Книга за чувството на вина на оцелелия, притча за бащата и сина, за жертвоприношението и съмненията в съществуването
Изтегляне 0.91 Mb. Pdf просмотр
|
| Глава седма Притискахме се плътно един до друг, за да се опитаме да устоим на студа. Бяхме с натежали и същевременно празни глави. В мозъка ни се въртяха бледи спомени. Безразличието отслабваше духа. Тук или някъде другаде — каква бе разликата? Каква е разликата дали ще пукнеш днес, утре или някой друг ден? Настъпи дълга, безкрайно дълга нощ. Когато най-сетне на хоризонта се появи сива светлина, пред мен се разкри купчина човешки тела с глави, сгушени в раменете, притиснати едно до друго, прилични на поле, осеяно с прашасали надгробни паметници, при първите утринни лъчи. Опитвах се да различа тези, които бяха все още измежду живите, от онези, които вече не бяха. Но нямаше разлика. Погледът ми се задържа дълго време върху мъж с широко отворени, вперени в празното очи. Лицето му беше посиняло, покрито с дебел пласт скреж и сняг. Баща ми се беше свил до мен, загърнат в одеяло, с рамене, затрупани със сняг. Ами ако и той беше умрял? Повиках го. Не отговори. Щях да извикам, ако бях способен. Той не помръдваше. Изведнъж ме сполетя прозрение: вече нямаше смисъл да живея, нямаше смисъл да се боря. Влакът спря насред едно пусто поле. Внезапното спиране беше разбудило неколцина спящи. Те се изправяха на крака и се оглеждаха учудено около себе си. Отвън минаха есесовци, които крещяха: — Изхвърлете всички мъртви! Всички трупове вън! Живите се радваха. Така за тях щеше да има повече място. Доброволците се заловиха за работа. Те опипваха онези, които бяха останали сгушени. — Ето един! Дръжте! Събличаха го и живите си разпределяха настървено дрехите, след което двама „гробари“ го хващаха за главата и краката и го изхвърляха от вагона като чувал с брашно. Почти отвсякъде се чуваха призиви: — Насам! Тук има още един! Съседът ми. Не помръдва вече. Отърсих се от апатията в момента, в който мъжете наближиха баща ми. Хвърлих се върху тялото му. Беше студено. Зашлевих го. Разтрих ръцете му, крещях: — Татко! Татко! Събуди се. Ще те изхвърлят от вагона… Тялото му оставаше неподвижно. Двамата гробари ме сграбчиха за яката: — Остави го. Добре виждаш, че е мъртъв. — Не! — извиках аз. — Не е мъртъв! Все още не! Започнах да го удрям още по-силно. След миг баща ми отвори клепачи и погледна със стъклен поглед. Едва дишаше. — Видяхте ли! — извиках аз. Двамата мъже се отдалечиха. Разтовариха от вагона около двайсетина трупа. След това влакът потегли отново, оставяйки след себе си в заснеженото поле на Полша няколко стотици окаяни и непогребани голи мъртъвци. Не получавахме никаква храна. Оцелявахме със сняг: той заместваше хляба. Дните приличаха на нощите, а нощите оставяха в душите ни тъмната си утайка. Влакът се движеше бавно, често спираше за по няколко часа и отново потегляше. Снегът продължаваше да вали. Стояхме сгушени по цели дни и нощи, едни върху други, без да говорим. Не бяхме нищо повече от замръзнали тела. Със затворени клепачи очаквахме единствено следващото спиране, за да разтоварим мъртъвците. Колко дни, колко нощи продължи това пътуване? Случваше се да преминем през германски градчета. Обикновено рано сутринта. Работниците отиваха на работа. Спираха се и ни проследяваха с поглед. Не оставаха особено учудени. Един ден, докато влакът беше спрял, работник извади от чантата си комат хляб и го хвърли в един вагон. Настъпи суматоха. Десетки гладници щяха да се избият за няколко трохи. Германските работници проявиха жив интерес към тази гледка. Години по-късно присъствах на подобна гледка в Аден. Пътниците на кораба ни се забавляваха да хвърлят монети на „местните“, които се гмуркаха, за да ги извадят. Парижанка с аристократичен вид харесваше много тази игра. Внезапно забелязах две деца, които се биеха до смърт, едното се опитваше да удуши другото, и помолих дамата: — Моля ви, не хвърляйте повече монети! — А защо не? — отвърна ми тя. — Обичам да давам милостиня. Във вагона, където беше паднал хлябът, се беше разразила истинска битка. Хората се нахвърляха едни върху други, тъпчеха се, деряха се, хапеха се. Развилнели се хищни зверове с животинска злоба в очите; бяха обладани от необичайна жизненост, която изостряше ноктите и зъбите им. По дължина на влака се бяха струпали работници и зяпачи. Несъмнено не бяха виждали никога преди влак с подобен товар. Скоро почти отвсякъде във вагоните започнаха да падат комати хляб. Зрителите наблюдаваха скелетоподобните мъже, които щяха да се избият за един залък. Парче хляб падна в нашия вагон. Реших да не мърдам. Впрочем знаех, че няма да имам необходимата сила да се боря срещу тези десетки озверели мъже! Недалеч от мен забелязах старец, който се влачеше на четири крака. Току- що се беше измъкнал от мелето. Държеше ръката си на сърцето. Първоначално си помислих, че е получил ритник в гърдите. Но после разбрах: под куртката си имаше къшей хляб. С необикновена бързина той го измъкна и го поднесе към устата си. Очите му блестяха; усмивка, подобна на гримаса, озари мъртвешкото му лице. И тутакси се стопи. Пред него се беше изправила сянка. И тази сянка се нахвърли върху него. Пребит и зашеметен от ударите, старецът се развика: — Меир, малкият ми Меир! Не ме ли позна? Аз съм баща ти… Причиняваш ми болка… Убиваш собствения си баща… Имам хляб… и за теб…, и за теб. Рухна на земята. В юмрука си все още стискаше къшей хляб. Понечи да го поднесе към устата си, но другият се нахвърли върху него и му го отне. Старецът промърмори още нещо, изхриптя и умря сред всеобщото равнодушие. Синът му го претърси, взе хляба и започна да го яде. Двама мъже го бяха видели и се нахвърлиха върху него. И други се присъединиха към тях. Когато се отдръпнаха, пред мен имаше двама мъртъвци, бащата и сина. Бях на шестнайсет години. В нашия вагон пътуваше един приятел на баща ми — Меир Кац. Беше работил в Буна като градинар и от време на време ни носеше по някоя зеления. Тъй като се хранеше по-добре от всички останали, изкара затворничеството си по-леко. Поради относителната си сила бе назначен за отговорник на нашия вагон. На третата нощ от пътуването се събудих внезапно, усещайки две ръце на гърлото ми, които се опитваха да ме удушат. Едва успях да извикам: „Татко!“. Само това. Усещах, че се задушавам. Но баща ми се беше събудил и беше сграбчил моя нападател, прекалено слаб, за да го надвие, той се сети да повика Меир Кац: — Идвай, идвай бързо! Душат сина ми! Няколко мига по-късно бях избавен. Така и не разбрах защо този мъж се беше опитал да ме удуши. Но след няколко дни Меир Кац се обърна към баща ми: — Шломо, отслабвам. Губя сили. Няма да издържа… — Не падай духом! — опитваше се да го окуражи баща ми. — Трябва да се държим! Не губи вяра в себе си! Но Меир Кац простена глухо вместо отговор: — Не мога повече, Шломо! Какво да направя?… Не мога повече… Баща ми го улови за ръката. И Меир Кац, този силен мъж, най-силният измежду нас, заплака. Бяха му отнели сина при първия подбор и едва сега той плачеше за него. Именно сега се пречупи. Не издържаше повече. Силите го напуснаха. В последния ден от нашето пътуване задуха яростен вятър; снегът трупаше неспирно. Чувствахме, че краят е близко, краят на всичко. Нямаше да издържим дълго време на този леден вятър в тази зимна буря. Някой се изправи и се провикна: — Не бива да оставаме седнали в това време. Ще пукнем от измръзване! Да станем всички, да се размърдаме малко… Всички се изправихме. Всеки стискаше още по-силно мокрото си одеяло. Насилихме се да направим няколко крачки, да се разтъпчем на място. Внезапно във вагона се разнесе вик, вик на ранен звяр. Някой току-що се беше споминал. Други, които чувстваха, че всеки момент ще умрат, повториха този вик. И техните викове сякаш идваха от отвъдното. Скоро всички крещяха. Вопли, стенания. Викове на отчаяние, понесени от вятъра и снега. Заразата обхвана и други вагони. Стотици викове се издигаха едновременно. Без да знаем срещу кого. Без да знаем защо. Предсмъртният хрип на цял един конвой, който усещаше, че идва краят. Щяхме да свършим тук. Всички граници бяха преминати. Никой нямаше вече сили. А ни предстоеше дълга нощ. Меир Кац стенеше: — Защо не ни разстрелят веднага? Същата вечер стигнахме до местоназначението. Беше късно през нощта. Пазачите дойдоха да ни свалят. Мъртвите бяха оставени във вагоните. Единствено на тези, които все още можеха да се държат на краката си, бе позволено да слязат. Меир Кац остана във влака. Последният ден беше най-смъртоносен. Във вагона се бяхме качили стотина души. Слязохме от него една дузина. Сред тях — аз и баща ми. Бяхме пристигнали в Бухенвалд. |