Книгата е сканирана и обработена от Сергей Дубина Книжното тяло е предоставено от Галя Янакиева I част

братско единение и с общи сили да си вземем своето и да прогоним от своя дом

чуждия враг и изкусител. Стига ни е грабил, стига ни е мамил, стига ни е

приспивал со смертна отрова, да излезем сички срещу него с братска любов и

сговор. Господ бог, който не позволи на врага да ни погуби, ще благослови и

нашето общо, народно дело. Амин!

Ораторът прибра с треперещи пръсти листата, на които беше написана беседата му.

Людете наоколо мълчаливо се споглеждаха, започнаха да поклащат одобрително

глави, да шушукат. Лазар побутна съседа си, тоя се обърна и веднага му стори път

и той се провря нататък, към масата, покрита със зелено сукно. Щом го видяха

там, изправен до масата и не както други път да се усмихва, преди да почне

словото си, а със строго лице и като че ли бе станал по-тънък и по-висок, в

стаята и отвън, пред вратата, настана пълна тишина.

- Братя - започна Лазар, но още след първата думаг гласът му се пречупи нагоре и

звучеше много силно в тая, ниска и препълнена с люде стая, - нашият по-млад

другар Глигор ни каза хубаво слово и ние му благодарим за труда, който е

положил. Ясно е за сички, които имат очи да гледат и уши да слушат, защо сме ние

народ окаян и нещастен, народ прост, неук и беден, макар некога да сме били

народ славен и могущ, и просветен, Ние требва добре да познаем нашия враг, та да

не го оставяме веке да ни граби и мами, защото е много изкусен! той в лъжата.

Научих една сказна и ще ви я разкажа, тя

ще отвори още по-добре очите ви и ще видите още по-ясно кои сме ние и кой е

нашият враг и мъчител.

"На едно пазарище в некой си град гледат людете седи на шиник един калугер.

Минава един човек и пита калугера:

- Що има под шиника?

- Нищо - отговаря калугерът и върти очи, а брадата му като на козел.

Минава друг човек, пита и той:

- Що има под шиника?

- Нищо нема - отговаря калугерът,

Минават и други люде, питат и те, а калугерът седи, не става и с две ръце

натиска шиника. Вижда се, той крие нещо. Както са се спрели там неколцина

по-смели мъже, споглеждат се, разбират се, хвърлят се върху калугера, бутват го

на земята, подигат шиника. И какво виждат: лежи там, под шиника, целият наш

народ ни жив, ни умрел, едвам диша."

Лазар млъкна. Стотина чифта очи го гледаха, без да трепнат.

- Кажете ми сега вие - дигна отново глас Лазар Глаушев, - кой е калугерът с

шиника?

- Наместникът! - викна някой отсреща, преди още да е чул въпроса докрай.

местата си. - Патриката, патриката, фанариотът, сички фанариоти!

Размърдаха се всички, дигна се шум и врява.

- Днеска нема да ви говоря повеке - извика Лазар. - Ще кажа пак, който е слеп,

нема да види, който е глух, нема да чуе.

Като се спираше тук и там да отговори на някой въпрос, да изслуша някого, Лазар

се запъти към вратата. и ай-сетне мина през шумната, възбудена навалица, която

му препречваше пътя на всяка стъпка, и излезе вън. Беше много уморен, а бе

говорил само десетина минути. Въздъхна дълбоко, сякаш да отхвърли от рамената си

смазващо бреме, и повлече по улицата натежалите си нозе. Не беше отминал нито

десетина стъпки, и чу отдире си гласа на Андрея Бенков:

- Лазе, почакай. Към къщи ли?

-Да.

Тръгнаха заедно. Мълчаха и двамата. Едва като свиха по друга улица, Андрея

- Да не ти се е случило нещо? - Той не получи никакъв отговор и продължи: -

Никога не съм те виждал такъв. . . като болен или си нещо много угрижен.

Лазар сви устни с горчива досада: не питай. Като гзиха малко по-нататък, по

тяхната улица, Андрея каза:

- Да се отбием у нас, искаш ли?

В двора ги посрещна Бенковица. Рано овдовяла, тя беше още бодра жена, стамна,

приветлива. Тя не беше забравила мъжа си, Климента Бенков, но тук бяха двете и

деца, имаше за кого да живее и само чистата, прозрачна бледност на повехналото й

лице, рано побелелите коси под черната шамия бяха постоянният белег на

вдовишката й скръб, вече уталожена, заключена в сърцето. Имаше сини, кротки очи,

които бе дала и на децата си, клепачите й бяха зачервени - види се, скришом си

поплакваше.

Наближаваше пладне, горещо беше вече и в градината, цяла напечена от слънцето,

та двамата млади люде седнаха на чардака, дето беше по-хладно. Излезе да ги

поздрави и Божана. Лазар срещна преданите й очи в които иззеднаж бе бликнала

радост, а минута преди това, когато дори бе влязъл в дома й, той не се сещаше за

нея. Тя се наведе над ухото на брата си, пошушна му нещо. Лазар спря за миг

поглед върху бялата й тънка шия, върху дебелите, тежки плитки, дребното й лице

беше порозовяло в радостна усмивка.

- Харно, харно - усмихна се и Андрея. Те двамата, братът и сестрата, си

приличаха като близнаци -същите очи, същите коси, същата бледа, нежна кожа на

дребните им лица: но той беше мъж, тя беше жена, в нея всичко беше много нежно,

много женствено, докато същата тая външност у Андрея носеше всички белези на

мъжественост. И той беше кротък, свенлив като нея и още повече като майка си, но

и в погледа, и в гласа му, в кокалестите, доста едри ръце се виждаше мъжка

твърдост.

Божана донесе ракия и кафе - Лазар никога не бе я виждал толкова весела и

пъргава, гледаше я малко учуден и чувствуваше как нейната веселост го облъхваше

като освежителна струя. И там, вътре в тая винаги тиха

къща, младата девойка внасяше необикновено оживление, гласът й се чуваше

непрекъснато. Като останаха сами, Андрея каза на приятеля си:

- Мама и Божана са решили да останеш да обедваш с нас. Приготвили са хубав обед.

Лазар веднага се съгласи - добре му беше тук, при тия люде, - но додаде:

- Ще ме чакат вкъщи.

- Ще прескоча да им обадя.

- Почакай, има време. Да ти кажа какво ми се случи днеска - започна отеднаж

Лазар, нетърпеливо, по-скоро да отмахне, да се освободи от идната мъка, която го

угнетяваше след срещата му с чорбаджи Аврама. - Ходих тая сутрин у Аврама

Немтур. Той ме повика. И знайш ли: говори ми на гръчки. Послушах го, послушах го

и му казвам: защо да не си говорим на нашенски? Е, казва, ние, по-такивато люде,

требва да си говорим на гръчки:

нашият език е дебелашки.

- Той открай време държи гръчка страна. Наместникът пък съвсем го повлече.

- Лукавият го влече него. И после, опита се да ме глави калфа.

- Калфа ли?

- Калфа или, да речем, писар. Да седя в дюкяна му, да приемам стоката, която ще

праща от Тиквеш, да я записвам и прочее. Имал доверие в мене. Станах и си

отидох, разбира се.

В сините замислени очи на Андрея се отразяваше обляната в слънчев блясък

зеленина на градината отсреща. След малко той каза:

- Нему наистина му требва човек в дюкяна. Но той е имал и друга некаква цел. Не

знам каква, той е много скрит, потаен човек. Може би, за да те привлече на нихна

страна. Те с наместника се боят от тебе.

- Предател. Такива като него са по-опасни и от фанариотите.

- Не толкова, Лазе. Наместникът е най-опасен за нас. Той е изпратен тук, за да

крепи гърцизма, за да ни погърчи сички. Спомням си, баща ми, бог да го прости,

разправяше, че още когато е дошъл наместникът в Преспа, преструвал се, че не

разбира нашенски, за да макара и другите да говорят гръчки! И се така, стъпка по

стъпка. Той се опита и тебе да привлече тогава. И се

успя да направи нещо, откакто е в Преспа. Преди него вървело как да е. Сега е

друго. Сега в Преспа имаме гръчка партия, която работи. Наместникът, Аврам

Немтур, още двама-трима там от чорбаджиите и сички власи. В елинското училище

имаме трима учители, които си знаят работата добре, и в църквата редът некак се

промени. Аслъ тая църква привлече най-напред вниманието на битолския фанариот.

Миналата неделя едни наши роднини кръстили детето си Зоя. Къде преди такива люде

да кръщават децата си с такива гръчки имена! И къде по-рано дори и Аврам Немтур

ще ти заговори на гръчки!

- Да, да.

- Хубава беше днеска приказката за калугера и шиника. Ще падне на место.

- Нели? Така си мисля аз, Андрея: най-напред народът да влезе в общината,

народът, еснафите. Сетне ще изгоним фанариотите от църквата. Ще се откажем от

патриката, както по много други места. Ще ги изгоним от църквата. Ще ги изгоним

и от училището.

Седнаха да обядват на чардака.

- Отдавна не си идвал на гости, Лазаре - каза Бенковица. - Още преди да се

нараниш.

- Както виждате, не се отказвам - засмя се той. - И когато ме каните, и когато

не ме каните.

- Ами как, Лазе. . . ти си като наш. Божана сияеше, цяла трепереше от радост,

едва сложи два-три залъка в устата си. Лазар седеше срещу нея, толкова близу, и

струваше й се, че нямаше вече да си отиде, да се отдалечи, така ласкаво я

поглеждаше отсреща. Неговият поглед никога не лъжеше. Наистина не лъже

неговият поглед. Лазар беше доволен, беше щастлив сред тия добри, кротки люде,

които го обичаха. близо до това прекрасно, чисто и нежно девойче, което копнееше

за него с цялото си сърце. Той се ослушваше в себе си по-смело и вече по-рядко

-да, онова, другото, беше още там, вътре, но приспано и дано не се събуди

никога. Добре е така, наоколо всичко е хубаво и тия мили, хубави лица, и топлият

блясък на летния ден, задрямалата градина - неговите очи не лъжеха. На трапезата

сложиха едри зрели плодове, току-що измити със студена вода. Лазар посегна

свободно - тук нямаше, от кого да крие начернените си пръсти, както се опита да

ги скрие от Ния

Свежият благоуханен сок на плода се разля сладостно по цялото му тяло.

Лазар и Андрея останаха пак сами на чардака.

- Слушай, Лазе - започна Андрея и се чувствуваше как тежи, както винаги, всяка

негова дума, обмислена, честна, - ти ми си като брат. Още откакто се нарани,

мисля за това, говорил съм и с мама, а сега ще ти кажа и тебе: бащиният ти

занаят не е за твоите ръце, ти нема да станеш казанджия. И мене много не ми

върви, Лазе. Татко, бог да го прости, ми остави добра работа, само да я подкара

човек, но аз немам смелост. Не да лъжа, не да крада, но ти знайш какъв беше баща

ми - ще преброди три каази, нема да спи, нема да яде и ще намери добра стока на

добра цена. Аз съм друг човек. Залавям се за сичко, колебая се, боя се. Крадат

ме и ме лъжат, не мога да държа за своето, както требва. Отдавна мисля, сичко

съм премислил и ще ти кажа: ела да работим заедно. Двамата ще вършим по-добра

работа. Ти си по-куражлия от мене и по-работлив си от мене. Като братя сме

живели досега, като братя и ще работим заедно. Каквото спечелим, ще го делим пак

като братя. Чакай, чакай, после ще ми отговориш. Ти нищо нема да ми вземеш,

моето си остава мое, но каква полза от капитал, с който не се работи. Ще работим

заедно и не се знай кой кому ще помага повеке. Кажи сега ти, да те чуя.

- Да поговоря с нашите. . . - продума колебливо Лазар. - Да ми дадат, ако могат,

некоя пара, та да влеза като ортак според това, което ще внеса в общата работа.

- Лазе, сега немаме нужда от повеке капитал. Аз имам около осемдесет хиляди

гроша и никога не ги разработвам сичките тия пари. Не успевам. Ако сега

разработим заедно тия пари, това ни стига. По-нататък, живот и здраве, ще видим

какво още можем да сторим. А нашата работа е добра, Лазе. Арнаутлукът нататък е

вечно гладен, стига да имаш стока за продаване, а и Солун сичко гълта.

- Но как така, наготово да дойда.. .

- Не е наготово, Лазе. Ще работим и двамата. Нели виждаш какво е, аз сичко ти

казах. С тебе крила ще ми израснат.

- Добре - каза отеднаж Лазар. - Има само едно, и аз няма да отстъпя от него: ако

даде бог да спечелим, ти ще вземеш три дела, аз ще взема един дел.

- Хм. . . Защо?

- Вие сте трима, аз съм сам. Ще работим с ваши пари. Не, не! От това нема да

отстъпя. И без това, така и ме прибираш, от братство.

Погледнаха се и двамата мълчаливо, със засмени очи и едно и също име тежеше на

устните им: Божана.

"Тя ще се омъжи за тебе и ти ще ми станеш истински брат" - казваха очите на

Андрея Бенков.

"Тя ще стане моя жена и ние ще бъдем истински братя." - казваха очите на Лазар

Глаушев.

Лазар Глаушев излезе от двора на Бенкови скоро следобед. По стихналата улица не

се виждаше жива душа. Лазар бързо я прекоси и влезе в техния двор. Тихо беше и

тук, и над целия град в ранните часове на горещото лятно следпладне. Дори птичка

не се обаждаше откъм градината в сънната тишина, която поглъщаше и монотонното

шуртене на чешмата в двора. Вкъщи сигурно всички спяха по стаите си, отдали се

на следобедната неделна почивка. Той се приближи към стъпалата на чардака и се

спря - да не тропоти, нека почиват. Откъм вътрешността на къщата се чуваше тиха

приспивна песен - снаха му Кочовица приспиваше детето си и себе си: ту

подхващаше, ту прекъсваше песента, повтаряше я сънливо:

Нани, наниии. . .

Дойди, сонче, от планина,

дойди, сонче.. .

Лазар сви по дължината на къщата - на горния край, откъм градината, баща му още

преди време построи отделна стая, служеше им за лятна кухня, а сега бяха И

понаредили и там временно живееше майстор Рафаил Клинче. Лазар пристъпваше бавно

край къщата, колебаеше се дали да отиде при майстора. Едно далечно неясно

смущение, неясно преди малко, сега все по-властно обхващаше душата му. Той пак

се спря близу до стаята на майстора, но не се виждаше нито вратата й, обърнат та

към градината, нито единственият й прозорец. Лазар излезе от гостолюбивия дом на

приятеля си възрадван,

облекчен, сит душевно и телесно, а сега отново се пробуждаше приспаната горчива,

тревожна мъка. Бързо се заличиха в паметта му, пред погледа му топлите майчински

думи на Бенковица, светлият, прекрасен образ на Божана, заглъхна и бодрият,

пропит с обич глас на Андрея. Те седяха и четиримата около трапезата, беше му

леко и радостно, и четиримата бяха доволни, щастливи - едва преди няколко

минути, а сега изглеждаше кой знай кога е било. Най-напред се надигна, като

кипнала отрова, горчилката от обидата на чорбаджи Аврама Немтур, а след нея

растеше, напъваше да пръсне гърдите му другото, по-важното. И наеднаж се

разтвори с остра болка цялата рана, от край до край, кървава, огнена и сладка с

болката си: Ния. Образът й изпълни погледа му, ярък, близу пред него - да я

докосне с ръка, очите й, възмургавото й лице, косите й, тънката, разголена шия и

цялата в жълти пламъци - жълтата копринена дреха и цветето в косите й като

блеснала звезда през черен облак. Лазар машинално избърса с две ръце потеклата

по лицето му пот и сякаш да заличи от погледа си това ослепително видение, той

прошепна като изплашено дете:

- Спаси ме, господи, помилуй ме. . . Наблизу, сякаш в ухото му, той чу познат

глас - глух, почти шепот, но дълбок, страстен и напиращ с голяма сила да

преодолее нещо, да прониже:

- Вервай. . . Вервай! Сичко ще дам, не се боя от нищо. . .

Лазар се стресна в уплаха -да не би някой да открие, да види какво ставаше с

него. Това беше гласът на майстор Рафаил, при него имаше и други люде - и Лазар

понечи да се върне, но в същия миг неочаквано иззад ъгъла изскочи сестра му

Катерица. Изненадана, изплатена до ужас, тя се вкамени на мястото си. Сякаш

бягайкиот някого, смутена, зачервена, с разчорлени коси, а лицето й като да се

обля в алена кръв. В ръцете си държеше два сахана и тънка кърпа - всеки миг да

ги изпусне. Но веднага се овладя, погледът й се съсредоточи. Тя бе помислила, че

брат й подслушваше, но видя, че той беше разсеян и твърде зает с някакви свои

грижи, инищо не бе чул, нищо не подозираше.

- Дойдох да прибера съдовете от обеда на майстора. Требва да ги измия.

И отмина - дори и това и обяснение беше излишно.

Майстор Рафаил живееше в тая отстранена стая и му носеха там да се храни. Лазар

не знаеше, че Султана не даваше да влизат в стаята на майстора ни снаха й

Кочовица, ни Нона и още по-малко Катерина. И не забеляза нищо нередно в това

внезапно появяване на по-малката си сестра, която всеки ден миеше съдовете.

Майстор Рафаил го посрещна със зъл, недоверчив, поглед и за миг-два като че ли

очакваше нещо от него, самият готов да се нахвърли, ако бъде нападнат.

- Влез, влез - каза той по-спокойно, ала със същия враждебен поглед.

Лазар влезе при художника и започна разговор някак машинално, с раздвоено

внимание. В ъглите на стаята и на една ниска масичка, дори на рогозката, дето

майсторът постилаше леглото си, бяха наслагани в безредие резбарски сечива,

издялани и изгладени дъски и дървета от различни големини, разни довършени и

недовършени дървени фигури, кръстове: това бяха части на иконостаса, който някой

ден ще бъде сглобен. Лазар огледа стаята с разсеян поглед, но майстор Рафаил

отеднаж се спусна и бързо покри с една черга наредените дървета в единия ъгъл

-до тях, види се, не биваше да се докосва чужд поглед. Сетне се върна към

ниската масичка, седна на едно столче и подхвана прекъснатата работа. Той като

че ли забрави Лазара. Между сечивата, стърготините и разните дървени късове по

масата се виждаше доста голяма, поочукана пръстена кана. Резбарят остави в скута

си дъсчицата, която току-що започна да дълбае, посегна нервно, нетърпеливо с

разголените си ръце и надигна каната, в която се проплакна течност, глътна жадно

няколко глътки и сложи каната на мястото й. Разнесе се остър, възкисел мирис на

вино. Лазар се усмихна повече на тоя мирис, който долови, като че ли откри

някаква дяволия на резбаря, и ето че се връщаше към действителността, откъсваше

се от мъчителния смут в душата си. Не, той няма да си отиде, макар че художникът

никак не се зарадва на посещението му. няма да си отиде, като че ли вън, в

тишината на заглъхналия двор, го очакваше някаква опасност.

- Общинарите и днес не са те забравили. Пратили са ти винце.

Рафаил Клинче изръмжа, без да бърза и без да дига

глава от работата си:

- Това сам си го купих. Фарисеи! В празник не ми пращат.

Друг път Лазар не би седнал тук да приказва с тоя сприхав и навъсен човек, а

сега стои и бъбри, със страх да не би разговорът да се прекъсне:

- Не бива да работиш в празник. Пък и работата ти е църковна.

Майсторът се съживи. Сложи на масата голата си ръка, потреперваща, с изпъкнали

сини жили:

- Това не са твоите сахани и тенджери, момче! Станеш сутрин - чукаш. Стъмни се -

отиваш да спиш. Сутринта пак. Спираш и започваш, откъдето си спрял. Во вашата

работа само ръцете работят. Се същото и не мислиш какво работиш. Това е друго:

работя, когато ми дойде отвътре, та празник ли е, делник ли е - не искам да

знам. Аз и нощно време ставам, когато ми дойде и вземе съня от очите ми.

- И в нашия занаят има майстори. И те като тебе дълбаят, режат, извиват изкусно

бакъра. Баща ми. . .

- Има - прекъсна го Рафе Клинче, - има во секи занаят, то се знай. Но колко са

те. . . майсторите не раста Е под плет и над плет. И от занаят до занаят има

разлика.

- Ами виното, не разбирам, то пък защо ти е секи ден. . . Замайва главата и не

ти ли пречи?

Резбарят скочи - докосна го на болно място. Готов да се защитава, в тъмните му

очи се появи същият зъл пламък.

- Какво ще ме съдиш ти за виното! Знам и аз. . . А ти и никой друг не знай,

което аз повеке знам. Виното е масло в светилника и човек вижда по-ясно. Господ

го създал наравно с хлеба, който храни телото, а виното е огън в сърцето и дава

крила на ума. То е като севдата. . . ти имаш ли севда към некое девойче? Ако

немаш, нема и да ме разбереш. От виното човек гори и става силен, безстрашен.

Без огън нищо не става и самото божие слънце е огън.

Резбарят почака една минутка отговор, сетне като напук някому надигна с две ръце

каната. Пи жадно, сложи каната пак на масата, обърса с ръка мустаките си.

- Аз не съм се напивал никога - каза Лазар.

- Ще живейш сто години - разтегли устни презрително майстор Рафаил.

- Ще живея, колкото бог ми е отредил, но с виното, с ракията човек се убива.

Който пие, обезумява, виното влиза като бяс в човека. Имаме двама-трима пияници

в Преспа, ти може би не си ги виждал, живеят като скотове. И лудият бяга от

пияния.

- Е-е-е! - сбърчи цялото си лице с досада майстор Рафе. - Като че ли чувам баба

ръката ми става по-яка, а тука - блъсна той юмрук в гърдите си - гори и те кара,

не те оставя да задремеш. Какво, като убива? Може и да убива! Не ми требва

животът, да треперя над него. Да ти кажа: лежи по цел ден на гръб, а нощем се

обръщай ничком и само това, и ще живейш сто години.

Резбарят се нахвърли върху работата си, негли да излее гнева си за нещо. Така

някое време, сетне се поуспокои и най-напред се успокоиха ръцете му.

- Знайш ли какво правя сега? - попита той, без да дигне глава, и не дочака

отговор: - Един малък иконостас за майка ти. Ще го направя хубав, за да я

умилостивя, че ме пъди от тука!

Той говореше тихо, кротко, но се ослушваше - какъв отговор ще получи.

- Тежи им работата - рече Лазар. - Се требва и за тебе да се грижат, нели. . .

- Ами те са четири жени вкъщи - отвърна все тъй кротко резбарят.

- Аз ти казах тогава, когато дойде: тука ще си временно, докато си намериш друго

место.

- Е харно де! - кипна отеднаж резбарят и Лазар се учуди защо се гневи толкова. -

- Така и казахме, като дойде. Защо се лютиш?

Майстор Рафе удари с двата си юмрука по масата, та подскочи дори и каната:

- Аз си знам, аз си знам! Да не би да искаш да ти кажа защо!

"Луд човек, наистина луд." - И Лазар се обърна да си върви, но се спря до

вратата и рече:

- Гледай да си намериш друго место, мина доста

време, нема защо да се лютиш. Майка ми не може да ти слугува повеке.

- Е, така, така - опули очи резбарят, - не съм й нито син, нито. . . зет. Луд

човек съм аз, нели, луд и пияница. - Гласът му затрепера, задави се, очите му

плувнаха във влага и той хвърли напред разголените си ръце с отчаяние и ярост: -

Луд! А тия ръце са златни, златни! Ех.. .

Лазар го погледна учуден: "И той си има некаква мъка. . ." Опита се да го

успокои:

свикнали с чужд човек

в къщи.

Художникът подсмъркна, преглътна сълзите си, за миг като че искаше да каже още

Лазар отиде и седна на камъка до чешмата, дето жените слагаха прането. Той

искаше да задържи мисълта си около художника, със страх да не би да дойдат

другите му мисли, за самия него. А те се надигаха вече като бързи стоглави змии