Книгата е сканирана и обработена от Сергей Дубина Книжното тяло е предоставено от Галя Янакиева I част

майка си. Най-сетне той

гласно попита:

- Как е Катерина?

Тя потисна въздишката си, сложи светилника до

огнището, присви колена там да разпали огъня, затрупан дълбоко в пепелта. Сетне

каза:

Върху лицето на Стоян се спусна сянка, пък каза бързо:

- Ами. . . потърси некакво чаре! Немаме хекимин в града, пусто да остане.

Султана сложи върху няколкото разровени жарчета сухи съчки, наведе се, духна

два-три пъти и каза:

- Не требва тука хекимин, не ще помогне. Що знаят те. . .

- Ами. . . Ами. . . - заекна Стоян и не знаеше какво да каже, не знаеше как да

разбере думите на жена си.

- Ти сега върви по работата си - сопна му се тя, - пък аз нема да оставя Катето

без лекове и без грижи, човече божи!

Стоян подигна рамена и излезе вън. В стаята влезе Кочо. "Той поне нема да ме

пита и разпитва" - помисли си Султана. След него се показа и жена му. Султана й

махна с ръка.

- Що си станала толкова рано, невесто. Иди си полежи, чедо, аз ще изпратя

мъжете.

- Рекох. . . Ти май цела нощ не спа.

- Проплакваше до некое време, но сега спи и не ми се вижда да има огън.

- Ще дойда да го видя, а ти върви, върви при него там.

Ободрен от утринния хлад, наплискал се със студена вода на чешмата, Стоян викна

още от прага:

- Май сме позакъснели малко. Зорницата отдавна е изгрела, ей такава е, виси като

сребърна обица. Жено, дай кърпата да се обърша.

Султана му подаде кърпа.

- Ти се ще измислиш нещо. . . Обица. . . Малко по-късцо Султана и Лазар останаха

сами в голямата стая.

- Майко, какво става с Катерица? Султана притвори очи, като да се замисли, или

за миг се отдаде на умората си.

- Какво й е. . . Пометна. Кръвта не спира.

- Но, мамо. . . - викна Лазар с пресекнал глас, - требва да направим нещо! Не

може тъй да чакаме. Да

вземем една кола, да я заведем в Битоля. Там има добри хекими.

- В Битоля. . . Ако изтрае днеска. . . Като се пусне еднаж кръв, мъчно е да се

спре. Сама може да спре, а Битоля е далеко. Ако не спре кръвта сама. . .

Лазар каза, без да погледне майка си:

- Защо направи това, майко? Щом било толкова опасно, да беше останало така

най-сетне. Ето, Катерица може да загуби живота си.

- Да - въздъхна Султана, - може. . . Мислех си, толкова жени пометат. Знаех

също, че и много жени затриват живота си. Ако Катерица умре, нека секи ми каже:

ти я уби! Направих го, а пък аз й съм майка. Никого нема да боли повеке от мене.

Аз си знам колко ме боли и как се страхувам за живота й. Но и сега да требва да

почна - пак ще го направя. - Тя дигна към сина си остър, мрачен поглед: - Не

искам моята щерка да роди копеле. Кой както иска, така да ме съди.

Тя се наведе над огнището, посбута огъня без нужда. Лазар мълчеше. Той не

одобряваше постъпката на майка си, но кой може да съди една майка за това, което

върши за децата си, дори и когато прави грешки? Султана пак се обърна към него:

- И пак се страхувам да не се разчуе, та като не можах да я запазя от грех, да

не мога и да скрия греха й от людете. Знаем само ние с тебе и оня. . . Клинче

де. От него се боя. Ти не му казвай нищо какво става с Катерица. И ако се случи,

не дай боже, най-лошото, пак нищо не му казвай. Да си затваря, кажи му, добре

устата, какво имал, какво немал с Катерица. Людете това чакат, дори и нищо да не

е имало. Ти веке и сам знайш какво требва с него. Тя каза да й го доведем, ако.

. . - Султана се поизкашля, за да овладее гласа си. - Да го види още един път.

Ама аз не искам той да стъпва в къщата ми. Не го искам, пък и ще го видят чужди

люде и. . . отде-накъде. А тя нема и да знай. . .

Лазар забеляза сълзи в очите на майка си. Сви се на плач и неговото гърло.

Султана стана и отиде да види болното си внуче. Лазар я проследи с поглед и му

се стори, че тя бе се сгърбила тая нощ. Кочовица и двете й деца спяха спокойно.

Султана тихо излезе оттам и влезе при Катерина. Вече се зазоряваше.

В гъстия още здрач Султана видя лицето на Катерина - синкавобяло петно. Тя тихо

сви колена на пода до нея, приведе се по-близу, ослуша се. Болната лежеше, както

я остави, в пълна, страшна неподвижност, но тя долови дишането й, едва чуто. И

остана да чака, докато се развидели по-добре. Против волята й - нямаше никаква

власт над тях да ги спре, да ги прогони - в главата й нахлуваха мисли, които

вледеняваха сърцето й, пред очите й нечиста сила разтваряше картини, които я

ужасяваха. И все пак тя се ослушваше в тия жестоки мисли, чужди, зли, но пак

нейни, заглеждаше се в страшните картини - тя мислеше, макар и не по своя воля,

за мъртвата Катерина, виждаше я. И за мъртвата трябваше да се погрижи тя, която

й бе дала живот, но защо сатаната бързаше да я мъчи, преди да дойде ангелът да

вземе душата на детето й? Ох, проклета майка - никога да не постига децата това,

което минава през ума и сърцето на майката, и тъкмо тогава, когато най-много ги

обича, най-много ги жали. "Не бързай, сатано! Ако требва, ангелът ще дойде преди

тебе. Или ти си дошъл мене да мъчиш, враго нечестиви. Мъчи ме, гори ме с огън и

пъкъл, но аз нема да те пусна да стигнеш до нея. . ." Султана се стресна. Синя

зора изпълваше стаята и сияеше, трептеше във всяка вещ. Тя бързо се изправи на

колената си, посегна с разтреперани ръце, подигна завивката откъм нозете на

Катерина. И охна без глас. Кръвта продължаваше да се изцежда. Обхвана с две ръце

лицето на болната, допря ухо до устните й -дишаше, още беше жива!

Султана опря свити пръсти на пода и бързо се изправи. Да - как не се сети

по-рано: тая, която й даде отровата, може да й даде и лек! Туркинята,

врачката... Тя се поприбра набързо и от чардака каза на Лазара, който още не

беше излязъл в чаршията:

- Навъртай се тука, докато се върна. Гледай да не влезе невестата при Катерина.

Портата изтропа след нея. Улиците бяха още пусти. Из турската махала я срещна

стар, ранобуден турчин.

Спря се, изви глава след нея слисан.

- Хай, завалията. . . Помисли, че е луда.

Портата на врачката беше заключена. Султана почука. Излезе да й отвори мъжът на

врачката. Не се изненада - свикнал бе, види се, да посреща посетители на жена си

през всяко време. Пусна я да влезе сама в харемлъка. Султана закърши пръсти още

от вратата, щом видя врачката:

- Аман, ханъм! Спаси ми детето, кръвта не спира, изтече. . .

Туркинята я поразпита набързо, сетне започна да върти очи:

- Ех. . . Аз ти казах. . . Тежко е, млада, за първи път. Немала късмет твоята

щерка. Ще ти дам една трева, помага понекога за кръв. И нея ще свариш в половин

ока вода, да дойде до сто драма. Ще я изпие на два пъти, по на един саат време.

Стиска тая трева, събира, може да

помогне.

и каза с хубавия си глас:

- Два черека струва, къзъм. . .

- Ох, боже, ох, как забравих! - затюхка се Султана. - Ами забравила съм да взема

пари, ханъм!

- Е, хайде, хайде - каза ханъмата великодушно, - ще ми ги донесеш друг път.

- Нема да забравя, ханъм, вервай.. . (Тя наистина не забрави - прати й парите

няколко дена по-късно.)

Колкото бързо дойде Султана да потърси спасение при врачката, още по-бързо се

върна вкъщи, приготви лекарството. Напразно - лековитата трева не помогна.

Към пладне Катерина промърда побелелите си устни и прошепна със сетни сили:

- Доведете го. . . искам да го видя. . . Това бяха последните й думи. Унесе се в

сън от изтощение и вече не се пробуди. Когато би клепалото за вечерня, Султана

видя, че тя бе угаснала - догоряла бе докрай свещицата на живота й. Султана

сложи глава до главата на мъртвото си дете и тихо изплака всичките сълзи, които

бяха се набрали в нея през това мъчително денонощие. После пак се изправи на

нозе като боец за последната битка.

Разшета се да скрие всички следи, та никой да не познае от какво бе умряла

Катерина. Сетне повика Кочовица в голямата стая и гласът й беше толкова спокоен,

само звучеше някак по-издълбоко:

- Ти не се плаши, сине. . . Наша Катерина свърши, бог да я прости. - Кочовица

мълчаливо плесна ръце,

сплете пръсти занемяла. Султана веднага продължи, за да отвлече вниманието й: -

Ти не можеш и не бива да гледаш, ами иди, кажи на Бенковица да дойде да ми

помогне. Никои друг да не знай. После ти прибери децата в стаята и стой си там,

не е това работа за тебе.

- Майко. . . - задави се в ридания Кочовица - ами тя, милата, вчера си беше

здрава. . . как. . .

- Сърце, сине, от сърце - сложи върху нея Султана тежък поглед. - Като ахна от

вчера, нещо се скъсало в нея, проболо я в сърцето. Кому каквото е писано, щерко.

Иди, иди по-скоро.

Бенковица веднага се притече. Двете майки умиха мъртвото тяло, облякоха го в

най-хубава руба. Сложиха го в по-голямата стая, върху мека постелка с бял чаршаф

с копринени кенари, от чеиза на Катерица, върху кадифена везана възглавница,

везала я бе пак тя за сватбата си. Може Бенковица да забеляза нещо около тая

неочаквана смърт, но не отвори уста да продума, да попита. Когато сложиха

запалена вощеница над главата на покойната и скръстиха на гърдите ръцете й -

бели, прозрачни, останали само кокалчета в тънката нежна кожица, - Бенковица

каза:

- Изпратихме ние с тебе, Султано, две невести в гроба, без венци, без свирки и

- Две главни сме ние с тебе, Беиковице, изгорели и черни до век.

Едва когато всичко беше готово с покойната, Султана прати да съобщят на мъжете в

чаршята и на двете й омъжени щерки.

XI

Настана такава хубава пролет, такава зеленина избуя и такива цветя се

година и зимата беше по-дълга и по-люта, към края се позатегна, задухаха дни

наред студени, сухи ветрове - няма да има. край! А за една нощ само пролетта

пристигна, втурна се като закъснял сватбар. Задуха буен вятър през нощта,

затропа лудо по врати, по прозорци, натискаше стените с гръб да ги събори,

разклащаше високите кумини, тропаха ръждясали тенекии по покривите. Разместваха

се и падаха керемиди, зафучаха голите гранки на тополите.

Людете се разбуждаха слисани, уплашени от бурята. Дебелите зимни покривки и

завивки притискаха, като да бяха напоени с гореща вода, тялото не можеше да ги

търпи. Топло беше, не можеше да се диша но стаите с ниски тавани, със здраво

затворени врати, със закнижени прозорци. Вън кучетата лаеха до скъсване, по

оборите мукаха, цвилеха, ревяха крави, коне и магарета - нали ги имаше, кажи го,

във всяка къща, - петлите пропяха два или три пъти преди време.

Пролетната буря прогони голямата зимна нощ, издуха тъмнините й, като изгрея

утрото, отвори се едно небе, за мила хубост. Синьо, с бели облаци, младото

слънце се крие зад тях, показва се ту зад един, ту зад друг пламва, трепти и

блести - аха да потече разкалено сребро по новата синя дреха на небето. Заредиха

се все такива хубави дни, светли, топли, през ден, през два ще плисне буен

пролетен дъжд, отново ще блесне слънцето и цялото небе с него чисто, окъпано.

Като бяха чакали толкова време, дървесата и тревите отеднаж покараха - тополите

и върбите спуснаха зелени коси, ябълките, сливите и всякакви други плодни

дръвчета се разцъфтяха китка до китка, бяла и розова пяна кипна на кълба по

градините, гмуркаха се в нея птички и пчели и всякакви други мушички -

чуруликаха, жужукаха и звънтяха, - в прозрачния въздух се люлееха пъстри

пеперуди, трептяха с крила между щедро, примамливо отворените жълти и червени

чашки на лалетата, кацаха жадни и упоени по белите, розови и сини зюмбюли.

Появиха се и щъркелите по старите гнезда.

Каквото ставаше по небето и земята, с дървесата и тревите и с всяка жива твар,

това ставаше и с людете по Преспа. Разтвориха те врати и прозорци, отвориха очи

и души за слънце и въздух, за топлина и сладки, упойващи благоухания. Похапнаха

чорбица от коприва -да се поднови кръвта, - пийнаха стара гроздова ракия с млад

пелин - да се влее сила в измършавелите им тела. Запретнаха ръкави за работа,

като усърдните пчели от цвят на цвяг, като птичките, които подновяваха гнездата

си, като мравките, които неуморно щуткат по земята, търсят и събират храницата

си. Закипя работа по дюкяни и работилници, тръгнаха дълги върволици по полето.

Пролетната хубост и благодат изпълваше сърцата с радост и сила, трудът - с

бодрост и добри надежди.

Мина Благовец, Лазарица, Цветница. Все хубави празници, весели, пролетни.

По-свободни бяха сега сърцата на людете и животът им беше по-радостен. Дойде и

Великден - празник от неделя до неделя. коИто няма по цяло агне на трапезата си,

ще има барем четвъртинка, не ще бъдат забравени и вдовиците, и сираците. Гости

във всяка къща през цялата неделя и всеки ще влезе да поздрави роднини,

приятели, съседи, еснафа си:

- Христос возкресе!

- Воистина возкресе!

Тая година на Великден се яви и нещо ново в Преспа. Младите от читалището,

разделени на две дружини, тръгнаха по къщите. Лазар Глаушев водеше едната

дружина, а другата - Андрея Бенков. И двамата бяха погребали сестри скоро и не

беше прилично да ходят по гости, ама те не бяха тръгнали да ядат, да пият по

къщите. Никой не дигна глас да ги укори. Разбра се защо бяха повели дружини от

къща на къща. Влизаха у чорбаджиите: "Нека ни видят и чуят и те по-отблизу -

каза Лазар Глаушев, - да не мърморят толкова против нас, да не ни наричат

протестанти и фармасони и като не идват те при нас, ние ще отидем при тях".

влизаха у първо-майсторите и майсторите от еснафа, във всяка къща, дето имаше

по-будни люде, а влизаха и там, дето не бяха мислили да влязат. Мнозина

скърбяха, че не бяха почетени, а се случваше да изтича подир младите стопанинът

на някоя отмината порта:

- А бре, деца, не съм ли аз християнин? Отбийте се и у мене, дал ми господ да ви

почестя, развеселете и моята къща!

Влизаха, поздравяваха, а стопаните сияят от радост, чудят се с какво по-скоро да

ги почестят. Гостите си вземат по едно шекерче, баклава, ако има, от агнето, ако

е останало, а вино и ракия отказват, тютюн не пият -но така бе наредил Лазар

Глаушев. Запеят някоя песен от новите, от народните, сетне стане Лазар или

Андрея Бенков и каже слово за народ и вяра, за църква и школо, за народна

просвета, за братство и сговор. Очите на стопаните се пълнят със сълзи от

умиление и гордост. Тогава става някой друг от дружината, поднася на

домовладиката книжка за четене:

- Читалището ти подарява тая книжка, а ти помогни му с каквото можеш. Намислихме

да го напълним

с книги, да има за секиго, който дойде там жаден за наука и просвета. Ела и ти

там и ако не си писмен да прочетеш, ще има какво да чуеш.

Стопанинът поема малката книжка с разтреперани ръце, като че тя е от светите

дарове, предава я на стопанката си и изважда от кесията си бяла меджидия или

половин лира, а и цяла златна лира за народното читалище.

През цялата великденска седмица навсякъде се говореше за тия нови гости, за

книжките им, за песните и словата им, че ни в една къща не дигнали чаша с вино

или ракия. На Томина неделя, макар да беше още Великден и в много къщи имаше

имен ден, след църковната служба читалището се изпълни с народ, както отдавна не

бе се пълнило. Застана да държи сказка Лазар Глаушев. Мнозина се чудеха повече

на учените му думи, на дарбата му да говори свободно пред толкова люде и сладко

-да ти е драго да го слушаш, - но всички запомниха думите му, като каза:

- Народе! И двете църкви са твои. Старата са ни я оставили нашите дедовци от

старо време, а новата я градихме с нашите си ръце, сички помним. Ако некой влезе

в двора ти, в къщата и ти рече: и аз съм тука стопанин - какво ще му отговориш

ти? А като са твои църквите и ти, след бога, си стопанинът им, ще търпиш ли

други, чужди люде да се наричат нихни стопани? Започнахме давия и съд - край

нема. Некой иска да върви това така до безкрай. Е, харно - ние не признаваме

друг стопанин на новата църква освен бога най-напред и народа в Преспа. Не се

бунтуваме против хукюмата, ще чакаме да чуем царската воля и дума и секи, който

е християнин, да дойде да се моли, да венчава и да кръщава в църквата ни, в

старата или новата, никой нема да го спре, ама ние не искаме повеке да се пей и

да се служи в тия църкви на чужд за нас език. Не искаме веке гръчки!

Тия няколко последни думи влязоха в устата на всички и се разнесоха из цяла

Преспа:

След като чакаха толкова дълго да се разреши спорът около новата църква, Лазар

Глаушев, Андрея Бенков и други неколцина от постоянните посетители на читалището

наумиха и обмислиха план да се проврат през оградата, която издигаха срещу тях

наместникът и елинската партия в Преспа, никои никого не пъди от църквата, но

народът не иска в нея да се служи на език, които не разбира. И като привлякоха

те отново народа в читалището, хвърлиха сред него тия две думи:

- Не искаме гръчки!

Народното недоволство бе се набирало като заприщена вода и се намериха тъкмо

думите, които всеки прие и ги повтаряше като свои. Като заговори с тях целият

народ, а и децата дори започнаха да пеят новите народни песни, към тях вече се

прибавиха и други, по-силни думи:

- Не искаме гръчкия патрика! Имаме наш владика и наш патрика в Стамбул!

Чорбаджиите и някои по-стари люде съветваха, молеха се, караха се:

- Немейте така, ще ни затворят църквата. Съдим се, да чакаме какво ще ни се

отсъди. Младите са полудели, не тръгвайте по ума им, не ги слушайте!

Наместникът писа писмо на владиката и чакаше отговор. Аврам Немтур се мръщеше и

ръмжеше, някои по-дръзки от власите се присмиваха на преспанци. А потокът

напираше да се отприщи. Така вървя до празника на свети великомученик Георгия,

който беше празник и на новата църква в Преспа.

Още предния ден Лазар Глаушев, Андрея Бенков и други неколцина по-свободни

младежи от читалището тръгнаха всеки поотделно из чаршията и влизаха във всеки

дюкян, дето можеше да мине приказката им, и най-вече между еснафите. Бяха си

разпределили кой къде да влезе - да не се случи да се изредят всички в един и

същи дюкян. Влезе, поздрави, подхване разговор според людете, дето е влязъл,

сетне обърне приказката или направо ще си каже:

- Стрико Науме, какво ще речеш, стига сме търпели да ни се пей на чужд език в

църквата.

- Ами стига де, наистина.

- Нема да пъдим никого, нема да се караме с никого, но да се пей в църквите ни

на наш език, че народът не разбира какво се пей.

- Така е, и аз така ще кажа.

Другаде пък, дето стопанинът на дюкяна е по-буен, или някой от по-старите калфи

ще се обади, та дори и на ръцете си ще плюне:

- Море да вземем по едно дърво некастрено, че ха наместника, ха чорбаджиите, ха

сички там папи и патрици!

- То до дърво нема да дойде работата, кой ще посмей да се противи на народната

воля, ами да дигне глас народът некой ден: стига веке!

Бяха се сговорили младите да не се забелязва шетането им по чаршията, но как

няма да се забележи, щом бяха тръгнали като калесници от дюкян в дюкян. През

целия ден все това беше разговорът из чаршията, кой де се срещне, а някой ще

подвикне и на съседа си през улицата:

- Е, да поразтърсим брадите на поповете. . . Не ми се слуша мене повеке

кирилейсън, кирилейсън! Преди малко в дюкяна беше Андрея Бенков, не го ли виде!

Тъй и тъй, вели, стига веке. Стига, викам, и престига!

Власите и някои по-запънат в елинската партия, повече между чорбаджиите,

започнаха да се споглеждат, надаваха ухо, става нещо. Дори и пуснаха едно-две

чирачета да подслушват какво се говори по дюкяните. Пратиха вест на наместника:

става нещо! Той излезе в чаршията, ходи тук и там, подпитва - е, знаеше се,

народът е недоволен, но нищо повече не можеше да се познае. Когато целият народ

е на един ум, а ти си против него, оставаш като капка вода върху масло - дели се

и тебе, не те приема.

Вечерта срещу празника целият град по християнските махали и чаршията се

преобрази, като да светна по улиците и дворищата някаква друга светлина. Жените

през целия ден миха и чистиха, търкаха стълбите и подовете с керемиди, извадиха

от сандъци и дрехалиици новите килими, веленца и ямболци, постлаха одаи и

миндерн, лъснаха бакъра да грее като слънце по рафтове и полици. Привечер

излязоха да метат дворовете и улиците, всеки пред своя двор, наплискаха с вода и

пометоха чираците и в чаршията. А в това време дружинки деца излизаха по

поляните вън от града, копаеха чимове, катереха се по върбите и кършеха цели

снопове зелени клонки. Преди да почне да се смрачава, всички порти и врати из

махалите и по чаршията бяха накичени със зелени върбови клонки, а пред всяка

порта и външна врата бяха наслагани чимове, та да стъпи човек на зелено, като

влезе или излезе. Навред грееше млада зеленина и въздухът миришеше на чистота и

на горчива върба. Докато шетаха по дворовете, момите и младите невести уговаряха

през оградите коя за кого от момите и ергените ще наричат утре в песните си на

люлките и де ще връзват люлка, де ще се теглят на кантар, коя колко оки е

излязла лани и колко ще излезе тая година. По много къщи блееха агнета, а и по

касапниците се трупаха люде да купуват агнешко месо, както беше стар обичай на

Гергьовден - с люлки и песни, с тлъсто агне и червено вино, с весело сърце. Не

помнеха старите люде народът да е бил толкова весел, както тая година, малко

преди - за Великден, и сега - за Гергьовден, пък и всеки божи ден. Това беше

може би от хубавата пролет тая година - пече слънце, па плисне благодатен дъжд,

умие небето, напои земята, всичко расте, едрее, житата извишиха, кажи го, до

пояс, афионите клатят глави като гюллета, по дървесата плод повече от листа,

кравите се връщат от паша с вимета като стомни между нозете им. А не беше само

това, за да се радва толкова тоя поробен народ, свикнал повече да се крие в

тъмна сянка - и друга някаква радост идеше направо от сърцето, с други очи

гледаше сега той света.

Стъмни се, мъжете се прибраха от чаршията, но младите люде от читалището сега

пък се разшетаха по махалите - влизат по един, по двама в някоя къща, оттам в

друга, по-нагоре или на другата улица. Къде ходиха те и какво говориха между

народа - видя се на другия ден, на празника.

Никога не бе се събирал толкова народ по църквите, както тая сутрин, на

Гергьовден, и не толкова в старата църква, дето отиваха повече жени и служеха

само двама от старите свещеници, а най-вече в новата църква. Изпълни се

притворът, по стълбите за женското отделение горе и в двора, та се чудеха и се