Книгата е сканирана и обработена от Сергей Дубина Книжното тяло е предоставено от Галя Янакиева I част

в тоя град. Не ни смятат за свои и какво искат още от нас?

Те разбираха езика на архимандрита и той им каза:

- Те не ви искат, аз ви искам за ваше добро. Вие сте вече тукашни и защо се

смятате за гости в Преспа? Тук са родени децата ви и няма къде да вървите. Ако

дадете тъкмо сега още малко пари за новата църква, ще излезе, че без вашата

помощ и жертва не е могла да бъде изградена, и вие ще бъдете като стопани в нея.

Нямаше какво повече да им говори архимандритът. За два дни те събраха помежду си

около десет хиляди гроша. Занесоха тия пари в общината:

- Ето, виждаме, новата църква не може да се съгради и като добри християни жално

ни е, измъчваме се. Но нека се запише за тия пари, че ние сме като милостиво

прибрани сираци между вас и искаме да се помни, та народът да ни обича като

свои.

писмо остана да се пази заедно със султанския ферман за новата църква. Власите

получиха, без да очакват, похвално писмо и от владиката.

Пак повикаха строители и дърводелци в общината. Те смятаха, кроиха и се реши да

се започне строежът на новата църква, да се дигнат поне стените и да се покрие.

По същото време, когато се заправи новата църква - копаеха още за основите,

мереха и размерваха, - в града се появи духовник някакъв, монах. Тръгна той да

проси из чаршията, но не като просяк, с плачлив глас, а като

да изричаше повеля: - Дайте, за да ви се даде!

- Даваме - отговаряха му, - а от много страни все ни искат: султан, владика,

община. Даваме каквото можем.

- Не искам трохи и отпадъци или което вече не ви се свиди, а искам жертва,

откъсната от сърцето. Богатият ще даде повече, бедният - по-малко. Каквото

имате, най-напред е божие и после ваше. Не се скъпете над това, което ви е

дадено и може да ви бъде отнето.

- Ние градим тука нова църква - казваха му. -

Нели е пак за бога.. .

- Вие градите тук църква и тя е за вас, а пък аз дойдох да искам за църква и

манастир, който е на целия славянски и Христов народ.

- Откъде идеш ти, отче? - питаха го. виждаха, че не е от тия места и говореше

горнобългарски.

- От Рила ида, от светата обител на Йоана Рилски. Изгоря манастирът по воля

божия, но изграден бе още по-велик, изгради се и се изписа и новият храм, сега

събираме имота му, за да расте с обща помощ неговото богатство и слава.

Всеки бе чувал за Рила-манастир и сега, когато монахът споменаваше името му,

представата за него израстваше още по-величествена в блясъка на славата му. И

колкото да не бяха склонни да развързват наново кесиите си, пак всеки даваше по

нещо. Монахът приемаше само пари и ги прибираше в голяма кожена кесия, а когато

някой предложеше в дар някоя вещ, храна или жива стока той казваше:

- Как е името и презимето ти, да запиша дара ти, Скоро ще дойдат други мои

събратя, да приберат каквото е подарено и да го откарат в манастира.

Влезе монахът и в казанджийската работилница на Стояна Глаушев. Майстор Стоян

знаеше вече откъде е дошъл духовникът и защо бе дошъл, та като влезе той в

работилницата му, стана да го посрещне и му посочи рафтовете на стената, дето

бяха наредени всякакви медни изделия:

- Ето, избери си, каквото искаш.

Монахът стоеше край вратата - беше млад човек, облечен във вехто расо, със сухо,

но силно, кокалесто тяло, с буйни тъмни коси под калугерската му капа, с гъста,

къса, възчервеникава брада, лицето му беше бледо, чисто и погледът му беше

строг. Той поклати отрицателно глава.

- Разбирам щедростта ти, но аз не посягам сам да взема. Ти кажи какво обещаваш и

аз ще запиша.

Стоян се смути от неволната си грешка и побърза да я поправи:

- Давам тоя, най-големия гюм и тая тука тепсия. Монахът му обясни как приема

даровете и го попита за името и презимето му. Стоян Глаушев винаги се радваше,

когато се явеше случай да каже истинското си име - името на целия му род на

село, а не както тук го именуваха; хаджи Серафимовия зет. В радостта си той

намисли да подари и две жълтици за прочутия манастир, но като се сети, че жена

му Султана ще му се кара за тая голяма щедрост, рече:

- Давам и една жълтица.

Монахът се огледа де да седне, за да запише, и Лазар Стоянов, който го гледаше с

голямо любопитство, веднага му поднесе столче. Рилецът седна, извади пиринчен

молив, приготви се да пише, приведен над коляното си, к пак попита:

Името и презимето ти, благочестиви човече? Стоян Петрев Глаушев.

Чу се остро скърцане, занизаха се по грубата хартия ситни букви. Загледан в

чудото на писмото, майстор Стоян усети в сърцето си неутолимия си копнеж да

чете, и пише и той, да върши това хубаво чудо. Усмихна се тъжно и рече отеднаж:

- Чакай, отче. . . Давам две жълтици за манастира, па запиши и жена ми, и

синовете ми, ей ги тука и двамата. Те и двамата са писмени - додаде той, - а

тоя, по-ниският, скоро се завърна от Охрид, той учи в тамошното школо.

- Да са живи и здрави! Кажи, брате, имената. Съпругата ти. . . - проточи глас

монахът, пишейки.

- Султана - отговори вместо баща си по-малкият, Лазар, който беше бърз и

по-досетлив.

- И синовете му. . .

- Кочо и Лазар - допълни майстор Стоян, като развързваше кесията си. - Запиши,

отче, и трите ми щерки, макар да са те женска челяд, пък запиши там, че давам

три жълтици за манастира.

Монахът подигна очи към него. Видя му се чуден тоя човек, който започна дара си

с една жълтица и така отеднаж, като в някакъв порив или може би в лекомислено

увлечение, стигна до три жълтици. Не бяха малко тия пари за такъв случай, а той

бе видял, че преспанци не бяха много щедри. Той гледаше Стояна мълчаливо, сетне

обърна погледа си към синовете му, които стояха смирено наблизу, към калфите и

чираците по-нататък, обгърна с внимателен поглед цялата работилница и сега не му

се виждаше толкова чудна постъпката на майстора, та перото му наново задращи по

хартията. Като свърши със записването, духовникът прибра трите жълтици и стана.

- Благодаря за щедрия ти дар, майсторе - каза той. - Нека свети Йоан ти помага и

те закриля, нека плодовете на труда ти и на дарбата ти бъдат все по-обилни.

Сбогом.

Стоян Глаушев го изпрати до вратата и пак се върна на мястото си на тезгяха.

себе си, в радостта си, че извърши нещо хубаво:

- Не съм виждал такъв калугер. . . Пък и наш човек, и приказката му разбираш,

сека дума. . . Лазаре - обърна се той към по-малкия, - да беше тоя некой грък,

дали би му разбрал що ти грагори? Ти нели учиш гръчки. . .

- Слабо приказвам аз гръчки, не съм приказвал много. Мога само да чета и да пиша

по гръчки. Друго е гръчки, друго е славянски и нашенски.

- Ами, ами. . . - промърмори Стоян, вече унесен в работата си.

Чуковете пак загракаха, както всеки ден от сутрин до вечер, мекият звън на медта

изпълваше работилницата, откъм ъгъла зад огнището се дочуваше равномерно съскане

- две чирачета, опрени с ръце на стената, усърдно се въртяха ту насам, ту натам

на босите си нозе и излъскваха с мокър пясък наслагани там съдове.

Започна да се смрачава, един след друг се затваряха съседните дюкяни, работни

люде отминаваха по улицата. Най-сетне и майстор Стоян сложи настрана чука си,

изправи уморения си гръб:

- Прибирайте, момчета, и да си вървим. Утихна шум и тропот в работилницата.

Чираците спуснаха кепенците, остана отворена само вратата. Калфите и чираците

почакаха, докато майсторът облече горната си дреха, и по един, по двама се

изнизаха от работилницата, като поздравяваха чинно:

- Добра нощ, майсторе.

- Ваша по-добра! - отговаряше Стоян и не забравяше да подсети: - Утре по-рано.

Излязоха вън пред вратата и синовете му, а той пристъпи в тъмнината към

огнището, взе шепа ситен пясък и го хвърли нагоре към почернелите греди, които

подпираха покрива. Така той замахна два-три пъти и се чуваше тихият шум на

песъчинките по сухите греди: ако негде там, в някоя пукнатина, е заседнала искра

от огнището и тлее опасен огън, лесно би го открила някоя сполучливо попаднала

песъчинка. Стоян покри огнището с прегорял, назъбен връшник, сетне излезе вън и

заключи вратата с голям кован ключ.

Повел синовете си, които вървяха от двете му страни на половин стъпка зад него,

майстор Стоян се запъти към къщи. Улиците на чаршията пустееха в настъпилия

вечерен здрач. Не бяха отминали много Стоян и синовете му, когато неочаквано

съгледаха рилския монах. Той стоеше сам на един ъгъл, преметнал на рамо струнени

дисаги, и като да обмисляше нещо.

- Може би нема де да нощува - тихо продума Лазар.

-Може, ами. . . - отвърна Стоян и ускори стъпки. -Може ей тъй на улицата да си

остане, нели е ябанджия. . .

Той се спря пред монаха и попита:

- Какво тъй, отче, чакаш ли некого?

- Не чакам никого - каза монахът и като се поколеба за миг, додаде: - Позакъснях

из чаршията и сега не зная де да пренощувам. Имали тук наблизу някой хан?

Пристигнах тая сутрин, не познавам града.

- Ами -запъна се майстор Стоян, радостно смутен, -

щом нема де, посели, ако обичаш, у мене. Дал ми е той-господ и залък хлеб.

Очите на монаха се засмяха.

- Да дойда, добри човече, щом ме каниш. Минаха много люде край мене, но само ти

ме покани.

Тръгнаха заедно, сетне Стоян се обърна към двете момчета, които вървяха след

тях:

Прозорчетата на средната, най-голямата стая в Стояновия дом бяха осветени. Като

наближиха двамата мъже стъпалата на чардака, Стоян шумно се изкашля и вратата

насреща веднага се отвори. Султана посрещна госта на чардака, целуна му ръка и

го въведе в къщата с тиха, сдържана тържественост. Сложи тя мълчаливо край

отсрещната стена тъкана възглавница, придръпна и друга възглавница, двамата мъже

седнаха един срещу друг. Тогава тя незабелязано направи знак на децата си, които

стояха до вратата наредени според възрастта си, те едно подир друго целунаха

ръка на монаха и се отдръпнаха пак там, до вратата. В огнището пламтеше огън,

горе, на малката извита стряха на огнището, беше сложен железен светилник,

яркото му пламъче леко се полюляваше и като да плаваше на фитила си в

разтопената лой.

Монахът и майстор Стоян едва разменяха по някоя дума и повече говореше Стоян.

Домакинята шеташе с отмерени, сигурни движения, достатъчно беше да обърне

поглед, и ту една, ту друга от трите й малки щерки се притичваше да й помогне, а

двете момчета се отдръпнаха встрани да не пречат и чакаха търпеливо. Двамата

мъже умиха в меден леген ръцете си. Трапезата беше сложена - широка, кръгла -

ниско на пода, сложен беше и хляб на нея. Султана сложи най-сетне и току-що

сготвеното ядене. Монахът ядеше кротко на мястото си, но внимателно наблюдаваше

реда в тоя дом и макар да не пропусна ни еднаж да отговори на Стояна, виждаше

се, че мисли и обмисля нещо. Тук всичко се извършваше със спокоен, ненарушим

ред, та дори падаше в очи малко нехайното и отпуснато държане на домакина.

Монахът забеляза, че по-големият син на Стояна и двете му по-големи щерки -

девойчета по на десетина-дванайсет години - приличаха на баща си, със същите

големи глави и широки, изпъкнали чела, а по-малкият син и най-малката Стоянова

щерка приличаха още повече на майка си, макар синът също да бе наследил челото

на баща си и беше доста височък. Най-малкото девойче - на около осем години -

беше много хубаво, някаква неясна още сила имаше в хубостта на лицето и на

буйната му, леко накъдрена коса, изтеглена назад и стисната в дебела, лъскава

плитка. Какво криеха тия широки изпъкнали чела и тая неузряла още хубост? -

мислеше си монахът, мъчеше се да открие и вярваше, че открива.

Вечерята привършиха тихо и бързо, дигнаха трапезата и сега цялата Стоянова челяд

очакваше нещо - дошъл бе такъв необикновен гост и така ли ще си отиде, така ли

ще свърши всичко? Те чакаха да каже нещо, което ще се запомни завинаги, да

направи нещо, което никой не може да направи. А монахът знаеше какво очакваха

тия люде от него, защото му се струваше, че ги позна, че погледът му проникваше

в душите им, дето дремеха дълбоко още непробудени, незнайни сили, стекли се там

по непресъхващия поток на кръвта от далечни извори, заседнали там и замрели.

- Разкажи ни, отче, за Рила-манастир - каза майстор Стоян.

Раздвижиха се всички в стаята. Султана пристъпи да оправи фитила на светилника,

с малки железни щипци, децата наостриха уши, очите им засвяткаха, те се

приближиха насам, а малката Стоянова щерка отиде и седна в скута на баща си.

Монахът поклати глава, дигна поглед и го отправи някъде далеко:

- Истинско чудо е манастирът Рилски, както и животът на светаго Йоана и на

всички свети отци, които са обитавали там. Манастирът е високо в планината,

граден и изписан от благословена човешка ръка, която е искала да въплъти в

дърво, камък и багри нашата вяра. Дом народен е той, за целия славянски род,

който се нарича с много имена, но живее с една душа. Славата на манастира Рилски

се носи и чак по великата руска земя. А какво още по-голямо чудо е животът на

светаго Йоана, който е живял по тия места пустинни преди повече от Деветстотин

години!

И монахът разказа живота на пустинника, който победил в страдания плътта си и

за бога и за други християнски апостоли и мъченици. Разговорът и проповедта на

духовника неусетно се обърна в друга посока:

- Ние не сме - каза той - безименно стадо и овци безмълвни, а сме многоброен

народ със свой язик. Ние сме един широк залив от безбрежното славянско море,

което пък обхваща едва ли не половината земя. Русия се простира чак до Великия

океан и е най-могъщата между всички държави и царства. Русите са наши кръвни

братя, великата руска земя е наша прамайка, оттам сме дошли ние тук преди

векове. Но ние сега сме прости и невежи и сме покорни чужди раби, та дори и

словото божие ни е тъмно, защото го чуваме на чужд нам язик.

Лазар, по-малкият Стоянов син, не сваляше поглед от монаха и всяка дума на

рилеца падаше като огнена капка направо в сърцето му. Пламенните слова на

монаха, изричани буйно и в по-особен строй, бързо завладяха ума и цялата му душа

и момчето, унесено и развълнувано, неусетно проговори, а рилецът го насърчи с

поглед:

- Многоброен наш народ, могъщ славянски род, Русия - колко хубаво! - После то

най-учен от сички народи?

- Дете, дете. . . - въздъхна рилецът - ти вече си вкусил от чуждата отрова.

Всеки народ е велик за себе си. И гърците са били, а ние не сме ли били? Научи

миналото на своя народ, за да се гордееш. Ти учиш гръцки. . .

- Уча. . .

- Всяко знание е богатство, но когато е знание лъжливо, то е отрова за душата.

Фанариотските книги и учители ти разкриват тяхното величие и наука и ти

внушават, че няма по-велики от тях, но забулват в лъжа и забрава величието на

собствения твой народ, за да поселят в тебе чужда душа. Това е чуждата отрова,

за която ти говоря. От векове в тъмно робство, ние сме прости и невежи, а

фанариотите още повече ни заблуждават, за да ни смесят със своето стадо и то ще

стане по-многобройно с нас. Отвори очите си, дете, пази се от чужди заблуди,

познай себе си ь своя народ. Орелът лети към небето със свободни крила, а нашите

крила са сковани и трябва да пречистим сърцата си от вража, гибелна отрова.

Хаджи Серафимовата внука седеше встрани с подвити нозе, загледана пред себе си.

Що говори тоя калугер - мислеше си тя, - влязъл така внезапно в дома ми? Какъв

ли е той, макар да е толкова сладкодумен? Живейме ние, както ни е създал бог,

боим се от него и просим неговата милост и закрила, когато ни връхлети зло. Имам

еи своя къща, родих осем деца, на крак съм от сутрин до вечер, пазя се от грех и

от чуждия човек, който гледа да ни напакости. . .

- Човек не бива и не може да живее само за себе си - чу тя наново гласа на

монаха и го погледна. Очите му горяха със силен блясък, той продължи: - Имаме

свой дом и своя челяд, но имаме и свой народ и колкото сме слаби сами, толкова

сме силни всички заедно, братя по кръв и по вяра. Няма достатъчно здрава

черупка, в която би се скрил човек - ще дойде черният гарван и ще я счупи с

клюна си.

Втората дъщеря на Султана дойде и се присви до нея, сложи глава на коляното й и

бързо заспа. Султана дигна поглед към людете си - късно е вече, те трябва да

спят, и Стоян, и децата й. Монахът негли разбра нейния поглед и рече с пречупен

глас:

- Да вървим, добри люде, да почиваме.

- Говори, отче, разкажи ни пак за мъките и чудесата на светаго Йоана!

- Стига, стига вече - сви тъжно вежди монахът. - Което човек не може да види с

очите си и да чуе с ушите си, намира го с душата си.

Стоян Глаушев взе светилника и въведе госта насреща, в малката стая. Двете

момчета останаха да спят тук, край огнището, а другите от семейството, както

винаги, се прибраха в съседната стая.

Беше вече дълбока нощ, тишина обгърна цялата къща. Ала в тая тишина все още

звучеше гласът на монаха, отделни негови думи - не винаги ясни, но парещи като

огън. Султана забеляза, че Манда, най-голямата й щерка, преди да си легне, стоя

дълго пред иконостаса в ъгъла, кръстеше се и се молеше: никога преди не се

спираше девойчето тъй дълго пред иконата. Най-малката щерка на Султана легна и

сега между нея и Стояна. Султана усети, че детето не спи, тя се приповдигна,

наведе се ниско над хубавото му лице и при едва доловимия зрак, който идеше

откъм прозорците, забеляза, че то се усмихваше със затворени очи. То изеднаж

промълви:

- Какви големи и бели ръце има той. . . Султана не разбра тия думи, както не ги

разбираше и детето, което ги изрече, но тя смътно долови техния далечен истински

смисъл и се скара със сподавен глас на малката хубавица:

- Спи, Кате, спи.

Малката Катерина, която през цялото време тая вечер следеше като забавна игра

движенията на ръцете на монаха, бледото му лице, движенията на устните му,

преливащия се и припламващ блясък на очите, се обърна към баща си и вече

заспиваше все тъй усмихната. Стоян, който досега се боеше да наруши тишината в

стаята, въздъхна, без да се помръдне в леглото - унесен, цял тръпнещ от

неизпитано вълнение, от болка и сладост:

- Страдал за бога светецът, мъчил се. . . Кацва ти птиче на рамото - продължи

той с изяснен глас, - пей и ти говори, а ти сичко му разбираш, като. . .

- Съмва се веке, кога ще спиш! - прекъсна го Султана сърдито.

Не спеше и Лазар в съседната стая. Тежки железни чукове блъскаха и кънтяха в

гърдите му, ковяха гореща, разжарена мед: "Ние сме многоброен народ! Залив от

безбрежно славянско море! Но сме прости и невежи, и роби, та дори и словото

божие ни е тъмно, защото го чуваме на чужд нам език! Ти си вкусил от чуждата

отрова! В тебе е посолена чужда душа! Фанариотите ни заблуждават! Отвори очите

си! ..." Дълго седя Лазар Стоянов в леглото с напрегнат до болка поглед в

тъмнината. И кой знай по кое време беше през нощта, той задърпа брата си, който

спеше до него:

- И аз ще стана калугер! Ще ида в Рила-манастир. Кочо веднага се събуди:

- Още ли не спиш? . . . Утре работа ни чака.

И пак заспа, дълбоко, спокойно.

Утихна домът на майстор Стоян Глаушев, ала досегашният покой в тоя дом беше

нарушен и започваше в него нов живот.

Рано на другата сутрин цялото семейство на Стоян Глаушев се събра пак в стаята с

огнището. Монахът уми лицето си, помоли се тихо пред иконостаса и всички го

чуха, когато прошепна:

- ... мир и благодат на тоя благочестив дом. . . Той отказа да вземе залък хляб

за утринна закуска, а само изпи една паница млака вода. Преди да си отиде, той

извади от дисагите си една малка щампа на Йоана Рилски и я подаде на Султана:

- Сложи я в иконостаса си и нека свети Йоан бъде закрилник на челядта ти.

Султана целуна ръка на монаха и прие дара му. Приближиха се да му целунат ръка и

децата. Монахът задържа ръката на Лазар в големите си бели ръце:

- Ти не си спал спокойно тая нощ. Не бой се. В благородните и чисти вълнения

човешката душа се пречиства. Тук нося аз две книги и ще се разделя с тях заради

тебе. Чети ги и препрочитай ги, те са изпратени от Русия и са светли прозорци

към истинската истина. Ето. . .

Той извади от дисагите си двете книги, а виждаше се, че му бяха скъпи, и ги

подаде на Лазара:

- Вярвам, че семето ще падне на добра почва. Приближи се, подтиквана от майка

си, и Катерина - най-малката щерка на Стояна Глаушев. Монахът задържа и нейната

ръчичка в ръцете си и каза, като на себе си, с наведени очи:

- Боя се за тебе и за всички, които ще те срещнат. . . Запази я, боже, от грях и

да не става оръдие на греха. Да бъде цвете с благоуханен дъх. . .

Момичето го гледаше с учудени, насмешливи очи, а той пусна малката му ръка и

видимо смутен, избягна погледа на тия тъмни, хубави очи. Той нарами дисагите си

и Стоян излезе да го изпрати чак до портата:

- Отче, ако нема де да нощуваш довечера, повели пак. . .

- Ще походя още малко из чаршията, а довечера ще ьда далеч от вашия град.

Сбогом, добри човече.

Рилският монах ходеше из Преспа като сеяч из разорана нива. И където минеше,

след него се надигаше неясен шепот ту в плаха, ту в радостна тревога:

- Той говори против фанариотите. Говори против патриката и против наместника.

Някой рече смело:

- Дошъл е от Русия!

Тревожната многогласа мълва се събра в тия няколко думи. От някое време далеко

нейде, през море, се биеха Русия и Турция. Едвам-едвам се дочуваше в тоя

отдалечен край екът на голямата Кримска битка. Още по-глухо отекваше в сърцата

на поробените раи надежда за спасение. Още преди да почне войната, през града

мина дива турска и арнаутска орда със зелен байрак. Два дни преспанци стояха

заключени по домовете си, примрели от робски страх. Башибозукът вилнееше, разби

порти, ограби дюкяни. Нямаше кой да обуздае войнствената му ярост срещу

беззащитната рая. Отмина и дълго не се чу нищо за войната. Само някой ага,

останал при кадъните си, ще изпсува гневно сред чаршията и московците, и всички

гяури. После започна да се пее сред турците някаква песен за голямата турска

сила и храброст. И пак се свиха в уплаха и тревога сърцата на поробените. Не

беше за дълго: през вода и суша, през поля и гори долетя в Преспа вест за

голямата руска победа. Някъде по Черно море, при Синоп, руски кораби бяха