Книгата е сканирана и обработена от Сергей Дубина Книжното тяло е предоставено от Галя Янакиева I част

на девойката. Гъста червенина се разля по цялото й лице, обагри нежния пух на

белите кожи по дрешката й. Едвам задържа отговора си - как можеше да каже тя

това, което искаше да каже тъкмо на тая стара жена, Лазевата майка! Нека старата

сама да се досети.

- У нас сички те милуват, Нио - опитваше Султана почвата предпазливо, преди да

стъпи направо. - Но може би не те тегли много към нас?

- Тегли ме, стрино Султано, драго ми е да дойда, но

се боя.

смело Султана, търсеше отговора, който искаше да получи.

- Като река да дойда, може некой да ми затвори

портата ви и да остана на улицата - усмихна се девойката, привела лице над

плетивото.

- Кой, сине?

Ния дигна очи към нея:

- Лазар.

в смелостта й. Тя каза, топлейки набръчканите си ръце

на мангала:

- Аз съм му майка, отгледала съм го, Нио, и най-

добре знам какво е в сърцето му. Нема да ти затвори портата ни той, ами повеке

заради баща ти. Нещо се

противят те двамата в общината и такива са мъжете. Като тръгнат един срещу друг,

могат да прегазят и каквото

им е най-мило. На жената не прилега да е много горделива, когато я тегли сърце

към некого, а тя требва да

познава и силата си. Не знам дали нема да ми се присмееш. . . - поколеба се за

последен път Султана, но ясно се виждаше по лицето на момичето как приемаше то

думите й.тя се приведе към него решително, докосна с върха на коравите си пръсти

присвитите му колена: - Да си говорим като майка и щерка, мила ми си като моите

родни щерки, Нио, отвори си сърцето пред мене: искаш ли го ти моя Лазе?

- Да - отпусна плетивото в скута си Ния, гърлото й беше пресъхнало, гласът й

прозвуча глухо, макар да дойде от дълбочината на гърдите й. Но тя дигна лице,

очите й горяха дълбоко извътре. . . - Да. Само той и никой друг. . . -Сетне

двете тъмни зеници запламтяха по-меко, станаха сякаш по-големи, заляха се с

обилна чиста влага. Девойката додаде с неизразима горест: - А той, а той? ... .

Научих, че се сгодил за Божана. Обещал да я вземе.

Султана сложи длан на коляното й, да я погали:

- Нио, чедо. .. Сега веке ние с тебе ще се разберем. Ти не се тревожи. И той те

иска, знай го от мене, сгодил се, така ли стават тия работи! Аз го познавам

най-добре, а нему, милия, сичко му личи по лицето. Нели го виждам и съм говорила

с него за тебе. Мъчи се той, ходи из двора, по цели нощи не спи. Не е за

народните работи или за друга некаква работа. Там той е силен, там мъжете са

силни, като има с кого да се борят и да надвиват. И яденето им е сладко, и сънят

им е здрав, колкото и да са се вдали. Такива са те. Моят Лазе се мъчи. Душата му

се мъчи. Верно е, обещал да се ожени за Божана. Ами защо не се радва? Никой не

го накарал насила. Аз стоя нощем пред вратата му и се е пред очите ми. Казал е

на Божана от жал за нея. А сърцето му към тебе го тегли. Ето защо се мъчи. Ти,

като си чула за Божана, уплашила си се. Ами ние с Бенковци ни дарове сме

разменили, ни нищо. Казал е само Лазе. А ти. . . бегаш. Не си знайш силата. Да

те вижда по-често, нема да те забрави никога. Да знай, ще го чакаш, при тебе ще

дойде. Не ще устои мъж на твоята хубост, Нио. Моят Лазе - заради баща ти, заради

народните работи, заради людете. А ти си друго нещо. Там нема упоритост, нема

сила, сичко от сърцето иде. Излизай по-често пред очите му.

- Той знай - промълви девойчето.

- Знай, но ти нищо не си му показала, с нищо не си го притеглила. Той само знай.

Накарай и баща си да се

преклони малко. Ти си му едничка. Да не върви се срещу моя Лазе. Баща ти е, кажи

му като на мене: само Лазе и никой друг. Дожалело му за Божана - казал една дума

и не иска да я върне. смразил се с баща ти - не иска да преклони глава.

Народните работи - е, пък те двамата с баща ти да не се пречкат толкова. Ти

виждаш какво можеш - опитай се. Не бегай, не се плаши. Наистина сине, нема

по-голема сила от женската хубост.

Белият чорап и петте лъскави куки отдавна лежаха в скута на Ния. Очите й сияеха

в надежда. Тя каза:

- Ще те послушам. Каквото ми кажеш.

- Идвай по-често у нас. Не си ни чужда, Катерина ти е първа другарка.

- Ще идвам.

- Кажи на баща си да знай за Лазе.

- Ще му кажа.

- После ти сама ще видиш какво ще стане и сама ще знайш какво да правиш

по-нататък.

Ния се пресегна, сграбчи с две ръце ръката й, целуна я, притисна я на пламналото

си лице в изблик на радост. С другата си ръка Султана погали тъмните й коси -

лъскави, възтвърди, като сурова коприна.

Нямаше какво повече да си кажат. Ния изпрати Султана чак до портата.

V

Тоя Божик Стоян Глаушев за пръв път облече дълъг кюрк от тъмносиньо сукно.

чорбаджиите. Като го накара Султана да облече такъв кюрк,й искаше тя да заличи

всяка следа от селския му произход, макар Стоян и под кюрка да си остана такъв,

какъвто си беше създаден. Иначе той не би се радвал така невъздържано на новата

си градска дреха.

На първия ден на Божик църквата пусна, както винаги на тоя ден, рано, още в

зори. Стоян и двамата му синове се прибраха вкъщи и докато чакаха да бъде сложен

божикният обед, поднесоха им жените печени врабчета крехки месца - да се облажат

за пръв път след дългите пости. Скоро жените сложиха и обеда -днес рано се обяд

ваше, от нетърпение след дългите божикни пости, а трябваше мъжете да посетят тоя

ден всички роднини и по-близки приятели, дори и по-старите калфи от дюкяна,

както беше по стар обичай. Весел и шумен, Стоян седна да обядва с новия си кюрк

и едвам го накараха да го съблече.

След обеда Стоян Глаушев отново поведе синовете си и влязоха най-напред у

Бенкови насреща. Първа излезе да ги посрещне Божана, още на чардака.

- Ха за много години - викна Стоян. - Ама чакай, ти днеска си и именница. Хайде

честито име, да ти е вечно! Аз пък на третия ден ще посрещам. Ние, Стояновците,

сме последни. Е - пошегува се той с гръмлив глас, със зачервено лице от

празнична радост, - то се знай, нели сме повекето селски люде!

Гостите се изуха пред вратата и влязоха вътре по чорапи, а Божана остана вън да

подреди чифт по чифт обувките им. Тя задържа за минутка в ръката си новите

калеври на Лазара - да им се порадва, - и те, обувките му, й бяха мили. Сетне

побърза вътре - да почерпи гостите, че божикните гости не се бавят много. Влезе

в гостната и се спря до вратата, докато продължаваха поздравленията и

благословиите между гостите и домакините, докато се питаха и разпитваха за

времето, за ранния обед - дали им се усладил, такъв тучен и обилен, след дългите

пости. Божана не се решаваше да погледне Лазара в присъствието на баща му и брат

му, но с цялото си същество чувствуваше неговата близост. Тя бе се съвзела от

болестта и развълнувана от тая радостна среща, изглеждаше още по-бодра, лека

руменина бе се появила на бледото й личице, сините й очи се смееха и стоеше там,

до вратата, с разкошната тежка корона от златисти коси на главата си, цяла в

бледосиня коприна, с широк, надиплен до земята малакоф без обръчи, нашарен със

сребристобели божури и листа. Стоян се загледа в нея с полуотворена уста, като

че ли за първи път я виждаше - красиво видение от небесна синева и слънчеви

лъчи, още по-ярко, по-блестящо върху фона на потъмнелите резби и шарки по

вратата зад нея. Той изеднаж викна:

- Ама кога ще ни дадете вие нашата снаха да си я заведем у нас? Още ли ще

чакаме.

врата. Андрея свенливо се усмихваше, а Бенковица, майката, каза:

- Дадена дума - загърмя пак Стоян нетърпеливо, - може те да си дали дума, ама

ние, старите, баща, майки, не сме си дали дума, и тъй, да се чуе и разбере от

сички. Ами хайде днеска - днеска, да речем, не може, първия ден, но утре или още

по-добре вдругиден, на моя имен ден, да направим годеж, та целият град да чуе и

да знай.

- Бива. Не бива, ами да бъде! Снаха искам аз, една имам, още една искам. Да

турим оглавник и на тоя ат - тупна той Лазара по гърба, - че макар да е толкова

умен, целият град го знай и познава, ама е се още аджамия, още мисли, че каквото

лети, се се яде, а друго е, като се ожени човек и завъди челяд. Хайде, щом бива

-да бъде! Стройници нема да ви пращаме, те, младите, сами си направили строя, а

ето го моя син, виждате го, знайте го.

кажи сега ти, Бенковице, и ти, Андрея, щом го нема баща й, бог да го прости,

кажете да ви чуя аз, баща му, пък утре или вдругиден ще вдигнем годеж.

Стоян беше много тържествен, важен, а беше и смешен, като искаше сега да сгодява

сина си, като че ли Лазар беше някое недозряло момче, а той, баща му, редеше

живота му. Така беше смешен Стоян Глаушев и с новия си чорбаджийски кюрк -

весел, несдържан в радостта си, със зачервено младежко лице въпреки прошарените

вече мустаки, грубоват, все още селски човек, а бе навлякъл такава тежка дреха,

дълга, от лъскаво сукно, с кожи. Но никой не би му се присмял - радостно се

усмихваха срещу него Бенковица и Андрея, радостно .

се усмихваха и синовете му на високия му глас и бащинската му, важна

разпоредителност, а и той се усмихваше сам на себе си, най-вече на новия си

кюрк. Какво искаше! да чуе той сега от майката и брата на бъдещата снаха?

Най-напред думата им, както беше ред, открито и ясно, сетне и сам не знаеше

какво искаше да чуе, но нали такъв беше редът - годежът е спогодба, устройва се

от двете страни животът на двама млади люде. Беиковица и синът й се спогледаха с

бърз поглед и Андрея каза:

- Ти добре го рече, чичко Стояне, твоят Лазар е малко аджамия. Нека ние с тебе

да си поговорим, ето й Кочо е тука, и майка ми, а той да мълчи и да слуша.

Каквото ние решим, това ще бъде. Даваме ви ние от сърце Божана за снаха. Така

влиза Лазе като наш зет в къщата ни, а ние с мама го приемаме като наш син и

брат во сичко. Каквото ни е оставил баща ми Климе Бенков, става и негово, а в

работата ще бъдем двамата като братя, ще делим поравно, по братски. Ако иска

Лазе, може да дойде да живее у нас след сватбата.

- Не - дигна ръка Стоян. - Не го давам аз моя Лазе домазет!

- Харно, харно, чичко Стояне. В дюкяна той ще бъде наравно с мене. Той знай

какво имаме сега на ръка. Имаме още и две ниви и едно лозе, те ще бъдат

наполовина негови, наполовина мои, а къщата, докато е жива мама, ще си бъде

нейна. Така сме си говорили ние с мама.

Бенковица кимна с глава, но Стоян отново дигна ръка:

- Не! Сичко е на майка ти. Тя е стопанката тука. Каквото е оставил Климе Бенков,

най-напред е нейно, а после ваше. Вие двамата ще работите, ще печелите.

- Мене нищо не ми требва, свате - продума Бенковица. - Само те, децата ми, да са

добре.

сме още живи. Да се знай кой е пръв и кой иде след него. - Изеднаж той се

раздвижи, стана прав, понамести феса на голямата си глава: - Така, думата ни

дума. Вдругиден, на моето име, ще направим годеж, ще разменим дарове. А хаирлия

да е! Ела сега, сватче, да се целунем - протегна ръце Стоян към Андрея Бенков.

Станаха всички да се разцелуват като нови роднини.

- Мамо - чу се отвън гласът на Божана. Бенковица излезе. Вън тя се уплаши от

изгледа на щерка си. Божана бе побеляла като вар. Тя махна на майка си - в

полумрака на вътрешната стая ръката й просветна като бял пламък - и я отведе в

най-отдалечения ъгъл.

- Не, мамо, не! - улови се с две ръце девойчето за майка си и трепереше, люлееше

се цяло. - Бех тръгнала с таблата да почерпя и сичко чух зад вратата, нели за

мене приказвахте. . . Не искам годеж, мамо!

- Защо, чедо! Ами ти требва да се радваш! Ти за Лазе, нели го искаш. . . И той

сам ти каза, когато беше болна, сега, какво, ще направим годеж и после - сватба.

- Мамо, мамо. . . - простена Божана, отпусна глава на майчините си гърди. - Аз

не съм здрава, ти знаеш, майчице.

- Как да не си здрава - отвърна Бенковица, но бледото й лице побледня още

повече, посивя в здрача, но все пак тя продължи: - Здрава си, чедо. Ходиш си,

работиш. С време, кога се омъжиш, ще закрепнеш още повеке. Така става с нас,

жените.

Тя не можеше да признае пред детето си своя грозен страх от болестта на Климе

ден и нощ, сърцето й, мозъка й, при най-лекото им заболяване, като ги виждаше

двамата така слабички, нежни. Сетне дойде разболяването на Божана с всички

признаци на бащината й болест - о, майчина мъка, да вижда детето си осъдено на

смърт, а може би и другото. Божана бързо се съвзе, от близу един месец

изглеждаше съвсем здрава, върнаха се и надеждите на Бенковица - да се бори

по-лесно с вечния си страх. Ето сега - какъв щастлив случай с Лазе. . . Радостта

крепи и лекува. Бенковица и наистина вярваше, че женитбата, която променя от

корен живота на жената, може да промени, да обърне и кръв, и всички сили в

тялото на щерка й.

- Майко, нели казваш, че съм умна. . . Аз не мога тъй за Лазе. Много ми е мил.

Ами ако се разболея пак, ами ако умра. . . Защо да го почерня. . . Боже -

изхлипа Божана без сълзи, - може и да му предам болестта. Мамо, не се плаши,

требва да ти кажа всичко. Никога не сме си приказвали за това, а сега требва.

Знам от какво умре татко. И аз повръщах кръв. Не се плаши, мамо, не

ме притискай така, може би всичко ще мине, аз наистина сега съм добре. Но -

отдръпна се тя от майка си и стискаше в малките си студени ръце загрубялата й

ръка - да не бързаме. Аз и така съм радостна. Да почакаме още една година. Да си

знаем, но без годеж и веселби, да не разгласяваме.

Бенковица стоеше мълчалива. Божана продължи:

- Иди, иди повикай Лазе. Аз ще му кажа.

- Какво ще му кажеш? - продума Бенковица колебливо. - Иди, иди, мамо. Лазар

излезе от стаята и се приближи, следван от

Бенковица. Божана събра всичките си сили и каза спокойно, но твърдо:

- Лазе, знам какво приказвахте вътре. Благодарна съм на бога за тая моя радост.

Годеж. . . не сега, още не. След една година. Да не се разгласява, за да бъдеш

свободен. Не, не ме питай, Лазе! Размисли и ще узнайш, ще разбереш от какво се

боя и сичко.

Тя млъкна. Не можеше да владее повече гласа си. Лазар несъзнателно приподигна

ръце към нея в мълчалив възторг. Той знаеше от какво се отказваше тя и от какво

се боеше - не за себе си, а заради него. "Да - отпусна ръце той, - нека тъй да

бъде." И гласно каза:

- Нека тъй да бъде. Ще почакаме, Божанке, една година. Ти прекалено се боиш, но

да не бързаме, щом така искаш.

Върна се в стаята, при другите мъже, и каза:

- Поприказвахме вън с Божана. Нема да правим годеж сега-засега. Ще почакаме

некое време!

- Е, е, е! Какво е това сега пък! - нацупи се като сърдито дете Стоян Глаушев. -

Детински работи. Нели си дадохме дума и.. .

- Думата е дадена, татко. Само веселбата ще отложим за некое време.

- Ех - махна с досада ръка Стоян. - Тъкмо си бех нагласил гърлото за повечко

винце и за песни. . .

Днес, на първия ден на Божик, и тежката порта на чорбаджи Аврам Немтур стоеше

отворена. По улицата минаваха върволици люде, още от ранна сутрин, бащи със

синовете си и други по-малки дечурлига, братя и зетьове - всички бързаха

пременени, накитени, да се отбият за две-три минути във всяка роднинска или

приятелска къща, при кумове и сватове, да честитят големия християнски празник,

да разменят все същите думи за времето и за вкусния обилен обед. Всички бързаха,

че най-късно до пладне трябваше да се обиколят по двайсет, трийсет и повече

къщи. Толкова люде минаваха по улицата, а нито един не се отби в широкия двор на

чорбаджи Аврама, в неговите сараи. Той нямаше роднини, нямаше и приятели.

Двете жени, старата леля и Ния, шетаха още от тъмна нощ, накладоха огнищата,

наготвиха всякакви коледни ястия, постлаха стаите с нови килими и ямболии, както

във всяка християнска къща. Чорбаджи Аврам ходи в църква, върна се, облажи се и

той с късче печено месце, че и той бе постил. Сетне сложиха божикна трапеза,

богата и пребогата, ядоха тримата сами, мълчаливи, без радост. Чорбаджията се

оттегли до огнището, пуши с дълъг един аршин чибук, с кехлибарено зърно за

устата като круша, поприпече се на огъня, подремна, събуди се и пак пуши. Тихо

беше в голямата двукатна къща, пълна и препълна с тежка покъщнина и всякакви

богатства. Откъм улицата се дочуваше тропот на нови или подновени емении и

калеври, глуха, далечна врява и сякаш спираше до прага на чорбаджийската порта,

до високата стена, която обграждаше широкия чорбаджийски двор, а отсам оставаше

само тишина и досада, блудкава, тежка преситеност и мрачна скръб. Душата на

стопанина живееше и властвуваше в тоя дом. Отвъд тоя праг и тая висока стена

бяха другите, другият свят, чужд и враждебен.

Притихнаха и двете жени. Старата леля се прибра в претоплената си стая на долния

кат и легна да спи, да си доспи. Ния влезе при баща си, седна мълчаливо на ниско

столче до малките прозорци с железни решетки и шарени завеси, четири един след

друг, от вратата до другата стена. Оттук се виждаха чардакът, дворът, отворената

порта и улицата, оголелите дървеса по дворищата нататък, покриви и кумини и

планината далеко отвъд. Ния отвори на колената си някаква гръцка книга, с едро,

черно писмо върху яркобяла хартия. Другата й леля, по-стара сестра на покойната

й майка, бе й я изпратила от Битоля неотдавна. Ния я прочете два пъти от край,

до край - дълга сантиментална история за смелите подвизи и благочестивата любов

на някакъв французки рицар, който загива в бой със зли, подли врагове, и за една

млада, красива графиня, която от обич и скръб по рицаря,

погребва младостта си между стените на далечен манастир.. Ния премина с разсеян

поглед по няколко вече добре познати редове и спря до първата точка. Едрите ярки

букви,

по бялата хартия се преплетоха, сляха се в сиво петно,,

Събираше смелост да заговори с баща си, подбираше-, думи. Да му каже всичко за

Лазе Глаушев, да му каже да я омъжи за него. Преди да седне тук, срещу стария,

това изглеждаше по-лесно, смелостта й беше по-голяма. Сега челюстите й бяха

сковани и само няколко думи, все едни и същи, най-смелите, най-дръзките, се

въртяха в главата й: "Тате, ако мислиш да ме омъжиш - само за Лазе Глаушев." И

пак. . . "Ако мислиш. . ." Как ще изрече, с чия уста ще произнесе тия думи, това

име пред баща си, от страх и срам? Рядко бе седяла така срещу него, да

заприказва като дъщеря с баща си, рядко бе чувала от него повече от две-три думи

- дали е болна или здрава, дали е гладна или сита, дали иска нов фъстан или нови

чехли. Такъв баща беше той. Обличаше я в коприна и злато, хранеше я с мед и

мляко и каквото и да поиска тя за облекло и храна. Никога не й се караше, никога

не бе я ударил. Добър баща, грижлив, но това не стигаше. Ето какъв час дойде за

нея - не беше за здраве или болест, за нова руба. Душата я болеше, а не можеше

да повери болката на баща си. Той, най-близкият й човек, беше й като чужд. Друг

близък, свой човек тя нямаше. Леля й, прибрана по милост в тоя дом, трепереше

пред брата си, чорбаджи Аврама. Ния не помнеше майка си. Знаеше, че тя би й

помогнала сега, но нямаше дори някакъв спомен от нея, а само неясна скръб в

сърцето си. Лазе. . . Да дойде да я поиска от баща й, да дойде да я отведе, тя

би тръгнала след него. А между него и нея стоеше баща й - чужд и страшен с

бащинската си власт над нея, с тежкия си поглед, с мълчанието си. Каквото и да

му кажеше за Лазе, за своята обич - той би разбрал само едно: искам мъж. Огън

пропълзя по бузите й. Устните й оставаха стиснати. Но тя трябваше да проговори,

трябваше. . .

Ния не смееше да дигне поглед към баща си, да не би да издаде мислите си, и не

забелязваше, че той, седнал край огнището, не сваляше очи от нея. Той виждаше,

че тя не обърна ни една страница от книгата си, а седеше там, на столчето, вече

толкова време. Лицето й, позата к издаваха душевната й борба. Какго ставаше с

нея, какво мислеше тя, втренчила неподвижен поглед в книгата? Не беше от полза

за жените да четат книги, но пък той не искаше дъщеря му да бъде проста и дива

като другите преспански девойки. Никога не бе я виждал такава, с такова лице.

Винаги си е била сдържана, студена, горделива, но сега. .. Не е, не е от

книгата.

Върху светлината на малкия прозорец се виждаше

тънката линия на профила и, с ниско, право чело и матово проблясващите, едри,

черни къдри над него, прав нос, леко издутите устни и гежно закръглената

брадичка,

върху едва-едва изпъкналите й скули меко светлееше топлата мургавина на кожата

й. Като тих пламък грееше около тънката й шия, по рамената й, по едва

изпъкналите й гърди тъмночервеното кадифе на новата празнична дреха. Ния, детето

ми. . . - пееше или проплакваше сърцето му, но устата му не бе свикнала да

произнася думи на обич и нежност. Само една обич и една нежност имаше в неговото

вкаменено, отровено сърце: Ния. Там беше и някогашната му буйна, гореща страст

към майка й, превърнала се сега в скрита, мрачна скръб. Аврам Немтур никога не

бе имал думи за своята любов към жена си, за нестихналата си жалба по нея и

после за обичта си към единствената рожба, която тя му остави след ранната си

смърт. И неговото сърце беше човешко. И в неговото сърце имаше няколко

благородни капки кръв, груб д, загрубял от ненавист към човека, от високомерие,

властолюбие и алчност за богатства: неговата покрусена любов към покойната и

неизказана нежност към нейната и неговата единствена рожба. Мрачният лъч на

погледа му изпод сключените дебели вежди напираше да проникне през гладкото чело

на девойката. Може би тя желаеше нещо и не се решаваше да му каже. . . Но да

каже - би изпълнил всяко нейно желание! Да не би пак да я безпокояха двете

дръзки турчета? Той ги бе издирил, бе ги прикоткал и сега те се отбиваха в

дюкяна му понякога, да пият по едно кафе с чорбаджията, и вече не минаваха пред

портата му. Ния, детето ми. . . Кажи - ала устата му не се отваряше. За да не

покаже слабост. За да не издаде болката си по любимата загубена жена, която

остави след себе си ярка, жива следа. Ния приличаше доста на покойната си майка,

а гласът й понякога прозвучаваше досъщ като гласа на мъртвата и чорбаджи Аврам

сякаш чуваше жена си отвъд гроба. Тя го зовеше с гласа на Ния. Той вярваше, че