ГЛАВА 10 – ПРОРОЦИТЕ: НАЛАГАНЕ НА ЗАВЕТА В ИЗРАЕЛ

ГЛАВА 10 – ПРОРОЦИТЕ: НАЛАГАНЕ НА ЗАВЕТА В ИЗРАЕЛ

Повечето от книгите на Библията са книги на пророци. Четирима са големите пророци (Исая, Еремия, Езекиил и Даниил) и дванадесет са малките пророци (последните дванадесет книги на Стария Завет), написани в древен Израел от около 760 до 460 година преди Христа, съдържащи много послания от Бога. „Малките пророци“ са наречени по този начин единствено защото техните книги са относително кратки по обем, а „големите пророци“ са наречени така, защото техните книги са относително големи по обем. Терминът съвсем не е свързан с важността на книгата.

Началните трудности за повечето съвременни читатели на книгите на пророците произлизат от неточното предварително разбиране на пумата пророчество. За повечето хора значението на тази дума, което първо изплува е „предричане и предсказване на това, което ще се случи“. Ето защо много християни се отнасят към пророците единствено за предсказване на идването на Христос и/или по-далечните Новозаветни времена, като че ли предсказването на събития силно отдалечени от тяхното време, била главна грижа на пророците. Всъщност, използването на пророческите книги по този начин е твърде селективно. Следната статистика потвърждава това: по-малко от 2 % от Старозаветните пророчества са Месиански; по-малко от 5% специално описват Новозаветните времена; по-малко от 1% се отнасят за събития, които тепърва предстоят.

Пророците наистина съобщават бъдещето, но това обикновено е непосредственото бъдеще на Израел, Юдея и други близки народи, а не нашето бъдеще. Ето защо един от ключовете за разбирането на пророците е възможността да видим тяхното изпълнение и затова трябва да погледнем назад към времената, които са били за тях все още бъдещи, а за нас вече - минали.
Пророците като говорители

Да разглеждаме пророците като първоначални предсказатели на бъдещи събития означава да забравим за тяхната първоначална функция, която е да говорят за Бога на техните съвременници. Именно тази природа на говорители на пророчествата е причината за повечето от нашите трудности в разбирането им.

Например, само шестнадесет от стотици пророци в древния Израел в Старозаветните времена са избрани да говорят откровения (послания от Бога), които да бъдат събрани и записани в книги. Ние разбираме, че другите пророци, такива като Илия и Елисей, също са играли много влиятелна роля за достигането на Божието Слово до Неговия народ, както и до другите народи на Израел. Но ние знаем повече за тези пророци, отколкото те самите са казали за себе си. Това, което те са направили, е описано в много по-обемист материал от това, което те самите са казали; и това, което те са казали, има определено място в контекста на тяхното време чрез писателите на Старозаветните повествования, където те се появяват. От някои пророци, такива като Гад (1 Царе 22; 2 Царе 24), Натан (2 Царе 7, 12; 3 Царе 1), или Хелкия (4 Царе 22), виждаме комбинация от пророчество и биография -ситуация, подобна на случая на Йон и в по-малка степен на Даниил. Но като цяло, в повествователните книги на Стария Завет, ние четем за пророците, но много малка част е написана от самите тях. В книгите на самите пророци научаваме това, което идва от Бога чрез пророците и много малко за самите пророци. Тази малка разлика е причина за повечето проблеми, които хората имат, четейки пророческите книги в Стария Завет.

Нещо повече, забелязали ли сте колко е трудно да се четат по-дългите пророчески книги наведнъж? Навярно това е така, защото те не са написани, за да се четат по такъв начин. В по-голямата си част по-обемистите пророчески книги са групирани изговорени пророчества, представени ни не в първоначалния си хронологичен ред, често без да се посочва къде завършва едно пророчество и започва новото, както и без препратка към исторически обстоятелства, към които се отнася. При това повечето от предсказанията са ни предадени в поетична форма. Ще кажем по-долу няколко думи за това.

Проблемът с голямата историческа дистанция допълнително усложнява нашето разбиране. Съвременният читател ще срещне много по-големи трудности при разбирането на пророчествата, отколкото израилтяните, които са чули тези пророчества, казани лично от пророка. Неща, които са пределно ясни за древния израилтянин, за нас са изпълнени с въпроси. Защо? Частично заради това, че винаги първоначалните слушатели имат предимство пред тези, която приемат нещо от втора ръка (същото бе казано и във връзка с притчите на Исус). Но трудностите ни не се състоят само в това. Като хора, код и пророкуванията. Бог налага закона чрез тях, те трябва да бъдат ясно разбрани от всички. Мойсей бил първият Божий посредник и неговите пророчества станали парадигма (модел). Пророците са Божиите посредници, Божиите говорители за завета. Чрез тях Бог напомня на следващите поколения, че ако се спазва Закона, резултатът е благословение, както и ако не се спазва следва наказание.

Благословенията, които ще дойдат над Израел за изпълнението на Закона, са посочени в Левит 26:1-13; Второзаконие 4:32-40 и 28:1-14. Но те са съпроводени и с предупреждение: ако Израел не спазва Закона, благословенията ще престанат.

Проклятията – наказанията, които ще последват, са посочени в Левит 26:14-39; Второзаконие 4:15-28 и после в 28:15-32:42. Следователно трябва да се помни, че пророците не са обявили за пръв път тези благословения и проклятия. Те просто са поднасяли тези неща по един по-нов, по-изразителен начин - така, както са били вдъхновени да го направят. Но при всички случаи те повтарят Божиите думи, а не своите собствени. Чрез тях Бог изявявал Своите намерения да упражни Закона за благословение или наказание в зависимост от верността на Израел, но винаги на базата на това, което вече е било казано в Левит 26 и Второзаконие 4 и 28:32. Ако вие предварително много внимателно научите тези глави, ще имате много по-малко трудности при разбирането на пророците.

Накратко, това което ще намерите в тези глави е следното. Законът съдържа определени групи Божии благословения в случай на вярност: живот, здраве, благоденствие, плодородие, уважение, безопасност. Повечето от останалите по-конкретни благословения, които срещаме, попадат в някоя от тези шест категории. Що се касае до наказанията, Законът описва следните десет групи, които най-лесно се запомнят по този признак, че на английски език всички те започват с буквата "D": смърт, болест, суша, недоимък, опасност, разрушение, поражение, изгонване от родината, лишение, опозоряване. Останалите, които се споменават, също попадат в някоя от тези групи. Същите тези групи се споменават в пророчествата. Например, когато пророк Амос споменава бъдещите благословения на Израел, той изброява (метафорично) плодородието, живота, здравето, благоденствието, уважението и безопасността (Амос 9:11-15). Когато Осия споменава проклятията, които ще се стоварят над Израел, той говори за някое или някои от тези десет наказания (разрушения в Осия 8:14, изгонване от родината - Осия 9:3). Тези проклятия често са метафорични, но понякога са казани и буквално. Те са винаги всеобщи, т.е. отнасят се за целия израелски народ. /Благословенията и проклятията не гарантират благоденствие или наказание за отделния човек. Статистически, голямата част от това, което предричат през осмия, седмия и ранния шести век пр. Хр., са проклятия, защото голямото поражение и разрушение на Северното царство е станало през 722 г. пр. Хр., а на Южното царство (Юдея) през 587 г. пр. Хр.

Израилтяните, както северните, така и южните, са предадени на наказание през този период, затова предупрежденията и проклятията доминират в предсказанията на пророците от това време. Бог е искал Неговите хора да се покаят. След 587 г. пророците, повече или по-малко, предсказват предимно благословения. Бог се връща към първоначалния си план за Израел, който е да показва милост (вижте Второзаконие 4:25-31).

Когато четете пророците, търсете следния простичък образ: (1) определящ греха, който е допуснал Израел, или Божията любов към него (2) предсказващ проклятието или благословението в зависимост от случая - през преобладаващата част от времето пророците разкриват точно това под вдъхновеноста на Бога.

Посланието, което носят пророците, не е тяхно лично, а на Бога. Бог е издигнал пророците (вижте Изход 3:1; Исая 6; Еремия 1; Езекиил 1-3 гл; Осия 1:2: Амос 7:14; Йона 1:1 и др.). Ако един пророк сам се нарича пророк, това е белег за фалшив пророк (вижте Еремия 14:14; 23:21). Пророкът откликва на Божия призив. Еврейската дума „наби“ идва от семитския глагол „набу – повиквам“. Когато четете пророците ще забележите, че те започват с, завършват с, или постоянно повтарят думите: „Така казва Бог“ или „Казва Бог“. В повечето случаи пророците изразяват думите така, както са им предадени от Бога, като говорят от Негово име в първо лице „Аз“ или „Мен“.

Като пример прочетете Еремия 27 и 28. Вижте колко трудна е била задачата на пророка. Той трябвало да предаде на юдейските войски, че ако искат да изпълнят Божията воля, те трябва да се предадат на врага, на вавилонския цар. Неговите слушатели, поне повечето от тях, възприели тези думи като предателство. Но когато пророкът предава Божието послание, той открито заявява, че това не е негово, а Божие послание. Той започва така: „Така ми казва Господ...“ (27:2) и „... и дай им заръчка за господарите им като речеш: Така казва Господ на Силите, Израилевия Бог...“ (27:4). Неговите думи са Божии думи. Те произлизат от Божията власт, не от неговата (28:15-16).

Пророците са изпълнявали нещо като обществена дейност, като оръдия, чрез които Бог е довеждал Своята воля до Израел и другите народи. Те били като небесни посланици, които довеждали Божията воля до знанието на хората. Те не били нито някакви радикални социални реформатори, нито някакви новатори в религиозното мислене. Социалните реформи и религиозните идеи, които Бог е искал да предаде на хората, са били вече предадени чрез Завета. Независимо коя социална или етническа група е нарушавала закона, Божието Слово чрез пророците е съдържало наказание. Независимо дали вината била на царете (2 Царе 12:1-14; 24:11-17; Осия 1:4), на духовенството (Осия 4:4-11; Амос 7:17; Малахия 2:1-9) или на друга социална група, пророкът винаги пренасял Божието послание за наказание на всички израилтяни. Всъщност, под Божие вдъхновение, пророците даже издигали и смъквали царе (3 Царе 19:16; 21:17-22), обявявали войни (4 Царе 3:18- 19; 2 Летописи 20:14-17; Осия 5:5-8) или са обявявали войни (Еремия 27:8-22).

Това, което срещаме в книгите на пророците, не е Божие Слово, предадено с думите на пророка, а е самото Божие Слово такова, каквото Бог е искал да бъде предадено. Пророците не действат и не говорят независимо от Бога.

Посланието на един пророк не е качествено ново. Пророците били вдъхновени от Бог да предават главното съдържание на заветните предупреждения и обещания. Това, което четем като пророчество, не е ново, а същото послание по смисъл, което е предал и записал Мойсей. Формата може да се променя значително, но по принцип няма нищо качествено ново. Бог издигал пророците, за да обръщат вниманието на хората, при които ги е изпращал. Това обръщане на внимание може да включва перифразиране и преструктуриране на неща, които те (хората) са чували многократно, така че то притежава само донякъде признака „новост“. Но това няма нищо общо с ново послание или качествено преправяне на старо такова. Пророците не са били вдъхновявани да променят части от Божието послание и не са казвали нищо повече от това, което е записано в Петокнижието.

Като един пример за това запазване на посланието може да вземем Осия 4:2: „Друго няма освен клетва, лъжа и убийство, кражба и прелюбодейство“. В този стих, който е само част от едно дълго описание на греховете, допуснати от Израел в ония дни (750 - 722 г. пр. Хр.), можем да намерим всеки пет от десетте Божи Заповеди конкретизирани чрез един термин. Те са: „клетва“ – третата заповед „Не изговаряй напразно Името на Господа твоя Бог“ (Второзаконие 5:20; Изход 20:13), „убийство“ -шестата „Не убивай“ (Второзаконие 5:17; Изход 20:13), „кражба“ - осмата „Не кради“ (Второзаконие 5:18; Изход 20:15) и „прелюбодейство“ - седмата „Не прелюбодействай“ (Второзаконие 5:18; Изход 20:14).

Осия не цитира десетте Заповеди буквално. Той споменава пет от тях, обобщени в една дума, точно както Исус прави това в Лука 18:20. Но споменавайки петте, дори не по реда им, пророкът много ефектно напомня на израилтяните, че са нарушили Десетте заповеди. Защото този, който чуе тези пет би си казал: „А другите? Какъв им беше правилния ред? А, редът беше такъв: ...“ Слушателят ще започне да си спомня всичките десет заповеди и какво се иска от него, за да бъде счетен за праведен. Осия не променя нищо в Закона, още по-малко Исус, съкращавайки пет от заповедите за по-голям ефект. Но той принуждава по този начин слушателите сами да си спомнят и повторят дума по дума законите.

Вторият пример, който даваме, засяга пророкуването на Месианството. Това ново ли е? Разбира се, не! Някои подробности за живота и ролята на Месия, които намираме в песните на Исая 42, 49, 50 и 53 биха могли да ни изглеждат нови. Но Бог не е предал вестта за Месия за първи път чрез пророците. Ние я срещаме още в Закона. Сам Исус описа Своя живот като изпълнение на това, което е писано в Закона на Мойсей, пророците и псалмите (Лука 24:44). Между онези части в Петокнижието, които предсказват Месия, най-забележителното е това във Второзаконие 18:18: „Аз ще им въздигна отсред братята им пророк, както съм въздигнал тебе, и ще туря думите си в устата му; и той ще им говори всичко, което Аз му заповядвам“.

В Йоан 1:45 също ни се напомня, че Законът вече е говорил за Христос. Едва ли за пророците е било ново това, да се говори за Него. Начинът, стилът, особеностите на предричането на Христос, които срещаме в пророците, не са ограничени само от това, което е написано от Мойсей. Но най-същественият факт, че ще има Нов Завет, провъзгласен от един нов Пророк (ако използваме стила на Второзаконие 18), е бил за тях известен.
Екзегетика
Необходимостта от външна помощ

Съществува едно разпространено мнение, че всичко в Библията трябва да бъде ясно за всеки, който я чете, без необходимост от специално изучаване или външна помощ. Аргументът е, че щом Бог е написал Библията за нас - вярващите, то ние трябва да я разбираме изцяло още от първо четене, тъй като имаме Святия Дух в нас.

Това мнение е невярно. Някои части на Библията са очевидни само на повърхността, други - не. Съдейки по факта, че Божиите мисли и намерения са много по-дълбоки от човешките (Псалми 92:5; Исая 55:8), не е чудно, че някои части на Библията изискват търпеливо изучаване. Някои хора често подхождат към тях повърхностно, като че ли така ще стигнат до тяхното дълбоко разбиране. Но така не се прави, например, с училищните учебници, а пророците изискват дори повече от това.

Тук трябва да изброим отново и по-специално за тълкуването на книгите на пророците, трите вида помощ, която е достъпна за вас. Първият източник биха могли да бъдат Библейските речници, които предлагат материали за историческата действителност на всяка книга, тяхната основна схема, специална характеристика на съдържанията им, както и тълкуването, което читателят може да обмисли. Ние ви препоръчваме да четете материалите от Библейския речник още преди да започнете да изучавате дадена пророчески книга. Вие трябва да знаете основната информация преди да започнете да търсите основния момент на това, което пророците казват. Божието Слово идва чрез пророците към хората в частни ситуации. Неговата стойност за нас зависи частично от нашите възможности да оценяваме тези ситуации, така че да можем на свой ред да ги прилагаме в нашия собствен живот.

Вторият източник, който бихте могли да ползвате, са коментарите. Те предлагат обемисти въведения към всяка книга от Библията, някои от които в стила на Библейските речници, въпреки че често са по-малко полезни. Но по-важното е, че те дават обяснение на смисъла на всеки един стих. Те могат да бъдат съществен помощник за вас, ако много внимателно изследвате всяка малка част на пророческите книги и връзката и с останалите, което означава не повече от една глава наведнъж (вижте Приложението).

Третият източник, който може да ви помогне, е Библейския наръчник. Най-добрите наръчници са комбинация на Библейските речници и коментарите, въпреки че не съдържат подробни уводи и по стихово обяснение. Ако четете няколко глави от пророческите книги наведнъж, Библейският наръчник може да ви послужи като много полезно ръководство за кратка справка.

При изследването на Исус (гл. 7 – „историческия контекст“) ние разгледахме както широката историческа сцена на идването на Исус, така и конкретното значение на Неговите дела и сказания. При изследването на книгите на пророците историческия контекст по подобен начин трябва да бъде обширен /цялото тяхно време/ или конкретен (контекста на всеки един пророк).

За да можете да правите добра екзегетика, вие трябва да разбирате двата вида исторически контекст за всички пророчески книги. Обширен контекст. Интересно е да отбележим, че шестнадесетте пророчески книги на Стария Завет идват от твърде кратък период на израелската история, т.е. от около 760 до около 460 г. преди Христа. Защо нямаме пророчески книги от времето на Авраам (около 1800 г. пр. Хр.) или на Исус Навин (около 1400 г. пр. Хр.), или на Давид (около 100 г. пр. Хр.)? Не е ли говорил Бог на Своя народ преди 760 г. пр. Хр.?

Отговорът е, че Той е говорил и действително имаме много материали в Библията за тези времена, включващи различни случки с пророци (3 Царе 17; 4 Царе 13). Още повече, че Бог е говорил вече на Израел чрез Закона, който трябваше да остане в сила докато бъде заменен от Новия Завет (Еремия 31:31-34).

Защо тогава има такава концентрация на записани пророчески думи през трите столетия между Амос (760 г. пр. Хр., най-ранния от „пишещи пророци“) и Малахия (460 г. пр. Хр., последния)? Отговорът е, че този период в израилевата история извика на помощ посредничеството на пророците за налагане на Завета. Вторият фактор е очевидното желание на Бог да остави за следващите поколения записани предупрежденията и благословенията, които тези пророци съобщават от Негово име през онези важни години.

Онези години са се характеризирали от три неща: 1). нечувани политически, военни, икономически и социални катаклизми; 2). висока степен на религиозно неверие и изопачаване на Мойсеевия завет и 3). промени на населението и националните граници. В тези обстоятелства Божието Слово е било отново необходимо. Бог издига пророците и съобщава отново Своето Слово за новите исторически обстоятелства.

Като ползвате речници, коментари и наръчници, вие ще забележите, че през 760 г. пр. Хр. Израел е бил народ, разкъсван от непрекъсната гражданска война. Северните племена, наречени „Израел“ или понякога „Ефраим“, живеят разделено от южните племена на Юдея. Северът, където неподчинението на Завета далеч превъзхождало това, което било в Юдея, бил определен от Бог за разрушение поради неговия грях. Амос, започвайки от около 760 г. и Осия, започвайки от около 755 г., говорили за неизбежното наказание. Северът паднал под най-мощната държава в Средния Изток през това време - Асирия през 722 г. пр. Хр. По-късно, растящата греховност на Юдея и издигането на друга велика сила, Вавилон, станали причина за издигането на още пророци, вкл. Исая, Еремия, Йоил, Михей, Наум, Авакум, Захария. През 587 г. Юдея също била разрушена поради своето неподчинение. Даниил, Агей, Захария и Малахия предали по-нататъшната Божия воля за възстановяване на Неговия народ (започвайки със завръщането от робството през 538 г. пр. Хр.), повторното издигане на народа и повторното установяване на истинската вяра. Всичко това следва такава последователност, каквато е описал Мойсей във Второзаконие 4:25-31.

Пророците говорят обширно и директно за тези събития, станали по това време, вие едва ли ще можете да следвате много добре какво точно казват пророците. Бог говори в историята и за историята. За да разберем Неговото Слово, трябва да познаваме тогавашната история.

Прочетете в Осия 5:8-10 краткото, въздържано пророчество, групирано заедно с няколко други пророчества в тази глава. Това пророчество говори за война - едно от наказанията, които налага Бог. Обикновените елементи на такъв вид пророчество са: предизвестие за тревога, описание на атаката и предсказание за поражение. Както е полезно да се разпознава формата, така е полезно да се разпознава и конкретния контекст.

Годината е 734 г. пр. Хр. Слушателите са северните израилтяни (наричани още Ефраим), на които Осия проповядва. Специалното послание е било предназначено за градовете по пътя от Юдейската столица - Ерусалим - до центъра за фалшиво преклонение - Ветил. Ситуацията е военна. Юдея контраатакува Израел след като е била нападната от Израел и Сирия (Вижте 4 Царе 16:5).

Нашествието е отблъснато с помощта на военната свръхсила Асирия (4 Царе 16:7-9). Чрез Осия Бог метаморфично „свири тревога“ в градовете на територията на Вениамин (ст. 8), които са част от Северното царство. Разрушението е сигурно (ст. 9), защото Юдея ще заграби завоюваната територия, „премествайки междите“ между държавите. Но Юдея също ще получи своето наказание. Божият гняв ще падне върху тях заради тази война и заради тяхното идолопоклоничество (4 Царе 16:2-4). Юдея и Израел са под задълженията на Божия завет, който забранява такава изтребителна война. Затова Бог наказва това нарушаване на Неговия завет. Знанията за тези няколко факта помагат за ориентирането и за разбирането на пророчеството на Осия 5:8-10. Като четете книгите на пророците, се обръщайте за помощ към коментари или към наръчници и се опитвайте да определите времето, слушателите и обстоятелствата на пророчеството, което четете.

Когато се достигне до същинското изследване или до информирано четене на книгите на пророците, първото нещо, което трябва да се научите да правите, е ДА ОТДЕЛЯТЕ ПРОРОЧЕСТВАТА ЕДНО ОТ ДРУГО (както трябва да се научите да обмисляте и параграфите в посланията). Това не винаги е лесна задача, но разбирането на трудността и нуждата от това отделяне е началото на някои вълнуващи открития.

В повечето случаи, това, което пророците говорят, не е съвременно. Думите, които те казват в различните времена и места през годините на тяхното служение, са събрани и записани заедно без някакво разделение и отбелязване къде едно пророчество свършва и къде друго започва.

Обикновено, всяко ново пророчество започва с промяна на обекта, но липсват всякакви обяснения (бележки на редактора или преходи). Пред нас стои въпроса „Дали това е казано по същото време и на същите слушатели или това вече е казано години по-късно, или на други хора, или при други обстоятелства?“ Отговорът на този въпрос може да повлияе съществено на вашето разбиране на написаното.

Някои части от книгите на пророците са изключение от казаното. В Агей и в първите глави на Захария например, на всяко пророчество е показано и времето. С помощта на Библейски речник, наръчник или коментари, вие можете да следвате отделните пророчества и техния исторически контекст твърде лесно. Също така, някои пророчества в други книги, например Еремия и Езекиил, са определени по същия начин по време и място, което е записано от вдъхновения автор.

Но на това, в повечето случаи, не може да се разчита. Например ако прочетете Амос гл. 5 от такава преводна версия на Библията, в която няма вмъкнати обяснителни заглавия (тези заглавия са дадени само като насочващи, те са само едно мнение на преводачите), сигурно ще се запитате дали цялата глава е едно пророчество или повече. Ако това е едно пророчество, защо има толкова промени в темата (оплакване на Израелското разрушаване - ст. 1-3; призив да търсят Бог и живота - ст. 5-6, 14; атакуване на социалната несправедливост - ст. 7-13; предсказание за настъпваща нищета - ст. 16-17; описание на деня Господен - ст. 18-20; критикуване на лъжливите поклонения - ст. 21-24; и кратък преглед на израелската история на греховете, достигаща кулминацията малко преди изгнанието - ст. 25-27)? Ако това не е едно пророчество, как да се разбират отделните части? Зависят ли те една от друга? Трябва ли някои от тях да бъдат групирани? Ако е така, по какъв начин?

Всъщност, глава 5 съдържа три пророчества. Стихове 1-3 представляват едно пророчество – кратко оплакване, обявяващо наказанието; стихове 4-17 са от друго (макар комплексно) пророчество, което призовава към благословение и предупреждава за наказанието и стихове 18-27 са от трето (също комплексно) пророчество, което предупреждава за наказанието. Малките промени в обекта, които са срещат, не означават начало на ново пророчество. От друга страна формалното разделяне на главата не е във връзка с пророчествата. Отделните пророчества могат да бъдат изолирани чрез обръщане на внимание на техните форми (виж по-долу). И трите пророчества в глава 5 са направени по-късно, по време на царуването на цар Еровоам над Израел, (793-753 г. пр. Хр.) за такива хора, чието общо благополучие ги прави да не съзнават, че е възможно тяхната държава да бъде така разорена, щото да прекрати съществуването си за цели поколения. Добрият коментар, Библейският речник и Библейският наръчник биха ви обяснили тези неща. Не си създавайте излишни трудности, като се опитвате да минете без някое от тези помагала.
Формите, чрез които се изразяват пророците

Отделянето на пророчествата едно от друго е само един от ключовете за разбиране на книгите на пророците. Много важно за вас е да знаете нещо за различните форми на пророчества. Както цялата Библия е изградена от много различни видове литература и литературни форми, така също и пророците прилагат различни литературни форми в тяхната боговдъхновена мисия. Коментарите могат да определят и обяснят тези форми. Ние сме отделили три от най-често срещаните форми, за да обърнем внимание върху начина на записване и правилното тълкуване на използваните литературни техники.

Средният американец малко цени поезията. Тя му изглежда като странен, смущаващ начин да се изразява нещо, тъй като тя прави иначе ясните неща да изглеждат по-неясни. Нашата култура не поставя ударение върху поезията с изключение на текстове за популярна музика, които много често са просто лоша поезия. В някои от другите съвременни култури, най-вече в тези с древни традиции, поезията като начин за изразяване на идеи и настроения, се цени много високо. Цели национални епоси и ключови исторически и религиозни събития от народната памет са запазени за поколенията в поетичен вид. Казваме „запазени“, защото най-същественото предимство на поезията пред прозата е нейното облекчено запомняне. Поезията има ритъм (наречен метрика), има балансираност (неречена паралелизъм или стихометрия) и определена структура. Тя е подредена и се подчинява на правила. Веднъж заучена добре, поезията се забравя много по-трудно от прозата.

Поетичната проза, която често срещаме в пророците, е една специална форма литературен стил, който притежава същите характеристики като истинската поезия, но не изцяло запазени. Поради това, че все пак тя е много по-подредена и стилизирана от обикновения разговорен език, тя също се запомня по-лесно. Нека по-нататък я наричаме поезия, но да не забравяме, че това всъщност е поетична проза.

В древен Израел поезията е била ценена също като средство за запомняне. Много важни неща били запомняни във вид на поезия. Така както ние си припомняме думите на някоя песен много по-лесно отколкото проза, така и израилтяните намирали за по-лесно да си припомнят неща, запомнени във вид на поезия. А това било много важно в едно общество, в което знанието на четмо и писмо било доста рядко срещано, а притежанието на собствена книга в къщи било непознато.

Всички пророчески книги съдържат голямо количество поезия, а няколко от тях са изцяло поетични. Преди да започнете да четете тези книги, вие може би ще сметнете за полезно да узнаете нещо повече за еврейската поезия. Препоръчваме ви статията на Норман Готуалд „Поезия, еврейски“ в Тълковен Библейски Речник (Nashville: Abingdon, 1962). Но и всеки друг библейски речник има поне една информативна статия върху еврейската поезия. Препоръчваме ви да се запознаете с тези три характерни черти на старозаветната поезия. Те са:

1). Синонимен паралелизъм. Дву - или няколкократно повтаряне или изразно подчертаване на казаното в първия ред, както е в Исая 44:22: „Изличих като гъста мъгла престъпленията ти, И като облак греховете ти“.

2). Антитезисен паралелизъм. Вторият или третият ред контрастират на първия, както е в Осия 7:14: „И не ме призоваха от сърце, но лелекат в леглата си“.

3). Синтетичен паралелизъм. Вторият или следващият ред прибавят нова информация към казаното в първия ред, както е в Авдия 21: „И избавители ще възлязат на хълма Сион, за да съдят Исавовия хълм и царството ще бъде на Господа“.

Представянето на идеи чрез поезия няма да ви смущава, ако четете внимателно и сте добре информирани. Поезията е също толкова разбираема като прозата, ако знаете правилата.
Някои херменевтични предложения
Ако задачата на екзегетиката беше да намерим първоначалния исторически контекст на казаното от пророците и да разберем какво Бог казва на Израел, то какво може да се каже за херменевтичното ниво на разбиране на пророците? Какво е Божието Слово за нас чрез тези вдъхновени поетични пророчества, направени през едно съвсем друго време за древните Божии хора? Първо ще кажем, че много от това, което казахме за херменевтиката на посланията в глава 4, е в сила и за пророците. След като "чуем" това, което Бог казва на тях, даже ако нашите обстоятелства коренно се различават, ние най-често ще „чуем“ посланието и за нашето време по един достатъчно директен начин. Ние бихме спорили, че осъждение винаги очаква онзи, който „продава праведния за един чифт обуща“ (Амос 2:6), който използва вярата в Бога като прикритие за своята алчност и несправедливост (Исая 1:10-17) или който смесва модерното идолопоклонничество с Христовото слово (Осия 13:2-4). Тези грехове са грехове и в Новия Завет. Те нарушават двете големи заповеди на Стария и Новия Завет (вижте глава 9).

Има три неща, които трябва да обсъдим във връзка с херменевтиката на пророците.

Още в началото на тази глава отбелязахме, че главната задача на един пророк не е да предсказва далечното бъдеще. Те наистина са предсказвали бъдещето, но в по-голямата си част това бъдеще за тях е отдавна минало за нас. Те прокламирали идещото осъждение или благословение за едно относително близко бъдеще на Израел, не за нашето бъдеще. Предупреждението ни е, че за да видим изпълнението на пророчествата, ние трябва да погледнем доста назад в историята, да видим времето, което за тях е било бъдеще, но за нас отдавна е минало. Този херменевтичен принцип се нуждае от илюстрация.

Като пример за пророчество, което е изпълнено в тяхното близко бъдеще, вижте Езекиил 25:39. Отбележете, че различните пророчества в този доста обемист материал, засягат предимно съдбата на други, чужди на Израел народи, макар че понякога се включва и Израел. Важно е да видите, че изпълнението на пророчествата е настъпило през близките десетилетия, т.е. главно през шестия век пр. Хр. Разбира се, има и единични изключения. Езекиил 37:15-28 описва новозаветното време и благословенията, които Бог е обещал да изпрати на църквата си чрез Месия. Но много по-голямата част от пророчествата, включително тези в глави 38 и 39 (консултирайте се с коментарите по тези глави), са изпълнени още през старозаветното време.

Твърде голямото ви желание да идентифицирате новозаветни събития в старозаветните пророци може да ви донесе странни резултати. В Исая 49:23 думите: „Царе ще бъдат твои хранители и техните царици твои кърмилници; ще ти се поклонят с лице до замята...“ звучат като че ли точно за случая с мъдреците, които се покланят на новородения Исус (Матей 2:1-11). Много хора смятат, че тези думи на Исая се отнасят до Месия. Но едно такова тълкуване на този стих доста смущаващо пренебрегва контекста на казаното от пророка (споменати са царе и царици; смисълът на стиха е възстановяването на Израел след изгнанието), намерението (стихът показва колко голямо ще бъде уважението към Израел, след като Бог го издигне отново), стила (поезията символизира уважението на другите народи при съпоставката с техните собствени управници) и думите (мъдреците не са царе). Трябва да внимаваме да не направим някое пророчество да казва нещо, което просто на нас ни се иска. Трябва да се вслушваме в Божието намерение, когато четем. Трябва да отбележим, че някои от пророчествата за непосредственото бъдеще на Израел са направени на фона на много по-голямо, есхатологично¹ бъдеще и понякога изглеждат премесени. Ние отново ще говорим за това в глава 13. Причината за това е, че Библията ни дава Божиите действия в конкретната историческа обстановка на фона на общия план за човешката история. Временното трябва да се вижда в светлината на вечното. Това е нещо като да виждаш два диска - един голям отзад и един малък пред него; от гледната точка на конкретната история ако ги погледнем отстрани ще видим колко голямо е разстоянието между тях.

Нужно е да споменем още нещо. Есхатологичният език е най-често метафоричен. Понякога тези метафори изразяват поетично последните събития, но не е задължително да предсказват тези събития. Един пример за това е Езекиил 37:1-14. Използвайки образа на възкресението на мъртвите - едно събитие, което, както е известно, ще се случи през последните дни на нашето време - Бог предсказва чрез пророка завръщането на израилтяните от изгнанието във Вавилон, което е станало през шести век пр. Хр. (стихове 12-14). Ето как едно събитие, което за нас отдавна е минало, е предсказано метафорично чрез един език и образ от края на времето (вижте Ездра 1-2).

На много места в Новия Завет се цитират пасажи от Стария Завет, които изглеждат като че ли неправилно цитирани, т.е. не се отнасят към това, което Новият Завет казва. Тези пасажи изглеждат ясни в контекста си в Стария Завет, а все пак авторът на новозаветната книга им е придал някакво ново значение.

Като пример вижте двете истории за чудния начин, по който Мойсей и израилтяните са се снабдили с вода от една канара в пустинята: веднъж при Рафидим (Изход 1:1-7) и веднъж при Кадис (Числа 20:1-13). Тези истории изглеждат достатъчно прости и ясни в техния първоначален контекст. Но в 1 Коринтяни 10:4 апостол Павел като че ли свързва тези две събития с Христос. Той казва: „...защото пиеха от една духовна канара, която ги придружаваше; и тая канара бе Христос“. Никъде в Стария Завет няма и намек за това, че тази канара е нещо друго освен обикновена канара. Апостолът придава на тази канара нов, втори смисъл, отъждествявайки я с Христос. Такова второ значение най-често се нарича на латински sensus plenior (по-пълно значение).

Вижда се, че апостолът прави просто аналогия. Той иска да каже: „Канарата бе за тях като Христос за нас - такава подкрепа както Христос е духовна подкрепа за нас“. Езикът на апостол Павел в стихове 2-4 е силно метафоричен. Той иска коринтяните да разберат, че опитността на израилтяните в пустинята може да се разбира и като алегория на опитността на самите коринтяни в Христа, особено при вземането на Господна вечеря.

Днес ние, съвременните читатели, малко трудно разбираме такива аналогии. Ако Павел не беше го написал, щяхме ли да отъждествим облаците и морето с кръщението (стих 2) или пък канарата с Христос (стих 4)? С други думи, сами щяхме ли да бъдем в състояние с някаква сигурност да направим sensus plenior или да определим вторичното значение. Отговорът е „Не“. Святият Дух е внушил на апостола да направи тази аналогия без да спазва обикновените в такива случаи правила за контекст, намерение, стил и използвани думи (вижте по-горе Пророкът като предсказател на бъдещето). Святият Дух внушил на апостола да напомни, че израилтяните получили вода по този чуден начин повече от един път, като фигуративно опише това като „канара, която ги придружаваше“. Други детайли от описателния език, който Павел използва в 1 Коринтяни 10:1-10 (небуквален израз като „бащите ни всички“, „духовна храна“ и „духовно питие“ - са също толкова поразително необичайни.

Ние с вас обаче, не сме вдъхновени писатели на Писанието. Ние нямаме власт да правим това, което апостол Павел може да прави. Алегориите, които той е бил боговдъхновен да направи, са сигурни. Но никъде Писанието не ни казва: „Иди и направи ето така“. Следователно ръководният принцип за нас трябва да бъде: Sensus plenior е въпрос на вдъхновение, а не на озарение и импровизации. Святият Дух, вдъхновил старозаветния автор да напише определени думи или редове, може да вдъхнови един новозаветен автор да подмине обичайните разбирания за контекст, цел, стил и език и да разглежда тези думи и редове в тяхното второ значение. Ние обаче, не сме вдъхновени писатели, а озарени читатели. Вдъхновението е онази мотивация, която е накарала авторите на отделните книги да ги напишат именно по този начин. Озарението е онова, което ни дава способността да разберем какво е имал предвид дадения автор. Ние не можем да пренапишем или да предефинираме Писанието на основата на нашето озарение. Ние можем да възприемем едно sensus plenior, следователно ние сме в положение на postfactum (след събитието). Поне докато не е идентифицирано като sensus plenior в Новия Завет, дадено твърдение или сравнение не бива да се идентифицира от нас като такова в Стария Завет.

Изучавайки Библията, дадените ни коментари към нея, речниците и ръководствата, ние ще бъдем в състояние да кажем кои пасажи от пророците на Стария Завет имат второ по-пълно значение в Новия Завет. Някои типични пасажи, на които Новия Завет дава допълнително значение в Новия Завет, са: Матей 1:22-23 (Исая 7:14); 2:15 (Осия 11:1); 2:17-18 (Еремия 31:15); Йоан 12:15 (Захарин 9:9).

Нека дадем за пример само едно от тях, за да илюстрираме феномена на по-пълното значение в пророците: Матей 2:15. В Осия 11:1 четем:

„Когато Израел беше младенец, тогава го възлюбих и из Египет повиках Сина си“. В Осия контекстът е извеждането на Израел от Египет по начина, описан в Изход. Целта е да ни се покаже колко Господ възлюби Израел - като Свое дете. Стилът е синонимен, поетичен паралелизъм, където „моят син“ означава народа на Израел. Езикът е метафоричен: Израел е безспорно „детето“. Вторият член на триединството - Христос - не изглежда да се има предвид в ясното значение на този текст.

Ако това не бе написано в Матей 2:15 ние едва ли бихме направили връзка с казаното от Осия и Исус от Назарет. Но Матей притежава нещо, което ние нямаме. Той притежава властното вдъхновение от същия Дух, който е вдъхновил и Осия да напише 11:1. Същият Дух е внушил на Матей да използва думите на Осия в друг контекст, с друга цел, стил и език за Месия. Сякаш Святият Дух е вложил тези думи в Осия, за да бъдат готови за използване във връзка със събитията от живота на Исус. Матей е приложил същите думи, но вече в друг смисъл (за Христос), на основата на извършената от него екзегетика и херменевтика. Обратно, той е взел същите думи и ги е поставил в нов контекст и им е придал ново значение. Но той е имал властта да направи това. Ние можем само да четем и да оценяваме който и да е пасаж.

Ортодоксиката е правилното вярване. Ортопрактиката е правилното действие. Бог е използвал пророците, за да призове хората от древен Израел към правилна вяра и правилни действия. Така, разбира се, се запазва баланса, който изисква Стария Завет (вижте Яков 1:27; 2:18; Ефесяни 2:8-10). Това, което Бог изисква от Израел и Юдея, е същото, което изисква и от нас. Пророците могат да ни послужат постоянно като напомняне за Божието налагане на Завета. За този, който спазва ограниченията, наложени ни от Новия Завет (да обичаме Бога и да обичаме ближния като себе си) крайният, вечният резултат ще бъде благословение, макар че такъв резултат не ни се гарантира на този свят и това може да е обезкуражаващо. Този, който не спазва правилата, ще получи в края на краищата само наказание, независимо колко добре живее на тази земя. Предупреждението на Малахия (Малахия 4:6) е все още в действие.