Книгата е сканирана и обработена от Сергей Дубина Книжното тяло е предоставено от Галя Янакиева I част

искал и доколкото сърце му е давало и съзнание е имал, мислил е за обществени

нужди: улица като улица - да могат да минават людете, да може да мине и

натоварен добитък, пък и кола с кола да се размине, да има де да се изхвърля

сметта и водата да изтича накъм реката по две нечисти вади по краищата. Зимно

време улиците тънеха с кал и цяло изкуство беше да стъпва човек от камък на

камък по стария хлътнал калдъръм. Лятно време калта се превръщаше в прах, но

усърдните домакини и ранобудни чирачета в чаршията всяка събота привечер

пръскаха обилно с вода пред къщите и дюкяните и помитаха чисто, като натрупваха

праха и сметта на купища, които оставаха там понякога и до следващата събота,

докато минеха общинските двуколки да ги дигнат и отнесат вън от града. Грижата

на преспанци за чистота и ред по къщите, по дворищата и градините беше голяма,

доколкото разбираха те от чистота, ред и хубост. Чумата бе минала по тия места

едва преди няколко месеца, а тя е престаряла, грозна баба, с гноясали очи, с

дълги черни нокти, спира се пред всяка врата, избира, когото си иска, между

стари и млади; когато пък иде за общо наказание - бележи всички редом със

смъртния модрочервен знак и рядко да пропусне някого, колкото да не затрие

съвсем човешкия род. Човек трябва да умее да я държи по-надалеко, в пусти гори,

да се пази да не я привлича, и нея, и всички болести, които мъчат и ядат

грешното човешко тяло. Има за това тайни думи и заклинания, знаят ги врачки,

баячки и вещици, но всеки знае, че превръзки от гнойни рани и всякакви

нечистотии от болни се пущат по вода, по реката или дори по вадата на улицата,

за да мине болестта лесно, като по вода, но никак не бива да се хвърлят в огъня,

че болестта може да се разсърди и да се върне още по-люта. Нечистотата е срамно

нещо, а водата всичко измива. То човек без гадове не може - де ще изтребиш бълхи

и дървеници, - но срам и резил е да ти полази въшка по врата или дрехата. Грях е

да пипаш хляб и каквато и да е храна с нечисти ръце, да не си отвориш сутрин

очите с няколко шепи вода, да не си умиеш срещу неделя главата и нозете с топла

вода и сапун или хума и да не си смениш долните дрехи, а радост за тялото и

душата е лятно време да се изкъпеш в някой вир из реката вън от града. Добре е

по един или два пъти през годината, срещу Божик или Великден, да отиде човек на

баня, а жените отиват и повече пъти, но скришом, че греховна е всяка прекалена

грижа за човешката мърша. Турците отиват по-често на баня, някои от тях си имат

бани и вкъщи, но те, поганците, не са мазани с миро и телата им смърдят. Нечисто

е всичко, що е гнъсно наглед или вони, или се вижда, че е зацапано, ала и с

чистотата не бива да се прекалява, или пък като гръцките кокони: отгоре набелена

и начервена и в коприна облечена, а отдолу - смърди. Това е поради тяхната

леност и лицемерие, пък и от повече богатство. Като работи човек, ще се

поизцапа, но добре е да пази чисти и тялото и душата си, и двора и къщата, и

дюкяна си, доколкото е редно, доколкото може от работа и от сиромашия, пък и не

всекиму е дадено да бъде кибар.

Тесните улички на Преспа се провираха между стените, които обграждаха дворищата

на преспанци, покрай високи порти, между редица къщи, които често се издигаха

над улиците по на един или два ката. Малки прозорчета, обковани с железни

решетки, надзъртаха от долния кат, а горният кат, с издут еркер, беше цял в

прозорци с шарени или бели завеси. Чардаците и стълбищата бяха навътре - всичко

беше прибрано навътре, зад дебели стени и тежки порти, зад железни решетки.

Широки стрехи засенчваха тесните улички, над почернелите керемидени покриви се

издигаха високи комини, а често над дворните стени, дори и над покривите, ширеха

гранки откъм дворищата стари плодни дървета или някоя стройна топола стремително

се издигаше негли до облаците между тия едвам надигнали се от земята еднокатни и

двукатни стари сгради. Като мълчаливи стражи над града се издигаха пет бели

минарета й най-високото между тях - на чаршийската джамия, а другите откъм

турската махала на горния край на Преспа. Всички улици на града се стичаха към

чаршията, през двата моста над малката река, която никога не пресъхваше,

събирайки в дълбокото си корито водите на всички извори от близката планина.

Така и улиците на Преспа се събираха към чаршията и се сплитаха там в гъста

мрежа от сокаци, ъгли и няколко стари, мрачни безистени.

Стоян Глаушев се загуби цял, и духом и телом, в тоя лабиринт, а кучето бе навело

глава уплашено, свило бе опашка и вървеше с муцуна до нозете му, да не би да

загуби някак миризмата на опинците му. За първи път Стоян се движеше така

свободно из града, радваше се, че е между толкова много люде по улиците и

дюкяните, на всяка стъпка се натъкваше на нови чудеса, коИто веселяха сърцето

му. "Ами ако се покаже отнякъде беят или ако са тръгнали по следите ми кехаите!"

- пронизваше го час по час мисъл, но ненаситното му любопитство бързо го

повличаше по друга някоя уличка. На закачките на чирачетата, които се стрелваха

от дюкян на дюкян, Стоян глупаво се усмихваше, като нечакан гостенин, а се

подбиваха с него и по-възрастните от чаршията. Той се спря пред една

абаджийница, дето десетина мъже, насядали на висок тезгях край стената, шиеха,

обшиваха и везеха с гайтани и сърмени конци натруфено турско облекло; примамиха

го да влезе в шивачницата и за малко не го накараха да легне, за да му вземат

мярка с дървения аршин за едни потури и джамадан от червена чоха. Сподирен от

веселите подвиквания на присмехулниците, Стоян отмина и се спря по-нататък пред

малкото дюкянче на един златар. Като гледаше унесен как изкусният майстор,

надвесен над мъничка наковалня, извиваше и заплиташе лъскави сребърни нишки с

още по-мънички чукчета, клещи и щипци, шила и игли, Стоян Глаушев погледна

ръцете си: всички тия дяволии биха се събрали в едната му шепа. Златарят дигна

към него възпалените си очи.

Стоян понечи да си тръгне засрамен.

- Постой, постой - викна след него златарят, - постой да ми посветиш!

Стоян навлезе и дълго ходи из шумната чаршия на казанджиите, кантарджиите и

ковачите, сетне се намери на една необикновено тиха и мрачна улица, дето

стъпките на минувачите глухо отекваха. Той се огледа уплашен, кучето мушна

муцуната си между нозете му. Улицата беше покрита с тежък покрив, горе се

преплитаха почернели греди и тук-там между тях светлееха дупки и цепнатини. Тихо

беше и по мрачните дюкяни от двете страни, някои бяха преградени с цели стени от

малки нечисти стъкла, нещо страшно, тайнствено, ала и твърде любопитно дебнеше в

мрака иззад тия стъклени стени. Пред очите на Стояна се мярнаха топове пъстри

басми и други още няколко чудни пъстрила, но той побърза да се измъкне от тоя

мрачен тунел. Като излезе на светло, Стоян още еднаж изви глава назад към

покритата улица и в тоя миг някой внезапно се изпречи на пътя му:

- Ха! Тъкмо ти ми требваш. Стоян потрепера от изненада и уплаха: пред него

стоеше стар, навъсен турчин, с дълъг чибук в ръката.

- Върви след мене - замахна с чибука си агата и Стоян го последва занемял от

страх, покорен. И малко по-късно, когато се посъвзе от изненадата си, нито през

ума му минаваше да попита накъде го водят. Не можеше да се противоречи на

турчин, да се спори, да се пита и разпитва: турчинът беше всевластен господар, а

той - селянинът християнин - беше презрян гяур, безмълвен роб, който трябваше

във всичко да му се покорява. Така е било, откакто помнят бащи и деди, и те

всички, както синовете и внуците им - покорни роби, прости люде с потъмнели

души.
IV

няколко стъпки след него. Нова тревога се промъкна в сърцето на Стояна. Тесните

криви улички тук бяха глухи и пусти, между високи стени и здраво затворени

порти; къщите бяха обърнати гърбом и редките прозорци, високо горе, под широки

надвесени стрехи, бяха обковани с гъсти дървени решетки. Стоян въртеше изпод

вежди уплашени очи и на всяка стъпка очакваше да го сполети нова беда. Глухият

шум на опинците му по неравния калдъръм стана още потих; по едно време той

забеляза, че връвта на левия му опинък бе се развързала, но не се реши да се

наведе и да я завърже, само се пазеше да не се спъне - и пак от страх да не би

да привлече върху себе си нечие внимание с каквото и да е. Минувачите бяха

редки, мълчаливи; само на един малък триъгълен площад Стоян видя купчина

турчета, улисани в игрите си. Като минаваха край турчетата, едно от тях, около

петгодишно, с протъркани шалварки, впи зли очи в Стояна. Сетне бързо се наведе,

взе камък и го хвърли по него:

- Гяур!

Камъкът се търкулна наблизо, Стоян наведе очи, а старият турчин не се и обърна

бегът или някой от кехаите!" - трепна Стоян и още повече се приведе и присви -

съвсем да изчезне. Малко по-нататък турчинът му направи знак с чибука си да

спре, а той почука на една порта.

- Кой е? - чу се иззад портата женски глас на турски.

- Аз съм - отговори турчинът. - Махни се веднага. Не съм сам.

Дошла бе да отвори някоя от кадъните му. Той почака, докато тя се прибере отново

вкъщи, надзърна в открехнатата порта и едва след това направи знак на Стояна да

го последва. Влязоха в двора, след тях се промъкна и кучето на Стояна. Това беше

малко глухо дворче, близо до портата се гушеше ниска постройка от една или две

стаи, дето агата посрещаше гостите си - неговият "селямлък"; навътре, отвъд една

кирпична стена, сред доста голяма градина, беше "харемлъкът", т. е. истинското

жилище на турчина, дето живееше семейството му - жените (по две, три, понякога и

повече), децата му, - дето чужд мъж не можеше да проникне дори и с поглед. До

външната порта бяха струпани голям куп камъни - по-дребни и доста едри, тежки.

Турчинът посочи с чибука си, без да погледне Стояна:

- Оттук. . . хе, там! Хайде, хващай! Не разбираш ли?

Стоян бавно се освободи от вцепенението и страха си (как попадна в тая турска

къща, между тия стени и затворени порти!), огледа се де да остави брадвата,

която все си висеше на лявата му ръка. Той трябваше да пренесе камъните в един

ъгъл на другия край на двора. Започна бавно, тромаво и турчинът нетърпеливо

размаха чибука си. Стоян духна в ръцете си - студените камъни пареха като огън

голите му пръсти. Най-сетне той смело се нахвърли, и то първо върху по-едрите

камъни. Турчинът опули очи и се чудеше на голямата сила на младия селянин, който

дигаше някак с леснина по петдесет, по осемдесет оки, пренасяше камъните с ръце,

колена и гърди, цървулите му потъваха в лепкавата кал по двора. После агата

остави селянина сам - доволен, че бе попаднал на такъв добър работник. Като

остана сам, Стоян подири с очи кучето си, което бе се свило на кравай на едно

сухо местенце, и подигна глава, щом улови погледа на господаря си.

- Лесно ти е тебе, Шаро - опита се да му се усмихне Стоян с неясна тъга и додаде

като на себе си: - Дали ще изкараме барем некой залък хлеб. . .

Поработи Стоян около два часа време, колената му се присвиха, рамената му се

отпуснаха, яките му жили се опънаха до болка, най-сетне той се изправи, поотърси

с премръзналите си ръце полите на кожухчето и вълнената си ресачка1. Камъните

бяха преместени и сега той не знаеше какво да прави, прибра си брадвата,

поогледа се

1 Ресачка - дреха без ръкави.

в пустия двор. Застанал тъй, унил, уморен и нерешителен, загледа се в Шаро, като

че ли от него очакваше отговор. Животното се приближи и чучна на опашката си. Те

и двамата чакаха, и двамата бяха огладнели - минало бе толкова време от ранната

им закуска. Вътрешната порта скръцна.

- Свърши ли бре? - чу Стоян гласа на турчина.

- Свърших, ага. Ето, виж - посочи той с глава новия куп камъни и гледаше турчина

с покорни очи.

- Ха сега върви си - каза турчинът от прага на вътрешната порта, но в това време

кучето пристъпи към него, проточило муцуна, подуши го отдалеко. Мустаците на

турчина потрепнаха в усмивка: - Гладно ли е кучето ти бре?

- Гладно е, ага.

- Бре, завалията. Почакай малко.

Турчинът се дръпна назад и притвори портата, да не би нечистият поглед на

гяурина да проникне в харемлъка му. Стоян се усмихна на хитростта на Шаро и на

една своя надежда. Турчинът пак се показа на портата с парче хляб в ръка. Отчупи

от хляба и хвърли един залък на кучето, почака минутка, две, с видимо доволство

отчупи и хвърли втори залък. Кучето гълташе залъците със завидна охота и леко

поклащаше опашка. Турчинът му подхвърли и последния залък, извади от широкия си

пояс шарена кърпа и внимателно обърса ръцете си.

- Хайде сега, излизай! - прекрачи той прага на вътрешната порта и стъпи в

предния двор.

Стоян се отправи със сподавена въздишка към външната порта, кучето се облиза и

тръгна след него. Като излязоха на улицата, турчинът блъсна портата след тях и я

заключи. "Ами сега?" - оживя с още по-голяма сила страхът в сърцето на Стояна.

Улицата беше пуста и той не знаеше как да се върне в чаршията, да излезе от тоя

лабиринт от тесни, криви улички със затворени порти, дето се мяркаха само турци

с презрителни и враждебни погледи. Чуваха се недалеко гласовете на турчетата,

край които бяха минали. Стоян се боеше и от тях - ще го замерват с камъни. Той

не познаваше турската махала, макар да бе идвал тук няколко пъти със свои

съселяни, когато превозваха от село любеници, пъпеши, жито, царевка, сено за

бега в градския му сарай. По-далеко от бега и от сарая му - тъкмо от него се

боеше Стоян най-много! И тръгна той напосоки, бързо, със заслепени от страх очи,

като се насочваше по всяка отворена срещу него улица и кой знай колко време се

лута като насън. И сякаш се събуди от тежък, мъчителен сън, когато изведнаж се

намери пак в чаршията, сред познатия му вече шум, след като се губи в

тайнствената и враждебна тишина на глухите улички в турската махала. Пък тъй,

неочаквано, Стоян видя точно насреща добре позната сграда - голямата, винаги

отворена порта, механата до нея и двора навътре, - това беше ханът, в който

винаги спираха в пазарни дни дядо му, баща му и всичките му съселяни, в който и

той бе идвал с тях няколко пъти. Той обърса с опакото на ръката си потеклите по

челото му едри капки пот и се отправи засмян, с широки стъпки към хана.

Ханджията се зарадва на тоя нечакан в такива дни на седмицата гост и се мъчеше

да го познае:

- Чий беше ти, приятелю?

- Внук съм на дедо Йоана, на дедо Йоана Глаушев от Гранче.

- Аха. . . на дедо Йоана. Добре дошъл! Как е дедо ти?

- Сполай богу.

- Ами ти, какво. . . по работа ли? Ще се връщаш ли довечера на село?

- По работа - излъга Стоян, без да знае как. - Ще нощувам тука, пък утре. -

Добре, добре.

Стоян се нахрани в механата с градски хляб и с фасул, останал от миналия пазарен

ден, полян с оцет, та да не се познава, че е вкиснал, пренощува на рогозка в

една от стаите на хана. Като видя ханджията, че той и на другия ден не бързаше

да се върне в селото си, а и не изглеждаше да е зает с някаква работа, усъмни се

и започна да го разпитва, докато Стоян не му призна неволята си. Ханджията му

каза с променен глас:

- Я ти, приятелю, стегни си опинците и веднага се връщай на село при дедо си и

баща си. Какво си мислиш? Кой ще те храни тука? Аз ли? Кой ще ми плаща? Дедо

Йоан и баща ти ще ми се карат, че съм те прибрал. Тръгвай и веке да не се връщаш

тука. Абе, глупчо, кой ще те прибере тука, в града, каква работа можеш да

захванеш - тъй ще пукнеш от глад. И куче си повлекъл! Пусто дърво. .,

Стоян излезе на улицата и Шаро - все тъй, до петите му. През нощта се изви буря

над града, зимата се върна.

@Но след хубавия слънчев ден. Настъпило бе хладно, закъсняло утро с ниско,

облачно небе и само над далечните планински върхове на югозапад светеше тясна,

сребристо-бяла ивица. Слънцето бе изгряло, но оставаше скрито зад тънки облаци.

Светлина- Гинеше всеки блясък и всяка рязка черта се разливаше и чезнеше. Натам,

дето светлееше ниското облачно небе, беше родното село на Стоян? и тая далечна

светлина примамваше погледа му. Той се запъти нататък, макар още да не бе решил

да се връща при своите. Не усети как се намери на края на града, на пътя който

водеше към полето и към родното му село. Тук той се спря, като на раздяла, и още

по-тежка,- по-тъмна мъка се е набрала в душата му. Пред него криволичеше

широкият път и нататък беше родната къща, близките му люде, майка му, сестра му

Благуна. родното му място беше натам и той сега не можеше да си спомни всичко

онова което го пРитегляше натам. мъчно му беше само за алестото конче. Готвеше

се да учи на езда тая пролет. Мислеше си за хубавото младо конче със същата

севда както за майка си и за Благуна. Но не беше само това, с което го

привличаше родното село, и той тръгна нагоре по пътя с колебливи стъпки. Бавно

оставаше назад Градът - негостоприемен и

ллллллллллллллллллллллллллллллллллллллллллллллллллллллВРАЖДЕБЕН. заплашваше го с

глад и с всякакви други мъки. Но Стоян усещаше как натежаваха нозете му, колкото

повече се отдалечаваше. Отново мъка завладяваше душата му.

Но- неясното чудо на града, му даваше още повече сила, след като е стоял

два дни в него, и с всичко, що бе видял там най-вече тъкмо с туй, което го бе

карало да се вълнува дълбоко ту от страх, ту от неочаквана радост, ту от

болезнена мъка, ту от смели надежди. В простите си цели Стоян не виждаше ясно с

какво точно го привлича, градът, той само чувствуваше с цялото си сърце

притегателната му сила и все по-остро, колкото повече се отдалечаваше от него. В

същото време картината на китното му село, образите на близките му люде

започнаха да бледнеят, да се помрачават от сянката на отново овладелия го страх

от турците в селото, които сигурно го чакаха да се върне, за да го убият заради

хрътката на бея. И само това ли, само това ли. . . Живот ли е това на село. . .

- все повече се размътваше в душата му набраната там горчилка. Той пак се спря.

И тъй, в мъчителното си колебание, извърна глава назад към града. Изведнаж

втренчи поглед. По пътя откъм града идваха двама конници. Турци. Стоян се

заозърта в уплаха. Полето наоколо беше пусто, само няколко врани прелетяха на

черни разкривени ивици по ниското мрачно небе. Стоян пак се обърна: да, турци.

Но това сигурно са Махмуд бей и Осман! Той скочи в плиткия дол край пътя и се

спусна нагоре, приведен надве, с глава, скрита между рамената. И би тичал така

до последни сили, за да изпревари двамата конници - нямаше де да се скрие от

очите им, от куршумите на пушките им в това широко и равно поле. За негово

щастие долът скоро кривна и се провря под едно дървено мостче на пътя. Там, под

мостчето, се спотаи Стоян, свит на кълбо и като стискаше зъби, за да държи

душата си, която сякаш напираше да изхвръкне от устата му като птиче. Шаро бе го

последвал, но не се решаваше да влезе под мостчето и го гледаше отстрани учуден

ту с едното, ту с другото си око. Стоян тихо го примами и го стисна между

колената си. Кучето се укроти, сгушено на топло. Сега, господ да помага! Дано не

са го видели турците и дано не го усетят под мостчето! Ето вече се чуваше

тропотът на конските копита - те сякаш чукаха по мозъка на младия селянин.

Изтропотиха и по дървеното мостче. Отминаха. Заглъхна отново всякакъв шум над

смълчаното запустяло поле. Мина доста време, докато се реши Стоян да излезе от

скривалището си. И нито помисли да продължи пътя си към селото - там бяха Махмуд

бей и Осман кехаята, там нямаше живот за него. Той се запъти назад към града.

След него припна и кучето му.

Светлата ивица по хоризонта на югозапад бе угаснала. Снежните облаци бяха се

надвесили още по-ниско и в затихналия простор наоколо вече се премятаха

снежинки.

улиците и покривите на града. Излезе вятър и въртеше, развяваше по всички посоки

бели снежни кълба и мрежи. По улиците рядко се срещаше някой забързан минувач.

Затворени или полузатворени бяха и повечето от дюкяните из чаршията - всеки

гледаше да се скрие негде на завет от снежната виелица. Още по-запустяло беше по

махалите. Стоян Глаушев скиташе от улица в улица присвит, мушнал ръце в ръкавите

на кожухчето си. Унило пристъпяше след него кучето му. Те и двамата бяха

уморени, премръзнали, прегладнели. Спираха се да си починат за малко тук или

там, под някоя стряха и пак тръгваха, бездомни и никому ненужни. Да не беше поне

тая снежна буря, която като напук все повече се засилваше, и още повече гладът,

който късаше със зъби и с нокти вътрешностите на тия две млади и здрави невинни

създания. . .

- Ей, Стояне! - чу се неочаквано женски глас, сподавен от воя на виелицата. На

една открехната порта бе се появила млада жена, загърната набързо с вълнен шал.

- Ей - викна отново тя, но веднага млъкна смутена, дори уплашена.

Минутка преди това пред портата беше минал Стоян Глаушев с кучето си. Като чу

глас, той се спря в снега, после се обърна тромаво, с цялото си тяло. Жената

видя, че той беше млад човек, и млъкна смутена, а той, съживил се изеднаж, й се

усмихна с розово лице, с разгърнати отпред гърди и зъбите му, отразили синкавия

блясък на снега, ярко се белееха под тънките му руси мустачки. Тя огледа

уличката - дали не бе я видял и чул някой, че не беше прилично да заприказва тъй

млад, непознат мъж. Малката уличка беше пуста, цяла забулена в рояЦи снежинки,

които вятърът развяваше насам-натам и ги трупаше на малки преспи край стените.

Младият момък пристъпи:

- Какво има?

Той гледаше жената все тъй дружелюбно, може би малко тъжно усмихнат, и търпеливо

очакваше отговора й. Тя беше попреминала вече, около двайсет и пет годишна,

дребна на ръст, със слабо, тясно лице, побледняло от студа, с тънки, стиснати

устни, очите й бяха Доста хубави - тъмни, с чист блясък и жив, съсредоточен,

дори остър поглед. Тя бързо се съвзе от смущението си и като погледна секирата,

която висеше на лявата му Ръка, каза отсечено:

- Имаме дърва за цепене.

Без да дочака отговора на селянина, тя се отдръпна навътре в двора, но портата

остави отворена. Стоян тръгна след нея, мърморейки:

- Харно. . . Ще ги нацепиме.

Преди още той да се приближи до портата, кучето му - хоп, прескочи високия й

праг. Влезе и Стоян след него и видя пред себе си усърдно разчистена пътека по

снега, но вятърът бе успял да я понасипе тук-там с нов сняг и той забеляза

отпечатъци от стъпките на момата. Той кривна глава и пак се усмихна, радостно