. Хубав град и още как. Вероятно не е по-продажен от Лос Анжелос. Но този голям град можеш да си го купиш на части. Можеш дори да купиш целия град, комплект, в оригинална кутия и луксозна хартия. В това е работата. И затова искам да се махна.

Тя се изправи и навря брадичката си в лицето ми.

—Веднага трябва да си легнеш. Имам отделна спалня и можеш направо да...

—Обещаваш ли да заключиш вратата си?

Изчерви се и прехапа устни.

— Понякога си мисля, че си световен, а друг път, че си най-долният мерзавец, когото познавам.