Книгата е сканирана и обработена от Сергей Дубина Книжното тяло е предоставено от Галя Янакиева I част

оглеждаха всички. Ако имаше кой да забележи, би видял, че около двата апалоя и

край стълбата за амвона бяха се събрали рано още все млади люде, между тях, до

единия аналой, от който някой от власите четеше и пригласяше на службата на

гръцки, стоеше Лазар Глаушев, а до другия отсреща - Андрей Бенков. Наместникът

шареше с очи по голямото множество богомолци и отдалеко се познаваше, че лицето

му беше побеляло още повече, власите всички се бяха струпали, колкото бяха, при

своя аналой и колкото и да почна службата тържествено, гласовете на свещениците

звучаха някак по-глухо. Богомолците, човек до човек, не стояха, както други път,

смирено и кротко по местата си, а току подигаха глави, въртяха очи ту на една,

ту на друга страна, гледаха, оглеждаха, чакаха нещо да стане, пошушваха си тихо

на ухо, рядко ще дигне някой ръка да се прекръсти, сякаш бяха забравили, че са в

църква.

Открай време службата се извършваше на славянски и на гръцки, но повече и всичко

езика си на славянски, но днес, като започнеше някой от свещениците да пее на

гръцки, надигаше се глух ропот. Най-напред тихо, в един глас, откъм кратната и

ъглите на църквата, сетне по-високо като далечен тътнеж на гръмотевица.

Наместникът надаваше ухо да долови някоя отделна дума, виждаше срещу себе си не

набожно приведени глави, а смръщени лица и дръзки, враждебни погледи, не знаеше

що да стори и само зачести да пее на славянски. Изеднаж - изглежда, не тъй,

както е било наредено и уговорено - някъде откъм главната врата, а може би откъм

притвора вън, се чу висок глас, трепереше, но беше силен, та се чу из цялата

църква:

Всички извиха глави към вратата, свещениците - всеки остана, дето беше - и

всички надигаха бради нататък, чак и тихата непрестанна врява горе, в женското

отделение, пресекна. Наместникът се случи в олтара, сега излезе на царските

двери и людете се обърнаха пак всички към него. Той стоеше там с позеленяло лице

и макар нищо да не каза, нито се помръдна, стоеше там като живо

предизвикателство. Сега откъм левия аналой, дето беше Лазар Глаушев, сетне

веднага и откъм десния аналой младите люде започнаха да викат:

- Не искаме гръчки! Не искаме! Стяга веке! Чуха се гласове тук и там из цялата

църква:

Една минутка по-късно викаше цялата църква, ехтеше и се блъскаше общият вик от

стена в стена, разля се и вън, в притвора, викаха и деца, застанали отвън на

отворените прозорци, викаха всички, клатеха глави, размахваха юмруци:

- Не искаме гръчки! Не искамеее! . . . Долу! Вън! Наместникът се скри в олтара,

но никой не поглеждаше де е той, викаха всички и се побутваха да се насърчават.

Единствен срещу всички се обади Аврам Немтур, зачервен, посинял, махаше ръка и

викаше нещо, но гласът му се губеше в рева на това кипнало море и само

потъмнялото му лице се виждаше колко е зло. Неколцината власи до левия аналой

стояха занемели, изблещили очи от страх, притиснали се един към друг. Техният

псалт продължаваше да стои на аналоя, не се сещаше да се дръпне и неколцина от

младежите го избутаха. На мястото му върху ниската подставка се качи Лазар

Глаушев и дигна ръка. В кръг около него всички млъкнаха, бързо настана тишина в

цялата църква.

- Народе - викна Лазар, - ние никого не гоним от божия дом и никому не ще

направим зло, ама щом е наша тая църква, тука ще се служи на наш език! Ти каза,

народе: не искаме гръчки. Проклет и триклет да е тоя, който от днес нататък, бил

той свещеник или псалт, или владика, и самият патриарх цариградски да дойде,

проклет да е, който отвори уста да запей, да служи и да се моли богу на чужд,

елински език, а не на наш, славянски език! Проклет да е тука, в тоя наш божи дом

и пред лицето божие!

- Проклет да е! - надигна се многогласо ехо, разля се и се повтори: - Проклет да

е!

Тогава Лазар се обърна към свещениците пак с висок глас:

и по божи закон.

И сам той запя с хубавия си глас тропара на свети Георгия от аналоя, от който

винаги досега бе се пяло само на гръцки. Смутили се бяха доста свещениците и

множеството наоколо не се усмири бързо, но докато Лазар изпя тропара, службата

продължи. Само наместникът не се яви вече тоя ден да служи. И власите, един по

един, се измъкнаха от църквата. Никой не се опита да ги спре. Най-сетне и

чорбаджи Аврам се отдели от постоянния си стол край дясната стена, отправи се

към вратата и беше така наежен в дългия си кюрк, с такова лице, че людете се

отдръпваха, притискаха се, отваряха му път, колкото и да беше тясно в църквата,

докато излезе.

Службата продължи, но не свърши, както беше редно за такъв голям празник,

тържествено и с набожна радост. Малко преди края й разнесе се шепот между

богомолците:

- Заптии дошли вън, заптии. . .

. Вън, при входа на притвора, бяха застанали седем-осем заптии с пушки и дълги

касатури, а пред тях - юзбашията им Юсуф ефенди. Той стоя някое време така,

после слезе по стъпалата в притвора, застана пред главната църковна врата и

дълго гледа навътре с изпъкналите си турски очи. Не забеляза нищо нередно и

затуй, види се, на два пъти подигна рамена. Сетне повика с пръст мълчаливо

някого от застаналите там, най-близу до вратата, и се спуснаха послушно към него

двама-трима.

.......- Познавате ли Лазар Истоян Глауш! - попита

турчинът..

- Познаваме го, ефенди.

- Идете, кажете му да излезе за малко. Кажете му юзбашията. Юсуф ефенди те вика.

Като каза това, турчинът се върна при заптиите си. Лазар Глаушев излезе от

църквата и застана пред него:

- Викал си ме, юзбаш и ефенди.

След него бяха тръгнали и други люде, насъбраха се наоколо и тия от притвора, от

двора. Юзбашията огледа с бърз поглед мълчаливия кръг от люде около тях и каза

учтиво:

Те тръгнаха заедно към хукюмата, следвани от заптиите. . .

Щом излязоха от църквата власите, всички, както бяха, се втурнаха при

каймакамина:

- Бунт, каймакам ефенди! Преспанци дигнаха бунт в църквата. ..

Скоро след това довтаса и наместникът:

- Да, каймакам ефенди, искаха да ме убият в църквата. Но има един млад човек

там, ти го знаеш, каймакам ефенди, той подстрекава народа. Иначе, да затворим

.тая църква за някое време, докато дойде отговор от Стамбул на харзовалите ни, а

народът ще се успокои.

- Кой е тоя размирник, който бунтува раята?

- Лазар Стоянов Глаушев, каймакам ефенди. Ти го знаеш.

Каймакаминът повика юзбашията. Лазар бе откаран направо в затвора. Пак по

заповед на каймакамина общинарите затвориха новата църква. Но преспанци не се

уплашиха, не се усмириха. Общинарите и сами отиваха

през ден, през два при каймакамина да го молят да пусне Лазара от затвора, да им

позволи, да отворят църквата. Когато те закъснееха ден, два да отидат, дигаха се

люде от еснафите и всички от читалището, караха ги пак да отиват да тропат на

конашките порти. Най-сетне каймакаминът освободи Лазара, но не позволи да се

служи в църквата.

В същия ден, в който Лазар бе освободен от затвора, чорбаджи Аврам получи от

балдъзата си от Битоля следното писмо на гръцки: "Кир Авраме и зете, до тоя час

Ния и сички са добре със здравето благодарение на бога. Молим бога и за твоето

здраве и благополучие. Ето, аз пак ще ти пиша за твоята мила щерка Ния, както

искаш ти по-често да ти пиша и да ти обаждам за нея. Тя е още така замислена,

макар да се прави, че нищо не мисли, и повече си мълчи, но въздишката сама иде

на устата й. Като взема да я разпитвам и подхващам, Ния само се смее и казва

нищо не ми е, за нищо не мисля. А тя само. за Преспа мисли. Но ти не се тревожи,

аз пак ще ти кажа - очи, които не се виждат, се забравят. Само да се увлече по

друго нещо, и всичко ще забрави. Ето сега има един хубав случай, за него ти пиша

и те питам какво ще ми отговориш. Дойде тук, в Битоля, едно момче от Солун, там

вече почват горещините. Баща му е голям приятел с моя Коста, много богат човек,

с две маази в Солун. Това му е едничко дете. Ако се направи работа за Ния,. от

нея няма да има по-щастлива, ако ти си съгласен. Виждам и момчето има мерак и ми

каза да попитам Ния,. аз не съм я питала, преди тебе да попитам. Момчето е малко

слабо, но още е младо и ще заякне. Ния с него ще бъде като царица, на ръце ще я

държат баща му и майка му, аз ги зная колко милеят за снаха и каквато си е Ния

първа хубавица и умна. Ако си съгласен, или ела и ти тук да видиш с очите си,

пък аз ще наредя всичко друго и Ния, като отиде в Солун, друг ум ще й дойде а ще

забрави Преспа. Очаквам бързия ти отговор и с поздрав от мене и от съпруга ми

Кости."

Аврам Немтур прочете и препречете писмото на балдъзата си и в паметта му

е само за Лазара Глаушев! Ния още не го е забравила. . . Но Трудно беше за

чорбаджи Аврама да седне да пише писмо, винаги отлагаше, избягваше -тънкото перо

тежеше като оловна тояга между пръстите му. Но сега побърза да отговори на

балдъзата си, беше неделя и тъкмо имаше доста време да се мъчи над бялата

хартия. И току-що бе научил, че Лазар Глаушев е пуснат от затвора - обзе го

тревожно нетърпение. Извади от долапа посребрен дивит, хартия, притегли към

прозореца ниска масичка, сви нозе до нея върху меката ямболия. Тъкмо опитваше

перото върху нокътя на палеца си и вече сричаше в ума си първите думи на

писмото, на чардака вън се показа наместникът. Аврам стана да го посрещне,

въведе го в

стаята, седнаха един срещу друг.

Тихо беше в голямата празна къща. Наместникът не беше много приказлив, но се

виждаше, че не бе дошъл у приятеля си от празнично безделие. Сините му зеници

бяха избелели, изглеждаше, че нищо не забелязва наоколо - цял беше обърнат

навътре в себе си. Чорбаджи Аврам чакаше, посегна за броеницата си, започна

бавно да рони две по две едрите кехлибарени зърна.

- Пуснали са го - продума наместникът на гръцки, загледан някъде през прозорците

в светлия летен ден.

Чорбаджи Аврам дигна очи към него, той веднага се досети за кого говори

архимандритът, но му се видя някак чуден тихият му глас. Наместникът продължи,

без дори

- Сега пак ще почнат, днес-утре ще отворят църквата, ние ще гледаме отвън.

Качиха ни се на главата. Елинският учител избяга, бои се човекът, ще вземат в

свои

Той пак млъкна. Чорбаджи Аврам, привел глава над

броениците си, сякаш бе се заслушал и в мълчанието му. Архимандритът дръпна

калимявката си, сложи я рязко настрана, изправи глава с потъмнели, твърди

зеници. Гласът му стана плътен, изостри се, като да заговори

друг човек в широката тиха стая:

- Той, Лазар Глаушев! Няма ли го него, ще мирясат

всички. Те са като говеда и той ги мушка, той ги насърчава. Той стана овчар на

стадото и плю в лицето ни, чорбаджи. Как ще се явя аз пред стареца в Битоля!

Трябва да превием врата на тоя хаирсъзин, да покажем един добър пример на

всички. И каймакаминът не смее

да го държи в затвора. Да не е той, Глауш, ще отворим, църквата и всичко ще

тръгне както преди. Ако дойде неблагоприятен отговор от Константинопол, ще го

потулим, кой ще знае?

Чорбаджи Аврам не се помръдваше. Неясна, тъмна, мисъл бродеше в ума му, дошла

като ехо на думите на архимандрита. Чувствувайки силата й, той не се решаваше да

я улови, да съсредоточи вниманието си върху нея. Наместникът го наблюдаваше

зорко, бързи светлинки проблеснаха в потъмнелите му зеници и той пак заговори

тихо, дори завъртя очи по стаята да се огледа:

- Върви си селянинът по пътя, среща го турчин, дига пушката и го убива. Така, за

кеф. Какво е за турчина животът на един гяурин? Има турци, за няколко лири, да

имаш и три глави, ще ти ги свалят. Християнско тегло и мъки, но. . .

Той пак млъкна, спотаи се и не сваляше очи от чорбаджията, едва доловима

бледност премина по лицето му. Аврам стисна между пръстите си едрите зърна на

броениците. В стаята се чуваше дишането на тия двама люде, След една дълга

минута архимандритът се опита да се дръпне, но не откъсваше поглед от

приведеното лице на чорбаджията, което бе пожълтяло през изтънялата мрежа на

постоянната му червенина.

- Какво си приказвам аз. . . - въздъхна тежко, страдалчески архимандритът.

Аврам опря твърдо лакти на колената си, дигна глава, очите му, изпод дебелите

вежди, се насочиха застрашително към архимандрита и нямаше никаква преструвка в

тях.

Архимандритът отпусна клепки:

- Бог ми е свидетел, Авраме. . . в името на Христовата вяра и светата Христова

църква. . . - Той отвори сега очи, побелели и влажни, и сякаш духом и телом се

предаваше на чорбаджията, додаде с гърлен шепот: - Да го убием. Да намерим някой

турчин да го унищожи.

Аврам Немтур не трепна от тия страшни думи и в отговор изрече гласно мислите си,

както се пораждаха една от друга в мозъка му, изрече гласно той решението си,

дето преди още може би бе назряло. Сега той обърна на преспански и каза:

- Лазар Глаушев. . . Исках да го направя свой човек, да го въведа в къщата си.

Ти си чул: исках да му дам единственото си дете, да го направя по-близък и от

роден син. Той се подигра с мене, поруга ме, стъпчи ме в калта, с нозете си.

Опустоши къщата ми. Немам аз по-голем душманин от него. Да го убием, велиш, в

името на Христовата вера и църква. . . Аз ще намеря кой да го

убие!

Пред погледа му се изправиха двамата млади турци,

тях, пак заради Ния, но той му се отплати за това, предложи му самата нея за

жена. . . Карал се бе Лазар Глаушев с тях и те добре го помнят. Питали са го два

или три пъти за него - турчинът не забравя лесно гяурина, който го е обидил.

Сега той сам ще им припомни за него. А те са такива, че няма да се колебаят

много да убият и десет души гяури. За да ги отклони от дома си, Аврам Немтур

завърза нещо като приятелство с тях. Винаги,когато минаваха пред дюкяна му,

канеше ги, черпеше ги с кафе, на два пъти бе им давал пари "назаем". Ето сега те

ще свършат работа. Не двамата, той няма да се открие пред двамата, а само

по-старият, Али, Другият, Нури, е много млад и е богатски син, не ще го прелъсти

той със злато. Али е голтак и нехранимайко, за него бяха искали те на два пъти

пари "назаем". Той ще купи него и ще го прати, и не е опасно да се открие човек

между четири очи. Каквото и да стане, каквото и да се каже - всичко може да се

отрече. Да, да. . .

- Да - продължи гласно Аврам Немтур, - аз ще намеря човек за тая работа. Но -

сепна се той, - отче архимандрите! Вера и клетва между нас!

- Та нали аз пръв ти заговорих, пръв ти казах. . ..

- И веке нито дума нема да се повтори за това. Архимандритът кимна мълчаливо. И

като че ли всичко бе премислил и приготвил още преди това, извади кесията си и

наброи върху меката ямболия пред чорбаджи Аврама десет лири. Прибирайки кесията

си, каза:

- Ако трябват още, ще дам.

Аврам стана, отвори с дълъг кован ключ един долап в отсрещната стена, порови

нещо там и пак затвори долапа. Върна се отново на мястото си и на свой ред

наброи върху малката купчина златни монети още десет жълтици:

- Ето и от мене толкова. Вервам да стигнат двайсет. Тихо, топло светлееше между

тях върху меката вълнена постилка златната купчинка. Те и двамата бяха се

загледали в нея - не се решаваха да се погледнат в очите. Но и златото оживя

пред погледите им, започна да гори очите им с жълтия си блясък - то беше цената

на един

кажат и ставаше някак страшно .да седят тъй сами, един срещу друг. Той

промърмори нещо и побърза да си излезе, а чорбаджи Аврам не се и досети да стане

да го изпрати.

Помисли и той да излезе, да отиде да погледа лозето

си в това хубаво време вън. Но веднага се отказа, без да си признае, че се боеше

сега да се покаже между людете на улицата, пред чужди очи, сякаш беше писано

нещо на

и му беше по-ясно какво да пише на балдъзата си за Ния. Започна бързо, нервно,

на

-гръцки, но все бъркаше и по някоя преспанска дума.

децата ти, а за Ния да знаеш от мене: Ния да стои там, при тебе, и ако има нужда

от пари или друго, ти само обади ми, аз пак ще пратя колкото трябва. Само гледай

Ния хич да не мисли за Преспа, да се връща тука. Умря тука една нейна приятелка

- Божана - и гледай да не се научи Ния, и гледай да не се среща с тукашни люде.

Щом Кости и ти одобрявате за това момче от Солун, може и аз да одобря, но първо

да видя момчето. Сега след някой ден отивам да събирам афион и щом се върна, ще

дойда в Битоля и всичко ще наредим, както е най-добре. Има време за всичко и ти

гледай най-много Ния да не мисли хич за Преспа, ти й си като майка, след мене ти

си за нея. Щом дойда там, всичко ще решим, както е най-добре. Друго няма що да

ти пиша, ти знаеш, това е от мене. Поздрав. Твой зет Аврам."

На другия ден чорбаджи Аврам се събуди с някакъв страх, като скрита раничка

вътре в тялото, едвам наболява, човек не я забравя никога и се бои да я докосне.

Той сам даде писмото на познат кираджия, който същия ден тръгваше за Битоля,

поръча му да го предаде на баджанака му Кости. Върна се в дюкяна си и заповяда

на двамата си слуги да почнат да разтребват и разчистват за предстоящото

събиране на афион. Не се заседяваше и сам той, както винаги, на мястото си в

дюкяна, а често ставаше да се разпорежда за едно и друго, да помогне,-Скритата

раничка го глождеше и той търсеше забрава, но не беше човек, който би променил

решението си. Час по час поглеждаше към вратата, по улицата - дано да се-покажат

отнякъде двамата млади турци и още по-добре-да е Али сам. . . Да се нареди еднаж

работата, и ще му олекне. Денят му се видя безкраен, а вечерта пи доста

ракия и скоро заспа. Така минаха два дни.

На третия ден, доста рано още, сам Алията влезе в дюкяна му, като да бе получил

вест да дойде. Аврам Немтур едва скриваше вълнението си, каза веднага да поръчат

две кафета. Раничката беше там, дълбоко негде в тялото му, но той си мислеше:

"Ето, сам неговият турски господ ми го праща. Наместникът ще измоли прошка, ако

грешим. Иначе не може, не може. И никой не му е крив, като бунтува народа, а

исках аз човек да го направя. . ." А раничката беше все там, отворена.

Поприказваха с турчина едно и друго, изпиха кафетата, запалиха нови цигари.

Тъкмо Аврам си пое дъх да започне отдалеч, турчинът неочаквано рече:

- Додявал съм ти, чорбаджи, и друг път, но пак имам голям зор за пари. Една лира

ще ми трябва, ако

имаш, за някое време.

Той говореше с кротък глас, но в погледа му нямаше

никаква молба. Лицето на Аврама така засия от несдържана радост, че дори и

погледът на турчина се смекчи: "Ето - едва-що не извика чорбаджията, - тук сам

бог нарежда сичко!" Той каза гласно:

- Немай гайле, Али ага. Ние сме вече стари достове с тебе.

После той се поприведе към турчина и продължи.

тихо:

- Повече пари ще ти дам, Али ага, но требва да

нема да излезе.

Турчинът го гледаше с тревожно, жадно любопитство.

И каза:

вяра, от моята уста няма да излезе. - Знам те аз Али ага, юнак човек си и държиш

за клетвата си. - Аврам усети ситни, студени тръпки по Гърба си, студенина обля

лицето му, но бързо се овладя: - Ти ще си спомниш, и друг път сме говорили,

еднаж от моята къща излезе един млад човек и вие с Нури се скарахте с него пред

моята порта.

- Ами знам го - проточи устни турчинът. - Те тия дни го срещнах из чаршията.

Чорбаджи Аврам кимна:

- Тоя човек, Али ага, буни раята в Преспа. Ти си чул може би, каймакаминът ни

затвори новата църква, ето, заради него. И още какви други пакости върши, да не

ти разправям. Себап ще сториш, Али ага.

Турчинът бавно се подръпна, виждаше се, че се досеща. Кимна само с очи. Аврам

дръпна опънатата си длан, като да отсече нещо:

- Един пищов да му теглиш, ама на место. Турчинът облиза устните си, преглътна.

Аврам продължи:

- Пет лири ще получиш още сега. Щом свършиш работа, още три пъти по пет лири ще

получиш. Алията попита, но повече за да поразмисли:

- Не ти ли е нещо твой човек, в твоя двор го видяхме за пръв път. ..

- Мой. . . Кучета главата да му ядат!

- Бива -бе, чорбаджи - рече отеднаж турчинът. - Ще му видя аз есапа нему. Хе. .

.

- Никой да не знае, и Нури да не знае.

- Знаеш ли де е нашата община, там, до старата църква.

- Знам.

- Там, под общината, на долния кат, е читалището. Там се събират те и други като

по-нагоре от моята, на същия сокак. Две-три вечери да го попричакаш, сам ще

влезе в ръцете ти.

Колкото и да се сдържаше Аврам Немтур, ръката му трепереше, когато наброи на

турчина пет лири.

XIII

слугите:

- Замина, ага, още преди десетина дни. Замина да събира афион.

Турчинът се усмихна лукаво. Дошъл бе да се похвали. Проследил бе Лазара и бе

решил да го убие още тая вечер. Смрачаваше се - наближаваше време. Той се отби в

една кръчма, поседя там, изпи сто драма ракия. Когато излезе от кръчмата,

чаршията беше затворена, прибираха се по домовете си последните дюкянджии.

Алията опипа оръжието си в широкия си пояс - два пищова и една дълга кама - и се

отправи с бавни стъпки към християнските махали.

По това време Лазар Глаушев, както почти всяка вечер, беше в читалището. Беше

към края на седмицата и нямаше много люде там освен неколцина от постоянните

посетители. Не се бави дълго и Лазар. Вън беше тъмно, тесните криви улички едвам

се осветяваха от бледия зрак на младия месец, който се бе надвесил на залез,

вирнал остри рогове като лъснат ятаган над тая поробена земя. Тук-там светлееха