Книгата е сканирана и обработена от Сергей Дубина Книжното тяло е предоставено от Галя Янакиева I част

с огнени езици из дълбините на съзнанието му. Той се бранеше в нарастваща

тревога и викаше в паметта си срещу тях. Дръзките думи на майстор Рафаила,

изправяше срещу тях образа му с неговите потни разчорлени коси и безумни, зли и

тъжни очи. Тогава изеднаж му дойде на ум, че имаше някаква връзка между гневните

словесни изблици на майстора, отчаянието му, сълзите му накрая и Катерина. Едва

сега видя той по-ясно сестра си с двата сахана и кърпата в ръце, смущението,

уплахата й. С майстора се занимаваше майка му, а Катерина не се залавяше за

работа с особена охота и сега сама. . . била да вземе саханите, да ги умие,

сега, когато всички в къщи са се изпокрили по стаите от горещината. Трябваше

най-сетне, да се вземат мерки. Но трябва да се вземат, ако всички искат. Ако Ния

не беше дъщеря на Аврама Немтур, ако беше на мястото на Божанка. Не, не! С какво

е по-лоша Божана. . .

Чу се шум от боси нозе. Лазар скочи. На чардака, който сега беше цял в сянка, бе

излязла майка му. Той бързо прекоси двора и седнаха двамата на миндера край

стената.

- Аз те чаках, ти. . .

- Задържаха ме у Бенковци, не можех да им откажа.

- Знам - продума през зъби Султана със скрито недоволство. - Ти кажи за Немтура.

- Какво да ти кажа, мамо. Иска да ме глави калфа

в дюкяна си. Аз му отказах.

- Само това ли? Ти кажи ми сичко, сичко. Как тъй

за калфа!

- Ами тъй, да седя в дюкяна му, докато събира

афион. Ще праща стоката, аз ще я прибирам и това. ..

- Не е това, сине - стисна устни и поклати глава Султана, - не е това. Такъв

човек като тебе не му требва за калфа. Не се ли сещаш? Чорбаджи Аврам иска да те

вземе при себе си с други мисли. Той иска да те направи зет, да ти даде Ния, ако

му харесаш. Ти защо му отказа,

синко?

- Това са други работи, мамо. Зет аз нема да му

- Ти си такъв умен, а бегаш от късмета си. Немой, Лазе, Чорбаджи Аврам е, може

да се каже, най-богатият човек в Преспа и Ния му е единствено дете. Той е стар и

един ден ти ще вземеш сичко в ръцете си. Малко ли е това, какво повеке може да

иска човек? А Ния каква е - първа хубавица в Преспа - и те иска девойчето, аз

знам.

дори молба, но очите й го гледаха строго. Да беше Стоян на негово място или

Лазар да беше по-друг човек, или да беше мъничък, както някога, тя би говорила

по-иначе с него или, както някога, би запретнала ризичката му. Господ му

изпращаше най-голямо щастие - най-хубавата мома и пашовско богатство, - а той го

отритваше, та чак и бога да разгневи. О, тя няма да го остави тъй, няма да

позволи да рухнат най-хубавите й планове тъкмо за него, за най-любимото й дете!

- Пък кой знай - подхвърли тя и гледаше сина си, без да мигне, - може би Ния да

не ти харесва, колкото

и да е хубава.

Лазар изви глава, да скрие червенината по лицето си.

Султана дебнеше зорко всяко негово движение, всяка промяна по лицето му, в

погледа му. В очите й проблесна радост, като да беше ловец, който вижда в

мрежата си богат лов. И каза с великодушен, съчувствен тон, а всъщност - да

затегне още повече своята примка:

- Може, може да не ти харесва девойчето. . . И цветята, дето са цветя, от хубави

по-хубави, едно ти харесва повеке, друго по-малко. Но ти ще свикнеш с нея, сине.

Лазар се раздвижи нервно, за да се освободи от стеснението, което го потискаше.

Султана беше нащрек, тя предчувствуваше отговора му и побърза да го изпревари,

да го отклони, като смяташе, че той упорствува в грешката си от мъжко

честолюбие:

- Ти само кажи, сине, аз сичко ще наредя, макар че си отказал на чорбаджи

Аврама. Аз с Ния - приведе се и му прошепна тя лукаво, - знам как те иска тя, а

той, старият, колкото и да си го ядосал днеска, на нея нищо не може да й откаже.

Лазар скочи и в избухването си издаде цялата си мъка:

- Въртиш ме като на ръжен, майко!

- Ау, сине, що говориш! . . .

- Каквото и да е, аз нема да стана зет на Аврама Немтур. Той е народен предател

и изедник, а аз държа за народа и сто пъти повеке, отколкото за себе си. Какво

ще кажат другарите ми, като ги уча секи ден едно, а ще отида да се поклоня и да

целуна ръка на Аврама Немтур! Нема да се опозоря аз пред цела Преспа, ако ще

чорбаджи Аврам да ме качи на златна кочия! Не искам и никак не мисля за

богатството му. Ти не разбираш, майко, не знайш кое е истинското и най-големо

богатство за човека. Другарите ми ме слушат, целият народ, сички ме слушат, като

говоря, но и сички гледат какво правя. И пак не е само това - кой какво ще рече,

- ами аз искам да бъда добър, чист човек -

Султана беше много горда с Лазара, който излизаше все по-напред между всичките

мъже в Преспа, и както чуваше и по своему разбираше, делеше мегдан с най-силните

между тях. Тя почти се бе примирила с мисълта, че той няма да стане свещеник или

учител, и какво, щом ще застане един ден пръв в целия град. И ето, ако се ожени

за Ния. . . С поласкано майчинско честолюбие тя реши да спре засега дотук. Но

само засега. Той, милият, гледа само на една страна и не вижда как тя, неговата

майка ще му помогне с един скок да излезе пред всички Други. Колкото и да е умен

- дете е още той, нейният Лазе. Нека мисли той повече за народа, тя пък мисли

повече за него самия и само за неговото добро. Чорбаджи Аврамовата щерка го

иска, а ь той я глека, вижда се.

Другото е лесно. Тя млъкна, но няма да остави да загасне огънят, който утре или

вдругиден пак ще раздуха; тя знаеше благотворната сила и на горчивите лекове и

защо ще жали детето си, което трябваше да оздравее съвсем от младежката си

незрелост! Ставайки от миндера, Султана каза негли повече на себе си:

- Сирота Ния. . . Тя ще се погуби по тебе, Лазе! Тя погледна сина си: ударът й

бе сполучил. И каквато беше вече леко приведена от годините и от непрестанна

работа из къщи, тя пристъпи към него, протегна ръка и го погали по лицето,

каквото беше сега - измъчено, разтъжено тъкмо от нейния удар.

- Ех, майко. . . -дръпна се Лазар, пак да скрие лицето си, не му стигаше и

въздух, а тя помисли, че иска да избегне милувката й.

- Огън да ни гори нас, майките, сине. . . Едно знание имаме ние, едно мислим:

децата друго.

Сега изеднаж я бодна другата й грижа - Катерица.

- Каза ли на оня вещер, майстора, да си търси друго

мес го?

- Казах му. Обеща да си отиде.

предизвикал цяла буря над главата на неразумната си сестра, а не знаеше как да я

съди за връзките й с художника и кое беше по-добре за нея -да се омъжи ли за

него, или да я принудят да не го среща повече. Струваше му се, че имаше нещо

общо в съдбата им сега, и не му даваше сърце да предизвика майка си да излее

върху нея своя опасен гняв.

- Султано, Султано. . . - чу се откъм къщи гласът

на Стояна Глаушев.

- Ида, ида! Кафе ще иска, наспал се е. И ще те кара сега да му четеш Софронието

- запъти се нататък Султана.

Това ставаше всеки празничен следобед, когато Лазар беше вкъщи. Като си

поспиваше доста продължително:

след сития празничен обед, Стоян Глаушев искаше да му направят кафе - придобил

бе чорбаджийски навици - и викаше Лазара да му чете от Софронието. Чете му и тоя

път Лазар - вън, на чардака. Дойде, приседна там да послуша и Султана.

Горещината прегаряше, сенките се удължаваха, подухваше ветрец, от към градината

едва-едва полъхваше прохлада и мирис

на зрели плодове. При всяка пауза през време на четенето, когато Лазар поспираше

да си поеме дъх или да обърне нова страница, Стоян повтаряше:

- Ай, господи, ай, господи. . .

Бяха забелязали домашните му, че колкото старееше, ставаше по-набожен - не

пропущаше празнична служба в църквата, повтаряше лошо запомнени молитви, кланяше

се и се кръстеше по всяко време пред иконостаса и понякога унесен, като да

губеше себе си. От някое време споменаваше за Божигроб, да отидат със Султана на

хаджилък:

- Като сме внуци се на хаджии, да станем и ние с тебе хаджии, жено. . .

-Да не е много лесно, а? - отвръщаше Султана меко, и тя самата блазнена от

такова желание. - Ще ни са нужни до десет хиляди гроша да отидем на Божигроб.

Нели знам.. .

- Е, много пари, много. Ама ще видим по-нататък, да наредим децата. Може и да

съберем ние с тебе десет

хиляди гроша по-нататък - казваше той, блажено замечтан.

Щом свърши четенето, Лазар затвори книгата. Стоян се прекръсти, а лицето му,

придобило цвета на бакъра от огъня на голямото огнище в работилницата, почти

недокоснато от годините, беше озарено от тих, набожен

възторг:

Те бяха сами, тримата, на чардака и Лазар изеднаж

каза:

- Татко, можеш ли да ми дадеш до пет-шест хиляди гроша?

- Немам, сине. Защо ти са толкова пари?

Лазар помълча малко. Загледа се в него изненадана и Султана. Сетне той каза:

- Днес говорихме с Андрея Бенков да станем ортаци в неговата работа. Той не

търси пари от моя страна, само

да работим заедно, с неговия капитал, но аз не искам да влеза без нищо. . .

- Ами харно, много харно, Лазе! - развика се -Стоян и отеднаж като че ли

проплака: - Но ето, немам толкова пари. . . Охарчихме се за сватбата на Манда,

веднага, след некой месец, ще правим и друга сватба, за

Нона, а колко имаме там, жено, в сандъка -обърна се той към Султана, като сви

вежди в напрежение да си спомни, - не са повеке от три хиляди гроша?

- Толкова - отговори Султана глухо.

- Ами, Лазе - съживи се отново Стоян, - щом те вика Андрея и без нищо от твоя

страна, ти пък що? По-харно - здраве? Казанджия ти нема да станеш, синко. И

двамата с Андрея сте млади, ще работите, ще има й за него, и за тебе. За тебе

по-малко, да речем.

Султана мълчеше, загледана пред себе си, а те и двамата чакаха какво ще каже тя.

Неочаквано за нея се появи нова опасност за плановете й, но тя и преди си бе

мислила за Лазара: ако не може за Ния, тогава - за Божана. То се знае, тя

предпочиташе Ния и се опита да отклони, да сложи настрана другата възможност,

поне

временно:

- Бенковица нищо не ми е казвала, мамо. Ние с Андрея сме като братя, ти знайш.

- Хм. Тя го е получила. Искат те за Божана, това е.

- Хе! - викна Стоян. - Много харно! Божана - девойче като капка. На ръце ще те

носи тя, старо! Чудо девойче е тя.

- Ех -стисна устни и се полюшна Султана, -добро девойче е, хубаво. Ама може да

има още по-добро, още по-хубаво.

Замълчаха и тримата.

VIII

Приказката на Лазар Глаушев за калугера и шиника се разнесе из целия град.

повечето преспанци като ярък лъч. Проясниха се и отдавна затъмнени спомени,

припомняха се по-нови случки, които бяха отминали и биха били скоро забравени, г

всички виждаха с прояснени очи какво беше днес: на една страна те, народът,

които носеха едни и същи имена, говореха на един и същ език, еднакво мислеха,

еднакво знаеха, еднакво живееха във всичко, и срещу тях -чуждият наместник,

владиката и далечният патрика, пришълците власи и неколцина като Аврама Немтур.

Пък, те всички под шиника, и калугерът седнал на него. Повече нямаше да бъде

така. Шиникът беше дигнат.

Но в живота на тоя град, на тия люде нищо не идваше, не ставаше бързо и буйно.

Всяко нещо преживяваше своето време. Повече от четири века тия люде бяха се

учили на търпение, на тих, прост живот, с хляб и вода хранеха тялото си, имаха

само една здрава опора - земята, над която се трудеха. Те живееха с всички вечни

болки на сърцето, не беше заглъхнал в тях и вечният човешки копнеж за щастие и

радост, но тъй - ничком на земята потъмнели като нея, безименни, покорни роби.

Векове бяха минали и нищо велико не бе се случило в живота на тия люде, на целия

този народ. Раждаха се и умираха заравяха умрелите в земята и не оставаше

никакъв спомен от тях. Векове бяха минали без следа. Едва-едва някой от тия

бедни, прости люде ще надигне глава да погледне, да се покаже над хилядите

покорно сведени глави през петдесет, през сто или повече години. Те мереха и

помнеха времето през цели векове според бедствията и епидемиите, които ги

сполетяваха и в които гинеха като нищожните твари, що пълзят по земята. Сега

наставаше ново време. Робите се ослушваха и чуваха все по-ясно наближаващи,

съдбоносни стъпки. Идеше ново време, ала малцина бяха, които ставаха да го

посрещнат, отваряха очи да го видят, надигаха глас да го приветствуват. Иде, иде

- шепнеха хилядите долу, ослушваха се, чакаха и робският страх беше по-силен от

радостта на душите, които предчувствуваха своето освобождение. Така бяха живели

те от векове, но вече се пробуждаха, борбата вече започваше, макар все още в

робски страх. Идеше ново време за всички.. .

С настъпването на лятото читалището в Преспа започна да пустее, а щом започна

жътва и полската работа влезе в разгара си, никой не влизаше в ниската задушна

стая освен Лазар Глаушев, който бе вградил сянката си там. Още като започнаха да

се режат афионите, пустееше и чаршията, и дворищата, и улиците, та дори и Двете

църкви, дето сега влизаха само свещениците, някои престарели люде или пък някои

набързо да кръстят новородено, да опеят покойник. Целият град се обърна към

полето през това работно време. Почти всеки дом имаше по някое късче земя -

нива, лозе, ливада. някои имаха и повече, а неколцина от чорбаджиите имаха и

цели чифлици по околните села. Които пък нямаха свое, отиваха аргати по чуждото.

Събираше се хлябът за през цялата година. Още по тъмно се точеха върволици по

криволичещите пътища към полето, стихваха дворовете и улиците, много от дюкяните

в чаршията оставаха затворени. И в общината старците не се събираха толкова

често. Ще мине някой, ще се отбие по навик или от пре-голяма ревност, но скоро

няма да дойде пак, да слуша оплакванията на наместника от самотията му, от

горещините и досадата му. Наместникът седеше там - нямаше къде да иде и какво да

върши в това работно време, - седеше сам в прохладната общинска стая, че дори и

писарят, и общинският слуга бяха отишли да жънат, да връзват снопи. Понякога той

дочуваше стъпки долу, в читалището, и знаеше, че това е Лазар Глаушев.

Наместникът се боеше от младия човек, макар досега те никога да не бяха си

разменяли думи на открита вражда. Заслушан понякога в стъпките му в тишината на

запустялата общинска сграда, архимандритът намисли да го обезоръжи някак, да

покори тоя опасен младеж, да го обърне към себе си и сега беше най-сгодно време,

докато можеха да се срещат сами, между четири очи. Един ден той слезе долу, като

че ли от любопитство - никога не беше влизал в читалището. Поздрави с кротост, с

подчертана почтителност. И се учуди, когато Лазар отговори на гръцки на

поздравите му, покани го да седне.

Лазар бе дигнал зелената покривка от голямата маса

и бе струпал там всички читалищни книги, около двеста триста тома, да ги

поизчисти и подреди. Много от тях

бяха на руски език. Пращаха ги от Русия за читалищата народни люде, които

живееха или бяха отишли да се учат в Одеса, Москва и в други руски градове.

Сложена бе на масата и една голяма купчина вестници - български гръцки, турски.

Наместникът и на това се учуди, като видя и гръцки вестници в това вражеско

свърталище. Стори му се, че това, което бе намислил, може би няма да бъде

толкова трудно да се постигне.

- Вие често идвате тук, кир Лазаре.

- Да. Когато нямам друга работа. Сега ние в чаршията нямаме много нещо да

вършим. Людете са на полето. Дори и аз ходих няколко дни на жътва - усмихна се

младият човек.

Наместникът се радваше, че Лазар Глаушев говори

доста добре гръцки. И би помислил човек, че гъркът продължи разговора с искрено

доброжелателство:

- Защо не се качвате някога горе, при мене. . . сам съм по цял ден.

- Идвам за малко тук и все има какво да се свърши или да прочете нещо човек.

Намислил съм да варосам стените, полека-лека, за няколко дни. Сега е удобно,

като никой не идва. Ще светне тук, а нали е читалище!

- О, браво! Такива люде са нужни на тоя поизостанал народ. Има какво да си

поприказваме ние с вас, кир Лазаре.

- Има, ваше високопреподобие.

- Нали еднакво мислим доброто на тоя народ и му служим.

- Д, не, преподобни отче - отговори учтиво, но твърдо Лазар. - Ние не мислим

еднакво с вас и не служим на едно и също нещо.

- Как - подигна и вежди, и рамена наместникът, - нали сме християни и нали тоя

народ е християнски? Какво друго може да ни дели? Всички ние сме чада на един и

същ баща - това, което може да ни дели, не е толкова важно. Ние му отдаваме

по-голямо значение, отколкото заслужава. Заради него забравяме

най-важното-единството ни, братството ни в общата християнска вяра и църква. И

вършим непростим грях и отегчаваме още по вече бремето, с което ни е наказал

справедливият наш небесен баща за минали наши грехове, като ни е оставил под иго

на неверници.

Лазар избърса с кърпа ръцете си и седна срещу него, на другата страна на масата.

Дигна срещу него лице и погледна открито, смело:

- Да, ваше високопреподобие, прави думи, свети Думи. Но понякога човек взема

думите на истината, за Да покрие с тях една неистина. Вие вземате думите на една

истина, за да си послужите с тях като с оръжие във ваша полза. Вие и ние: гърци

и българи. Говоря за вас - гръцките духовници по нашите места. Вие сте

християни, но сте и гърци. А от нас искате да бъдем само Добри християни, верни

чада на църквата, която е ваша, но не и наша. Да бъдем християни заедно с вас

като вас, ь в вашата църква, във вашето училище, да говорим на гръцки език,

защото всичко е в ръцете ви. Да бъдем християни, а да бъдем и славяни, българи,

както вие сте гърци, това-според вас не е важно, да го изоставим, да го

забравим. Ето истината, преподобни отче, ето и лъжата, която искате да прикриете

и вие, и всички като вас, да я прикриете с една истина. Светата християнска

истина с лъжата, с която искате да ни погубите. Аз ви говоря направо, няма какво

да крия, но бихте ли могли и вие да кажете, че нищо не криете от мене?

- Няма да скрия нищо и аз, кир Лазаре - каза с дълбок глас наместникът и се

облегна с лакти на масата, да се приближи повече към младия човек. - Вярно е, че

ние, гръцките духовници, искаме да ви привлечем към нас, да станете и вие като

нас гърци. Вие сте прост, груб народ, овчари, орачи, занаятчии, а на наша страна

са всички предимства. Вие трябва да дойдете при нас, а не ние при вас. Ние

запазихме всичко наше от миналото. А вие всичко загубихте, пък и нямаше какво

много да губите. Погледнете де сме ние с нашето минало, с нашата слава, с нашия

език и сега още с нашата патриаршия, която е вселенска, с богатствата ни, с

науката ни, та имаме и наша държава отново и от нея ще израсне величието на

някогашна Византия. А вие? Запазили сте само грубия си език. Нищо друго. Затова

вие ще дойдете при нас и ще станем многоброен народ. Това е за ваше добро и

затова ви призоваваме в името на Христовата вяра и църква. Вие нищо няма да

загубите, а ще се издигнете до величието на стара Елада. Остава ви само една

стъпка, щом сме вече едно по вяра и чада на една и съща църква. Ето и аз ви

казах всичко, кир Лазаре - дръпна се назад наместникът с чувство, че

събеседникът му няма какво да възрази.

А Лазар едвам го дочака да довърши:

- Късно е вече, отец, но не за нас, а за вас. Тая ваша проповед би заблудила

мнозина, но преди повече от двайсет - трийсет години. Нашият народ е вече буден

с нищо не ще успеете да го примамите. Вие загубихте всички ваши предимства, а

преди това бяхте загубил всички свои християнски достойнства. Вие дойдохте като

вълци при нас, а едва ли сте по-добри и към собствения си народ. Опитахте се да

хвърлите черно було върху нашето минало, унищожихте книгите ни, отричахте

народного ни име. Прости сме, груби, бедни, защото паднахме в тежка беда, а вие

дойдохте да я увеличите повече. Ние не ви вярваме и ви мразим. Вие и сами

виждате, че всичко сте загубили, и сега идвате към нас в името на Христа. Ще ви

намразим още повече заради вашето лицемерие. Науката не е само ваша и ние ще я

придобием и за себе си. Няма да дойдем при вас, а ще се върнем към себе си. И

ние сме създадени от бога и имаме право да живеем. Ще вървим към Христа по свой

път и нашият път е по-прав, по-хубав от вашия. Ще изградим своя народна църква,

за да говорим с бога на наш език и да възкръсне с нея и нашето народно име.

Погледнете тия книги! Те ще стават все повече. Между тях има и наши, и руски, и

сръбски - ние, славяните, сме много милиони. Вие сте като просено зърно спрямо

това, което сме ние и което ще станем утре. Не можете да ни съблазните с нищо

ваше, ние ще се наситим и ще растем със собствената си кръв. Ние сме

по-справедливи от вас:

почитаме всичко гръцко, с което наистина може да се гордеете, ще се поучим и ние

от него. Научих езика ви и ви говоря сега на него, чета ваши книги. Но говоря на

вашия език и чета по своя воля и никога няма да го нарека свой, както искате

вие. Будни сме вече и крадецът не ще успее да ни ограби. Виждаме се голи и боси

- ще се облечем. Виждаме се в тъмно - ще запалим светилници да ни светят. С

вашия народ можем да се разберем добре, но вие ни пречите. Вие, гръцките

духовници. Вие искате да ни погълнете, да ни унищожите. Кой изпрати в

цариградските тъмници двамата Миладиновци? Те умряха там и двамата. Но -

въздъхна издълбоко

Лазар - ние ще се браним. Ние вече точим оръжието си, преподобни отче.

- Ние ще ви го отнемем.

- Не. Късно е вече.

- Ах, как се заблуждавате, кир Лазаре! И аз живея сред тоя народ. Колцина са

такива като вас сред това безсловесно стадо? Вие оставете него на овчарите му, а

помислете за себе си, още не е късно. Едно време, когато бяхте по-малък, бях

наумил хубави работи за вас, но Климент Бенков ви грабна от ръцете ми, за ваше

нещастие. Можехте да станете голям човек, а сега сте казанджия. О и сега не е

късно, само не отблъсквайте ръката, която може да ви се подаде. Затова и дойдох

при вас, кир Лазаре. Пътят към Атина, а това ще рече, към най-хубаво бъдеще, е

още отворен за вас и не се отклонявайте по

криви пътища, дето ви очакват само изпитания и нещастия. Не се убивайте сам,

млади човече. - Ще ви отговоря с божията мъдрост, и то на славянски: "Не о

хлъбе единомъ живъ будетъ человъкъ." Нали знаете как е това на гръцки? Аз не се

плаша, ако ми е отредено да живея в бедност и мъка. Който еднаж е вкусил от