Книга за Фердинанд Александров в а р н а 0 г
Изтегляне 0.87 Mb.
|
| 28.VІІІ.933 г.
София Здравей мила сестро, Писмото получих. Крайно благодаря. Всичко разбрах. Пишеш ми, че съм те забравил. Нищо подобно. Винаги си спомням за вас., винаги си представям живота на тези, които са мои близки. Пишеш ми, че не сте знаели къде съм се намирал. Нищо, това не ме плаши. Впрочем нещо от моя живот: аз както ви е известно съм на работа, за което ви пиша……………………………………* скоро, за което вие ми пишете, че и на мама й е мъчно за мене, но аз ви казвам, че каквото ще да става, аз няма да се върна; жалки спомени, но няма що, това е животът, за което не съм виновен. Колкото се отнася до това, което ти ми пишеш, да си опичам акъла, за това бъдете спокойни. Неищо страшно в живота. Успокоявай мама, та да не се тревожи за мене. Много я съжалявам, но няма що, неутешимата майка на живота… Грабва много неща от ръцете на човека. И в оня страхотен ден Излязох в тъги облен От нашето мило село С набръчкано, уморено чело Оставих село в прах и дим В което работниците – проби са до един С изключение на няколко души Които въстаналия селяк ще удуши Където под сенки дебели Като свини угоени За сметка на селяните – тезъ Които работят от сутрин до залезъ. Тук свършвам: нещо ме души: ще те замоля сестро, пази това. Маоже би ще бъде един голям спомен, че и тука нявга живял младеж с човешки справедлив копнеж! Приеми моите хиляди братски привети, утешевай мама, гордей се, сестро. Поздрави всички. Фердинанд _______________________________________________________________________________ * Увреден текст. Най-вероятно е било написано “и няма да върна” – Б. а. С и м е о н Х р и с т о в:* С Фердинанд Александров се запознах при някои странни обстоятелства. През зимата на 1933 и 1934 г. една малка група от винаги гладуващи студенти се навъртахме около Васил Спасов Балевски, също студент от гр. Троян, но работещ в акционерно дружество “Паркетна иднудстрия и сие”, което се намираше срещу Двореца. Когато пристигаха вагоните с паркет, Васил ни съобщаваше и ние разтоварвахме паркета, а след това на гръб го изкачвахме по строящите се многоетажни сгради в столицата. Тъй като безработицата беше голяма, чорбаджиите експлоатираха нашия труд безбожно. При напрегнат изнурителен труд получавахме десетина лева дневно. Често пъти в нашата група идваха и нелегални. Паркетът се монтираше от група с ръководител Никола Цачев и Никола, презимето му не си спомням, но съм запомнил, че беше от Тетевен. В групата ряаботеше като цикладжия и Фердинанд Александров от с. Марашки Тръстеник, Плевенско. Той бе среден на ръст, с черни искрящи очи и матово лице. На страните му се появяваше лека червенинка, която придаваше прямота и искреност на отношенията му с околните. Първоначално той се държеше много дискретно и строго, но в процеса на работа характерът му се откри – беше на сърдечен и предан човек. Нямаше голямо образование, но в разговора с него проличаваше, че притежава голяма начетеност и култура. По различни въпроси на политиката и културата правеше впечатление с убедителното си и изложение. В работническата група, макар и нелегален, той се налагаше със своите справедливи и искрени отношения. Поводът да се сближа с Фердо, както го наричахме, бе познанството ми с Никола Пенков Доровски от с. Марашки Тръстеник, с когото заедно участвувахме в ръководството на комсомолската организация в Плевенската мъжка гимназия през 1931 и 1932 г. През пролетта на 1934 г. Фердо изчезна внезапно от нашата среда, но ние не питахме къде се намира, защото знаехеме, че той е нелегален. Вестник “Работническо дело”, бр. 74, 16 ноември 1934 год. Отвратителна гавра с болните Горна Митрополия, Плевенско. От 4 месеца дъм в болниците. Навсякъде ми казват, че от нас държавата немала сметка. Докторите сутрин, когато минават на визитация отиват при ония, които си плащат. На нас не се обръща никакво внимание. Често пъти съм им казвала, че имам силни болки. Те ми отговарят, че съм била галена. Напоследък бях във Варненската държавна болница. Още с влизането ми казаха да приготвя пари за “Червен кръст4 иначе веднага ще ме изпишат. Имах само 50 лева, които ми беха взети по принуждение. Така останах без грош в джоба. След като видех как се лекува по бедност, аз им казах, че искам да ме изпишат. Докторите ме заставиха да си купя гипс и всичко необходимо за поставянето му. Най-после им дойде кефа и за това. Внесоха ме в превързочната и ме хвърлиха като куче. Казах им, че не мога без упойка, но те не искат и да знаят. От силните болки започнах да плача. Управителят д-р Божков ме пита защо плача и не закъсне да се погаври с мене, като ме хвана за половия орган и почна да ме тегли и пита, а тук боли ли те. С обрезването на гипса ме пререзаха с ножицата, където останаха рани, които не могат се изцери. Така ли се лекуват днес болните граждани из болниците, където за лекари са оставени фашисти и всевъзможни типове, които само една работническо селска власт ще измете от там и замени с истински добросъвестни лекари. Изтегляне 0.87 Mb. Сподели с приятели:
|