Книгата е сканирана и обработена от Сергей Дубина Книжното тяло е предоставено от Галя Янакиева I част

протегам ръка, за да се храня. Как да ида при наместника, при владиката, когато

мисля да дигна целия народ срещу них, Да ги прогоним, те ни са чужди и не ни

мислят доброто. Нихната благословия и свещеническият венец, който те ще ми

дадат, за мене ще бъде проклятие и синджир на носа. Не мога да ида при них и сам

да се вържа.

- Не те разбирам, синко, не ми е ясна приказката ти.

- И на мене не ми е сичко ясно. Човек требва да се учи много и много, докато му

стане ясна сека мисъл и да може да я каже с ясна дума. Аз още не съм толкова

учен. Само тука нещо трепти - сложи той длан на гърдите си, - нещо трепти в

душата ми, напъва. Още повеке трепти, гори, когато виждам как ме слушат

другарите ми, когато отворихме читалището, когато се събират около мене секакви

люде и ме слушат. Да можех да събера около себе си целия народ и да мога да му

кажа какво трепти в мене, да го поведа некъде нашироко. Едно знам сигурно,

майко, и ми е съвсем ясно: да прогоним фанариотите от училището и народът да се

учи в свое училище, на свой език. Фанариотите ни учат по своему, те изкриввяват,

осакатяват и ума, и езика ни. Те не ни учат на

здрава наука, а ни учат как да станем гърци. Те не искат да отворят очите ни, а

да ги затворят. И децата се измъчват в училището, като учат на чужд език.

Старите училища са по-добри за нас, но в них науката е малко. Колко научих аз

при даскал Божина. . . Друго, ново училище ни е нужно, като елинското, и още

по-хубаво, но да бъде

наше.

затопиш, стани даскал и учи децата по наше. Кой е поучен от тебе в Преспа!

- Нели виждаш, майко, аз искам да стана учител на целия народ, а не да събера

около себе си двайсетина мърсулковци и да идват бащите им да ми се карат или да

отида при чорбаджиите от общината и да ме главят като ратай. За друго мисля аз,

мамо: да прогоним и тоя лукав фанариот, наместника. Помниш ли го Климента

Бенков? Бог да го прости! Той каза една дума - за гръцките попове и владици ние

сме стадо овци, те ни стрижат и мълзят - и това е самата истина. Като дигнахме

новата църква, владишкият данък стана още по-голем. Затова ни изпрати владиката

сегашния си наместник - да стриже и мълзе по-добре, да ни държи в мрак, да ни

заблуждава и да ни прави елини. Ние требва да си имаме наши владици. Ето кое

знам аз сигурно, кое ми е ясно. Това е дълъг, дълъг път и не знам докъде води,

но като се изкачим на първата височина - ще го видим по-нататък, като се изкачим

още по-високо -ще го видим още по-нататък. Знам аз, че това е нашият път, и ще

вървя по него, а да мога сички да поведа след себе си. Това искам аз, майко.

Султана седеше срещу него със загрижено лице. Някога тя направи човек от Стояна

Глаушев. Но Стоян Глаушев беше прост селянин и беше лесно с него да го подбутваш

и да върви. Сега Лазар й наговори толкова много, като да чете от книга, и какво

можеше да му отговори тя, неуката жена? Учен човек, а и той можеше да греши -

ето и сам казва: едно ми е ясно, друго не ми

е ясно.

- Е, е, майко - усмихна се пак Лазар, - ти не се грижи толкова. Сега аз ще чукам

Тя стана, но застарялото й вече лице остана загрижено, не се отрази по него

усмивката на любимия син.

- Харно, сине.

Султана тръгна по работата си из къщи. Да, ще видим, ще помислим. . . Кочовата

невеста с Нона и Катери на бяха в градината - събираха сливи и ги цепеха да

съхнат за през зимата. Излезе и Лазар. Малкото спеше в люлката си - тихо беше из

цялата къща. Султана сви нозе пред огнището, посбута огъня, дигна капака на

тенджерата, дето се вареше гозба за вечеря, и пак го сложи. Ослуша се в тихото

къкрене на гозбата. . . Той може да е прав, Лазе, във всичките си тия приказки.

. . Но и тя, неговата майка, знае нещо сигурно и ясно. Той нека се ожени за

Божана и ще седне наравно с Андрея в дюкяна на Климе Бенков. Те с Андрея са

най-първи другари, ще бъдат и добри ортаци в работата. Нека се ожени - и още

по-добре -за Ния и като пукне старият, Лазе ще остане там стопанин. Аврам Немтур

няма друга челяд. Какво има тук да се мисли и премисля? . . . Пък ако иска сетне

Лазе, нека гони наместника.

Още същия ден Султана намери сгода да каже на Катерина:

- Те, твоите посестрими, Ния и Божана, като мислят толкова за бачо ти, що не

пратят стройници? Така е редно. Та наш Лазе само них ли ще чака! Още колко други

моми, от харни по-харни, има в Преспа, само уста да отворя - прага ми ще

протъркат!

Катерина начупи тънките си вежди с престорена сериозност, завъртя очи, сякаш в

дълбока размисъл, и гопита с гласец на послушно, наивно девойче:

- И двете ли да пратят стройници, мамо? Ами да кажа ли на Стойна чорлавата да

прати и тя стройници? Харем ли ще прави наш Лазе, мила майчице?

- Ти, дявол! - огледа се да я цапне с нещо Султана. - Немаш ли ум, проклетнице!

Со сичко се шегуваш. Как ще пратят и двете. . . Ти кажи първо на Ния.

- Тебе, значи, Ния ти харесва повеке за снаха. Ами Лазар дали не си харесва

повеке Божана? Е, харно, харно, мамо. Не се сърди. Ще кажа първо на Ния.

Но Катерина не каза нищо нито на Ния, нито на Божана. Старите да не се бъркат

много в работата на младите- Старите забравят, че са били млади. Майка ми не

харесва майстор Рафаила, не може да го търпи, а той е един чуден човек и такъв

огън има в очите му, господ да го убие!

Младите сами нареждаха работите си, пък и работите,

им, от друга страна, сами се нареждаха. Когато доведоха-

Лазара Глаушев с ранена нога вкъщи, майка му каза:

- Не е за тебе тоя занаят, синко.

Ния и Божана бяха в двора и чуха тия думи на Султана. Те разтъжиха още повече

Божана - горкият Лазе, как се измъчваше с тоя тежък занаят, ето и ногата си

изгорил с разтопен бакър! Това беше всичко и плахата, кротка душица нито помисли

да помогне някак на любимия човек, а само страдаше мълчаливо, с голяма обич и

може би повече, отколкото Лазар със своята рана. Иначе ги чу, иначе прие в

сърцето си Ния тия майчини,

думи.

не би била по негова воля, но за Ния сърцето му беше прекалено меко. С груба,

сурова ревност пазеше той чорбаджийското си достойнство, правата си, презрително

горделив към всички, но за единствената си щерка беше винаги готов на отстъпки.

За него нямаше по-хубава и по-умна девойка от Ния. А тя, любимата, единствена

щерка, единственото дете, познаваше вече силата си пред баща си, макар

все още да се боеше от него.

Още същия ден, когато се изгори Лазар, като се върна привечер баща й от чаршията

и седнаха да се хранят.

Ния каза:

- Днеска ходих с леля у Катето Глаушева и докат поседехме малко в двора,

доведоха брат й Лазар с такава рана на ногата. Изгорил се с бакър.

- Чух - отговори чорбаджи Аврам. - Разчу се

из чаршията.

- Брей! - учуди се Ния. - Из целата ли чаршия се разчу? Ами какъв е той, та

целата чаршия говори за

него?

- Хе, такъв един - умник. Учен човек бил. Слова държи, ходи между еснафите да ги

него зяпат.

- Брей. . . Ами като е такъв учен и умен - и сестра му как го хвали! - що не го

вземете в общината?

- Викаме го понекога. Зелен е още.

Тук Ния се спря -не биваше да се прекалява, колкото

и да беше далеко старият й баща от нейните истински планове и намерения. Няколко

дни по-късно, като се позабрави тоя разговор, тя намери случай да каже:

- Требва да е много тежък казанджийският занаят, татко.

- Тежък е.

- Затуй стрина Глаушевица, като доведоха сина й, чувам я да вика вкъщи: "Не е за

тебе, сине, тоя занаят!" Пък що не си намери той некаква друга работа - щом е

такъв учен, отворен човек, може да стане и търговец, и всичко.

И пак спря Ния дотук. Тя не пропущаше случай да не спомене Лазара Глаушев в

разговорите си със стария чорбаджия и сама, неусетно за него, предизвикваше

такива случаи. Дълбок кладенец копаеше тя в ронлива пръст - предпазливо,

упорито. Не беше много лесно да се приспива хитростта на Аврама Немтур. Но Ния

неочаквано стигна до вода.

- Да беше се родила момче, Ния - каза еднаж чорбаджи Аврам.

- Защо, татко?

- Почнах да се уморявам, а нема кой да ме отмени малко поне в работата. Време е

да те омъжа, ама не ща кой да е. Не ми се ходи веке, не ми се скита. Но ще

обиколя още тая година Прилепско и Тиквешията, пък догодина ще видим. Тая година

стана добър афион, не ми се изпуща добрата печалба. Да има тука некой да посреща

стоката, да я прибира, та да не става нужда да се връщам по неколко пъти.

- Наистина, тате, стар си веке за такава работа, уморен си. Ами намери некой

човек да ти помага.

- Кого да прибереш в пазвата си, а? Каквито са людете днеска. . . Чуждо - ще те

окраде, ще те ограби.

А това е стока алтън. Два калъпа да ти скрие - стига му.

Помълчаха те и двамата и Ния като че ли отеднаж

се сети:

или два пъти, но сестра му как го хвали, как го хвали! Пък нели и ти сам казваш,

че бил умен, учен.

- хм. . . - понечи да каже нещо чорбаджи Аврам, но млъкна и се замисли.

Два дни по-късно - на третия ден пак беше неделя - лелята на Ния отиде при

Султана: - Нашият, Аврам де, каза ваш Лазар да дойде утре след отпуск у нас.

Имал да му говори нещо.

- Ще дойде, как нема да дойде - зарадва се пре-

много Султана, макар да прикри радостта си. И веднага помисли да накара сина си

да облече най-хубавите си дрехи за утре, да му извади нова риза от сандъка, та

чорбаджи Аврам да го хареса. Кой знай защо го вика. . .:

Може да е за Ния. Дай боже, дай боже!:

Лазар помисли, че старият чорбаджия го вика по общински работи. Или да му напише

някое писмо. Не бе

влизал никога в двора на Аврама Немтур и се огледа с

любопитство: тук, значи, живееше Ния. Целият двор;

беше обрасъл с дървеса и храсталаци, по средата минава широка пътека, постлана с

калдъръм, и по краищата й от двете страни се точеха тесни лехи с цветя. Не

минаваха много люде по пътеката -калдъръмът беше обрасъл с трева. В дъното през

дървесата се виждаше къщата - на два ката, с чардаци. Тихо беше в тоя широк

двор, отдалеч се чуваше шуртенето на мраморната чешма, на едно дръвче цвърчаха

врабчета оглушително. От една врата, на долния кат излезе лелята със запретнати

ръкави:

- Повели. . . (тя, изглежда, не можеше да си спомни името му. Горе е. . . Чака.

закачена на всяко стъпало с дълга желязна пръчка. Защо не излизаше Ния| да го

посрещне - те се познаваха добре! Една врата насреща беше отворена, чу се оттам

кашлицата на чорбаджи Аврама. Защо се крие Ния? Лазар се спря пред отворената

врата и колкото вън беше светло, зелено, слънчево - навътре в стаята беше съвсем

тъмно.

седнал на широк миндер. - Тука е по-хладно, в тая соба.

Той не покани госта да седне на миндера до него, а му посочи едно столче

насреща. Погледна го изпитателно.

- Пушиш ли тютюн?

- Не пуша.

Тогава Аврам Немтур отеднаж заговори на гръцки

- Нужен ми е един верен човек. Скоро ще замина да събирам афион по Прилепско,

Велешко. Ще пращам оттам стоката, а той да седи в дюкяна ми тука, ще прибира

каквото му пращам, ще записва. Ще се случи и да продаде нещо от дюкяна. Може да

дойде и някой от моите люде в Битоля, в Солун. Да умее да посрещне, да изпрати.

И най-вече да е верен човек. Ще му оставя в ръцете дюкяна си, стоката си. За три

месеца ще му платя шестстотин гроша, а после ще видим.

може да го задържа и за по-нататък. - Той помълча малко и рече: - Помислих за

тебе. Какво ще кажеш?

Лазар почака търпеливо, докато свърши Аврам Немтур приказката си, и сетне попита

на преспански:

- Стрико Авраме, защо ми говориш на гръчки?

- Как защо ти говоря на гръцки! - проточи устни чорбаджията и мустаките му

щръкнаха до носа: - Ти нели си учен? Люде като нас по-добре се разбират на

елински.

- Ние си имаме наш език, защо да говорим на

чужд?

- Наш, дебелашки език. . . Елинският е друго нещо - обърна и чорбаджията на

Лазар едвам се въздържа да не му каже, че той, чорбаджията, приказваше на гръцки

наистина дебелашки, грубо, с много грешки.

- Секи требва да тачи майчиния си език, стрико Авраме, какъвто и да е той, а

нашият език не е дебелашки и си е хубав за нас.

Старият чорбаджия погледна госта си изкосо. Я го гледай ти него! И кой знай

какво се тъкмеше да му рече, но се чуха наблизу бързи леки стъпки, шумолене на

фъстан и в стаята влезе Ния с широк поднос в ръцете си, цяла облечена в жълта

коприна, гологлава, а в косата й беше затъкнато жълто цвете. В широката мрачна

стая лумна жълт пламък, затрептя пред очите на Лазара, заслепи ги и той не

усети, не видя как си взе сладко от подноса и пи вода от шарена стъклена чаша.

Смути го и чернилото поз пръстите му от работилницата - не се измиваше лесно

тази чернилка, но не знаеше де да скрие ръцете си. Гъст мирис на розово масло го

задушаваше. Сега пак стана тъмно в стаята и насреща седеше чорбаджи Аврам

Немтур. Да, Ния бе тук, но тя пак се скри някъде. Лазар въздъхна - да си поеме

въздух, да освободи гърлото си, сухо и стиснато до болка. Той искаше да отговори

на стария чорбаджия дръзко, предизвикателно. Заради езика му, лошият му гръцки

език. - Слуга нема да стана никому, стрико Авраме. Аз чукам в дюкяна на баща си

редом с последния му калфа, но той ми е баща. Ти си помислил, че и при тебе мога

да се главя, но имаш грешка.

Аврам Немтур го гледаше мълчаливо, с омекнал, малко учуден поглед. Сетне

погледът му се отклони накъм вратата, дето изчезна Ния, и остана тъй старият

чорбаджия някое време замислен.

- Грешка ли, казваш? - продума той като на себе си. - Може би. . .

Лазар стана. Аврам Немтур не го спря.

Младият човек мина край мраморната чешма в двора, по широката тревиста пътека и

вече наближи отворената насреща порта, когато изеднаж от шубрака изскочи Ния,

посегна, улови го за ръката и го придръпна встрани - да не ги виждат от къщата в

дъното.

- Защо отказа! . . . Не разбираш ли, не разбираш ли? . . .

блестеше ослепително, ръката й гореше върху ръката му. Той потъваше в тъмнина и

блясъци, бореше се да се задържи и глухо отговори:

- Остави ме. Нищо не мога да ти кажа сега. . . нищо. . .

Ния пусна ръката му и той пристъпи към отворената порта. Насреща, сред улицата,

се бяха спрели двама млади турци, на негова възраст, контешки облечени в сърма и

гайтани, в силяхлъците им стърчаха посребрени дръжки на пищови и ножове. Те

сякаш и не забелязваха Лазара, а махаха ръце, въртяха очи към Ния - викаха я да

излезе при тях. Лазар застана на високия праг, пребледнял от внезапно избликнал

гняв:

Ния изтича зад него и го прихвана, задъхана от

уплаха:

- Върни се! Остави ги! Върни се, ела.

- Твой жена ли е бре? - намигна безсрамно единият от турците. - Хубава жена

имаш, твойта мама!

- Върви си по пътя, турчине! - викна Лазар с презипнал глас. През присвитите

клепачи очите му блестяха като върховете на два ножа.

- Остави, Али - промърмори на турски другият турчин и придръпна другаря си за

ръката. - Да си вървим. Беля ще стане.

Лазар слезе от високия праг вън, на улицата. Двамата турци отминаха. Той се

обърна едва и каза на Ния със сподавен гняв.

- Затвори си портата, ако не искаш да ти влезат. Тя нищо не отговори. Той дигна

очи към нея и веднага ги наведе засрамен.

- Какво става там? - чу се откъм другия край на пътеката гласът на Аврама,

Немтур. Лазар се отдалечи мълчаливо. Ния го проследи с насълзен, бърз поглед,

отдръпна се и блъсна тежката порта, залости я. - Нио! - чу се по-близу гласът на

чорбаджи Аврама.

Ния се спусна към него, но изеднаж се спря, влагата в очите й веднага изсъхна:

- Пак ония беха, татко. . . турчетата. Той ме спаси, Лазар. Искаха да влезат.

Имаше беседа в читалището и тая неделна утрин и Лазар Глаушев побърза нататък.

Бързаше, а би желал да иде някъде да се скрие или да скита из полето, далеко

някъде сам. Какво стана с него тая сутрин? Влезе в двора на Аврам Немтур с леко

сърце и с радост, че там ще го посрещне Ния, хубава, пременена и както винаги,

когато я гледа, ще се напълни сърцето му със сладост и ще прелива, прелива,

цялата му душа ще трепери, а тя - като хубав, буен огън, и привлича, и пари,

изгаря. Преди беше по-лесно - ще я срещне с Катето и с другите девойки или ще я

погледа от прозореца, ще я види насън и ще се събуди, бързо, винаги толкова

бързо. А сега - сега тя бе влязла в него, тя беше в него, тая им среща няма да

се свърши никога, няма да мине, той няма да се събуди никога от тоя сън. И защо

не се радва сърцето му? Та, тя влезе в него ведно с мрачна, черна сянка - не

сама и не такава, каквато я виждаше преди и каквато я сънуваше. Турците ли? Не,

не! Когато я подозря само за миг, тя го погледна с такава скръб, с такъв укор!

Не. Сянката и - това беше Аврам Немтур, баща й. Никога няма да

седне с него, никога вече няма да влезе в двора му! Чорбаджи Аврам. . . точно

такъв, какъвто го знаеше, и го видя още по-грозен, още по-отвратителен.

Лазар бързаше. Беседата днес ще държи един от най-младите му другари, за пръв

път. Той го насърчи, помогна му, не бива да го оставя сега сам срещу толкова

люде. След беседата ще го забъркат - какво ли не питат. В читалището започнаха

да идват и по-възрастни, и дори някои от чорбаджиите - питат, разпитват, да

видят колко ли знаят младите, щом се силят толкова много. И всички въртят очи

към него, най-вече когато е най-трудно да се отговори. Нека питат -той ще трябва

да им разкаже приказката за калугера и шиника, скоро бе я прочел някъде по

цариградските вестници, да я чуят всички, но да дойде да я чуе и Аврам Немтур,

да дойде

В читалището бе се струпал много народ и пред вратата отвън, и по стълбата за

горния кат, тихо беше, всички слушаха беседата. Направиха път на Лазара да

влезе, но той се спря до вратата, да не смущава цялото събрание. Младият момък

четеше беседата си с глух, изтънял глас, с бледо лице от вълнение и страх.

Прошумоля нов лист, той дигна напрегнат, търсещ поглед - сигурно при обръщането

на всеки нов лист - и щом съгледа Лазара, който му кимна насърчително, зарадва

се и продължи да чете с наякнал глас. Лазар следеше беседата повече заради

младия си другар, как ще я прочете докрай, чуваше и свои думи, както бе му

помагал, а мисълта му, като чужда, раздвояваше се във вниманието му, отклоняваше

се. повличаше го в друга посока.

- ... Лукавият гръцки патрика - звучеше все по-твърдо гласът на младия оратор

-тогава се нарече отец;

на сички християни и покри с черно платно нашия народ, за да го скрие от очите

на победителя. Нема друг народ в новото ти царство, каза той на османския

поробител, сички християни са мои духовни чада, едни и същи гърци по вера и

народност. Като завоюва султанът Цариград и сички земи наоколо, имаше други,

по-големи грижи да реди новата си голема държава и се остави да бъде измамен от

фанариотските измамници. За него бе по-лесно да управлява и държи в покорство

един народ вместо повеке народи, щом те беха от една вера. И нареч той, както му

подсказа лукаво и измамно гръцкият патрика, сички християни руммилети - гръцки

народ - и земята им нарече Румелия. Името на нашия народ бе заличено и изчезна.

Така продължи стотици и стотици години. Но как може да се заличи и изчезне цел

народ? Тогава цариградският гръцки патрика, който скри от господаря нашия народ,

реши да го унищожи, за да не остане и помен от него. Той впи в него ехидни нокти

и безжалостно пиеше кръвта му, късаше снагата му и се готвеше да го погълне. Със

зверска ярост се нахвърлиха гръцките духовници-диви вълци в овчи кожи -да

преследват и унищожават поробения наш народ -и книгата му, и езика му, и секи

спомен за него. И пак фанариотиннът си служеше с измамата и лъжата, с отрова и с

огън и с меча на завоевателя. В тъмен мрак и в пълно невежество потъна дълбоко

нашият народ.. .

Никой не се

помръдваше от струпалите се тук люде, едва някой ще подигне несъзнателно ръка да

обърше потеклата по лицето му пот, всички бяха втренчили очи в младия човек, да

не пропуснат нито една дума. В стаята беше горещо, задушно и се чуваше тежкото

дишане на стотина развълнувани гърди.

- Най-лошото, най-гибелното беше, че се намираха между нашия окаян и злочест

народ негови люде, които сами влизаха в устата на звера и беха най-паче между

първенците. Вместо да бъдат първенци на народа си, те се отказваха от своето и

възлюбваха чуждото, срамуваха се от своето и се гордееха с чуждото. Като беха от

първенците и гражданите, повличаха те и простия народ, та немаше по-голем грех

от техния грех. Те беха Юди. . .

- Като Аврам Немтур - сякаш някой гласно изрече това име и Лазар Глаушев

продължи в ума си, забравил де се намира:

"Юда! Опита се да ме накара и аз да му говоря на гръчки! Дебелашки бил езикът

ни. . . Той е готов да предаде на наместника целия народ. Такива са били всички

наши Юди. Нема, нема веке, чорбаджи Авраме, нема да успейте вие с наместника и с

владиката. . ."

- Те не успеха да погубят совсем нашия народ - чу Лазар отново гласа на младия

си другар, - макар да го държат още в мрак, той веке се пробужда и с голем глас

иска своето право. Навред се надига отреченият народ ц само нашият край тука е

най-надире, само ние в

Преспа продължаваме да дремем во фанариотския мъртвешки сън и се оставяме да ни

приспиват. . .

А, Ния! - мина през мозъка, през гърдите на Лазар тънка, бърза игла. - Гъркиня

ли е тя? Майка й била гъркиня или влахкиня. . . Баща й ще я научи. Не съм я чул

досега да говори гръчки. . . Ох, да бъде, каквато си

е. Той се раздвижи нервно, притисна с гръб стената зад

себе си нетърпеливо. Младият оратор привършваще

словото си:

- Като знаем как е било, ние ще видим ясно как е сега и как ще бъде утре. Това

ви разказахме в нашата беседа, за да си отворите очите и да видите своя враг и

грабител, който иска да погуби и телото, и душата ни. Братя, стига търпение!

Събудете се сички от вековен сън, упоени и отровени от гръчките фанариоти! В