Книгата е сканирана и обработена от Сергей Дубина Книжното тяло е предоставено от Галя Янакиева I част

градежа на новата църква, та дойде време да се надвиват общи спънки и пречки, да

се създава общо дело, преживяха се общи скърби и радости - излязоха наяве тогава

много грешки и слабости, видя се, че народът е голяма сила, когато е задружен и

сговорен. Народът в Преспа - това, бяха еснафите, а сред преспанските еснафи,

както се бяха създали от дълги години, нямаше добър ред и добър закон.

Първомайстори и майстори, калфи и чираци -всички работеха премного, ала ползата

от труда им не беше пълна и не беше справедливо разпределена за всички.-

Първомайсторите се дебнеха помежду си, изпреварваха се, пакостяха си, а всеки от

тях натискаше калфите и чираците си. Всички виждаха това и го приказваха, но

бяха свикнали всеки да дърпа на своя страна, не бяха сговорни, бояха се един от

друг и не съзнаваха, че общата полза е полза за всекиго поотделно.

Като остана Лазар Глаушев година и две в работилницата на баща си, той виждаше

как всички са недоволни, как всички се оплакват, макар да кипеше работа от тъмно

до тъмно по цялата чаршия. Колеба се и се двоуми някое време -той ли трябваше да

мисли и премисля за всички? - преседя два пъти до късни полунощи и написа на

един голям лист хартия десет наредби за еснафите в Преспа: всеки еснаф да се

сдружи в отделна дружина, за да може с общи сили да се защищават интересите на

всички и на всекиго поотделно, да се наредят отделни продавачници, за да може

всеки стопанин на работилница да получава най-добра цена за стоката си и да не

губи излишно време, кой празник ще се празнува и кой няма да се празнува, за да

има повече работни дни и всеки да знае кои му са дните за пълна почивка; как да

се държи майсторът към калфите и чираците си, а и те как да се държат към него,

как да им плаща, за да получи всеки според труда си, как да се съдят и наказват

непокорните, грубите, несговорните. Лазар даде на по-грамотните от младите си

другари да препишат тия наредби на други листове, които се разнесоха из цялата

чаршия. После се предаде покана до всички първомайстори, майстори и по-стари

калфи да се съберат в първия неделен ден, след църковната служба, на общо

съвещание в елинското училище, дето беше по-широко. Събраха се всички и ако

гмаше по-вироглави, които не дойдоха, бяха двама или трима. Това беше началото,

а за няколко дни всички еснафи се устроиха според наредбите, които написа Лазар

Глаушев. Направи се много нещо, а още по-голяма бе общата радост. Като видяха

преспанци общата голза от новия задружен живот, заговори се за всичко, което

беше общо:

- Народът, еснафите, требва да влезат в общината. Г а само чорбаджиите ли ще

решават и нареждат общите народни и църковни работи?

- Ние не сме гърци, а в Преспа гръцкото училище е първо по уредба. Да се отвори

общо, народно училище - и общината да се грижи за уредбата му, а който иска да

учи елински - да има и един учител по елински, за по-будните деца.

- И какво е туй - в църквата се пей повеке на

елински, а в общината владишкият наместник е грък!

Старците от общината, пък и другите чорбаджии следяха изпод око младите около

Лазара Глаушев и взеха да мърморят, да ръмжат някои, когато се раздвижиха

еснафите, но нали и повечето от тях бяха излезли от еснафската среда - те не

бяха толкова против новите наредби, колкото се бояха заради чорбаджийството си.

Само владишкият наместник беше нащрек. Той събра около себе си неколцина от

чорбаджиите и всички власи, започна и по-често да посещава войводата в хукюмата,

да отиза по-често при владиката в Битоля. Мърмореха чорбаджиите, бледнееше от

спотайвана ярост наместникът, а младите около Лазар Глаушев все по-често чукаха

на вратата на общинската стая:

- Ваше високопреподобие и вие, почтени чорбаджии и общинари, ние сме млади люде,

обичаме през свободното си време да четем книги, да се учим, да водим полезни

беседи, но нема де да се събираме, че ставаме все повеке. Тук долу под вашата

канцелария има една изоставена стая, заключена и стои празна, та само мишки се

гонят в нея. Дайте ни благословията си и ключа от тая никому непотребна стая, за

да използуваме свободното си време в полезни занимания.

Сладкодумен беше Лазар Глаушев, а и някои от синовете и внуците на общинарите

бяха в дружината му. Дадоха старите ключа, а младите отвориха стаята, изчистиха

я, проветриха я, варосаха стените й, сложиха в средата голяма маса със зелено

сукно покрита, наслагаха наоколо столове и пейки, окачиха на стената някаква

географска карта, в ъгъла сложиха шкаф с книги. Стаята беше доста широчка,

побираше до тридесет-четиридесет души. И един ден, когато наместникът се качваше

за общинската стая, видя на вратата на долната стая окачена в рамка бяла хартия

и на нея беше написано с големи красиви букви: Народно читалище "Просвета".

Наместникът отдавна бе проговорил на преспански, а и в църквата понякога пееше

на славянски, прочете надписа и още еднаж го прочете със стиснати зъби.

Читалището се пълнеше все повече с млади люде, започнаха да идват и някои

по-стари от еснафлиите, а когато в неделни дни, след църковната служба, Лазар

Глаушев или друг някой от по-грамотните младежи държеше беседа - струпваха се в

читалищната стая човек

до човек, чак и вън, пред вратата, задръстваха стълбата и за общинската стая

горе. И някои от старите чорбаджии влизаха понякога да послушат и клатеха глави

недоверчиво, макар да чувствуваха в сърцата си бодрата сила на младите.

- Те ще ни се качат на главата - казваха горе старците.

- Е, па стари сме, ние ще си отидем, те ще дойдат да ни заместят - ще рече някой

примирително.

- Как ще оставим общината в ръцете на вчерашни деца! - викаше Аврам Немтур,

който държеше за наместника и колкото повече старееше, ставаше по-упорит и

гневлив.

Повикаха еднаж Лазара Глаушев горе в общината да прочете някакво писмо с елински

букви, а на славянски и никой не можеше да го прочете, дори и писарят. Всички се

учудиха, като го прочете Лазар бързо и лесно. Като седяха често пъти по цели дни

в общината, в разговорите си старците понякога влизаха в спорове по някой текст

от светото писание или по църковния ред, та пак повикаха два или три пъти Лазара

Глаушев и той все тъй бързо и лесно развързваше споровете им. Викаха го на някои

по-важни заседания и смятаха, че с това правят великодушна отстъпка на младите,

та повече да не искат. А Лазар Глаушев каза долу на другарите си:

- Те ми отварят вратата, пък аз ще я отворя и на други.

По това време Лазар изгори ногата си с разтопен бакър.

Той прележа вкъщи близу две седмици в болки и мъки въпреки благите мехлеми на

баба Керана. После раната започна да се събира и Лазар излизаше на чардака с

тояжка. Всеки ден привечер и в неделните дни читалище "Просвета" се пренасяше в

дома на Стояна Глаушев. Младежите идеха на групи, седяха при Лазара, той им

четеше, поучаваше ги и ги разсмиваше, а те го слушаха и не можеха да се наситят

на приказката му. Андрея Бенков,

синът на Климента, идваше по два пъти на ден да види ранения си приятел.

Катерина невъздържано се гордееше с по-младия си брат и на два пъти събра в

двора девойчетата от махалата да му пеят, а Лазар ги слушаше ог стаята и се

радваше на песните им, на буйния им смях. Стойна Нунева идваше през ден, през

два, с големите си налъми, и все търсеше сол назаем, а гледаше да провре

чорлавата си глава поне за миг в стаята на Лазара. Дойде да го види и Божана.

Тя влезе в стаята му пребледняла от смущение, макар да бяха съседи и се знаеха

още като деца. Лазар й се зарадва, като я видя - бяла, синеока, по нея всичко

трептеше от чистота, сякаш бе слязла от някоя икона, дето бяха изписани ангели.

Той я накара да седне и тя го попита с потреперващ глас - да скрие смущението

си, да оправдае идването си при него:

- Много ли те боли, Лазе?

- Сега по-малко и само като раздвижа ногата. Знайш ли, Божанке, в мъката на

телото душата става по-свободна, дори ще река, че докато телото се мъчи, душата

се радва.

- Не знам - усмихна се виновно Божана. - Когато се убода или порежа, и ме боли,

и ми става тъжно.

- Ас мене иначе: никога не съм обичал толкова много близките си, приятелите си,

никога не съм се радвал толкова много на сека техна грижа към мене; само да

дойдат да ме погледнат, и аз им се радвам от сърце. Ето, и ти влезе и като че ли

не съм те виждал от години, а ти и Андрея сте ми най-близки, като свои.

Бледото лице на Божана бързо порозовя - разхубави се още повече, разтвори се

като цвете под слънчев лъч. Втурна се Катерина и викна от вратата:

- Цело пиле ти е донесла Божанка, пържено! И каквато си е тя майсторка да

сготви, така, с очи да го изядеш.

Божана Бенкова стана да си върви и от вратата обърна още еднаж очи към Лазара.

Катерина излезе след нея да я изпрати. Лазар остана сам в стаята си и

чувствуваше как все още го милваше синият поглед на Божана.

Същия ден -двете девойчета, като да бяха се наговорили - лелята на Ния донесе

голямо пиято, пълно със зрели, едри плодове. градината на Аврам Немтур беше

прочута с дръвчетата си. Ния бе избрала за Лазара най- хубавите плодове от

градината на баща си. Няколко дни по-късно дойде и тя -Ния. Беше неделя, тя бе

облякла розов копринен малакоф, затъкнала бе в черните си коси ален трендафил и

се показа в двора като розово облаче сутрин, преди изгрев слънце, по светналото

небе.

черните си очи прозорците на Стояновия дом. След като я изпрати, Катерина влезе

при брата си, засвятка лукаво с очи:

- Кое ще си избереш: синьото или червеното. . . Лазар нищо не отговори. Но

Катерина чакаше отговор и продължи предизвикателно:

- И Ния, и Божанчето могат да бъдат хубави попадии ки.

Лазар пак не отговори и гледаше през прозореца към двора, може би подир

изчезналото розово облаче.

- Тогава вземи си Стойна. Тя цел живот ще тича като кон, ще ти носи торбите с

просфорите по задушница.

- Торбите, а? - намръщи се Лазар и продължи с въздишка: - Поп аз нема да стана,

Кате.

- Поп нема да стана. Не съм достатъчно смирен. Ни поп, ни калугер. . . Много

мисля аз за тукашния живот, а достойният духовник мисли повеке за другия свет,

за небето.

Катерина събра пъргавите си устни, подигна рамена. Отговорът му не й беше много

ясен. Още при първата си среща с Ния и Божана тя им каза:

- Наш Лазар поп нема да става. Кой го знай що мисли. . .

III

препечени тухли - ред камъни, два реда тънки, червени тухли - нашарена,

нагиздена като в най-стари времена, с вити прозорци и сводове, с три врати. Едва

на края на третата година се сложи на високия й покрив големият железен кръст.

Три години я градиха преспанци, с много мъки и пламенна вяра, колко пъти

прекъсваха по принуда и отново захващаха - и всеки камък, всяко дърво се

пренасяше и слагаше на мястото му с ръце, с любов и с воля да стои здраво там за

вечни времена. Сетне преспанци месеци наред идваха да гледат новата църква и не

можеха да й се нагледат, да й се нарадват, че беше толкова хубава и беше тяхно

дело, постигнато с труд и мъка. Сега те се трудеха да я украсяват, носеха какви

ли не дарове - злато,

сребро и коприна, и най-бедният донесе чифт чорапи или риза, или дървено масло и

восък, а което не беше нужно за църквата, превръщаше се в пари. Донасяха се

икони, свещници, кандила, пангари, всеки еснаф подари по една икона на своя

светец-покровител за големия иконостас и всеки по-богат дом гледаше да се

отсрами достойно, та зограф Томе и синовете му работеха без почивка, и златарите

в града също правеха все сребърни кръстове, ръце и нозе и венци за иконите.

Няколкото влашки родове, преселници в града - все богати търговци - докараха чак

от Беч два билюрени полилеи. Църквата засия в още по-голяма хубост. За

освещаването й дойде сам владиката от Битоля - за пръв път идваше той в Преспа,

откакто беше Пелагонийски владика. Освети я с името на светаго великомученика

Георгия. Той похвали църквата и набожното усърдие на преспанци, каза, че Преспа

става негов любим град, и заповяда на наместника си да преведе тия думи на

преспанци, които не разбираха езика му. По-късно тая преголяма любов на гръцкия

владика донесе много злини на Преспа.

Още много време все за църквата се приказваше и тъкмо тогава някой подсети:

- В Скопие има един чуден иконостас, такъв нема никоя друга църква и ето такъв

иконостас требва за нашата църква.

Това беше искра и се запали буен огън от нея. Говори се дълго и предълго, питаше

се и се разпитваше, пращаха се наръки и поръки, писаха се и се пратиха писма по

близки и далечни места. и ай-сетне пристигна в Преспа прочут майстор, на име и

презиме Рафаил Клинче, а преди него още долетя и славата му: дървото било като

восък в ръцете му. Събраха се общинарите с наместника и епитропите, дойдоха и

други от чорбаджиите и някои от еснафите, повикаха и Лазара Глаушев - да има

барем един и от младите. Дойде и майсторът в общината и го гледаха с почуда

всички събрани там. Особен човек беше той - висок и мършав, с бяло, сухо лице и

румени бузи, а още по-румени бяха устните му под дълги, провиснали мустаци.

челото му беше изпъкнало, възлесто, а главата му отзад беше сплесната, очите му

бяха много хубави, големи, тъмни, с дебели, чупнати в ъгъл черни вежди. Беше

малко приведен напред, с многодълги, силни ръце, не можеше да се заседи спокойно

на едно място и току

мотаеше по всички посоки дългите си ръце. Не беше стар човек, нямаше повече от

тридесет години, но беше предивременно позастарял и като да тежеше постоянно на

рамената му някаква голяма грижа. За обща и още по-голяма почуда пръв заговори

не наместникът или някой от чорбаджиите, а той - майсторът:

- Писахте писмо, че искате иконостас. Ами владишки стол и амвон ще искате ли пак

аз да ви направя? Тия неща вървят заедно.

Всички помълчаха и сетне наместникът каза:

- Цакай бре, цовек. . . Цакай първо да се видим, да се упознаем.

Майсторът втренчи зли очи в него, като да се изненада от изкривения му език, и

отсече заядливо:

- Нема що да започваме от Адама и Ева. Кажете какво искате от мене, пък аз ще ви

кажа що мога и що не мога.

Той изглеждаше сърдит, неспокоен, беше дързък в погледа и в приказката си, та

наместникът се опита да го постресне:

- Ами ти, майсторе, ходи ли да видиш църквата? Да не говорим така, на ветъра.

- Бех, видех и премерих каквото ми требва.

Макар някак насила, но той поведе разговора и му даде тон. Всички неусетно

заговориха и отговаряха като него, само чорбаджи Аврам Немтур все гледаше да го

причака натясно и да го бодне с острия си език.

- Като знайш толкова, майсторе - каза му той и очите му лукаво играеха, - кажи:

колко иконостаси си направил досега?

- Два големи и десетина по-малки и много други работи от дърво съм направил.

Иначе не бих се наричал майстор.

- То от майстор до майстор има разлика голема - наведе очи с престорено смирение

чорбаджи Аврам.

Тогава майстор Рафаил припряно, с треперещи пръсти (пръстите му все

потреперваха) затърси в широкия си тъмночервен пояс и извади оттам неголям

продълговат вързоп. Бързо, похватно развърза мека копринена кърпа и дигна в

ръката си немного по-голям от една педя Дървен кръст, който засия над главите на

всички събрани тук.

- Погледни - рече майсторът на чорбаджи Аврама. - Аз го изделах.

Протегнаха се много ръце към кръста, но майстор Рафаил го дигна още по-високо:

- Не е за ръце, ще се изцапа. Не е за ръце, а за очи, който има очи.. .

Кръстът беше от бледожълто, зеленикаво дърво, тънка и сложна плетеница от

всякакви църковни знаци, писмена и фигури и сякаш беше изплетен не от дърво, а

от тънки копринени или златни нишки - така прозрачен, лек и сияещ изглеждаше той

в ръката на майстора. Сетне майстор Рафаил грижливо го прибра пак в пояса си.

Аврам Немтур вече не се обади.

Уговориха майстор Рафаил да направи иконостас заедно с царските двери, владишки

трон и амвон за новата църква.

- Кази сега да цуем ти какво искас - рече наместникът.

- Сичко ще бъде от орехово дърво - започна майстор Рафаил Клинче. - Ще ми

посочите един добър дърводелец за по-грубата работа. Никой с нищо нема да ме

безпокои, докато не свърша сичко докрай. За колко време ще свърша, за две, за

три, за пет ли години - не знам. Ако не ми харесате работата, ще струпам сичко

накуп и ще го запаля, огън да го гори. Но аз нищо нема да ви покажа, докато сам

не го харесам. То се познава кое е за пред люде и кое не е.

- Колко искас за тая работа, майсторе? - попита наместникът.

- Петдесет хиляди гроша.

- О, о1 Що е това! - зачуха се гласове.

- Не продавам кон или вол. Не съм джамбазин! -

каза сърдито майстор Рафаил Клинче и стана.

Виждаше се, че няма да отстъпи. Наместникът се.;

огледа вляво, огледа се вдясно и приподигна рамена:

- Църквата нема толкова пари. л! На свой ред подигна рамена майстор Рафе и пак

седна. Чу се шепот, тих говор, сетне се чу ясно гласът на Коли Грета - пръв и

най-богат между власите в града:

- От мене и от сички тукашни власи давам десет хиляди гроша.

- Стом е тъй - каза наместникът, - работата става Друга. Да благодарим сицки на

Коли Грета и на неговите люде за тая голема помощ. Ето сега, майсторе, нека е

хаирлия работата, която запоцваме.

- Хайде, майсторе, целувай ръка - обади се някой.

- Ръка ли? - отвори още по-широко големите си очи майстор Рафе Клинче и

продължи: - Не съм слуга никому. Ще се потрудя и ще получа каквото ми се пада.

Има и нещо друго - додаде той след късо мълчание.

- И друго ли? - надебели глас наместникът.

- Чужд съм тука и не желая да живея по ханищата. Намерете ми некоя къща, само

една стая ми требва и да ми готвят по малко храна. Общината пък - изви поглед

нагоре майсторът - ще ми праща секи ден, ама секи ден, по две оки хубаво, силно

вино.

Надигна се весела врява. Майстор Рафаил Клинче пак отвори широко големите си очи

- Не мога без вино! - рече той и току въздъхна. - Това ми е проклетията.

Лазар Глаушев, който през цялото време мълчеше и наблюдаваше майстора, сега

стана и се обърна към наместника:

- Ако почтеното събрание ми позволи, аз каня негова милост да дойде да живей

засега у нас. Има место у дома и ако му е приятно, ще ни бъде гост, докато се

настани негде по-добре.

Когато малко по-късно Лазар Глаушев въведе госта в бащиния си двор, първа ги

посрещна Катерина. Майстор Клинче много се смути, като видя хубавата девойка.

IV

Лазар още понакуцваше, но от няколко дни отиваше редовно на работа в дюкяна на

неприлично беше такъв мъж да стои със скръстени ръце, да ходи из града като

безделник. Лазар ставаше рано сутрин, заедно с баща си и Кочо, напрягаше сили да

бъде добър казанджия и не беше от телесна слабост - заякна и той, възмъжа, - но

работата му в дюкяна не вървеше, както у другите. Все ще забрави нещо, ще

прескочи нещо, все той ще се удари, ще се нарани, а ето

че си поля и ногата с разтопен бакър и за малко не осакатя . Не му беше дадено

да бъде казанджия дори колкото на най-малкото чираче в работилницата, колкото и

да беше усърден. Сега Стоян и съвсем не знаеше каква работа да му дава и го

пазеше от голямото огнище, като да беше Лазар малко дете. И Кочо се измъчваше

като баща си покрай Лазара - помагаше му, въвеждаше го в работата и винаги със

страх да не би Лазар да се почувствува излишен, ненужен, да не би да стане

смешен пред чуждите люде в работилницата. Не му се присмиваше никой, но се

виждаше, че по-младият син на майстора не беше човек за работилницата му. С

Кочо, по-стария, беше по-иначе. И от баща си по майстор ще излезе. Ето, братя от

една майка, от един баща, но. . . И пръстите на ръката не са еднакви. А кой беше

по-учен и по-умен от Лазара Глаушев в цялата чаршия! Това е - бакърът и чуковете

са едно, а книгите и църквата, и школото са друго нещо. Всякакви люде идеха при

Лазара да им пише писма, да се допитват и съветват с него за какво ли не, да им

тълкува светото писание, та дори и сънищата им, а за бакъра и чуковете ръцете му

бяха като вдървени.

Катерина каза на майка си, че Лазар не иска да става свещеник. Султана не обърна

внимание на думите на бъбривото девойче - какво друго можеше да стане Лазар:

казанджия ли, роб на бакъра като баща си?Но и тя от някое време не беше много

сигурна в плановете си за своя по-млад син, за своята най-голяма гордост, и

дочака сгодна минута, да му заговори:

- Не е ли време, Лазе, да си избереш невеста. . . Ето моми, от хубави по-хубави,

домакинки, от сой, с богатство. . . и Ния, и Божана, та коя ли мома в Преспа не

би се омъжила за ергенин като тебе!

- Аз още не мога да храня жена, деца, майко - усмихна се като на шега Лазар. -

Нели виждаш какъв работник съм аз, едва ли заслужавам и хлеба на баща си.

- Що думаш, Лазе! . . . Що не идеш да поприказваш с наместника, пък иди и при

владиката в Битоля. Да те запопят, сине.

- Не съм аз за свещеник, майко. Как да ти кажа по-ясно. . . човек не сичко може

да каже с дума. . . Не мога да бъда като некои свещеници, то не е занаят, да

вади човек хлеба си, да завъди челяд и да я храни с чужди комати, а уж служи на

бога. Не мога да бъда и такъв

свещеник, божи служител, както аз си мисля. Мене друго ме тегли. Искам да

направя добро на народа, големо добро и големи добрини. Да го изведа нашироко и

да го науча как да живей. И аз самият искам да излеза некъде нашироко и да живея

хубав живот. Да науча и другите, и сички. Ето майстор Рафаил. . . свободен

човек, силен.

- Не ми харесва мене тоя човек, Лазе. Защо го доведе у нас? Кажи му да си намери

другаде место. Цела седмица е веке у нас. Пияница. Потаен, гледа като вълк.

Мълчи и като не му харесва яденето, оставя ти го така. И много се заглежда в

Катето. Ти му кажи да си върви.

- Поканих го и сега не мога да го изпъдя. Ще почакаме, докато си намери друго

место. Не го харесваш, защото живей за себе си и както си знай, не държи за

никого. Това е хубавото в него, че е свободен и от нищо не се бои. Аз не искам

да живея като него, но искам да бъда свободен като него. Да науча и другите да

бъдат свободни. Да бъда свещеник, но да бъда свободен. А как ще бъда свободен,

когато наместникът ще бъде над мене, владиката ще бъде над мене и ще требва да