Книгата е сканирана и обработена от Сергей Дубина Книжното тяло е предоставено от Галя Янакиева I част

покойната е в рая, и беше набожен по своему - пазеше постите, занимаваше се с

църковните работи, даряваше църкви и манастири, ала не толкова от страх пред

бога, колкото от страх да не би душата му, когато се представи един ден горе, да

намери затворена златната врата на рая. Но това бяха. по-редки минути в живота

му, когато се поразхлабваше

обръчът на скръбта, ненавистта и високомерието му, в коИто беше сковано неговото

себелюбиво сърце.

Ния изви глава и се загледа през прозореца между приподигнатите завеси, набрани

като ветрило. Баща й веднага улови движението й, дочу как тя тихо, едва чуто

въздъхна. Пред отворената порта минаха неколцина люде, след туй други двама.

Като следваше неотстъпно все същата мисъл, тя неочаквано и за себе си,

започвайки предпазливо, отдалеч, продума:

- Никой не идва у нас.

- Защо ти са? Да не мислиш, че за добро ще ти влезе чужд човек в къщата! Ще

влезе за ядене и пиене, да разгледа и после ще отиде да те приказва.

Девойката се насърчи от неочакваната му приказливост.

- Се тъй сами ли ще живейме, татко. . . Далеко от другите люде. Ти немаш

приятели и роднини. Виж другите. . .

- Не ми требва никой. По-далеко от мене. Ния продължаваше да гледа през

прозореца. Сърцето й биеше по-бързо и по-бързо. Тръгнала бе и вървеше с отчаяна

решителност към пропаст, която ще я погълне, страшна и неизбежна, но може би ще

намери там, от единия до другия бряг над тъмната дълбина, макар едно

тясно, несигурно мостче. И пристъпи още по-смело, дръзко:

- Тате, ти си веке над шейсет години, аз съм на осемнайсет. Ще ме оставиш съвсем

сама на тоя свет. И какво ли още не може да се случи с човека.

Дебелите черни вежди на чорбаджи Аврама подскочиха и двете нагоре, подпряха

набралите се гъсти дипли на челото му. Не бе чувал такива думи от щерка си. Не,

Ния не беше вече дете! Той бързо се приподигна на лакътя си:

- Ще те омъжа. Ще ти оставя богатство. Сърцето на девойката щеше да изхвръкне от

гърдите

гласът й:

- Богатство. . . Ти знайш, тате: бог дава, а взема още по-често и по-бързо.

Дебелите вежди на чорбаджията паднаха като капаци върху очите му, набраните

бръчки по челото се разнесоха - това беше усмивката му. Усмихна се той на себе

си,

спомени за Кальопа, майка й. . . Той отпусна клепки, лицето му се разведри и

успокои, като да го упои сладка дрямка. Той се ослуша далеко-далеко. Беше

последната им среща, преди да му стане жена, най-късата от всички срещи, които

бе имал с нея, все тъй набързо. . . Ще те взема, Кальопе. . . Вземи ме, аз тебе

съм избрала! . . . Гласът на мъртвата ли беше тоя далечен глас, или Ния е казала

някому същите тия думи?

- Нио - продума той слушай, - дали. . . дали не

си избрала некого?

Тя бързо се обърна, присви колена до него, обхвана шията му, притисна лице на

гърдите му. Той нито се помръдна, не знаеше и какво да стори, щерка му никога не

бе го прегръщала така, неочаквано дойде тая радост от тежестта на ръцете й около

шията му и тая главица на гърдите му, мила, своя, родна.

- Е, е. . . Кажи, кажи.

Ния се притисна още по-плътно към него и рече:

- Лазе Глаушев.

Чорбаджи Аврам трепна, потрепера, сякаш нож го прободе. Посегна с две ръце,

свали от шията си ръцете й, тя се отдръпна, както беше на колена пред него, и

остана тъй, с наведена глава, устните й трепереха. Какво

ще каже той сега?

- Той ми е враг - каза старият с хриплив глас. -

Него ли намери! Не, не. - Тате. . . Той се раздвижи, потърси чибука си, кесията

с тютюн,

започна да се гневи:

- Той едно време, когато го каних да дойде в дюкяна ми, отказа. Спомняш си. Не

ме почете, отказа. Такова нещо аз не прощавам никому.

Чорбаджи Аврам не допущаше, че някой в Преспа би отказал да се ожени за неговата

дъщеря. Повече искаше да я отклони и да я подпита. Не беше много йзненадан от

избора й - Лазар Глаушев беше пръв между

преспанските младежи, чорбаджията бе дочул и за успехите му в търговията с

Андрея Бенков. В гнева му срещу младия вироглавец имаше повече надменност и

страх,отколкото омраза. Той сложи цигара на дългия чибук, запали я от жарта в

огнището, а в това време обмисляше какво да каже и - чудно, не намери с какво да

покуди младия момък.

- Ти остави преспанските бечварковци - казанай-сетне той. - Аз ще ти намеря мъж,

да ти е прилика по сичко. Може да не е от тука, но ще ти го доведа вкъщи. Остави

на мене.

Ния се изправи и рече:

- Ти ме попита дали не съм избрала некого. Аз ти казах, тате. Никой друг.

В твърдия й глас, в израза на лицето й чорбаджията позна собствената си

упоритост. Той нищо не отговори. Ния седна отново на столчето до прозореца,

дигна книгата от пода, сложи я пак на колената си, без да я отвори. Сега той ще

мълчи може би сто години. Но му каза, каза му всичко. Боеше се повече от него,

от стария, а сега виждаше, че по-трудно беше да победи другия. Тя не успя да го

види през тая предпразнична седмица, откакто идва у тях Султана. Ще иде и тя у

тях, ще отива всеки ден, ще го дири, ще го среща - сега й беше по-лесно, щом се

освободи от страха си пред стария. Някой се мярна по двора. Ния погледна.

- Иде ни гост, тате. Хаджи Захари.

- Хм. . . Не съм го очаквал. - След минутка чорбаджи Аврам додаде: - Като че ли

сам господ го праща. . . Почерпи там каквото требва и ни остави сами.

Девойката излезе да посрещне стария хаджия. Стана и чорбаджи Аврам с чибука си,

поизтърси копринения си пояс и дълбоките си сукнени потури от попадалата по тях

пепел от цигарата му, изкашля се шумно.

Седнаха и двамата на меките ямболни, между тях - огнището. Хаджи Захари Мирчев

не пушеше тютюн, чорбаджи Аврам хвърли и своята цигара в огъня.

- Не съм влизал в твоята къща, Авраме, откакто почина домакинката ти. . . хе,

кога беше то - поглади дългата си бяла брада хаджи Захария. Гласът му звучеше

дълбоко, тържествено.

- Не си влизал, хаджи.

- Слушах тая сутрин църковната служба. Христос се роди. Сърцето ми се изпълни с

милост. Размислих се. Какви люде сме ние. . .

Чорбаджи Аврам мълчеше. Хаджи Захари се вълнуваше, трепереше бялата му брада.

Той дигна очи, гласът му стана по-плътен, напрегнат:

- Християни сме, верваме в бога Само на думи, имаме нечестив страх. В живота си,

в делата си ние лъжем

бога. . . какво - лъжем себе си. Лоши сме, лоши, .тежко ни! Това си мислех аз

тая сутрин в църква и ми се доплака. За меке самия и за сички. Лъжем се, караме

се, мразим се, пакостим си. Скарахме се и за божия дом. Караме се и ние с тебе,

стари люде, секи час бог може да ни повика пред себе си, да отговаряме за делата

си тука, на земята, и според това ще ни съди той, милостивият. Ти си по-млад от

мене, бог да те поживи, но и ти си веке стар човек. Мислих си за тебе. Ще му

отида, казах си, на тоя свет празник християнски, с любов и мир. Ще надвия

дявола, нема да оставя сатаната да се радва на днешния ден. Ето с такова сърце

ти говоря и не ми се сърди, ако ти кажа нещо, което може да те разсърди: защо

вървиш против народа, Авраме, брате? Вървиш с чуждия, а против своите. Не искам

да те съдя, а да те моля дойдох, сам да помислиш. Ти знайш, ние не сме гърци,

пък вървиш срещу това, което знайш. Кажи го, само ти си за гръчката партия в

Преспа. Ти крепиш наместника и власите. Върни се при своите, Авраме, моля те по

християнски.

Чорбаджи Аврам не надаваше много ухо на благочестивите приказки на стария

хаджия. Той му отговори набързо - дошла му бе друга мисъл и бързаше да стигне до

нея.

разбрал по-добре. Прост и див е нашият народ и не е харно да се делим и да

бегаме от тия, които са по-високо от нас. Това е, то. Сега пък ще видиш какъв

човек съм аз, кому мисля добро и кому мисля зло. Слушай и сам ще отсъдиш.

Влезе Ния с голям поднос, изслуша благословите на стария хаджия и си излезе.

Чорбаджи Аврам бе подхванал отдалеко, но сега изеднаж отсече:

- Виде ли щерка ми?

- Видех я. Жива да ти е и здрава.

- Отиваш ли да те пратя стройник за нея?

- Отивам - зарадва се хаджията. - Не съм го правил друг път, но за твоята щерка

отивам. Къде? Аврам Немтур помълча малко, сетне рече:

- У Стояна Глаушев. За сина му Лазар.

Хаджи Захария Мирчев подскочи, хлътналите му очи

светнаха през надвесените бели вежди, младежка руменина се показа по восъчното

му лице.

- Ето, ето, ето. . . Авраме, брате! Тая сутрин сам

бог отвори сърцето ми. Негов глас беше, милост да му е:

иди у Аврама! Та искаш Лазар Глаушев за зет?

- Да. Нели ти казвам.

Хаджи Захари се прекръсти един път, два пъти, три пъти:

- Слава тебе, боже, слава тебе! . . . Отивам, Авраме, отивам, божия поръка да

изпълня.

понадигна се да стане, развълнуван, нетърпелив. Чорбаджи Аврам размаха ръце

срещу него:

- Почакай. Аз не искам тъй, целият град да научи отеднаж. Намери Пазара сам,

между четири очи. И не бързай, ако не може днеска. Кажи му, че му давам щерка си

. Ще дойде да живей тука, щом ги венчаем. Тя ми е едничка. Докато съм жив, аз ще

бъда господарят в тая къща. Като умра, сичко ще бъде негово. Дал ми е господ

доста. Има да живеят и внуците му, ако пък е кадърен, нека го увеличи и умножи.

Не искам, хаджи, кажи и нему, да се разчуе, докато не получа думата му. Ако

откаже, пак да мълчи.

- То се знай. Ама как ще откаже! Отказва ли се човек от такава хубост и такова

богатство!

- Не знам. . . Но върви, върви. Това е от моя страна.

Хаджи Захари Мирчев се изправи най-сетне, разтреперан и с нозе, и с ръце, и с

глава, колкото от старост, толкова и от вълнение. Преди да излезе, дигна ръка и

рече като древен пророк:

- Край на разпрата в Преспа, край! Лазе Глаушев става твой зет, Авраме. И щом

вие двамата. . . Край и добро начало. Отивам, отивам.

Като излезе на улицата, старият хаджия изви ръце отдире, да стегне по-здраво

кръста си, по-бързо да върви. Студеният ветрец развяваше полите на дългия му

кюрк и бялата му брада до пояс. Лицето му сияеше със снежно-белите вежди,

мустаки и брада, с леко накъдрените бели коси около ушите му под черния кадифен

калпак, със свежата руменина по бузите му, с оживелия блясък на очите му,

забързал със ситни стъпки, чист и спретнат, помладен от радост. Някои от

минувачите се заглеждаха в него и се подсмиваха. Мислеха си: старият хаджия е

обърнал повечко чашки за Божик.

Не мина повече от час време, хаджи Захари Мирчев се върна по същата улица. Не се

връщаше той, а тъмната му сянка, облечена в неговата празнична руба. Той не

помнеше как влезе в къщата на Стоян Глаушев, как се отдели с Лазара в друга стая

и седнаха сами, как си излезе после от тая къща попарен - ни жив, ни умрял. Каза

всичко и моли, и плака-не помнеше вече всичко, що каза и що чу. Но запомни

добре, което трябваше да запомни.

Лазар Глаушев отказа. Старецът не се отчая. Тогава Лазар призна, че бил сгоден

за друга девойка.

- Само ти да го знайш, дедо хаджи.Още не сме решили да го разгласяваме.

Ама дали беше така наистина? Или неразумният момък искаше само да оправдае

отказа си. И старецът започна да се тюхка - колко харно би било и за църковните

работи да се одобрят те двамата с чорбаджи Аврама, да

се сродят. Лазар рече:

- Каквото и да е, в неговата къща нема да влеза,

да е цела от злато и елмази. Всеки ще каже: предаде се за хубава жена и

богатство. По такъв път съм тръгнал и ще вървя, нема да се отбия от него каквито

и съблазни да ме теглят. Познавам аз чорбаджи Аврама, нема да го привлека и

обърна, а той иска да ме привлече и да ме погуби. Е, разбирам: щерката си ми

дава, голема чест ми прави, благодаря му. То е друго. Благодаря му за тая чест.

Което ми каза, дедо хаджи, за щерката на чорбаджията, аз ще го забравя и от

моята уста нема да се чуе. Сега ти виждаш що е и какво е и сам знайш какъв

отговор

ако требва, че съм сгоден и ще се женя за друга девойка. Не стана нужда да

говори много хаджи Захари, като

се върна в стаята на Аврама Немтур. Чорбаджията го

посрещна още на вратата и позна:

- Отказа ли?

- Отказа, и Като да изля някой паница мляко по лицето на Аврама. Останаха да се

чернеят само веждите му, сключени в страшен възел, и очите му, като две черни

дупки. Опита се хаджията да посмири гнева му, побърза да каже, че Лазар бил

вече сгоден за друга девойка, но кой знай дали чу и разбра Аврам Немтур. Не

беше на себе

си той и вече дума не продума. Нямаше повече работа в къщата му хаджи Захари

Мирчев. Отиде си унил и тъжен до сълзи. Сърцето го заболя, доброто му старческо

сърце.

Качиха се в колата Ния и Аврам Немтур. Заминаха за Битоля - тъй, посред зима.

След два дни чорбаджи Аврам се върна сам от Битоля, мрачен и зъл, не дигаше очи

човека да погледне.

VI

Зимата наистина излезе люта тая година. Дебелият сняг, който падна през нощта на

отвориха студени, ясни дни и мразовити нощи, а като се поотпусна времето на

два-три пъти - валяха пак нови снегове, падаха и мъгли. През ясните дни въздухът

ставаше като стъкло, върху прозрачното твърдо небе планините се изправяха като

варосани огради, бяла, студена пустиня беше полето със синкави сенки по междите

и ниските хълмища, със сивите, зацапани, разкривени ленти на пътищата. Нощем от

едрите звезди пръскаха искри, месечината режеше едва синеещото се кадифе на

небето като лъснато острие, студената й светлина се изливаше на потоци по

земята. И какви нощи - всяка по година!

Целият Голям Сечко мина в празници - от Божик до Свети Атанас. Зима - всеки се

навърта край огнището, всеки гледа под сушина да е, на завет, като горските

зверове и живинки по бърлоги и дупки, пътищата са затворени, работата секва. Пък

нали затова лятно време се събира и трупа повече! Човешкото сърце е винаги жадно

за радост и веселби. Мина Бъдник и Божик, сетне Свети Василий с Новата година,

Водици и Свети Йоан, и други още по-малки празници, именни дни, сватби, годевки,

еснафски храмове, както ги наричаха прес-панци, гощавки между приятели и

роднини. Покорната рая се веселеше на скрито, по къщите -да не предизвиква

душманите агалари, още повече дявола, който завижда на всяка човешка радост и

праща зло. Нощно време по много къщи се чуваха песни, но светлината по малките

прозорчета биваше затуляна с черги и капаци. Колкото и да беше шумна веселбата и

колкото вино да се изпиеше,

гостите не оставаха много късно през нощта, разотиваха се далеко преди полунощ,

бързайки по тъмните улички със запалени фенери в ръка, както беше заповядано от

турчина. коИто живееха по-далеко или виното им се е усладило повече - оставаха

да нощуват у домакините. Така бяха живели преспанци от векове - да крадат, да

крият радостта си, така живееха и сега, в постоянен страх. Но ако някога страхът

ги е държал в пълно покорство - от някое време във всяко робско сърце растеше

смътна надежда: ще дойде край един ден на робска неволя! Робът още биеше чело

пред стъпките на турчина, но бе започнал борба срещу другия си потисник -

фанариота - и в нея крепнеше душата му ден след ден, оживяваше, надигаше се

потъпканата му гордост, разгаряше се жаждата му за светлина, избистряше се

съзнанието му и помрачената му памет. Ден след ден топлината в земните недра

разпукваше и топеше дебелите зимни ледове. Тая година гощавките по Преспа

продължаваха до по-късно през нощта, виното се лееше по-изобилно, песните се

пееха на по-висок глас и някакви нови песни започнаха да се пеят, в които

вековната робска скръб звучеше през

гневни сълзи.

С настъпването на зимата във всекидневните си грижи преспанци бяха позабравили

народните работи. Мина толкова време, нямаше никакъв отговор по спора около

новата църква и народът бе оставил всичко на людете от общината и читалището.

Това беше най-сетне тяхна работа -да се грижат за църквата и за всички народни

дела. А народът -той е тук, на мястото си, и щом стане нужда. . . То се знае, за

такива работи е нужно много време. Наместникът даваше вид, че всичко беше

забравил, старците около него спокойно тракаха с броениците си. Дори и младите

около Лазара Глаушев бяха затихнали. Къде е Цариград - само да отидеш и да се

върнеш, ще мине месец време и повече. А чак от Цариград се очаква- да дойде

решителният отговор по спора. Времето;

минаваше - е, да, то времето минава неусетно. Ще се чака, щом така е дошло. ..И

в читалището, дето се събираха всеки празник младежи и някои по-стари от еснафа

да четат книги и вестници, да слушат беседи, все по-рядко се споменаваше за

църквата. По-често се говореше там за училището, но като започна така тая

година,

наместникът и Лазар Глаушев не беше оставил всичко на времето. Наместникът отиде

на два пъти в Битоля, при владиката и все по църковния спор, без да отвори дума

пред общинарите. Лазар пишеше дълги писма до познати люде в Цариград, както ги

познаваше от цариградските вестници, народни люде, молеше ги и ги зовеше да

помогнат на Преспа, на бедния и неук, христолюбив български народ, плачущ и

жаждущ за своя народна църква, наука, който едва сега се пробужда от дълбок сън

и радее да се освободи от вековен фанариотски ярем, от заблуди и душевен мрак.

Не получи отговор на нито едно от писмата си, но едно от тях излезе почти цяло

напечатано в един цариградски вестник. Тоя брой на вестника се получи в

преспанското читалище няколко дни след Божик.

При срещите и разговорите на преспанци през тия многобройни празници започна

често да се споменава за новата църква и не толкова за църквата, колкото се

даваше воля на една напластена и нараснала омраза към фанариотите. Най-напред

преспанци бяха недоволни сами от себе си, че бяха нехайни и недостатъчно

ревностни към народните работи, сетне обвиниха и за това наместника, докато ги

обзе гневно нетърпение:

- Какво ще чакаме още и колко време ще чакаме. . .

- Наша ли е църквата - наша е! Ами що сме седнали да я делим с наместника и с

тия, власите? Защо делим с них църква и училище - за них тояга по задника, па да

си вървят, откъдето са дошли.

- Те ни примамиха в тая давия и сега са страна срещу нас. Да беха отишли те да

се съдят, защо се уловихме и ние! Подкупили и каймакамина, и мутесарифина в

Битоля, и пашите в Стамбул. Нашата давия с них е бутната под миндера, ние

чакаме, ще чакаме още сто години, а те - пак да се разпореждат и в община, и в

новата църква, и в училище. Народе, нема какво ние да делим с наместника, с

Грета, с гърци и власи! Ако им требва Църква, те с Аврама Немтур да си намерят

друга църква.

Надигнаха се отново и по-силни, по-многобройни гласове:

- Да ги изгоним! И пак най-напред се разпламтя общото огнище -

читалището. Пак първите главни хвърли Лазар Глаушев.

Той отказа на Аврама Немтур да му стане зет и наследник, отказа с леко сърце и с

поласкана гордост. А Ния? Много слаб беше срещу нея щитът му - връзката с Божана

Бенкова. Той забеляза, че е сънувал Божана само два пъти -болна, разплакана. А

Ния беше във всичките му сънища - тук беше безсилен да я спре, да я прогони, да

избяга от нея, - тя навлизаше в сънищата му, тя ги строеше такива чудни, хубави,

ясни като някакъв друг живот и се събуждаше той не с натежало сърце от жалост, а

премалял от наслаждение, разляло се по тялото му, пропило всяка клетка. Тя беше

властна и любима господарка на душата му - той го чувствуваше, ала разумът му,

съзнателната му воля повеляваха, крещяха в него: ти трябва да я изгониш от

душата си, от слабата си грешна душа, толкова склонна към наслади и суетна

радост! Ния е дъщеря на Аврама Немтур - народен изменник и враг, по-омразен и от

чужденеца владишки наместник. И Лазар отново подкачи борбата срещу народните

врагове. Така му беше по-лесно, колкото и да чувствуваше в сърцето си бремето на

своята страст към Ния. Борбата срещу баща й беше борба и срещу нейната опасна

власт над чувствата му.

Преспанци трябваше да чакат отговор на техните махзари и харзовали, но бяха

чакали вече доста дълго. Народната правда беше очевидна за тях и колкото и да им

беше позната турската мудност във всяка работа - опасните врагове на тая правда

бяха само фанариотите и погърчените като Аврама Немтур. Какво ще чакат още

преспанци? Възмущението и нетърпението се надигна и накипя тоя път по-бързо,

преспанци се готвеха не на шега да прогонят наместника от църквата. Тогава се

зачу и все по-високо, по-настойчиво еднозвучният глас на благоразумието:

- Чакайте! Не бързайте! За малко може сичко да се развали. Ще разгневим турците.

Да почакаме още малко

И тоя глас излезе от недоволния народ. Разнасяха го по-старите, някои от

чорбаджиите, които иначе вървяха с народа, по-плахите и неколцина умници, които

са по-склонни да умуват, отколкото да действуват, пригласяха му и неколцина,

които завиждаха на буйната сила на младите начело с Лазара Глаушев, а нямаха

своя сила да бъдат като тях. Най-сетне и това беше народен глас и пръв го долови

наместникът, който правеше всичко, за да го засилва. В началото на борбата

всички се бяха увлекли в общото недоволство. Трябваше да се събори едно отречено

от всички господство и нахално, подло присвоено опекунство над целия народ и се

виждаше напред само един враг - фанариотите и най-вече в лицето на наместника,

чорбаджи Аврам и други неколцина около тях. също владиката, патриката, но те

бяха толкова далеко в Битоля - и още по-далеко - чак в Цариград. От кого ще се

боиш? Срещу турците също имаше леснина - парите. Така беше в началото, а сега

тъкмо турците бяха между двете партии, трябваше турският съд и закон да разреши

спора им като се бореха за своята църква - преспанци трябваше да се дигнат и

срещу турската власт. С това именно беше силен и гласът на благоразумието, на

примирението и слабодушието на едва-що пробудилите се роби. И се бореха два

гласа, като надвиваше ту единият, ту другият:

- Да ги прогоним!

- Чакайте!

Времето минаваше.

Скоро след като се изредиха всички големи и малки празници около Божик и Водици,

през първите дни на февруари Божана Бенкова пак легна болна. Тя се държа храбро