ГЛАВА 13 – ОТКРОВЕНИЕ НА ЙОАН: ОБРАЗИ НА ОСЪЖДЕНИЕ И НАДЕЖДА

ГЛАВА 13 – ОТКРОВЕНИЕ НА ЙОАН: ОБРАЗИ НА ОСЪЖДЕНИЕ И НАДЕЖДА

Когато четем книгата Откровение на Йоана, за разлика от всичко останало в Новия Завет, изпитваме чувството, че сме влезли в чужда страна. Вместо повествования и писма, съдържащи ясно изразени факти и повеления, навлизаме в книга, изпълнена с ангели, тръби, земетресения, чудовища и бездънни ями.

Херменевтичните проблеми са вътрешно присъщи на тази книга. Книгата е канонична; следователно, това е Божие Слово, вдъхновено от Святия Дух. И все пак, когато слушаме това Слово, повечето от нас не знаят как да се оправят във всичко това. Авторът понякога говори направо: „Аз Йоан, ваш брат и съучастник, в неволите и в царството и в търпението, които са чрез Исус Христос, бях на острова наречен Патмос, за Божието Слово и свидетелството на Исус“ (1:9). Той пише до седем известни църкви в известни градове и известни познати условия от първи век сл. Хр.

В същото време в книгата се съдържа много богат отвличащ вниманието символизъм, част от който е разбираем (осъждение във формата на земетресение - 6:12-17), а друга част е неясен (двамата свидетели в 11:1-10). Повечето от проблемите ни произтичат от символиката плюс факта, че се говори за бъдещето, но в контекста на първи век.

Ние не претендираме, че сме разрешили всички трудности, нито си представяме, че ще удовлетворим всички читатели с това обсъждане на книгата. Важно е още в началото да кажем, че към Откровението трябва да се подхожда със смирение. Има вече прекалено много книги от рода: „Откровението - лесно за разбиране“. Но Откровението никак не е лесно за разбиране. Както беше и с трудните пасажи в Посланията, човек най-малко трябва да бъде догматичен тук, даже само заради факта, че съществуват поне пет главни школи за тълкуване на Откровение, без да споменаваме многообразието във всяка една от тях.

Но ние дръзваме да мислим, че притежаваме нещо повече от приблизителна идея за това, което Йоан има предвид. И така, ние ще ви дадем някои херменевтични предложения, които ни се виждат разумни. Но екзегетиката предхожда херменевтиката, а в този случай екзегетиката действително е от първостепенна важност. Защото това е една книга, върху която са написани доста голям брой популярни книги и в почти всички случаи, те не се основават на правилна екзегетика, а понякога такава даже въобще отсъства. Тези книги преминават директно на херменевтиката, което често приема формата на произволни разсъждения и изводи, които самият Йоан вероятно никога не е имал предвид.

И така, Откровение носи чертите на апокалипсис. Това е единствената книга от този вид, въпреки че около десетина апокалипсиса са били добре известни на израилтяните през периода 200 г. пр. Хр. до 200 г. сл. Хр. Тези апокалипсиси, които не са канонични, били няколко вида, макар че всички те, включително и Откровение, имат общи черти. Тези черти са следните:

1. Сърцевината на един апокалипсис е старозаветната пророческа литература, такава, каквато е Езекиил, Даниил, Захария и отчасти Исая. Както е в тази пророческа литература, апокалипсисът също е свързан с идващото осъждение и спасение. Но той се ражда във времена на преследвания и гонения и като такъв, е бил особен вид апокрифна литература. Като такъв той се интересува не толкова от Божията роля в текущата история. Апокалипсисът гледа напред в бъдещето, към края на историята, когато Бог ще донесе триумф на праведните и окончателно осъждение на злото в този свят.

2. За разлика от повечето пророчески книги, апокалипсисите са били литературни съчинения от самото начало. Пророците са „говорители на Господа“, изречените пророчества са записани, а по-късно и събрани в книгата. Апокалипсисът е литературен вид със своя писмена структура и форма. Йоан е трябвало да запише това, което вижда (1:19), докато пророците е трябвало да кажат това, което са чули или видели.

3. Най-често написаното в един апокалипсис е представено във формата на видение или сън, а използваният език е символичен и има скрит смисъл. Повечето апокалипсиси съдържат литературни похвати, които да им придадат оттенъци на древност. Най-разпространеният похват е псевдонимността, за който се е смятало, че придава „древност“ на автора (Енох, Барух и др.). Този автор трябвало да „запечата“ за „идните поколения“ наученото или откритото от него, макар че всъщност тези „идни поколения“ били същите тези поколения, по чието време е била написана книгата.

4. Апокалиптичните образи били повече фантастични, отколкото реални. За да разберете разликата, спомнете си, че неапокалиптичните пророци и сам Исус редовно са използвали символичен език, но той съдържал реални образи, например солта (Матей 5:13), трупът и орлите (Лука 17:37), глупавият гълъб (Осия 7:11), необърнатата пита (Осия 7:8) и др. Но повечето от образите в апокалипсисите принадлежат на фантазията, например звярът със седем глави и десет рога (Откровение 13:1), жената облечена със слънцето (Откровение 12:1), скакалците със скорпионови опашки и човешки лица (Откровение 9:10) и др. Не се изисква особена фантазия, за да си представим отделните елементи (ние сме виждали зверове, глави и рога), но не и в тази неземна комбинация.

5. Поради това, че те са литературни, повечето апокалипсиси са стилизирани по форма. Има строга тенденция за разделяне на времето и събитията. Има също и склонност към символично използване на числата. Като резултат, крайният продукт е обикновено добре визуализиран чрез внимателно подредени, често номерирани и фиксирани части. Когато се съберат заедно, тези части изразяват нещо например осъждение, без да е задължително всяка отделна част неотклонно да следва предходната.

Откровението на Йоан много добре пасва на всички характеристики за апокалипсис с изключение на една. и тази единствена разлика е толкова съществена, че в някои отношения тя се превръща в отделен свят. Откровението не е псевдонимна книга. Йоан не е сметнал за необходимо да следва обикновената формула. Самият той осведомява своите читатели за себе си и чрез седемте писма (г. 2-3) пише на седемте познати по него време църкви в Мала Азия, които са били „съучастници в неговите неволи“. Още повече той казва: „Не запечатвай думите на написаното в тая книга пророчество; защото времето за изпълнението му е близо“. (22:10)

Главната причина за това, че Йоановото откровение не е под псевдоним е свързана с Иоановото чувство за края като нещо, което е вече, но не е напълно. Той, както и неговите еврейски предшественици, не са очаквали просто края. Той знае, че краят вече е започнал с идването на Исус. Най-важното, което трябва да се разбере, е идването на Духа. Другите писатели на апокалипсиси са писали от името на предишни пророци, тъй като са живели във време на „изгаснал Дух“ и са чакали изпълнението на пророческите обещания за изливане на Духа в нова вечност. Той е бил „в Духа“, когато му е било казано да пише това, което вижда (1:10-11). Той нарича своята книга „това пророчество“ (1:3; 22:18-19) и казва, че „свидетелството на Христос“, за което той и църквите са страдали (1:9; 20:4) е „духът на пророчеството“ (19:10). Това може би означава, че посланието на Исус, проявено чрез Него и за което Йоан и църквите са свидетели, е ясно доказателство за това, че пророческият Дух е дошъл.

Ето защо това, което прави Йоановия апокалипсис различен, е най-вече тази комбинация от апокалиптични и пророчески елементи. От една страна, книгата е написана в апокалиптична форма и има повечето характеристики на апокалипсис. Тя е създадена във времена на преследване на християнската църква и говори за края и за триумфа, за Христос и Неговата църква. Тя е внимателно оформено литературно произведение, използващо описателен език и богатата символика на фантазията и числата.

От друга страна, очевидно Йоан е имал намерението тази книга да стане пророческо слово за църквата. Неговата книга не е било необходимо да „се запечатва за идните поколения“. Тя е представлявала Божие Слово за тогавашната текуща ситуация.

Спомнете си от глава 10, че „да пророкуваш“ не означава непременно да предсказваш бъдещето, а най-вече да изказваш Божието Слово за настоящето, като това Слово съдържа в себе си предстоящото осъждение или спасение. В Откровение, даже седемте писма носят в себе си този пророчески елемент. То е Божието пророческо Слово към някои от големите църкви от късния първи век, които били подложени на преследване отвън и показвали определени разложителни процеси отвътре.
Откровението като послание

Накрая трябва да се отбележи, че комбинацията от апокалиптични и пророчески елементи е написана като писмо - например прочетете 1:4-7 и 22:21. Ще забележите, че са налице всички характеристики на едно послание. Нещо повече, Йоан говори на читателите си в „първо – второ лице“ (аз, вие). И така, финалният вариант на Откровение е изпратен от Йоан като писмо до седемте църкви в Мала Азия.

Значимостта на този факт, както и при посланията, се крие в конкретния характер на Откровение (вижте гл. 3 от тази книга). Конкретността се заключава поне отчасти в специфичните нужди на тези седем църкви, до които е адресирано Откровение. Следователно, за да го тълкуваме, трябва да разберем първоначалния исторически контекст.
Необходимост от екзегетика
Може да ви се стори странно, че след дванадесетте глави на тази книга, ние отново се стараем да ви изясним необходимостта от екзегетика. Но именно липсата на строги екзегетични правила е причината за съществуването на това голямо многообразие от лоши и спекулативни тълкувания на Откровение. Това, което искаме да направим тук, е просто повторение на основните принципи на екзегетиката, дадени на други места в тази книга (вижте гл. 3), но този път като имаме предвид тяхната приложимост към Откровение на Йоан.

1. Първата задача на екзегетиката на Откровение е да се потърси и открие авторската, а оттам и на Святия Дух, първоначална цел. Както беше и при посланията, първоначалната цел на Откровение е онова, което Йоан е искал неговото послание да означава и което неговите първоначални читатели би трябвало да са разбрали, когато са го чели за пръв път. Големите предимства на първоначалните читатели пред нас са, че те са били отлично запознати с историческия контекст на посланието (този контекст е причината да се напише и самото Откровение), а освен това са били достатъчно добре запознати с апокалиптичната литература и нейната фантастична образност.

2. Понеже Откровение е и пророческа книга, ние трябва да внимаваме и за някакво допълнително второ значение на казаното, което Святият Дух е имал предвид, но не е напълно видяно и осъзнато нито от самия автор, нито от неговите първоначални читатели. Такова второ значение, обаче, би лежало извън областта на екзегетиката, някъде в широките полета на херменевтиката. Ето защо задачата на екзегетиката тук е да разберем какво Йоан е искал да бъде чуто и разбрано от първоначалните слушатели.

3. При екзегетиката, трябва да се предпазваме от прекаляването с аналогията между Откровение и останалите писания в Библията. Аналогията между писанията в Библията означава, че дадено писание се тълкува по аналогия с друго писание. Тази аналогия има своите основания от предположението, че всички те са Божие Слово, а Бог е първоизточникът. При Откровение се появява определено разлика, защото в този случай не могат априорно да се ползват всички херменевтични ключове от други писания за да „отключим“ Откровението на Йоан.

Едно е да познаем Йоановата по-различна употреба на онези образи и символи, които срещаме в Даниил или Езекиил, както и на апокалиптичните образи от други библейски текстове. Не бива обаче да правим предположението, че ако прочетем Матей или 1 и 2 Солунци, ще намерим някакви ключове и към Откровение (за съжаление някои изследователи правят точно така). Всички ключове за, тълкуване на Откровение трябва, да са вътрешно присъщи на самото Откровение или поне да. са били очевидни за първоначалните читатели от техния собствен исторически контекст.

4. Поради апокалиптично-пророческата природа на Откровение се добавят и някои допълнителни екзегетични затруднения, главно произтичащи от образността на книгата. Ето някои наши предложения в тази връзка:

а) Трябва да сме чувствителни към многото идеи и образи, които срещаме в Откровение. Основният източник за тези идеи и образи е Старият Завет, но освен тях Йоан е извлякъл образи от други апокалипсиси и даже от древната митология. Но тези образи не винаги символизират същото нещо, което са символизирали в своя оригинал, Те са се оказали пречупени и преобразувани и след това събрани отново в едно „ново пророчество“.

б) Апокалиптичната образност бива няколко вида. В някои случаи образите, както магарето и слона в съвременните политически жанрове в Америка, се оказват постоянни. Звярът от морето, например, изглежда е един стандартен образ на една световна империя, а не на някой си индивидуален управител. Лъва от Юдовото племе, който се оказва Агне (Откровение 5:56), е единственият образ на лъв, който срещаме в Откровение. Жената в Откровение 12 е очевидно един положителен образ, докато жената в Откровение 17 е зло.

Някои образи ясно ни символизират точно определени специфични неща. Седемте светилника (1:12-20) могат да се идентифицират със седемте църкви, змеят в Откровение 12 е Сатана. От друга страна, има образи, които са само принципни и не определят специфични неща: например четирите конника в гл. 6 навярно не представляват символи на завоевания, войни, природни стихии и суша, а изразяват човешкото падение като причина за страданията на църквата (6:9-11) и причините за Божието осъждение (6:12-17).

Изброихме всичко това, за да подчертаем, че образите са най-трудната част от екзегетиката на Откровение. Поради това се принуждаваме да дадем по-долу още две важни подточки.

в) В случаите, когато апостол Йоан сам е разтълкувал образите, тези тълкувания трябва да служат като стартова основа за разбирането на останалите образи в Откровение. Има шест разтълкувани от самия апостол образи: „Един, Който приличаше на Човешкия Син“ (Откровение 1:13-18) е Христос, който казва: „...бях мъртъв и ето, живея до вечни векове“; Златните светилници (1:20) са седемте църкви; Седемте звезди са ангелите или посланиците на седемте църкви (1:20) за съжаление, това все пак не е съвсем ясно, поради думата „ангел“, което само по себе си е нов образ; Големият змей е Сатана (12:9); Седемте глави (17:9) са седемте хълма, на които седи жената също и седемте царе, и следователно, това става един променлив образ; Големият град, който царува над земните царе (17:18) е Рим.

г) Виденията трябва да се разглеждат като цяло, а не да се тълкуват алегорически отделните им детайли. В този смисъл виденията са като притчите на Исус. Цялото видение ни казва нещо, а отделните детайли са ни дадени за: (1) да произведат драматичен ефект (6:12-14), или (2) да добавят подробности към картината като цяло, така че читателят да не се обърка (9:7-11). Такива детайли като слънцето, почерняло като вретище и звездите, вероятно не означава нищо специално. Те само правят картината на земетресението по-потресаваща. Обаче, в 9:7-11 скакалците с корони от злато, човешки лица и коси като на жени помагат да се попълни картината така, че читателят да не обърка това, което се има предвид - варварските орди, които връхлитат върху Римската империя.

5. Една последна забележка: апокалипсисите като цяло и Откровение в частност, рядко посочват хронологически правилната последователност на събитията. Като че ли тяхното послание надхвърля подобни намерения. Основният замисъл на Йоан е да покаже, че Бог контролира историята на църквата. И въпреки, че църквата ще претърпи страдания, тя ще бъде триумфиращата църква на Христос. Христос ще съди враговете си и ще спаси хората си. Всичко в Откровение трябва да се разглежда като се има предвид този основен замисъл на апостол Йоан.
Историческият контекст
Както с почти всички останали жанрове в Библията, точката от която трябва да се започне екзегетиката на Откровение, е точното пресъздаване на ситуацията, в която е била написана книгата. За да направим добре това, трябва да направим същото, което правихме всеки път - да се опитаме да прочетем книгата наведнъж, на едно сядане. Не се опитвайте да си представите всичко. Уловете голямата, общата картина. Не се мъчете да разберете всичко. Нека вашият прочит да стане едно събитие за вас, каквото е всъщност винаги четенето на Откровение. Нека виденията да преминат през вас като вълни, едно след друго, докато почувствате цялата книга и посланието, което тя носи.

Отново, докато четете, водете си някои писмени (или на ум) бележки за автора и първоначалните му читатели. След това отново започнете книгата отначало, като отбележите всички места, които показват, че читателите на апостол Йоан са негови „съучастници в неволите“ (1:9). Тези места ще се окажат много важни исторически индикатори.

Например, в седемте писма си отбележете 2:3, 8-9, 13; 3:10, плюс често повтарящото се „Този, който победи...“. Петият печат, който следва разрушението причинено от четирите конника /6:9-11/, разкрива християнските мъченици, заклани заради Божието Слово и свидетелство за Исуса (точно затова и Йоан е в изгнание - вижте 1:9). В 7:14 голямото множество от мъченици, които никога повече няма да страдат (7:16) „идат от голямата скръб“. Страданието и земната смърт отново са свързани със свидетелството за Исус в 12:11 и 17. В глави 13-20 страданието и смъртта са посочени като причинени от „звяра“ (13:7; 14:9-13; 16:5-6; 18:20, 24; 19:2).

Този мотив е ключ към разбирането на историческия контекст и изцяло ни обяснява как и защо е написана тази книга. Апостол Йоан е в изгнание заради своята вяра. Другите християни също понасят страдания. Някои биват убивани (2:13) поради свидетелстването за Исус. Докато апостол Йоан е в „Святия Дух“, той започва да разбира, че техните настоящи страдания са само начало на големите страдания, отредени за тези, които „не се покланят на звяра“. От друга страна, той е напълно уверен, че цялата църква е готова да посрещне идващите изпитания. И той написва това „пророчество“.

Главните теми са пределно ясни: църквата и държавата са в противоборство; началната победа изглежда, че принадлежи на държавата. Следователно неговата задача е да отправи предупреждение, че страданието и смъртта тепърва предстоят; нещо повече, ще стане много по-лошо преди да стане добре. Той силно се притеснява от това да не би църквата да капитулира по времето на гонения (14:11-12; 21:7-8). Но пророческото слово на апостола е и окуражително за християните, защото Бог контролира всичко. Христос държи ключовете на историята, Той държи и църквата в ръцете си (1:17-20). И така, църквата триумфира даже чрез смъртта на своите мъченици (2:1). Бог накрая ще излее своя гняв върху причинителите на страдания за Неговите хора и ще донесе вечен покой за тези, които останат верни. Разбира се, Рим е врагът, който ще бъде подложен на осъждение.

Трябва да отбележим и един друг ключ към разбирането на Откровение и това е разликата, която апостол Йоан поставя между двете основни думи и идеи - страданието и гнева. Ако ги объркате и ги отнесете към едно и също нещо, вие отчаяно ще се оплетете в това, което апостолът казва. Страданието и смъртта в името на новата вяра е настоящето на църквата и нейното близко бъдеще. Гневът на Бога е Неговото осъждение, което ще се излее върху тези, които преследват хората Му. От целия контекст е ясно, че Божиите хора няма да пострадат, когато се излее ужасния гняв на Бога върху враговете, но е ясно и това, че наистина ще страдат от ръцете на враговете си. Трябва да отбележим на това място, че тази разлика между двете, се прави и навсякъде другаде в Новия Завет. Вижте например 2 Солунци 1:3-10, където апостол Павел се „хвали“ със солунците, които понасят страдания и мъки в името на Господа, но той също отбелязва, че Бог накрая ще осъди мъчителите.

Вижте и отварянето на петия и шестия печат (6:9-17). То поражда двата основни въпроса на книгата Откровение на Йоан. При отварянето на петия печат християнските мъченици викат: „Докога, Господарю свети и истинни, не ще съдиш и въздадеш на живеещите по земята за нашата кръв?“ Отговорът се състои от две части: (1) Те трябва да почакат още малко, защото още християни имат да преживеят своето мъченичество; (2) Осъждението е абсолютно сигурно, както показва шестият печат.

При отварянето на шестия печат идва Божието осъждение, осъдените викат: „Кой може да устои?“ Отговорът ни се дава в глава 7: тези, които „са опрали дрехите си и са ги избелили в кръвта на Агнето“.

Тъй като Откровение е единствена по рода си книга в целия Нов Завет, ще се опитаме да ви преведем през нея, вместо да ви даваме един-два модела. Трябва да отбележим, че базовата структура на книгата е ясна и не е обект на спор; разлики се появяват едва при тълкуването на структурата.

Книгата донякъде прилича на една драма, в която по-рано появяващите се сцени ни запознават с действащите лица и характери, а по-късните сцени следват по-ранните за да може читателят да проследи действието и развръзката.

Глави 1-3 представляват завръзката и ни запознават с главните действащи лица и характери.

Глави 4-5 също са в помощ на завръзката. С помощта на спиращи дъха видения на църквата се казва, че Бог ръководи света в цялото си могъщество (гл. 4). На вярващите, които може би все още се чудят дали Бог е на мястото си, Йоан напомня, че Божият „Лъв“ е „Агнето“, което изкупи човечеството чрез Своето страдание (гл. 5).

В глави 6-7 започва истинската драма. На три места в книгата, виденията са представени като комбинация от седем неща (глави 6-7 - седемте печата, 8-11 - седемте тръбящи ангела, 15-16 - седемте язви). Във всеки от случаите първите четири от седемте оформят една картина; в 6-7 и 8-11 следващите две от седемте неща също вървят заедно и представляват две страни на друга картина. След това те се прекъсват от описание на две промеждутъчни видения и чак тогава се появява седмия образ или събитие. В 15-16 последните три събития вървят заедно без между тях да се дава някакво промеждутъчно видение. Вижте как става това в глави 6-7:

1. Белият конник = Завоюване

2. Червеният конник = Война

3. Черният конник = Глад, бедствие

4. Бледият конник = Смърт

5. Въпросът на мъчениците: „Докога, Господи?“

6. Земетресението (Божието осъждение): „Кой може да устои?“

а) 144 000 подпечатани б) голямото множество

7. Божият гняв: седемте тръби в глави 8-11

Глави 8-11 разкриват в какво се изразява Божието осъждение. Първите четири тръбящи ангела възвестяват големи природни бедствия; петият и шестият възвестяват осъждението, което идва във формата на варварски орди и велика война. Следва интерлюдията, промеждутъчните видения, която изразява Божията възхвала на Неговите „свидетели“. Седмият тръбящ ангел ни дава епилога: „Царството на този свят стана Царство на нашия Господ и Неговия Христос“.

Ето как ставаме свидетели на страданията на църквата и на осъждението, което Бог е приготвил за нейните врагове чак до финалния триумф на нашия Бог. Но виденията не свършват дотук. В глави 8-11 ни бе обрисувана голямата картина; глави 12-22 ни предлагат подробностите на Божието осъждение и триумф. Това, което се случва, е подобно на онова, което ни се случва когато за пръв път попаднем в Сикстинската капела на Микеланджело; първо сме изцяло обладани от гледката на цялата Капела. Едва по-късно започваме да виждаме и разпознаваме детайлите и да оценяваме величествеността на всеки отделен детайл.

Глава 12 е теологичният ключ към книгата. Чрез две видения ни се разказва за опитите на Сатана да унищожи Христос и поражението му. Следователно всичко е поставено в рамките на Новия Завет като „вече“, но „не напълно“. Сатана е победен враг (вече), но последният му час още не е дошъл (не напълно). Има радост, защото „спасението вече дойде“, но горко на църквата, защото Сатана знае, че идва последния му час и отмъщава на Божиите хора.

Глави 13-14 показват как отмъщението на Сатана приема вида на Римската империя с нейните императори, които искат от поданиците на империята религиозна вярност. Но империята и императорите са обречени (гл. 15-16). Книгата завършва с „приказката за двата града“ (гл. 17-22). Земният град (Рим) е осъден за своята роля в преследването на Божиите хора. Той е сменен от Божия град, в който Божиите хора обитават вечно.

При тази обща картина има няколко видения, които определено представляват значителна трудност както поради съдържанието си, така и поради техните функции в контекста. За тяхната правилна екзегетика най-добре е да се консултирате с добър коментар (вижте приложението на книгата).

За нас много от събитията вече са се случили. Юдея действително беше завладяна, отведена в изгнание и после възстановена точно както пророкува пророк Еремия; Римската империя действително попадна под Божието осъждение, частично поради варварските орди и то точно както го описва апостол Йоан.

При такива факти херменевтичните проблеми не ни изглеждат много големи. Можем да „чуем“ Божието Слово като предвещаващо това осъждение. Както можем да предположим, че Бог винаги предава на осъждение тези, които отнемат на нуждаещите се последните средства, така можем да предположим, че Божието осъждение ще се излее над онези народи, които преследват християните, също както в древен Рим.

Все още можем „да чуем“ Божието Слово - поне трябва да го чуем - че ученичеството минава през кръста и че Бог не ни е обещавал освобождение от страдания на този свят, а финален триумф чрез тях. Мартин Лутер е изразил правилно тази мисъл: „Князът на тъмнината е безжалостен, ние не се боим от него;... те могат да убият тялото, но Божията истина ще възтържествува – Неговото царство е вечно“.

Откровението е Божие Слово за успокоение и окуражение на онези християни, които страдат където и да е - в комунистически Китай, Камбоджа, Уганда и т.н. Бог управлява света. Бог видя мъките на Своя Син и ще възнагради онеправданите.

Всичко това е Слово, което трябва да бъде чуто отново и отново от църквата - навсякъде и от всеки. Да пропуснеш това послание на Откровението означава да не разбереш цялата книга. Но херменевтичните трудности не се заключават в разбирането на това послание на книгата - предупреждението и вдъхването на надежда. Трудностите ни се заключават в един от феномените на това пророчество за този „временен“ свят, което е толкова близко до есхатологичните реалности. Това се отнася най-вече за Откровение. Падането на Римската империя в глава 18 изглежда като начало на голямото осъждение на този свят, а много от картините на това „временно“ осъждение са свързани чрез думи и идеи с есхатологичните представи за Края. Няма начин да се отрече това. Въпросът е какво да правим с тази реалност? Ние вече говорихме по този въпрос в глава 10. Тук само ще ви дадем няколко предложения.

1. Трябва да се научим, че картините на бъдещето не са нещо повече от картини. Картините отразяват реалността, но те сами по себе си не бива да се объркват със самата реалност, нито пък отделните детайли от една картина трябва да се „изпълнят“ по някакъв конкретен начин. Имаме предвид, че когато например, първите четири тръбящи ангела възвестяват природни бедствия като елементи на Божието осъждение, не е задължително и ние да очакваме буквално изпълнение на тези картини.

2. Някои от картините, които първоначално са имали за цел да изразят неизбежността на Божието осъждение, не бива да се тълкуват като „близко бъдеще“ или поне не близкото бъдеще в рамките на нашата ограничена представа. Следователно, когато Сатана е победен чрез смъртта и възкресението на Исус, той знае, че му остава „кратко“ време. Но „кратко“ не означава непременно „много скоро“. Наистина ще настане времето, когато Сатана ще бъде „вързан“ завинаги, но датата и часът са неизвестни.

3. Картините, в които „временното“ е тясно свързано с „есхатологичното“, не бива да се разглеждат като едновременни - въпреки че първоначалните читатели може би са ги разбирали точно така. Есхатологичните аспекти на осъждението и спасението трябва да заострят нашето внимание върху това, че много от описаните картини се отнасят за все още не-напълно изпълнения Божий план за този свят. От друга страна, изглежда не съществуват строго определени правила за това как да се извлекат от Откровение и да се разбират тези не-напълно изпълнени събития от Божия план. Едно от нещата, които не бива да правим при нашата херменевтика, е да спекулираме на тема как съвременните явления, които наблюдаваме и които ни заобикалят, съответстват на картините, описани в Откровението на Йоана. Книгата на апостола в никой случай не е имала за цел да ни пророкува нито за съществуването на съвременен комунистически Китай, например, нито пък да ни дава каквито и да било подробности за края на историята.

4. Въпреки че можем да предположим, че в книгата Откровение има много картини, които все още предстои да се изпълнят, не ни е даден никакъв ключ за разбирането им. В този смисъл не само Откровение, но и целият Нов Завет притежава определена двусмисленост. Например фигурата на антихриста е една от най-трудните фигури. В писмата на апостол Павел (вижте 2 Солунци 2:3-4), антихристът е описан като определен конкретен човек, който ще дойде; в Откровение 13-14 той се появява в лицето на Римския император. И в двата случая неговото появяване звучи есхатологично, т.е. напомня за Края. А все пак в 1 Йоан 2:18 антихристът е изтълкуван по такъв начин, че се отнася за т. нар. гностици, които нашестват в новата църква. Как тогава трябва ние днес да разбираме тази фигура по отношение на нашето бъдеще?

Исторически погледнато, църквата е преживяла до днес много подобни световни управители, на които подхожда името „антихрист“. Хитлер със сигурност съответства на това определение, същото ще кажат и за Иди Амин много угандийци. В този смисъл много антихристи продължават да идват (1 Йоан 2:18). Но какво можем да кажем за онази конкретна световна фигура - антихристът, която ще съпътства последните събития от Края? Нима Откровение 13-14 ни предсказва, че ще стане точно така? Лично ние смятаме, че Откровение няма задължително предвид точно това; и все пак не сме напълно убедени и не ви налагаме своето мнение. Самият Нов Завет със своята двусмисленост по този въпрос ни учи да бъдем внимателни и да не проявяваме догматична сигурност.

5. Има и такива картини, които са изцяло есхатологични и все още трябва да се възприемат като такива. Така картините на 11:15-19 и 19:1 - 22:21 са напълно есхатологични по начина, по който са представени. Те ни карат да признаем, че Божието Слово все още предстои да се изпълнява.

Точно както началните думи в Библията говорят за Бог и за Сътворението, така и последните думи на Библията говорят за Бог и за Края. Ако съществува определена двусмисленост за нас по отношение на някои от подробностите, то определено не съществува никаква неяснота за това, че Бог ще довърши делото Си - в Своето време и по Свой начин. Тази недвусмисленост трябва да служи като насърчение и за нас така, точно така, както е служила за тях.

Докато Той не дойде, ние живеем в онова вече!не напълно, като слушаме и изпълняваме Словото Му. Но ще дойде и този ден, когато такива книги като настоящата няма да са ни необходими, защото тогава „няма вече да учат всеки ближния си и всеки брата си, ... защото те всички ще Ме познават“ (Еремия 31:34). А ние заедно с апостол Йоан, със Святия Дух и с Невястата казваме: „Амин, ела, Господи Исусе“.