Книга за чувството на вина на оцелелия, притча за бащата и сина, за жертвоприношението и съмненията в съществуването
Изтегляне 0.91 Mb. Pdf просмотр
|
| Глава девета Трябваше да остана в Бухенвалд до 11 април. Няма да описвам живота си през това време. Той вече нямаше никакво значение. След смъртта на баща ми нищо не ме засягаше. Бях преместен в детския блок, където наброявахме шестстотин души. Фронтът приближаваше. Прекарвах дните си в пълно безделие. С едно-единствено желание: да ям. Не мислех нито за татко, нито за мама. От време на време ми се случваше да сънувам. Малко супа. Допълнителна порция. На 5 април колелото на историята се завъртя. Беше късен следобед. Стояхме изправени всички в блока, в очакване някой есесовец да дойде и да ни преброи. Той закъсняваше. Подобно закъснение още не се бе случвало, доколкото си спомняха старите от Бухенвалд. Навярно нещо се беше случило. Два часа по-късно високоговорителите предадоха заповед на лагерния комендант: всички евреи да се явят на плаца за проверка. Това беше краят! Хитлер щеше да удържи на обещанието си. Децата от нашия блок се отправиха към плаца. Нямаше друг начин: Густав, старшият на блока, ни убеждаваше с помощта на палката си… Но по пътя срещнахме други затворници, които ни прошепнаха: — Върнете се в блока си. Германците искат да ви разстрелят. Върнете се в блока си и не мърдайте. Върнахме се в блока. Пътем научихме, че организацията на съпротивата в лагера е взела решение да не изоставя евреите и да осуети тяхното ликвидиране. Тъй като беше станало късно и настъпи голямо объркване — множество евреи се бяха представили за неевреи — комендантът на лагера реши да отложи общата проверка за другия ден. Всички бяха длъжни да се явят. Проверката се състоя. Лагерният комендант ни съобщи, че лагерът Бухенвалд ще бъде ликвидиран. Че всеки ден ще бъдат евакуирани по десет блока. От този момент нататък раздаването на хляб и супа се преустанови. И евакуацията започна. Всеки ден няколко хиляди затворници преминаваха през вратите на лагера и никога вече не се завръщаха. На 10 април в лагера все още бяхме останали около двайсетина хиляди затворници. Взе се решение да ни евакуират всички наведнъж. До вечерта. След това лагерът щеше да бъде взривен. И така, бяхме събрани на огромния плац, строени в редици по петима души и зачакахме да отворят портала. Внезапно сирените започнаха да вият. Тревога. Върнахме се отново в блоковете. Беше прекалено късно, за да ни евакуират тази нощ. Евакуацията беше отложена за следващия ден. Измъчваше ни глад. От шест дни нямахме какво да ядем, с изключение на малко трева и обелки от картофи, намерени около кухненските помещения. В десет часа сутринта есесовците се пръснаха из лагера и започнаха да гонят последните си жертви към плаца. Тогава движението на съпротивата взе решение да действа. Почти отвсякъде наизскачаха въоръжени мъже. Откоси. Взривове от гранати. Ние, децата, залегнахме на пода в блока. Сражението не продължи дълго време. Около обед всичко вече се беше успокоило. Есесовците бяха побягнали и съпротивата беше поела ръководството на лагера. Около шест часа следобед на вратите на Бухенвалд се появи първият американски танк. Първата ни реакция на свободни хора беше да се нахвърлим върху продоволствието. Мислехме единствено за това. Нито за отмъщение, нито за роднините си. Единствено за хляба. И дори когато вече не бяхме гладни, пак никой не помисли за отмъщение. На другия ден неколцина младежи отидоха до Ваймар, за да потърсят картофи и дрехи, а и да преспят с някое момиче. Но нямаше и следа от отмъщение. Три дни след освобождението на Бухенвалд се разболях: хранително натравяне. Бях преместен в болницата и прекарах две седмици между живота и смъртта. Един ден напрегнах всичките си сили и успях да се изправя. Исках да се огледам в огледалото, закачено на отсрещната стена. Не се бях виждал от напускането на гетото. От огледалото ме гледаше един труп. И неговият поглед не ме оставя оттогава. |