Книгата е сканирана и обработена от Сергей Дубина Книжното тяло е предоставено от Галя Янакиева I част

но те се радваха един на друг, драго им беше да седят тъй, край огнището. Лазар

много пъти се допитваше до майка си или споделяше с нея планове, успехи и

неуспехи, колебания и съмнения, горчивини и възторзи. Лесно беше да се приказва

с нея и за мъжки, и за обществени работи -тя всичко разбираше и даваше умни,

полезни съвети. Той мислеше, че да е учила наука, би могла да бъде пръв по ум

човек в Преспа. Само за сърдечните си вълнения и болки се въздържаше да говори

открито с нея - беше неприлично, пък и тя държеше страната на Ния, съдеше по

женски. За нея той беше най-милото й дете и нейна гордост. Тя познаваше и

слабостите му - най-вече неговата мекушавост, - но долавяше, че с мекото си

милозливо сърце бе спечелил повече обич и почит сред людете. Да бе я слушал във

всичко, би му било по-добре, но това беше винаги с него - той винаги вървеше със

сърцето си. И пак - още не беше всичко свършено, оставаше още да се строи

животът му. Не бе го научила тя да живее повече за себе си, иначе не би се вдал

така цял в народните работи. Заради тях той стъпва върху късмета си, заради

чорбаджи Аврама бяга от Ния. Затуй пък всички се кръстят в него и затуй има

такава сила да привлича всичко около себе си. Хм, може пък той да знае по-добре.

. . Е, е - ще видим, още не е всичко свършено. . . Такъв

си е нейният Лазе.

- Майко - рече отеднаж Лазар, - да омъжим Катерина. Като държа толкова дълго в

устата си тия думи, те

и сами изхвръкнаха.

- Аз мислех първо ти, Лазе. Но ако й излезе добър

късмет, да я омъжим. Не е малка. Султана би могла да каже: и Катерица ми е

най-мило дете. Може би защото беше най-малка от децата й, а мила беше тя,

проклетницата, колкото и да беше непокорна и кажи го, луда. Тия две деца, Лазе и

Катерина, й създаваха най-много грижи. Лазар се мъчеше да подбира думи, не

знаеше кое да каже, кое да премълчи. Най-сетне тя е майка, какво зло можеше да

дойде за Катерина от нейна страна и как можеше да се уредят заплетените работи

на грешниците

без нейна помощ? Той продължи и някак против волята си се приближаваше към

най-страшното, което искаше да скрие:

- Нейният късмет е веке излезъл, майко.

- Така ли? - едва сега подигна очи Султана към сина си. - Хаирлия да е.

- Какъвто е, такъв. Друг не може да бъде. Тя сама си го избрала.

Погледът на Султана се спря в една точка и заблестя студено, остро. Тя попита:

- Кой е той?

Лазар се раздвижи, да седне по-удобно, скръсти нозе и се приведе към майка си с

ръце на колената.

- Рафе Клинче, майко - каза той и не дочака отговора на Султана: - Ти, знам, не

го харесваш, но защо пък наистина. . . Той е човек с дарба, занаятът му е

най-добър.

- Не го искам аз, сине - наведе очи Султана над вълната в шепите си; в гласа й

се долавяше огорчение, че той, Лазар, заставаше срещу нея заради резбаря. Тя

продължи, без да спре работата си: - Дарба. ., Но какъв човек е той, нели стоя

тука, у нас, толкова време и го познавам добре. Сичко можеш да очакваш от такъв

човек и повеке зло, отколкото добро. Не е лош, с добро сърце е, но е глупав и

нередовен човек. Не знайш още утре какво ще направи, може да захвърли и дарба, и

занаят. Тъй, както го повей ветърът, днеска едно - утре съвсем друго. Нередовен

човек и малко като завеян. Не си давам аз детето в такива ръце. И е ябанджия.

Днеска е тука, утре кой знай накъде ще хване. Ни сой му знам, ни село. Ама защо

и ти, Лазе, не говоря ли право? - не можа да скрие тя огорчението си.

- Право говориш, майко - отвърна Лазар зарадван, че, имаше какво да отговори.

-Такъв е той, но може и да се поправи сичко това. Ще го накараме да се засели

тука, ще го хванем за юздите. Тя, Катерина, ще го хване за юздите, нели си я

знайме, тя ще го води, а той е като дете.

- Не, не - поклати глава Султана нетърпеливо.

- Ех, майко, какво да ти кажа. . . Нема не, нема да. Работата е свършена.

Султана отпусна ръце в скута си.

- Ама какво. . . Как свършена. . . Даде ли му дума, щом така говориш?

Лазар изви глава встрани и не можеше повече да крие:

- Днеска говорих с него, заведе ме той у него, там. . . Те двамата се искат. Той

сичко ми каза, плака, ръката ми целуна. Те двамата се искат, Катерина отивала

при него скришом, ами да побързаме, да не излезе срамът им наяве.

- Що говориш, Лазе! Катерина, наша Катерина! Лицето на Лазар гореше, той не

посмя да погледне майка си, продължи:

- Те са като мъж и жена, макар да не са венчани. Тя е. . . той ми го каза. . .

тя била трудна от него. Ето, казах ти сичко.

Фитилът на светилника изпращя. Вятър тихо под-свиркваше в кумина.

- Ох, майчице. . . - сухо, остро въздъхна Султана. Едва сега я погледна Лазар и

трепна уплашен: лицето й отеднаж бе се стопило - жълто, тъмно, очите й бяха

хлътнали под затворените клепки, като мъртвешка маска беше това лице между

тънкия пригладен венец от побелели коси, брадичката й трепереше и тя се мъчеше

да я спре, трепереха, люшкаха се и старите, набръчкани ръце в скута й.

Лазар посегна да погали тия мили ръце, но бързо дръпна ръката си. Стори му се за

миг, че тя ще дигне ръка да го удари.

- Майко! - продума той, но изглеждаше, че тя не го чува. Млъкна и той, да й

поразмине.

Полека-лека тя се съвзе - ръцете и брадичката й престанаха да треперят, не

дишаше така тежко, но сега от притворените й очи потекоха една след друга ситни

сълзи. Като поплака, тя извади кърпа, обърса сълзите си, изсекна се. Овладя се,

не личеше душевната й мъка,.

само лицето й остана жълто, тъмно и очите й бяха зачервени. Опита се дори да

продължи работата си, но тъй, несъзнателно. - Господ и света Богородица да я

накажат, от сърце, им се моля - започна тя с хриплив глас, но гласът й скоро се

прочисти, закрепна. Тя говореше спокойно, с равен глас, като да беше сама в

стаята, и думите й придобиха още по-голяма сила. - Какво ми направи тя, да бех

родила камък, а не такава змия. А на оня бесен пес душата му никога да не намери

мир и покои ни на тоя, ни на оня свет. Какъв мъж си ти, Лазе, как не извади нож

да го прободеш и как си го слушал да ти говори. Болна била, лъже ме, чудя се как

да я лекувам, давах й билки да пие, повръща, очите й се откроиха, нещо нечисто е

яла, мисля си, или може да е настинала, може да я урочасал мекой, мисля си аз

глупавата, и как ще ми дойде на ума, че тя, моята щерка, носи копеле под сърцето

си.

- Не си късай сърцето, майко. . . - помоли я Лазар и сам покъртен от

й глас. - Станало веке, да видим некак да го поправим, доколкото може.

- Станало. . . Там е работата, че е станало. Нема да го поправиш и да успейш да

го скриеш от людските очи. Станало, направила го моята щерка. Как ще го поправи

тя за мене и за тебе, които знайме, как ще го поправи пред себе си, ако е

останала в нея капка срам и чест, и как ще го поправи тя пред бога. Ти ще скриеш

греха си, но веке си го направил. Мене ме обвиниха некога зли люде за същия

грех, но аз не се уплаших, бог беше на моя страна, и макар те сички да беха

против мене. Те ме обвиняваха, но аз не бех сторила грех и дойде ден, когато

сичко се показа, както си беше, злите езици млъкнаха и изсъхнаха. Такава е

правдата и честта, човек да ги носи в сърцето си и от нищо да не се бои. Ти нищо

ли не знаеше, че те? ... - попита тя изеднаж.

Студена пот изби по тялото му. Той каза:

- Знаех. . . знаех, че се срещат. Видех я два пъти. Не допущах дотам. Виновен

съм и аз.

- Защо не ми каза, защо не ми каза! - повиши глас Султана. - Ти и сички вие,

като баща ви, и той, недоворите, занесени. Ти, ако си толкова учен. Защо не ми

каза! Аз нищо не виждах, тя, змия потайна, не си показва нозете. Боех се само от

него, от очите му нечестиви и затова не го исках в къщата си. Ти го доведе в

къщата ми, да беше донесъл огън в нея да я запалиш, да беше изгорела по-добре.

Ти го доведе в къщата ми.

- Не мислех зло, майко. Ябанджия човек и беше за малко, а остана повеке.

- Ами аз как не послушах ума си! Ти го доведе, аз пък требваше да го изпратя още

на другия ден. И помислих, но заслепи ме дяволът, не го направих. Чужд мъж,

а вкъщи две моми, и Нона беше, снаха млада. Проклет да е часът, в който влезе в

къщата ми!

Тя млъкна. Лицето й сега беше като от сив камък,-ръцете й лежаха неподвижни в

скута. Тихо и жаловито подсвиркваше нощният вятър в кумина. Тлеещата жар в

огнището бе се покрила с дебел пласт бяла, пухкава пепел. Лазар Глаушев

чувствуваше дълбоко душевната сила на майка си сега, в това мълчание, пред

нейното лице от сив твърд камък. Той заговори и като че ли сам се оправдаваше:

- Каквото и да говорим сега, майко, каквото и да правим, да ги колим, да ги

бесим, може само по-лошо да стане. Остава само едно: да ги оженим час по-скоро.

До Поклади остават още две недели. После не ще можем чак до Великден. Ето, да ги

венчаем набързо още в неделя.

- Людете гъски ли пасат - отвърна Султана бързо, остро. - Последна щерка ще

изведем от къщата си и как тъй набързо, като да е вдовица за второ и трето

венчило.

време.

й, не ще ли излезе сичко на мегдан! Не ти ли каза оня мръсник откога е тя. . .

Лазар поклати глава, подигна рамена. Млъкна и Султана. Какво знаят те, мъжете, в

тия работи! Само жената е прокълната с това, пуста да опустей, само тя носи

тежкото бреме. Султана не се досещаше, че в това й огорчение пред женската участ

говореше нейното майчино сърце въпреки гнева й към Катерина. Готова да удуши

грешната си щерка със собствените си ръце, в същото време тя несъзнателно я

съжаляваше.

- Върви да си легнеш - каза тя на сина си, както някога, когато беше дете.

Той стана послушно и каза, изправил се срещу нея:

- Нема друго, майко: да ги оженим и час по-скоро. А ще помислим какво ще кажем

пред людете, поне колкото за лице.

Султана веднага му отговори:

- Сега аз ще мисля и редя, аз съм майка. Вие всичките ще стоите настрана. И ти,

и сички. Аз съм майка, огън да ме гори.

Тя не спа през тая дълга предпролетна нощ. Не се

бори дълго с мисълта си за изход - тя бързо намери единствения изход. Едва след

това започна мъката й, борбата-Чувала бе някога в това, което Лазар четеше по

някои път гласно пред домашните си: грехът ражда грях! Тя трябваше да убие щерка

си и да я погребе заедно с греха й. Коя майка убива рожбата си! Ох, Катерино. .

. - и сълзите сами потичаха по лицето й. После бързо изсъхваха. Следваше

по-лекото, но вече неизбежното: ще убие плода на греха със смъртен риск за

грешницата. Нека бог я съди, ако вижда отгоре, нека той, строгият и милостивият,

й покаже, нека я научи какво друго да стори, не за да измие лицето на щерка си,

а само да запази и нея, и целия си дом от позор. Това знае тя, на това я учи

нейният ум и дано бог не я съди строго, когато един ден ще й поиска сметка. Но

рожбата започва своя живот още от зачатието си в майчината утроба. Тя се готви

да погуби една човешка душица. Прости ми, боже и майко божия! А как иначе? В

проклетото майчино сърце, което никога не дава да страдат рожбите му, имаше още

една малка надежда: може би не е точно тъй, както казва Лазар: тя ще разпита

Катерина. Напрягаше паметта си да си спомни откога започна Катерина да. . .

боледува, да повръща. Отдавна е, може да има два месеца, още около Божик, а то

не започва веднага - ох, може да са минали три месеца и повече. Не ще може да се

скрие. Но ще я разпита, нека сега да поспи, няма полза да я буди толкова рано. .

. И пак всичко почваше отначало - да не сгреши, да не избърза, да не я излъже

умът й, сърцето й се бореше. Спомняше си какво й каза Лазар, дума по дума, и

по-нататък, стъпка по стъпка - все до същия единствен и неизбежен изход. Ох,

Катерино. . . Като пред мъртвец, тя си спомняше целия живот на най-малката си

щерка, на най-малкото от децата си от ония часове на мъка, между живот и смърт,

когато се откъсна тя от утробата й. Оттогава, до тая вечер. И пак отначало -да

не сгреши, да не я излъже умът й, човешкият й ум. Никога не бе се молила толкова

горещо на бога, не бе имала толкова нужда от неговата помощ -тя, която винаги е

била толкова силна и сигурна във всичко. Ама ето, по-лесно е било, макар и с

толкова мъки, да изградиш дом, да родиш и отгледаш деца. По-лесно е да вървиш по

правия път, колкото и да е върл и стръмен. ..
Дългата нощ мина. Около един час преди да се раздени. Султана отиде и събуди,

както всяка сутрин, мъжа си, за да иде на работа. Той не бе и усетил, че жена му

не легна до него тая нощ. После тя отиде и повика пред вратата, дето спеше Кочо

с жена си и децата си:

- Хайде, Кочо, време е.

Стана и снахата, макар Султана да й бе казала да не става с мъжете, откакто бе

напреднала бременността й. Тя и сега я върна да поспи.

Тая сутрин Султана имаше и друга, по-важна причина, за да я върне в леглото.

Щом излязоха двамата мъже, Султана взе светилника и влезе в стаята, дето спяха

те със Стояна, а също и Катерина, откакто беше така, болнава. Султана сложи

светилника на пода и сви колена до леглото. Катерина изеднаж се събуди, сама -

отвори широко очи, дълбоки, дори и сега, в уплахата й, влажни, топли. Ах -едва

не изрече гласно Султана, - познавам аз сега тия очи, като на стелна крава.

Вижда се. . . Уплашена още в съня си, Катерица още повече се уплаши от

пронизващия поглед на майка си и се приподигна бързо да стане:

- Що има, мамо. . . Да ставам ли веке?

- Рано е още. Но седни там да поговорим ние с тебе. Лицего на Катерица, по

слепите й очи, около устните - набъбнали, топли след съня и винаги готови да се

засмеят, - започна бавно да бледнее, да изстива. Тя мислеше в гоя миг за греха

си и не можеше да го скрие. Главата й клюмна като отсечена, бялата права пътечка

блестеше между бухналите й коси, едната от плитките й се плъзна по рамото и

увисна отпред, немного дълга, но дебела, тежка, лъскава. Султана гледаше

мълчаливо тая мила, хубава глава, вдъхваше сладостния, свой, роден мирис на

топлото младо тяло, сетне отеднаж се надигна в гърдите й болезнена погнуса, като

че ли неочаквано напипа някаква нечистотия - не беше вече чисто това тяло, бяха

го пипали и мачкали груби, нечисти мъжки, ръце, стояло е разголено пред чужд

поглед - кой. . . Рафе Клинче! - и тя стисна зъби с отвращение и неудържим гняв.

Ръката й потрепера, но не се дигна да удари - по-тежка от олово, - бързият силен

гневен порив не можа да я дигне. Вълната на гняв, която кипна и я заля чак до

петте, събра се цяла в жестоко обиденото й майчино сърце и там замръзна. Гласът

на Султана прозвуча чужд, враждебен, вледеняващ:

- Знам сичко. Искам и от тебе да го чуя.

- Да не бех го направила, немаше да ме омъжите за него. После се уплаших, не

посмех да ти кажа.

Султана трепна. Не очакваше такъв бърз, безсрамен отговор. Ръката й сега сама се

дигна и тъй - наопаки плесна твърдо през лицето грешницата. В същия миг остра

болка прониза гърдите на Султана. . . Не тъй, не тъй! Та и тя, грешницата, сега

носеше рожба под сърцето си. Ето, както бе мислила и премислила тая нощ, както

бе решила:

- Кой е той. . . Рафе Клинче, ли?

- Той.

- Кога му се даде, никаквице. . . Откога си трудна?

него.

- Не.

- Не знам. . . Може да има три месеца. . .

- Защо ни направи такова чудо. . . ти, . . Сички ни очерни. Не помисли ли за

братята си, за баща си, за мене. . . Какъв срам!

Катерина неочаквано изправи глава, придръпна се към стената, сграбчи завивката и

я притегли до гърдите си - да скрие босите си нозе, нощната си риза. Лицето и бе

жално, падналите коси от двете му страни сега беше червено до кръв, влажно,

тъмните й очи искряха трескаво, с мрачен, решителен поглед.

- Убийте ме. Изгонете ме. Ще ида при него - изрече тя бързо, задъхана и продължи

пак тъй бързо: - Аз знам какво сърце има той, само аз. Как страдал, сирак, колко

се мъчил, сички го мъчили и затова е такъв див. Но е най-добър. И ти го мразиш,

и сички се подбиват с него, но той е най-добър от сички. Див, ами кога се събрал

с люде! Ти не миряса, докато не го прогони, и един път не го покани да влезе

вкъщи. А той иконостас ти направил, за тебе, ама не смей да ти го даде. Такъв е

той. Жално ми беше за него. После, като го чух да приказва и сърцето му плаче,

плаче. . . мил ми стана. Четирнайсет години е по-стар от мене, а ми каза: "Ти си

ми като майка и нема нищо по-мило от майка, моята майка умре." Той е като дете

послушен, от сичко ще се откаже, и от виното, ако му кажа, сичко ще направи.

Попита ме н

аз му казах, че ще се омъжа за него. Такъв е той, аз го знам.

- Защо не дойде да ми кажеш? Нели аз съм ти майка.

- Как да ти кажа за него! Би ме удушила. Тебе и Лазе не смей сичко да ти каже.

- Защо му се даде, защо си побързала, така ли се пази моминска чест!

Катерица изви глава на една страна, на друга страна, търсеше отговор:

- Не знам - промълви тя, наведе очи. - Нещо ме грабна с голема сила. . . Бех

като упоена, нищо не мислех. После си казах: по-добре. Сега мама нема да откаже.

Ще ме омъжат. Ама как да отворя уста да ти кажа. . . Помислих да изпегам при

него. Как да се разделя с вас, исках с добро. ..

Тя притисна длани на лицето си и зарида, рамената й подскачаха високо.

Завесите на трите прозорчета на стаята вече светлееха с всичките си шарки,

малкото пламъче на светилника бледнееше в утринния здрач. Султана го духна.

Премести светилника. Сетне пак го взе и стана. Катерина продължаваше да плаче,

но все по-тихо. Султана рече:

- Ще те омъжим за него. Не може иначе. Но аз нема да те пратя трудна под

венчило. Преди да влезеш в църква с невестински венец, безсрамницо, ще подиря

цярове да пометнеш.

- Майко. . .

- Мълчи! Жално ти е за детето. . . Ето, кучко, ще платиш греха си со живота на

първата си рожба,

Тя се обърна и излезе от стаята.

Щом излезе тя, Катерица сплете пръсти, стисна ги, изви ги до болка и в смътно за

нея, невинно отчаяние отново проплака:

- Мили боже, колко страшно става! . . . Ала дълбоко в сърцето й - струваше й се,

далеч негде в нея -трептеше скрита радост. Откакто бе усетила детето в себе си -

само в мъка, в тая чудна болест, която я хващаше внезапно и също тъй внезапно

изчезваше, - тя непрестанно мислеше за него, по всяко време, без някакво

определено чувство. Само това знаеше тя всеки миг, че то е в нея, че расте в

нея, но сега, като чу от майка си, че то трябва да умре, почувствува жал към

него - за пръв път като към нещо живо - и непреодолим страх

за него, за себе си. Ала след това нямаше да има вече никаква преграда между нея

и Рафе. И тя потрепера в замайващо, ненаситно сладка, могъща тръпка, която мина

през цялата й утроба, както винаги, когато я вземаше той в прегръдките си.

Малко по-късно тая сутрин - Катерица още не беше станала от леглото, а Лазар още

спеше в стаята си - дойдоха да им съобщят, че току-що умряла Божана Бенкова.

Внезапно буйно кръвоизлияние бе я задушило за две-три минути.

Дълго и от сърце плака Лазар за годеницата си. И когато Султана му каза за

смъртта й, и по-късно, когато влезе у тях, видя Андрея, видя съкрушената й

майка, видя и нея на мъртвешкия одър: мъничка, намаляла още повече от мъки, с

чисто, дори прозрачно лице и със същите буйни, меки тъмноруси коси - те като че

ли бяха още живи, - все тъй хубава, кротко заспала, едва-едва усмихната във

вечния си сън, цяла в ранни, още неразцъфтели пролетни цветя, в бяла и синя

коприна. Така я запомни завинаги Лазар. Но дори и сега, със смъртта си, тя не

успя да обладае напълно сърцето му. Когато на другия ден след погребението й той

остана сам в стаята си и с тиха горест си спомняше за Божана и пак пророни

няколко сълзи, почувствува, че с тия последни сълзи сякаш изля до дъно сърцето

си и то остана в гърдите му

празно, олекнало.

Катерина плака по-неудържимо над мъртвото тяло на другарката си. Тя разтъжи

всички там, около мъртвата, и една съседка забеляза сама разхълцана:

- Как плаче това девойче, сърцето да ти разкъса.

- Ами те беха първи другарки, двете -допълни друга

съседка, и тя през сълзи.

На гробищата Катерина припадна. Но като плачеше и тъжеше толкова много за

Божана, тя плачеше и тъжеше и за себе си, в ужас пред смъртта, която бе дошла,

както й се струваше в някакво болезнено предчувствие, толкова близу до нея.
IX

Минаха няколко дни, а Султана не предприемаше нищо за Катерица. Бе я обзел

непреодолим страх сега, след смърта на Божана Бенкова. Тя знаеше, че въпреки

всичко ще изпълни решението си, но в страха си отлагаше ден след ден. Една вечер

- те бяха седнали пак сами в голямата одая - Лазар я попита:

- Мамо, какво мислиш още за Катерина? До Поклади остава само една неделя. После

ще стане много късно.

- Казах, никой нема да ми се бърка - отговори тя, без да го погледне.

Той, изглежда, се ядоса:

- Ще доведа един поп и нека ги венчай на бърза ръка. Така ще бъде най-добре.

Каквото ни е дошло, ще требва да го понесем.

- Аз ще го наредя по-добре - стисна устни Султана, сетне добави: - Ако ми

помогне бог и. . . дяволът.

Сутринта, като изпращаше мъжа си и Кочо на работа, тя им рече:

- Пратете ми днеска следобед некой от чираците, да ме придружи до турската

махала. Една кадъна там плете ни нещо за Катерина, искам да я видя.

Кадъната, при която искаше да отиде, беше прочута врачка за женски болки. Преди

години, когато след раждането на Катерица тя заболя, туркинята бе й помогнала.

Сега пак дойде ред да я потърси. Сама не можеше да тръгне из турска га махала,

макар да беше стара жена. И дано не завари някого у туркинята, че там отиваха

много жени. Ох, какви грешни работи трябваше да върши!

Момчето дойде от чаршията навреме. Султана се пребради с две черни кърпи, взе и

тояжка, да изглежда още по-стара. Върза в кърпата си една бяла меджидия. Момчето

се уплаши, като разбра къде ще го води майсторицата му - турчетата, често и

възрастни турци, псуваха, биеха всеки християнин, който минаваше през махалата

им, - но тръгна послушно след нея. Те стигнаха благополучно до къщата на

туркинята. Султана остави чирачето да я чака разтреперано в предния двор, а сама

влезе в харемлъка. В тая турска къща лесно се влизаше.

Туркинята бе доста остаряла през тия години, само

очите й бяха останали все тъй млади и живи. остаряла бе Султана, но врачката я