Книгата е сканирана и обработена от Сергей Дубина Книжното тяло е предоставено от Галя Янакиева I част

в мозъка й, успокои сърцето й.

Тя спа докъм полунощ, само няколко часа, и стана бързо, сякаш бе прекалила с

почивката си. Мина през тъмнината в голямата стая и влезе пак при Лазара. Какво

бе станало с него, докато е спала? Нищо не бе станало - той лежеше все тъй

неподвижен, дишаше бързо, пресекнало, по сухите му устни се белееха напукани

кожички. Щом влезе, срещнаха я очите му - не, тя не биваше да се отдалечава от

леглото му. Тук беше нейното място, до главата му. Лазар посочи с очи брат си,

дори се опита да се усмихне:

- Не ми дава ни капка водица. . . Не позволява, вели, майка. ..

Кочо подигна рамена виновно и се отстрани на две стъпки от леглото. Султана взе

калайдисаната медна паничка, отиде и донесе прясна вода. Ето, никой не може да я

замести тук. Какъв сън и почивка за нея, когато детето й гори и изгаря в огън! В

гроба ще спиш ти, проклетнице, ще почиваш. . .

- Хайде, сине - обърна се тя към Кочо, - върви сега да поспиш. И не бързай да

ставаш, баща ти и сам може да отвори дюкяна тая сутрин.

- Не! - тръсна глава Кочо. - Как тъй сам, защо? Ами ти защо идваш - додаде той,

- аз бех наумил да стоя тук цела нощ.

- Мене ми стига, сине. Ха върви.

Кочо излезе, и повече от покорство пред майка си. Тя сви колена на пода, подигна

на едната си ръка главата на Лазара - как гори тилът му! - и поднесе ваганчето

към жадните, нетърпеливи устни. Той притвори очи над водата на дъното на

паничката и тя като че ли с ръката си усети как се разля по тялото му прохлада и

сладост. Остави го да изпие две глътки и дръпна паничката.

- Ох. . . водица! - простена той. - Нема нищо по-сладко. . . Да мога да се напия

хубаво. . . цела стомна. . . Пък после, ако ще, да умра.

Тя намокри ръката си и погали челото му, цялото лице. Дланта й усети всяка част

от това мило лице, поникналите остри косъмчета по твърдите челюсти . Стопи се

той, стопи се Лазе. . .

Най-мъчителна беше четвъртата нощ и за него, и за нея. Мъките му се засилиха още

преди да се стъмни. Но и целият тоя ден беше най-опак. Сутринта, рано още,

дойдоха една след друга сестрите на Лазара. Нона два дни не бе идвала да види

брата си - боеше се от свекървата си, - а сега бяха дошли и двете с Манда. Нона

беше по-милозлива, но много се боеше от злата си свекърва. Манда донесе две

ранозрейки ябълки, петровки, меки, жълти, с червени жилки, напълниха стаята със

сладката си миризма. Лазар се зарадва като дете на тия две ранни слънчеви рожби.

Държа ги дълго в ръцете си, разглеждаше ги, вдъхваше с наслада благоуханието им.

Манда го подкани:

- Хапни си, Лазе, хубави са. Виж само да не са червиви.

- Само две си донесла - забеляза Султана с неприкрит укор.

- Те беха само четири узрели. Двете оставих на децата - побърза да се извини

Манда и се изчерви. Султана не каза нищо повече.

Две едри капки живот бяха ябълките в ръцете му и Лазар лакомо ги изяде една след

друга. Сестрите му поседяха, поприказваха, поплакаха - жалеха го от сърце, - но

като мина малко време, започнаха да се оглеждат: Манда пак спомена децата си.

Нона - злата си свекърва. После Манда каза, че оставила тенджера да ври на

огъня. Султана и сега не се сдържа:

- Е, хайде, вървете си. Виждам, умът ви не е тука.

- Майко, нели знайш, къща. . . - пак се опита да се извини Манда, по-голямата

сестра.

свекървата. Когато си отидоха двете сестри. Султана се ядоса още повече:

- Чужди кучки са те веке, чужди! Рано следобед дойде едно момченце от махалата и

влезе направо в малката стая, при ранения.

- Стрино Султано - каза то, - поръча ми майстор Рафе да те питам дали може да

дойде да види бате Лазара. Ей го там, стои на улицата. Каза да те питам,

- Майстор Рафе ли? - сопна се на момчето Султана. - Не може. Така му кажи: не

може.

- Майко, защо. . . - обади се Лазар с предпазливо недоволство. - Нека дойде.

Било каквото било. Той не е лош човек. Поискал да ме види.

- А, не е лош човек ли! Душата ми изгори тоя душманин, а ти. . .

След смъртта на Катерина, веднага щом чу, че е умряла, Рафе Клинче изчезна

някъде и близу един месец време никой не го видя в Преспа. Като се върна отново,

нахвърли се на работата си и скоро започна да пренася в новата църква готови

части от иконостаса и ги криеше в олтара, не даваше дори на свещениците да ги

разглеждат. Щом узнаха, че се е върнал в града, общинарите, както беше

уговорено, пратиха му всекидневните две оки вино, ала резбарят върна виното и

каза:

- Не ща веке вино. Друг огън гори сега тука, в гърдите ми. Не ща вино, не ми

Още не беше разминал ядът на Султана поради дързостта на Рафе Клинче, насреща й

се изправи, каквато си беше, Стойна Нунева, зяпнала към малката стая, с опулени,

жадни и тъжни очи. Тя идваше всеки ден и по няколко пъти на ден след раняването

на Лазара и все пулеше очи в ранения, но Султана намираше начин да я отпрати.

Сега тя направо й се скара:

- Стойне, хайде върви си сега, тука немаш работа. Майка ти се сърди, мома си,

тръгнала си по чуждите къщи, секи ден.

- Дойдох - избуботи Стойна, - дойдох, стрино Султано, да ти помогна нещо.

- Ха върви си ти сега, ако стане нужда, ще пратя да те повикат.

Стойна изви очи към Лазара, дано той да я задържи, но той нищо не каза, само

червенината по бузите му стана по-гъста. Стойна подсмъркна и си отиде, тупайки с

дебелите си нозе.

- Тя ми спаси живота, майко - не се сдържа най-сетне Лазар.

- Право е, сине, спаси те. За това аз нея се в ново ще я облека от глава до

пети. Не разбираш ли, тя сега идва само за тебе и. . . снаха иска да ми става.

Глупава

я виждаш, но се сеща за това. Направи ни големо добро, ама защо да я залъгваме

Лазар вече нищо не каза и малко по-късно заспа. Мина може би час време, после

отеднаж отвори тревожно очи и простена:

- Мамо, отвори прозорците. . . Задушавам се.

- Ами те са отворени, чедо. И двата.

- Ох. . . Много ми е горещо. Пак става нещо тука, вътре - посегна той към

гърдите си. - Гори. . .

Султана виждаше, че пак настъпват тежки часове, излезе вън, поръча на Кочовица

да посрещне мъжете, като се върнат от работа, какво да им сготви за вечеря, наля

прясна вода и отново зае мястото си до главата на Лазара. Тя се проклинаше, че

днес го ядоса на няколко пъти - такава си е тя, проклета, нищо не може да търпи,

- и какъв опак ден! Дишането на Лазар ставаше по-бързо, дъхът му отскачаше от

гърлото и беше горещ като пламък. Тя мокреше челото, лицето му със студена вода

и колко беше то - но той притихваше за минутка-две. Нямаше какво да си говорят

сега те двамата, не беше време за разговор, те се бореха сега срещу смъртта -

младото тяло и сърцето на майката.

Горещите вълни на треската мятаха Лазара ту на една, ту на друга страна,

блъсваха го отпред, заливаха го, той се давеше, потъваше, едвам успяваше да

поеме въздух и те пак го повличаха. Лицето на майка му ту се появяваше близу до

него - същото мило, загрижено, строго лице, - ту се разтопяваше, изчезваше в

червеникава мъгла, задушлива като влажна, гореща пара. . .

Не беше ли това Долна земя, като в приказката? Той потъна в горещия кладенец и

ето срещу него се спусна някъде отгоре Божана. Тя беше лека, сякаш от въздух,

като глухарче, като малко облаче, и пак беше същата. "Ами ти си жива, Божано,

жива си" - се опита да й каже той, но челюстите му бяха сковани. Тя не чу гласа

му, но разбра какво й каза той, полетя пак, завъртя се и застана близу зад него.

Не я виждаше, но тя беше там, до рамото му. И Лазар тръгна по дълбокото

песъчливо корито на пресъхнала река. Бреговете от двете страни бяха разровени,

блестяха яркожълти и очите го заболяваха, като ги гледаше. А пясъкът в нозете му

- сух, напечен от слънцето, дълбок, нозете му затъваха до глезените. Горещо е,

всичко блести до болка, а слънцето

не се вижда. Той трябва да върви дълго, цял ден, чак до извора на реката, там ще

узнае най-важното, но времето минава, а той едвам се движи из дълбокия пясък,

нозете му са като пречупени, огъват се напред-назад в колената. Божана е до

рамото му, върви или лети след него, иска да му помогне, но тя е като въздух.

Той знае, че и другата е тук - Ния. Не може да я види в тия ослепителни блясъци.

Тя е някъде напред, не може да я настигне. По брега върви баща й, Аврам, и ги

гледа, но Лазар не го вижда - знае, че върви там, по брега, и ги гледа не с

очите си, а с веждите, черни, провиснали на тежки парцали. Там негде е и

наместникът - Лазар чува шепота му, - шепне, съска нещо на елински. Ния върви

напред, извръща се и гледа насам. Лазар не я вижда, но знае, че е там, и бърза

да я настигне с пречупени нозе, които затъват в пясъка. Всичко потъва във

влажен, червен облак, изчезва - Лазар чува гласа на майка си, вижда съвсем близу

лицето й.

- Да ти поразхлабя малко превръзката, Лазе. . . Той пак затваря очи, потъва и

пак е там, в безводната река, в сухия горещ пясък.

Стъмнило се е вече, пламъчето на светилника се полюлява от нощния ветрец, който

полъхва час по час през отворените прозорци на малката стая. Стоян и Кочо се

прибраха от чаршията, миха се, вечеряха сами. Сетне Кочо дойде да помоли майка

си да я отмени.

- Не, сине. Оставете ме. Не съм и гладна, сърце да ме изеде. Оставете ме. -

Дойдоха на ума й и други, жестоки думи, но тя не ги изрече: "Това е може би

последната нощ. . ."

Сега младите бяха се прибрали в стаята си, а Стоян седеше на колена пред

иконостаса, тя чуваше тихия му, провлечен шепот, сподавения му плач и пак

блъскаше юмруци в гърдите си, глава в пода. Нека се моли, с какво друго би могъл

да помогне той!

- Смили се, господи, помилуй ни. . . Вземи мене, боже, давам ти се и ти се

предавам. Вземи ме, спаси детето ми! Накажи мене за греховете ми и за сички

грехове на моите люде, на сички люде. Спаси детето ми от тия мъки, дай му живот

и здраве! Аз го родих, аз нося сичките му грехове, накажи мене! Господи,

господи. . .

Като виждаше как се мъчи Лазар, стене и се задушава, Султана се опита да

поразхлаби превръзката му.

Сетне я обхвана мисъл да развърже раната, да види тая жестока рана, да види

какво става там, под превръзката. Уплаши се, не се реши да посегне. Какво ли ще

види там, в черните кървави дупки! Казаха да не се развързва раната, докато трае

треската. Да иде утре при кадъната -о, тая змия, черна усойница! -тя може би

разбира от такива рани. Човек и за змията се лови. Но до утре. . . И пак, нека

види тя сама най-напред какво става там, под превръзката. Две черни кървави

дупки. Тя стисна очи да прогони страшната гледка. От какво се боиш ти,

проклетнице! Може би ще му олекне, може би ще изтече нещо оттам -това, което го

мъчи толкова. И тя се изправи. Преди това още бе обмислила как да го направи.

Излезе в голямата стая, в огнището имаше гюм с топла вода, взе и легена. От

сандъка извади няколко късчета меко, прано платно. Пред иконостаса лежеше Стоян

превит, неподвижен като пън. Помисли за миг да го повика, да й помогне. Хм -де

ще издържи той такова нещо! Тя сама - най-добре. Пресегна се над него, взе

кандилото от иконостаса, както беше запалено, внимателно отля в една кафена

чашка от топлото дървено масло - лековито е то, прегоряло в кандилото. Стоян не

се и помръдна - нека стои тук, ще го повика, ако стане нужда от него. Върна се

пак в малката стая и сега вече нямаше да се откаже от това, което бе решила да

направи.

Султана бавно, упорито размотаваше и отлепваше от засъхналата кръв дългата

превръзка. Най-сетне превръзката се запъна на разголените гърди, върху самата

рана. Султана предпазливо обърса с намокрено в топлата вода късче платно

кървавите петна по сухата, гореща кожа. Сетне с друго късче, натопено в

дървеното масло, взе полека да мокри и да придърпва залепналата превръзка. Отвън

пак се дочу тихият, сподавен плач на Стояна и сякаш в сърцето й отекнаха думите

му:

Лазар започна да стене продължително - болеше го раната. Тогава Султана

бързо-бързо намокри с масло превръзката и отеднаж я дръпна, втренчила остър

поглед в раната - кърваво, смъртоносно цвете. Тя не дочу как изохка Лазар и как

въздъхна облекчигелно след бързата тръпка на болката, а веднага премести поглед

върху превръзката: между пръстен от засъхнала, почерняла кръв проблясваше при

светлината на светилника чисто, алено петно. Сърцето й, цялото й тяло потръпна

от радост:

нямаше гной, нямаше черна, зинала дупка на младите гърди. Раната едва се бе

зачервила наоколо. Султана не се реши да обърне Лазара, да види раната на гърба

му. Тя беше по-малка и. . . дано, господи, дано да мине, да заздрави! Султана

пошепна с нежност, макар Лазар да не я чуваше:

- Нема да те мъча повеке, сине, чедо мило. . .

Тя го превърза отново. Остави превръзката по-хлабава. А Лазар беше все там - в

горещия пясък, в дълбоката пресъхнала река. Изворът й беше все тъй далеко и Ния

беше там, извръщаше към него глава, но той не можеше да я настигне.

Като пяха втори, а може би и трети петли - Султана ги чу, звънеше и ехтеше

целият град от песните им, - Лазар се поуспокои, сега той наистина бе заспал.

Спеше и цялата къща, прилегна там на пода до него и Султана.

На час-два преди да се раздени, в стаичката тихо влезе Кочовица, с огромни,

уплашени очи, коремът й бе увиснал негли до колената. Опита се да се наведе над

свекърва си, но не можеше и току се отпусна на колена до нея. Побутна я с

разтреперана ръка, подвикна едва чуто:

- Мамо. .. мамо!

Султана се изправи, сякаш не бе и спала. Погледна лицето на снаха си, позна.

- Дойде ли веке време, дъще? Отдавна ли е почнало?

- Къде полунощ ли беше. . . Рекох да потърпя, докато се раздени, но не мога

повеке. Страх ме е да не стане нещо. Какво ще правя сега, мамо. . .

- Не бой се - погали я Султана с грапавата си длан. - Не ти е за пръв път. Ти

лесно раждаш. Иди сега, събуди Коча, нека пренесе децата в нашата стая, при дедо

им, а ти приготви се както требва. Ей сега ще стана да сложа вода, да се топли.

Кажи на Коча да приготви фенера. Ще вървим да викаме баба Керана. Сам не ще го

пусна посред нощ.

Тихо шушнеха двете жени. Кочовица каза:

- Боя се, рано иде, майко. Другата седмица ще влеза в деветия месец, след

три-чети р и дни.

- Човек никога не знай кога ще дойде часът, щерко. Може да си подранила малко,

поизплаши се и ти, но не

можеш да знайш точно. Хайде сега, върви и надей се на бога.

Кочовица излезе. Султана се загледа в лицето на сина си, пооправи без нужда

завивката му. Той спеше и, струваше й се, по-спокойно. Да беше му казала, да не

би да я потърси, но няма да го буди. Излезе в голямата стая, запали огън в

огнището, сложи там големия котел с вода.

Кочо вече я чакаше със запален фенер. Поприбра се и тя набързо, надзърна Лазара

от вратата и тръгнаха с Коча.

Не се бавиха много, но се върнаха без бабата. Болна била, на легло. Имаше и

друга баба, в горните махали, но Султана не я познаваше и кой ще ходи из града

цяла нощ! Ако стане нужда, ще вика Бенковица. Родилката надаваше вече първите,

тихи стонове. Султана запретна ръкави, изми ръцете си до лактите със сапун.

Помагай, боже!

Докато се раздени добре и слънцето изгря, тя беше все на крак. Ту при родилката,

ту при Лазара. Намери време да изпрати и двамата мъже в чаршията, не остави и

тая сутрин Стояна без кафе и пак, както винаги, две чашки му наля. Като се

събуди Лазар, тя му каза, че снаха му ражда. Той се зарадва - и сам чуваше

писъците й. После премина сянка по изпитото му лице. Султана разбра какво

помисли той. Един умира, друг се ражда. И тя бе помислила същото - и се прокле

за тая зла мисъл. Лицето на Лазара беше мъртвешки бледо и още повече брадясало,

изчезнали бяха червените петна по бузите му И погледът му беше някак угаснал.

- Нищо не ми е сега - пошушна той, - нищо не ме боли. Премина огънят, но. . . И

душата. . . тука. . . в гърлото ми е дошла.

Султана сега се уплаши повече - стори й се, че Лазар вече се предаваше,

приличаше на прекършена гранка. Оттатък се чу нов писък на родилката. Султана

изтича, колкото можеше, на вдървените си нозе.

Бенковица дойде и сама - да види Лазара. Донесе му тя две бели медени пити,

напоени и прелели от мед като сълза. Лазар едва ги погледна, без охота. Султана

я изпрати при децата на Кочовица - бяха се събудили в другата стая и плачеха за

майка си.

- Пак ти ще ми се намериш, сестро. Не знам къде

по-скоро. - После, като излязоха двете в голямата стая, Султана рече със

сподавен глас: - Нели го виждаш, сестрице. . . Сега ме плаши повете отколкото

като го видех о кървавен.

Детето се роди скоро след изгрев слънце. Беше пак мъжко - трети поред син на

Кочо Глаушев. Когато всичко свърши. Султана влезе при Лазара да му каже.

- Хайде, чедо, пък и от тебе да дочакам синове. Лазар кимна леко, а лицето му

остана все същото. Сетне изви очи към майка си:

- Ще го кръстим Кирил, майко.

- То кумът, Лазе, той знай. . .

- Не, майко. Ти ще му кажеш. Да прощава. Кажи му да го кръсти Кирил. Това и за

спомен на малкия от мене. Да знай, аз съм му избрал името. Най-хубавото име.

На другия ден дойде да види Лазара старият хаджи Захари. Той е бил някога ловец,

разбираше от оръжие и от рани. Султана му каза, че бе развързала раната и какво

бе видяла.

- Добре си сторила. Да се поосвободят гърдите. Може да са били много стегнати. И

с раната добре, щом е била такава, чиста.

Но той си тръгна някак замислен и Султана излезе да го изпрати чак в двора.

Старецът каза:

- Сичко е в ръцете на бога, сестро. То добре, както си видела раната отвън, ама

още не се знай какво става вътре. Много е отпаднал Лазе. Не се плаши, ще помогне

бог. А щом му се прище да хапне нещо, тъй, сам да поиска, ти веке от нищо да не

се боиш.

той каза на майка си, а гласът му едва се точеше - слаб и тънък като паяжинка:

- Майко, тетка Бенковица донесе мед, а? Иска ми се тъй, направо от питата. ..

XV

Аврам Немтур това лято се забави повече по Прилепско, Велешко и Тиквешията.

си пари в стока - предвиждаше той добри печалби. За около месец време изпрати

няколко кервана с афионов катран и семе, а той не бързаше да се върне. Чу той за

Лазара Глаушев, чу и за наместника. За Лазара му казаха, че всеки ден го чакат

да умре. Бавеше се и чакаше Аврам, та като се върне, всичко да е

минало-заминало. Но мина доста време, стоката, която изпрати в Преспа, беше в

чужди ръце, за Лазара чу, че се оправял вече, та си тръгна и той най-сетне за

дома с последния керван.

Като нищо да не е било, той се зае със стоката си, да я подрежда и реди, да пише

сметки, да крои планове и не искаше да знае за кривите погледи, които му

отправяха преспанци. Научи се, че когато отишли общинарите с хаджи Захария да се

оплачат при каймакамина за нападението върху Лазара Глаушев, каймакам ефенди

попитал:

- Кой, оня ли лудият Глауш е ранен? Оня ли, дето буни раята? Е, чорбаджилар, не

се чудете, той сигурно има много душмани.

Общинарите се опитали да го насочат по следите на нападателя, намекнали кого

подозирали преспанци, но никой не се решавал да посочи, да обвини направо

Алията. Не беше лесно да обвиниш турчин, който е успял еднаж да се измъкне.

Каймакаминът казал:

- Посочете ми убиеца, който и да е той, аз ще го обеся.

Аврам Немтур и преди знаеше, че никой не ще преследва и наказва Алията заради

един гяурин, но сега и съвсем се успокои. Ала на третия или четвъртия ден след

завръщането му в дюкяна му влезе един стар турчин и Аврам позна бащата на

Алията. Той отпрати някъде слугите си, покани турчина да седне. Старецът каза:

- Много ти здраве, чорбаджи, от моя Али.

- Къде е той сега?

Турчинът се приведе към него:

- Каймакам ефенди каза да не излиза някое време. А той, чорбаджи, мой Али реши

да замине за Стамбул. Ама пари му трябват.

Чорбаджи Аврам се позамисли, сетне извади кесията си и наброи на турчина пет

лири.

- Ето, ага, за Али тия пари. Половин работа свърши, половин хак получава. Пък и

остави тоя, който поиска от него да вади пищов. За такава работа мои пари аз не

давам.

Старият турчин си отиде.

изстрела. Той скочи в леглото си и нямаше защо да пита какви бяха тия изстрели:

прозорците на стаята му трептяха в червеникава, далечна светлина - някъде имаше

голям пожар. Излезе бързо на чардака - виждаше се, пожарът беше някъде в

чаршията. Минарето на чаршийската джамия блестеше като огнен стълб в нощното

небе. Чу се някъде по улицата и гласът на пазвантина:

- Ставайте бре, ставайте, чаршията ви гори! Право беше - цялата чаршия беше

християнска. По улиците вече тичаха люде. Аврам бързо облече един кюрк върху

долните си дрехи, грабна ключовете от дюкяна и се спусна, колкото сили имаше.

Като наближи, видя, че гори тъкмо тая част на чаршията, дето беше неговият

дюкян. Някой викна в лицето му:

- От твоя дюкян излезе огънят! Пазвантите видели. Половината чаршия гори!

Отиде още малко по-нататък Аврам и вече не можеше да продължи. Тук всички се

спираха безпомощни срещу огнената стихия. Гъст, задушлив пушък пълзеше по

тесните улички, а над тоя тъмен облак нататък се премятаха огромни огнени кълба,

избухваха високо в сгъстилия се нощен мрак снопове искри. Преспанската чаршия

гореше за втори път. Почти всички дюкяни бяха стари, дървени. Някои тук отваряха

дюкяните си, измъкваха стоката си вън - да спасяват каквото могат, пожарът

можеше да обхване цялата чаршия. Не можеше да се спре с няколко ведра и котли

вода, а нямаше никакво друго средство. Чорбаджи Аврам понечи да навлезе сякаш в

самите пламъци. Спряха го. А там, в огъня, чезнеше цялото му богатство. Изеднаж

той викна, всички там го чуха:

- Алията! Той.. .

И падна. Пренесоха го вкъщи като мъртъв труп. Още същата нощ получи и втори

удар. Схвана се цялата дясна половина на тялото му и дясната половина на лицето

се изкриви, езикът му надебеля.

Ния се върна от Битоля на третия ден след пожара. Тя се зарадва, че се завръщаше

в Преспа, та и скръбта не я порази тежко, като видя баща си полужив, онемял, с

грозно изкривено лице. Знаеше какво я чака сега - тежки грижи за болния баща,