Книга за чувството на вина на оцелелия, притча за бащата и сина, за жертвоприношението и съмненията в съществуването

Изтичах към него.
— Татко! Търсих те толкова дълго… Къде беше? Поспа ли?… Как се чувстваш?
Навярно изгаряше от треска. Като див звяр си проправих път към казана с кафето. И успях да донеса едно канче. Отпих една глътка. Останалото беше за него.
Никога няма да забравя благодарността, която озари очите му, когато изгълта жадно питието. Животинската признателност. С тези няколко глътки топла течност несъмнено му бях доставил повече удоволствие, отколкото през цялото си детство…
Беше се излегнал на нара… посинял, с побелели и пресъхнали устни, треперещ. Не можех да остана дълго време при него. Беше дадена заповед да изпразним помещенията за почистването. Единствени болните можеха да останат.
Прекарахме пет часа навън. Раздадоха ни супата. Когато ни позволиха да се върнем в блоковете, аз се затичах към баща ми:
— Яде ли?
— Не.
— Защо?
— Не ни дадоха нищо… Казаха ни, че сме били болни, че скоро сме щели да умрем и че ще е жалко да се разхищава храната… Не мога повече…
Дадох му това, което ми оставаше от супата. Но с натежало сърце. Усещах, че му го отстъпвам пряко волята си.
Също както сина на Раб Елияху не бях издържал изпитанието.
С всеки изминал ден той отслабваше все повече, погледът му помътня, лицето му придоби цвета на сухи листа.
На третия ден от пристигането ни в Бухенвалд всички трябваше да минат през душовете. Дори болните, които трябваше да бъдат последни.
На връщане от банята се наложи да чакаме дълго време навън. Почистването на блоковете още не беше приключило.
Забелязвайки в далечината баща си, аз се затичах насреща му. Мина покрай мен като призрак, задмина ме, без да се спре, без да се извърне дори. Повиках го, не се обърна. Хукнах след него:
— Татко, къде си се разбързал?
Той се взря в мен за миг с далечен, блестящ поглед и сякаш чуждо лице. Това беше само миг, след което продължи напред.
Болен от дизентерия, баща ми лежеше заедно с още петима болни в специално оградено за целта инфекциозно отделение. Седях до него, наглеждах го и вече не се осмелявах да вярвам, че ще избегне смъртта. При все това правех всичко, за да му вдъхна надежда.
Внезапно той се изправи на кушетката и долепи трескави устни до ухото ми:
— Елиезер… Трябва да ти кажа къде се намира златото и среброто, които зарових… В избата… Ти знаеш…
И той заговори все по-припряно, сякаш се страхуваше, че няма да има време да ми каже всичко. Опитвах се да му обясня, че все още не всичко е изгубено, че ще се върнем заедно у дома, но той не искаше да ме слуша. Вече не беше способен да ме чуе. Беше останал без сили. От устните му се стичаше струйка слюнка, примесена с кръв. Беше склопил клепачи. Задъхваше се.
Срещу дажба хляб успях да разменя мястото си с един от затворниците в този блок. Следобедът дойде лекарят.
Отидох да му кажа, че баща ми е много болен.
— Доведи го тук!
Обясних му, че не може да се държи на краката си. Но лекарят не желаеше и да чуе. Криво-ляво успях да доведа баща ми. Той го погледна втренчено, после сухо ме попита:
— Какво искаш?
— Баща ми е болен — отвърнах му на свой ред. — Дизентерия…
— Дизентерия? Не е моя работа. Аз съм хирург. Хайде! Отстъпете място на другите!
Протестите ми бяха безполезни.
— Не мога повече, сине… Заведи ме отново в отделението…
Отведох го и му помогнах да си легне. Той трепереше.
— Опитай се да поспиш малко, татко. Опитай да поспиш…

Дишаше трудно и учестено. Беше притворил клепачи, но бях убеден, че вижда всичко. Че сега прозира истинската същност на всяко нещо.
В блока пристигна друг лекар. Но баща ми не пожела да стане. Знаеше, че е безполезно.
Впрочем този лекар идваше, за да довършва болните. Чувах го да крещи, че са мързеливци, че искат само да се излежават в леглото… Прииска ми се да го стисна за врата и да го удуша. Но нямах нито смелостта, нито силата за това. Бях прикован към умиращия си баща. Стисках юмруците си толкова силно, че ме заболяха ръцете. Да удуша доктора и всички останали! Да подпаля целия свят! Убийци на баща ми! Но викът замръзваше в гърлото ми.
Завръщайки се от раздаването на хляба, заварих баща ми да плаче като малко дете:
— Сине, бият ме!
— Кой?
Мислех си, че бълнува.
— Този, французинът… и полякът… набиха ме…
Още един удар в сърцето. Още една допълнителна омраза. Още една причина да не живееш повече.
— Елиезер…, Елиезер…, кажи им да не ме бият… Не съм направил нищо… Защо ме удрят?
Започнах да обиждам съседите му. Те ми се подиграха. Обещах им хляб и супа. Разсмяха се. След това дадоха воля на гнева си. Казаха ми, че не могат повече да търпят баща ми, тъй като не може да излиза навън и там да върши нуждите си.
На другия ден ми се оплака, че са му взели дажбата хляб.
— Докато спеше ли?
— Не. Не спях. Нахвърлиха се върху мен и ми взеха хляба, моя хляб… И ме набиха… Отново… Не мога повече,
синко… Донеси ми малко вода…
Знаех, че не трябва да пие. Но той ме умоляваше толкова дълго време, че накрая склоних. За него водата беше най-лошата отрова, но какво друго можех да направя за него? С вода или без вода, всичко щеше да приключи съвсем скоро…
— Поне ти се смили над мен…
Да се смиля над него! Аз, единственият му син!
Така измина една седмица.
— Това ли е баща ти, този тук? — попита ме старшият на блока.
— Да.
— Много е болен.
— Лекарят отказва да му помогне.
Погледна ме в очите:
— Лекарят вече не може да направи нищо повече за него. И ти също.
Той положи косматата си ръка на рамото ми и добави:
— Чуй ме добре, малкият. Не забравяй, че си в концентрационен лагер. Тук всеки трябва да се бори за себе си и да не мисли за другите. Дори за баща си. Тук няма баща, няма брат, няма приятел. Всеки живее и умира за себе си,
сам. Ето ти един добър съвет: не му давай вече дажбата си от супа и хляб. Не можеш да направиш нищо повече за него. Сам себе си погубваш. Обратното, би трябвало да взимаш и неговата дажба…
Изслушах го, без да го прекъсвам. Имаше право, мислех си дълбоко в себе си, без да се осмеля да го призная.
Прекалено късно е да спасиш стария си баща, казвах си. Би могъл да имаш двойна дажба хляб, двойна дажба супа…
Помислих си го за части от секундата, но се почувствах виновен. Отидох да намеря малко супа и я дадох на баща ми. Но той нямаше никакъв апетит. Искаше единствено вода.
— Не пий вода, яж супа…
— Изгарям… Защо си толкова лош към мене, синко?… Вода…
Донесох му вода. След това напуснах блока, за да ида на проверка. Но се върнах обратно. Излегнах се на горния нар. Болните можеха да остават в блока. Следователно съм болен. Не исках да се отделям от баща ми.
Наоколо цареше тишина, нарушавана единствено от стенания. Пред блока есесовците се разпореждаха. Един от офицерите мина между наровете. Баща ми се примоли:
— Сине, вода… Изгарям… Вътре всичко гори…
— Тихо там! — изкрещя офицерът.
— Елиезер, вода… — продължаваше да стене баща ми.
Офицерът се доближи до него и му изкрещя да мълчи. Но баща ми не го чуваше. Той продължаваше да ме вика.

Тогава офицерът го удари силно с палка по главата.
Не помръднах. Страхувах се, тялото ми се страхуваше да не получи удари на свой ред.
Баща ми простена още веднъж, простена името ми: „Елиезер“.
Виждах, че баща ми все още диша, макар и трудно. Не помръднах.
Когато слязох от нара след проверката, успях да видя, че устните му все още шепнеха нещо. Надвесен над него,
останах да го съзерцавам повече от час, за да се запечатят завинаги в паметта ми окървавеното му лице и разбитата глава.
След това трябваше да отида да си легна. Покачих се на нара над баща ми, който продължаваше да проявява признаци на живот. Беше 28 януари 1945 година.
Събудих се призори на 29 януари. На мястото на баща ми лежеше друг болен. Навярно го бяха изнесли преди изгрев-слънце, за да го отнесат в крематориума. Може би все още е дишал.
Нямаше молитва над гроба му. Нямаше запалена свещ в негова памет. Последната му дума беше името ми.
Викаше ме, а аз не се отзовах.
Не плачех и ме болеше, че не съм способен да заплача. Но нямах повече сълзи. И дълбоко в себе си, ако се бях разровил в дълбините на помраченото си съзнание, навярно щях да открия нещо като: най-сетне свободен!

Изтегляне 0.91 Mb.

Сподели с приятели: