Книгата е сканирана и обработена от Сергей Дубина Книжното тяло е предоставено от Галя Янакиева I част

малки прозорчета или тесни пролуки по разхлопаните дървени капаци. Минувачите

ставаха все по-редки. Щом излезе Лазар от чаршията и се запъти към дома си, от

тъмната сянка под стряхата на старата църковна порта излезе Алията и тръгна след

него. Той искаше да го убие, щом го настигне, но тук все още се мяркаше по някой

закъснял минувач. Когато Лазар сви по тяхната улица, турчинът ускори стъпки -

тихи, дебнещи. Тук беше пусто и турчинът избърза, извади единия си пищов и

гръмна от три-четири стъпки в гърба на Лазара. Гърмежът светна и екна

оглушително в тишината. Лазар се спря, залитна, но се задържа и се обърна към

нападателя, който не бързаше да избяга.

- Кой си ти, убиецо! - викна Лазар с пресекнал глас, но Алията премести

изпразнения си пищов в лявата си ръка и посегна за втория си пищов.

В тоя миг две силни ръце го обхванаха отдире като железен пояс. Горещ дъх

облъхна голия му врат, прониза го прегракнал женски писък:

- Помощ! Убиха го! Помощ!

Турчинът се видя за миг скован, не можеше да помръдне ръцете си, но в следващия

миг той напрегна сили и отхвърли далеч от себе си сковаващия го товар. Повече

време той нямаше и хукна надолу по улицата, изгуби се в тъмнината. Нощта сякаш

се спотаи още повече: отникъде не се чу друг глас или вик. Две осветени

прозорчета отсреща в миг потъмняха. Вън гинеше човешка душа, кой от робите

смееше да се покаже, да се притече на помощ в тъмната нощ?

Само Стойна Нунева. Нападението се случи точно пред тяхната порта. Откакто бе

умряла Божана Бенкова, тя всяка вечер се спотайваше зад притворената порта и

чакаше Лазара, да го види как се прибира вкъщи. Причакваше своя любим, който и

не подозираше как тя, с полуотворена уста, задъхана от вълнение, още отдалеч

познаваше стъпките му и с пламнал поглед го проследяваше, докато си влезе вкъщи,

малко по-нагоре. Сега тя изскочи от скривалището си още в момента, когато

Али-ята извади пищова си и го насочи към Лазар, но изстрелът я изпревари.

Докато продължи късата неравна борба между де войката и турчина, Лазар се

примъкна до стената и опря гръб там, да не падне. Стойна се спусна към него,

проплака с дебелия си глас:

- Лазе. . . удари ли те?

- Удари ме. . . Ето сега ме забоде. . . Не мога да се държа.

Тя го обхвана през кръста, преметна едната му ръка около шията си и колкото да

беше силна - цяла трепереше. Трепереше девойката не само от уплаха - сърцето й

се мяташе и гърчеше в сладостни тръпки. Но сега тя искаше само да помогне на

любимия си, да го отдалечи от това място, да го спаси.

- Хайде, Лазе. . . Полека. Облегни се, облегни се на мене. Турчин беше, Лазе,

той, видех го, ръката му да изсъхне! Полека, още малко.

- Да, турчин, Стойне. Ти ме спаси, сестро. Те бавно пристъпваха нагоре по

тъмната улица. Да беше по-иначе, Стойна би вървяла тъй до края на света, цял

живот. Лазар все повече се отпущаше в ръцете й. Щом наближиха Глаушевата порта,

оттам се втурна Султана. И тя бе чула изстрела и бе скочила в страшно, майчинско

предчувствие.

- Лазе. . .

Не каза Султана нищо повече, само прихвана сина си от другата му страна.

Тракнаха железни резета, предпазливо се отвориха няколко порти по улицата,

притекоха се неколцина мъже, дотича отсреща и Андрея Бенков. Въведоха ранения

вкъщи и щом го сложиха в леглото, той припадна от изтощение. Докато го

събличаха, за да прегледат раната и да го превържат, той се съвзе, а малко

по-късно пак изгуби съзнание. Дишаше трудно и при някои движения чувствуваше

силни болки. Оловното зърно бе пробило дясната му плешка и бе излязло през

гърдите му отпред.

Близу до дясната му цица бе отворило широка дупка.

Изстрелът бе чут из целия град в тоя ранен час на тихата юнска нощ. И още преди

да се раздени, всички знаеха, че е ударен Лазар Глаушев. Името му прелетя през

стени и плетища, през вратички и прозорци от двор на двор, от къща на къща. . .

Разтревожи се цяла Преспа. Още в зори започнаха да идват люде да питат за

ранения. Султана поръча на Кочо да стои в двора и там да спира людете - да не

влизат да безпокоят Лазара. Всеки питаше и разпитваше, проклинаше незнайния

убиец и даваше съвети как да се върже и с какво да се върже раната. Кочо пусна

вътре само Андрея Бенков и неколцина от по-близките другари на Лазара от

читалището. Дойде рано-рано и Стойна Нунева - чорлава, отворила ей такива очи,

уплашени и предани, дългите й едри ръце бяха готови да помогнат, да свършат

някаква работа. А имаше какво да се върши днес в тая къща. - Султана седеше все

до ранения, Кочовица беше бременна в предпослед ния месец, та и за нея се

тревожеха да не би, поради уплахата й тая нощ, да привика всеки час.

Лазар преспа само два-три часа тая нощ - болеше го раната, изгаряше от жажда.

Кръвта пропи през дебелите превръзки и не се знаеше дали бе спряла да тече.

Султана му даваше да пие само по една глътка вода, но като се развидели добре,

той каза:

- Дай, майко, да се напия водица, да не умра поне

жаден.

Там бяха и Андрея, и други двама-трима от другарите им, но никой не помисли да

Лазар може би наистина умираше, но Султана и тоя път не отстъпи - пак му даде

само една глътка. А той вече гореше в треска. Устните му бяха изпръхнали, на

бузите му, под очите, пламтяха две огнени петна, дишането му ставаше сухо и все

по-бързо. Андрея Бенков не сваляше очи от него, вълна на гняв прекосяваше и

засилваше болката му по любимия другар.

- Лазе, позна ли турчина! - попита той.

- Познах го. Не му знам името. Но той, какво! Пратили са го.

- Кои са го пратили, Лазе. . .

- Що ме питаш! Не знайш ли? Кой друг може да бъде. Аз немам други врагове. Но

знай ли човек най-сетне? Да не товаря душата си с грех сега. . .

- Наместникът ли, Лазе?

- Да ми прости господ. . . но аз за него си мисля. Може други некои - премълча

той името на Аврама Немтур. Нали пред неговата порта бе видял за пръв път убиеца

си, сетне и всичко друго, което бе дошло подир това, и враждата им по народните

работи. Но той премълча името му.

- Той е, Лазе, наместникът, той е пратил турчина - стисна зъби Андрея, в него се

пробуждаше кръвта на баща му Климе Бенков. Той се обърна към другарите си,

размаха юмрук, дори и Лазар, в треската си, го погледна учуден: - Днеска ще

изгоним ние от Преспа тоя фанариотин! От него ни идат всички злини, а ето какво

ни направи най-после. Убива, праща убийци! Да отидем да се вайкаме по хюкюмати и

конаци - каква полза, щом турчин извадил оръжие срещу един гяурин? Стрелял, но

избегал, скрил се. Иди да се оплачеш, тебе ще обвинят. За пръв път ли стават

такива неща! Ама ние ще накажем истинския убиец. Той е - наместникът! Ако не

можем да му сторим друго, ще го изгоним най-сетне от Преспа. Ставайте!

Около час или два по-късно една тълпа от двеста-триста души, повечето млади люде

от еснафите, се струпа пред жилището на владишкия наместник, задръсти улицата.

Водеха я Андрея Бенков и всички младежи от читалището. Стопанинът на къщата,

макар да беше влах, сам отвори двете поли на портата си и тълпата нахлу в двора,

изкачиха се най-разярените по стълбата и спряха пред вратата на стаята, в която

живееше наместникът и бе се заключил сега там. На улицата изтрополи и спря пред

отворената порта, сред викове и крясъци, една открита бричка с два коня. Ведно с

колата се изсипа нова тълпа. Край стената отсреща започнаха да се набират една

до друга и жени със запретнати ръкави и престилки, както бяха изоставили

работата си вкъщи. А деца щуткаха

по всички посоки.

Заблъскаха вратата на заключената стая. Смълчаха се всички по стълбата и двора -

чакаха да чуят как ще се обади наместникът. Той не се обаждаше.

- Излез! Ще строшим вратата! Де ще се скриеш!

Излез!

през друг тия по двора.

Някой задумка с юмрук по вратата и каза вразумително:

- Излез, отче. Нищо нема да ти сторим. Ще се качиш на колата и ще си вървиш в

Битоля. Събирай си багажа и тръгвай. Колата те чака вън. Иначе, по-лошо,

отче.

Най-сетне изтрака ключ, вратата се открехна, тия отвън я натиснаха и

архимандритът отстъпи против волята си. Той беше цял побелял, ведно с очите си,

които лъщяха безцветни, почти като стъкло. Щом видя пред себе си Андрея Бенков,

той се поуспокои, зениците му се обагриха със синкава влага - доплака му се от

страх, от унижението му, от безсилен гняв. Но езикът му изрече не тъкмо онова,

което би желал да каже в тоя миг. Гласът му прозвуча тихо, смирено:

- Сто искате от мене?

- Искаме да си вървиш - отвърна Андрея. - Ето, виж: народът не те иска повеке.

Върви си, да не стане по-лошо. Колата те чака. Ха, момчета - обърна се той, -

помогнете му да си събере нещата.

Наместникът се заозърта безпомощен. Втурнаха се в стаята му неколцина, нахълтаха

и други, изблъскаха

го встрани, започнаха да събират вещите му, бързо, усърдно, струпаха ги на

купчини, завързаха ги в бохчи, издърпаха един сандък, сетне всичко туй тръгна от

ръка на ръка по стълбата, през двора, към колата. За няколко минути стаята се

отвори празна и оголяла. Архимандритът се огледа - да не би да е забравено нещо,

- поколеба се още минутка и тръгна покорно. Вън, пред вратата, пак се спря -като

че ли едва сега видя всички тия люде, които пълнеха двора и нататък цялата

улица.

- Убиец! Убиец! Казвай кой уби Глауша! - надигаха се викове от всички страни.

Архимандритът погледна умолително Андрея, а той излезе пред него и го поведе по

стълбата надолу:

- Върви след мене.

Архимандритът наведе очи и тръгна.

- Ууу! УУУУУУ' - заля го страшен вой и го понесе.

Той очакваше да го ударят, да го пребият с камъни. Не усети как се намери в

колата между отрупаните там вещи.

- УУУУ! - ревеше тълпата и бричката бавно тръгна, заплува като лодка сред това

разлюляло се множество, което се повлече ведно с нея. - Ууу! Да не се връщаш

веке! Убиец!

Тълпата се насочи към битолския път, помъкнала сякаш и колата ведно с

архимандрита и двата й коня. Виковете не преставаха, чуваше се и смях. псувни,

проклятия, закани. Свит в колата, архимандритът смешно се друсаше и подскачаше

над главите на всички тия люде. Най-сетне шествието стигна края на града и още

по нататък. Множеството взе да се разкъсва, да се поспира, докато спряха всички,

а само колата продължи нататък, измъкна се сама по пътя, сподирена от орляк

деца.

- Ууу! Да те нема веке тука! Убиец! Уу! - нададоха за последен път викове

Коларят се качи на капрата и шибна конете. Няколко камъни запрашиха по пътя,

зачаткаха по колата, която бързо се отдалечаваше. . .

Андрея Бенков се върна направо у Глаушеви. Влезе в стаята на Лазара и го

зарадва:

- Изгонихме фанариотина позорно.

Лазар не го чу, унесен в треска. Очите му бяха полуотворени и блестяха

неподвижно изпод натежалите клепки, през аления пламък на хлътналите му страни.

XIV

Дванайсет дни се бори Лазар Глаушев със смъртта. Треската го заливаше ту с

През първите дни след раняването му често губеше съзнание и само тогава не

страдаше, в тоя мъртвешки сън без сънища. Когато беше в съзнание, и дишането за

него беше мъка, не можеше поради раната да си поеме дъх издълбоко, с пълни

гърди, това беше продължително, безкрайно задушаване, гърдите му жадно се

напрягаха за повече въздух, а болката сковаваше пронизания му дроб. Започна да

го боли и всяка частица на тялото му поради непрекъснатото лежане, понякога и

само като отвореше очи, изпитваше болки, очите му сякаш набъбваха да излязат от

гнездата си, да се пръснат. Сетне дойдоха други, още по-големи мъки - мъките на

душата, която не искаше да се отдели от пронизаното тяло, - дойде страхът от

смъртта, разгори се жаждата за живот, която се засилваше и от най-малкото

докосване с живота наоколо, от всичко, що долавяха погледът и слухът.

Султана прекара два дни и две нощи непрекъснато до леглото му, до главата му. За

втори път, и много скоро едно след друго, тя преживяваше една и съща мъка -

премила, отгледана рожба да се бори пред очите й със смъртта. Болката й беше все

тъй люта, до самото дъно на сърцето й, в една и съща рана, която не бе и

престанала да гори, да се облива в кръв, но сега Султана беше по-бодра,

по-смела. След смъртта на Катерина тя се стопи, стана, както казваше Стоян, една

шепа кости, стопи се, на лицето й бяха останали само очите й, откроени в

гнездата си. И все пак сега тя се чувствуваше по-силна, ръката й беше

по-сигурна, когато трябваше да облекчи някак страданията на сина си, мисълта й

беше по-ясна. Може би защото с нищо не бе допринесла за страданията му, както за

смъртта на Катерина, може би тоя път надеждата й за добър край беше по-голяма,

но имаше и друго едно чувство в същото туй измъчено майчино сърце, доволство

някакво, което можеше да се нарече и гордост. В любовта си към Лазара тя винаги

бе изпитвала, още от най-ранната му възраст, това топло, бодро, изпълващо

сърцето й чувство на доволство, радост и гордост от всяка негова дума, от всяка

негова постъпка, винаги

мъдра, винаги на място. Дошли бяха да видят ранения неколцина по-стари от

еснафите, прочути майстори в работата си и почтени домакини. Един от тях рече на

Лазара:

- Бог ще ти помогне. Ти страдаш за народ и вера. В топлината, която се разля по

радост. Тя бе родила тоя млад, достоен мъж, когото всички почитаха. Тя не беше

принудена, както преди с Катерина, да крие болестта на сина си, да се срамува от

нея, да се чувствува така унизена и безпомощна пред силата и близостта на

дявола, та дори да протегне ръка за неговата нечиста, пъклена, коварна помощ. Не

много отдавна тя седя на същото туй място, до същото туй легло, до главата на

другото свое умиращо дете, но тогава, в цялата си неизразима мъка, тя изгаряше

от срам.

на брата си: той ще стои при него цяла нощ, тя да си почине. Султана му отказа:

- Не съм уморена. Ти днеска цел ден си работил. Но тя се учуди на по-стария си

син. За пръв път го виждаше така загрижен, развълнуван, разнежен дори. Той

винаги си е бил затворен човек, никога не ще каже излишна дума, не ще се засмее

високо, не ще заплаче, с нищо няма да блесне, да изпъкне между другите. С нищо

не бе й създавал големи грижи, дори тя го забравяше понякога между другите си

деца. Прекара всички детски болести, но леко, незабелязано. Проходи навреме,

навреме му поникнаха зъби, навреме проговори. Другарчетата му от махалата не

бягаха от него, но и не го търсеха в игрите си. Той не направи пакост или

лудория, която да се запомни. В училището при даскал Божина се научи горе-долу

да чете, но не се научи да пише. Научи се по-късно, когато стана нужда да водят

тефтер в дюкяна. Навреме тръгна на работа с баща си и беше добър работник, стана

добър майстор, трудолюбив, усърден, точен, съвестен в работата си и към людете.

Навреме се ожени и сега му се раждаха деца едно след друго. Невестата му беше

по-жива, по-весела, обичаше да се облече хубаво, да се срещне с люде, но той я

възпираше с мълчаливостта си, със своята разумна сдържаност и умереност във

всичко. Султана бе казвала няколко пъти за него:

- Той си е редовен човек.

Когато й каза Кочо и на третата вечер да иде да си почине и че той ще остане при

Лазара, тя го послуша. В гласа му, в погледа му имаше искрена загриженост за

нея, желание да поседи и той до главата на ранения си брат. Пък и Лазар се

обади, и той я помоли да иде да си почине.

Султана видя мъжа си в голямата стая и пак пред иконостаса. Отпуснал се бе на

колена, притиснал ръце на гърдите, превит, с глава чак до пода, неподвижен. Така

едва ли не по цели часове, сутрин, още повече по това време, преди да си легне.

Сетне ще изправи лице към иконата, ще започне да се кръсти, размахвайки широко

ръка на гърдите си, да се кланя и да шепне църковни думи и свои някакви молитви.

Когато умря Катерина, той плака неудържимо, плака дни наред, когато се споменеше

нещо за умрялата или той си спомнеше нещо за нея. После утихна и се вдаде в

голяма набожност. Той пак ще каже някоя детинщина, пак ще се засмее или ще

поиграе весело с по-голямото си внуче, но за малко и повече гледа като унесен,

като натъжено дете. Стана редовен църковник, не пропускаше случай да отиде в

църквата, но още повече се молеше и кръстеше тук, пред иконостаса, всеки ден.

Когато жените забравяха да запалят кандилото, запалваше го той, следеше да е в

ред, да има достатъчно и най-чисто дървено масло, фитилът да не е прегорял. Седи

дълго свит на колена, кръсти се, кланя се, а понякога късно през нощта, всички

са си легнали, той се разпалва още повече в молитвите си, блъска юмрук в гърдите

си, блъска чело в пода и тихо, глухо ридае, изрича набожни, покайнически думи,

като окаян грешник. Султана ставаше и го отвеждаше в леглото, разплакан,

отпуснат. Тя го оставяше да се моли, доколкото беше редно, и повече, беше й

жално за него - нека облекчава душата си, щом може по тоя начин, нека поне той е

по-усърден към бога, - но когато се вдаваше прекалено, тя се гневеше и му се

караше.

да си легне на тъмно. Нека свети на Стояна, докато свърши молитвата си и се

прибере да спи. Не искаше да го прекъсва тя сега - нека се моли, сега трябва

повече от всеки друг път. Тя не можеше да се моли като него - бог вижда делата

й, чете мислите й,

познава сърцето и, нека я съди със своята справедливост. Би ли могла да промени

волята му? Ще се прекръсти, ще се помоли, ще запали кандилото и в църква ще

отиде, когато е ред и когато може, не се отделя тя от бога в мислите си, живее

по неговия ред и нека той я съди к пресъжда и никога да не наказва децата й

заради нейните прегрешения. Тя не може да се моли като Стояна - по-добре е човек

да мисли за бога, никога да не го забравя, отколкото да му говори и да го моли

за всеки свой грях. Лягайки си, премаляла от умора, тя си мислеше: "Не дай боже,

ако се случи нещо с Лазара, той, Стоян, съвсем ще обезумей. . ."

- Ех, мъжо - прошепна тя в тъмнината и въздъхна. - Влезе ли ти зло в къщата,

отваряй широко врати, то не иде само, готви се да посрещаш. . . Катерина, сега

Лазе. . . Дано бог се смили над нас. Моли се, моли се. . .

Струваше й се, че ще заспи веднага, щом сложи глава на възглавницата. И очите й

лепнеха. Но все някой свърдел ще дълбае в мозъка й. Понякога и за най-дребно

нещо - ще върти, ще върти! А сега - Лазе. Тя не знаеше какво става с него и дали

ще преболее раната си. Превързана беше добре, казаха да не я развързват скоро.

Ако е силна кръвта му - ще надвие. Днес тя попипа превръзката, стори й се, че

кръвта бе престанала да тече и гласът му беше чист, няма да хрипти, да клокочи

вътре. Само тоя огън, тая треска, но може ли такава рана без треска! Ох, чедо

мило. . .

Стоян влезе в стаята с малкия светилник в ръка. Султана го погледна. По страните

му проблясваше влага - той пак е плакал. По небръснатата от няколко дни брада

блестяха сребърни влакънца. Старееш, Стояне, старееш вече! Мъката разяжда

човека. . . Той се спря, светилникът се полюляваше в ръката му, светлини и сенки

се местеха по лицето му, по широкото чело. Светнаха очите му, като да се

запалиха отвътре, втренчени в отсрещния ъгъл, дето някога, не много отдавна,

беше леглото на Катето. Нямаше го сега там хубавото, весело девойче, нямаше го и

леглото, празен беше тъмният ъгъл там. Две капки се откъснаха от светлината в

очите му, търкулнаха се по косматите бузи. Той тихо подсмъркна. Султана му се

скара:

Сепна се.

- А ти? И ти ли още не спиш? - Той остави светилника на пода край стената,

започна да се съблича за лягане, въздъхна: - Не можеш да заспиш, майко, не

можеш.

Духна малкото пламъче на светилника и легна по гръб до Султана. Вече над трийсет

съща възглавница. Двама различни люде в един и същ ярем, но вървяха те дружно,

праведно и както беше човешкият ред от памтивека. Дълъг път извървяха и добре,

бяха вървели те двамата. Така ще бъде докрай.

Султана чувствуваше в тъмнината, че и Стоян не спи - не можеше и той сега да

заспива веднага, още щом сложи глава на възглавницата. Той лежеше неподвижен,

дори спотайваше дъха си, за да не безпокои нея, но не можеше да заспи, не можеше

да събере душата си, която блуждаеше и търсеше бога - плач и говор на душата му

бяха всичките му молитви. Стоян и сега движеше устни в тъмнината и се забрави,

изглежда, забрави Султана до себе си, та шепотът му се чуваше все по-

ясно:

- . . .ако аз продавам в дюкяна си една тепсия или

съм, търся да продам днеска и двайсет тепсии, двайсет гюмове, сахаии, тенджери,

казани и се нови правя, за да ги продавам, да събирам се повеке грошове,

меджидии, лири, а не ми са нужни толкова пари, за да живеят децата ми. Искам да

имам повеке пари, да имам богатство, вземам повеке, отколкото ми требва, това не

е ли грех? Тропаме се, работим, лакоми за богатство. Колко требва на човека да

се нахрани, да се облече, а ние искаме много и много повеке. Защо казвам аз на

купувача, че това и това ми струва десет гроша, а знам, че ми струва само седем

гроша? От лакомия за богатство. . . това не е ли грех? Като върша грехове аз,

вършат ги и други, може и още по-големи от моите, и ето бог ни наказва. Не

живейме праведно и бог ни наказва. Не живейме християнски, сърдим бога и той ни

изоставя. . . Помилуй, боже, смили се! Накажи мене за сичките ми грехове, смили

се над децата ми. Ако вършат те нещо неправедно, аз съм ги научил, от мене са

видели. Накажи мене, господи. Спаси, научи на добро сички християнски души,

които падат в грех.

Грешни сме, но сме слаби, не ни изоставяй, подкрепи ни. Прибери децата си около

себе си, господи, да не те забравят. . .

Шепотът му постепенно утихна, изчезна в равномерното му дишане. Стоян заспа.

Едва сега заспа и Султана. Шепотът на Стояна отвлече вниманието й, спря свърдела