[Kodirane utf-8] Бети Махмуди, Уилям Хофър



страница27/31
Дата24.07.2016
Размер4.26 Mb.
#2908
1   ...   23   24   25   26   27   28   29   30   31

— Не — казах. — Той е твой племенник и твой гост. Муди ми обясни, че е зает по цял ден в клиниката, а Мамал имал нужда от грижи. Трябвало да яде само лека храна, затова да си взема няколко дни отпуск, докато насрочат операцията.

Нямаше място за възражения. Усетих, че Муди отново си възвръща властта над мен. Съгласих се мълчаливо, като си казах, че това ще продължи само няколко дни.

Исках всичко да мине добре. Беше ми жал за Мамал, защото на летището бяха загубили багажа му. Приятелката ми Анни Куреджиан, арменка, която бе шивачка, дойде с мен да купим няколко комплекта дрехи за Мамал. После взе да ги стесни, за да станат на неестествено хилавото му тяло.

Мамал прие подаръците, без да ми благодари, хвърли ги в стаята си и продължи да носи вмирисаната си риза и дънки.

Когато багажът му се намери, оказа се, че е пълен с подаръци за нас. Вътре обаче нямаше никакви дрехи — очевидно е възнамерявал да изкара няколко месеца в Америка с едни и същи дрехи.

— Не искаш ли да ти изпера дрехите? — попитах го един ден.

— Не. — И той вдигна рамене безучастно.

Колкото и невероятно да изглежда, когато през следващия уикенд Муди дойде да ни види, не забеляза нищо, докато аз не му обърнах внимание.

— Свали си дрехите и остави Бети да ги изпере! — нареди той на Мамал. — И се изкъпи.

Племенникът на Муди се подчини намусено. Къпането беше рядко явление в живота му и той го приемаше като досадно задължение.

Мамал беше мързелив, взискателен и безочлив гост. След две седмици го закарах в Градската болница в Карсън, за да го оперират. По-късно Муди ми каза, че Мамал бил обиден, задето не съм стояла до него по време на операцията.

Мамал прекара десет дни в болницата, след което Муди отново го остави на моите грижи.

— Не желая да се грижа за него — възпротивих се аз. — Ти си лекар. Ти ще се грижиш за него.

Той не обърна никакво внимание на думите ми. Замина за Детройт и ми остави Мамал.

Намразих се за това, че отново бях станала послушна съпруга. Превърнах се в болногледачка на Мамал. Готвех му диетични ястия по пет пъти на ден. Той не обичаше гозбите ми, нито пък аз обичах да му готвя. Нямах друг изход, освен да търпя, докато се възстанови и замине за Иран.

През седмицата Муди всяка вечер се обаждаше на Мамал. Говореха си на фарси, понякога с часове, и много скоро разбрах, че Муди го използва, за да ме следи. Една вечер например Мамал ми подаде слушалката и каза, че Муди иска да говори с мене. Съпругът ми се скара защо съм позволявала на Махтоб да гледа еди-коя си програма по телевизията и не съм се съобразявала с изричните му разпореждания.

Свършиха спокойните ни уикенди. Сега Муди прекарваше съботите и неделите в разговори с Мамал. Припадаха по аятолах Хомейни и плюеха по западните и особено по американските обичаи и морал.

Какво можех да направя? С всеки уикенд моят уж американизиран съпруг потъваше все по-дълбоко в своята иранска личност. Бях се омъжила за американеца Муди, а иранецът Муди ми беше съвършено непознат. На всичкото отгоре двамата с Мамал непрекъснато говореха за връщане в Иран.

Двамата често се усамотяваха и снишаваха глас, когато влизах в стаята, дори и когато говореха на фарси.

— Кога ще си ходи? — попитах в отчаяние един ден.

— Първо лекарите трябва да кажат, че е добре — отговори Муди.

Две събития ускориха и без това назряващата криза. Първото, че банката бе намерила купувач за къщата, така че трябваше да се изнасяме, и второто, че моята кантора беше пред закриване.

Муди настояваше да се преместя при него. Искаше отново да заживеем като семейство.

Не исках да се местя, но се съгласих с надеждата, че след като Мамал си отиде, нещата ще се оправят.

Все пак се чувствах несигурна и особено се боях от бременност. Седмица преди да се преместя, отидох на лекар да ми сложат спирала против забременяване.

В Детройт наехме къща в Саутфийлд и всички се пренесохме там — Муди, Джо, Джон, Махтоб и Мамал.

Мамал остана с нас до средата на юли и колкото повече наближаваше денят на заминаването му, толкова повече настояваше ние тримата да посетим Техеран. За мой ужас Муди се съгласи. Обяви, че ще отидем за две седмици през август. Джо и Джон щели да останат при баща им.

Изведнъж тайнствените среднощни разговори на Муди и Мамал придобиха за мен далеч по-зловещо съдържание. През последните няколко дни преди заминаването на Мамал двамата бяха неразделни. Дали не планираха нещо?

Веднъж, обхваната от най-зловещи страхове, се обърнах към тях.

— Какво кроите? — попитах. — Как да отвлечете Махтоб?

— Не ставай смешна! — каза Муди. — Ти си луда. Имаш нужда от психиатър.

— Може и да съм луда, но не чак толкова, че да отида в Иран. Ти иди. Ние с децата оставаме.

— Ти и Махтоб ще дойдете с мен — каза Муди. — Ясно ли ти е?

Беше ми ясно, че трябва да спасим брака си, след като Мамал си отиде. Не исках да преживявам отново болката от развода и да травматизирам децата си. Но и в Иран не исках да отида.

Муди се опита да бъде по-сговорчив.

— Защо не искаш да дойдеш? — попита той.

— Защото знам, че ще поискаш да останеш и аз няма да мога да се върна.

— Значи това било — каза Муди нежно. — Никога не бих постъпил така. Обичам те. — После му хрумна нещо. — Донеси ми Корана.

Взех книгата от библиотеката и му а подадох. Той сложи ръка върху нея и рече:

— Кълна се в Корана, че никога няма да те принудя да останеш в Иран. Кълна се в Корана, че никога няма да те принудя да живееш там, където не искаш.

Мамал също се закле и това ме успокои.

— Добре — казах. — Ще дойдем.

Муди побърза да купи самолетните билети. Първи август приближаваше. Независимо от драматичната клетва над Корана страховете ми се увеличаваха непрестанно. Муди прекарваше часове в четене. Поглъщаше всяка публикация, посветена на Иран. Говореше с любов за семейството си, особено за Амех Бозорг. Започна да си казва молитвите. Пред очите ми се превръщаше от американец в иранец.

Отидох тайно при адвокат.

— Трябва да реша какво да направя. Да отида ли, или да се разведа — обясних. — Не искам да заминавам за Иран. Страхувам се, че ако отида, той няма да ме пусне да се върна.

Обсъдихме всички възможности, от които излизаше, че в случай на развод Муди ще има право да заведе Махтоб в Иран. Това ме спря.

Дойде денят и ние заминахме на 1 август 1984 година първо за Ню Йорк, а после за Лондон. Там имахме дванайсет часа престой. От летище Хийтроу трябваше да излетим за Кипър и Техеран.

Като стана време да се качим на самолета, вече треперех от ужас. Идеше ми да се обърна и да избягам надолу по стълбата на самолета.

По време на полета до Кипър трескаво премислях всички възможности. Когато колелата докоснаха пистата на средиземноморския остров, изведнъж си дадох сметка, че това е последният ми шанс. Би трябвало да грабна Махтоб, да избягам от самолета и да се върна у дома.

И без това не можех да избягам от самолета. Стюардесата обясни, че спирането ни в Кипър ще бъде съвсем кратко. Пътниците, продължаващи за Техеран, трябва да останат по местата си.

Минаха само няколко минути и самолетът се засили по пистата.

Махтоб задряма до мен, изтощена от дългия полет. Муди четеше книга на фарси.

Седях вцепенена. Знаех накъде пътуваме, но не знаех какво ни очаква.


ДВАДЕСЕТ И ЧЕТВЪРТА ГЛАВА
В сряда на 29 януари 1986 година утрото бе студено и тъжно като настроението ми. Цялата нощ бях плакала и лицето ми беше зачервено и подпухнало. Муди приготви Махтоб за училище и после ми каза, че отиваме до швейцарските авиолинии, за да оставим там моя паспорт на съхранение, докато замина в петък.

— Трябва да се срещна с Чамсей и ханум Хаким — напомних му аз. Не можеше да пренебрегне уговорката ми със съпругата на един свещеник.

— Първо ще отидем до „Суис еър“ — каза той. Това ни отне доста време, защото бюрото на швейцарските авиолинии се намираше на другия край на града.

Докато се прехвърляхме от такси на такси, мислите ми се насочиха върху пазаруването. Дали Муди щеше да ни остави сами? Дали щях да се добера до някой телефон?

За голямо мое огорчение Муди ме изпрати до дома на Чамсей.

— Какво има? — попита тя, щом като видя лицето ми.

Не казах нищо.

— Какво има? — настоя тя.

Муди стърчеше заплашително над нас.

— Не искам да заминавам за Америка — проплаках аз. — Муди ме праща, за да продам всичко. Просто не искам да тръгвам и толкова.

Чамсей се обърна към Муди:

— Не можеш да я принуждаваш в такъв момент. Нека отиде само за няколко дни — да види баща си.

— Не — изръмжа Муди. — Баща й не е болен. Това е уловка. Измама.

— Не е вярно — извиках аз. — Татко е наистина болен и ти знаеш това.

Започнахме да си крещим пред Чамсей и Зарий.

— Това беше уловка, за да се върнеш в Америка. Сега трябва наистина да заминеш и да ми изпратиш парите оттам.

— Не! — извиках аз.

Муди ме сграбчи за ръката и ме повлече към вратата.

— Тръгваме си! — рече той.

Докато ме дърпаше навън, аз се обърнах и извиках на Чамсей и Зарий:

— Помогнете ми! Ще ме пребие. Муди блъсна вратата след себе си.

Като стискаше здраво ръката ми, той ме повлече по заледените тротоари към дома на семейство Хаким. През цялото време не спря да ме ругае. Но най-много ме заболя, когато извика:

— Никога вече няма да видиш Махтоб! Приближихме се към дома на семейство Хаким и той каза:

— Сега, стегни се. Само да си се разревала! Муди отказа предложения му чай.

— Хайде да тръгваме — каза той.

Тримата се запътихме към магазина. Муди продължаваше да стиска ръката ми. Купихме доста леща, после се прибрахме у дома.

Следобед Муди се уедини в кабинета си. Не разговаряше с мен и това щеше да продължи през оставащите два дни до полета.

След като се върна от училище и видя, че татко й е зает, Махтоб ме хвана на тясно в кухнята и рече:

— Мамо, моля те, заведи ме в Америка още днес.

За първи път от толкова месеци казваше подобно нещо. Дори и тя съзнаваше, че време за губене няма.

Прегърнах я. Сълзите се стичаха по бузите ни и се смесваха.

— Махтоб, не можем да заминем — казах. — Но ти не се страхувай, аз няма да те оставя в Техеран. Няма да замина за Америка без теб.

Как обаче да изпълня обещанието си? Можеше ли Муди да качи на самолета една жена, която рита и крещи? Защо не? Едва ли някой ще го спре. Можеше да ме натъпка с успокоителни и да ме натовари като безжизнена пратка. Можеше да направи каквото си пожелае.

Фереще дойде късно да се сбогуваме и се опита да ме утеши, доколкото може. Играта бе приключила. Вече не можех да се преструвам на щастлива мюсюлманска съпруга. Нямаше никакъв смисъл.

Муди се появи и поиска чаша чай. Попита Фереще за съпруга й и тя отново се обля в сълзи. Всички си имахме проблеми.

„Моля те, Господи — повтарях аз, — помогни ни двете с Махтоб да успеем да се измъкнем от Муди. Моля те, моля те, моля те.“

Не знам дали чух линейката, дали видях светлините й да влизат през прозореца и да се плъзват по стените на стаята, или просто мечтаех за тях? Не се чу никаква сирена. Те просто се бяха озовали отпред. Като привидение.

Наистина беше линейката! Спешен случай! Муди трябваше да отиде в болницата.

Забоде очите си в мен. Как щеше да отиде в болницата и да ме остави сама? Какво можех да направя? Къде можех да избягам? Той се поколеба за миг, разкъсван от дълбокото си недоверие към мен и лекарското си чувство за дълг. Не можеше да откаже спешното повикване, но не можеше и да ме остави сама.

Фереще също усети дълбочината на драмата му.

— Аз ще остана с нея, докато се върнеш — каза тя на Муди.

Той не й отговори, само грабна лекарската си чанта и скочи в чакащата линейка.

Нямаше го. Не знаех кога ще се върне. След пет часа или след половин — зависеше от спешния случай.

Летаргията ме напусна. Стегнах се. Това беше шансът, за който се бях молила. Трябваше да направя нещо. Веднага!

Фереще беше добра приятелка, на която можех изцяло да се доверя. Но тя не знаеше нищо за Амал, за тайните кроежи в моя живот. Не можех да я въвлека във всичко това. Съпругът й беше в затвора за мисли против правителството и дори само това правеше положението й рисковано. Не, трябваше да й създавам допълнителни неприятности.

Изчаках да минат няколко минути от неизвестния ми запас от време. След това подметнах безгрижно:

— Трябва да изляза, за да купя цветя. Ще ходим на гости тази вечер.

Бяхме поканени на прощална вечеря от нашата съседка Малихех. Предлогът беше приемлив, тъй като поднасянето на цветя беше част от добрия тон.

— Добре, ще те закарам — каза Фереще.

Чудесно предложение. Така щяхме по-бързо да се отдалечим от квартала. Набързо приготвих Махтоб, опаковах няколко неща и скочихме в колата на Фереще.

Тя паркира пред магазина за цветя, на няколко преки от нас, а когато отвори вратата, за да излезе, аз й казах:

— Остави ни тук. Имам нужда от малко чист въздух. С Махтоб ще се приберем пеша.

Това ми прозвуча безумно. Кой ли би искал да се разхожда в студа и кишата.

— Моля те, нека те закарам — настоя Фереще.

— Не. Наистина имам нужда от чист въздух. Искам да повървя.

Примъкнах се до шофьорското място и я прегърнах.

— Остави ни — повторих. — Ти върви. Благодаря ти за всичко.

В очите й имаше сълзи, когато ми каза:

— Добре.

Двете с Махтоб слязохме от колата. Проследихме с очи Фереще, докато се отдалечи.

Студеният вятър щипеше лицата ни, но това не ме интересуваше.

Взехме две оранжеви таксита едно подир друго, като се отдалечихме от нашата част на града и скрихме следите си. Най-сетне слязохме на покритите със сняг улици и намерихме уличен телефон. Набрах директния телефон в офиса на Амал с треперещи пръсти. Той отговори веднага.

— Това е наистина последният ни шанс — казах. — Трябва да тръгна веднага.

— Дай ми още време — рече Амал. — Нещата не са докрай уредени.

— Не! По-добре да рискуваме. Не тръгна ли сега, губя Махтоб.

— Добре. Ела!

Той ми даде адреса на един апартамент близо до офиса и ме предупреди да внимавам да не ме проследят.

Окачих слушалката и се обърнах към Махтоб, за да споделя с нея чудесната новина.

— Махтоб — казах, — отиваме си в Америка. За мой ужас тя заплака.

— Какво има? — попитах. — Нали тази сутрин ми каза, че искаш да те заведа в Америка.

— Да — подсмърчаше тя. — Искам да се върна в Америка, но не точно сега. Искам да си взема зайчето.

Стиснах зъби, за да не избухна.

— Слушай — казах, — нали купихме зайчето от Америка? — Тя кимна. — Значи ще купим ново. Какво искаш, да си отидеш в Америка или да се прибереш у дома при татко?

Махтоб престана да плаче. В очите на шестгодишната си дъщеря видях растяща решителност. Муди не беше успял да я подчини. Духът й беше превит, но не и пречупен. Не беше станала покорно иранско дете, а си беше моята решителна американска дъщеря.

— Искам да отида в Америка — промълви тя.

— Тръгвай бързо — казах. — Трябва да вземем такси.


ДВАДЕСЕТ И ПЕТА ГЛАВА
— Бети? — попита младата жена през процепа на леко открехната врата.

— Да.


Тя отстъпи назад и ни пусна да влезем. Цял час се бяхме лутали из Техеран, сменяйки няколко таксита.

— Амал каза да ти предложа храна, ако си гладна — каза жената.

Не бях гладна, нито пък Махтоб. Толкова много неща се въртяха в главите ни, че не ни беше до храна, но решихме, че трябва да използваме всяка възможност, за да събираме сили.

Очакваше ни пълна неизвестност.

— Да — отвърнах. — Благодаря.

Жената метна едно черно русари на главата си, което закри младото й лице. Приличаше на ученичка. Какво знаеше за нас? Каква ли беше връзката й с Амал?

— Скоро ще се върна — каза тя и излезе.

Остави ни сами. Веднага изтичах да дръпна пердетата.

Апартаментът беше малък и разхвърлян, но по-сигурен от улицата. В хола имаше канапе със счупени пружини. В спалнята нямаше легло, а завивките бяха пръснати на пода.

Страхът е заразителен и моят се оглеждаше в очите на Махтоб. Дали Муди се бе върнал у дома? Дали вече се е обадил на полицията?

В очите на Махтоб обаче имаше и нещо повече от страх. Имаше възбуда и надежда. Най-сетне правехме нещо. Тягостните месеци на бездействие бяха зад гърба ни.

Главата ми гъмжеше от въпроси. Какво ще стане, ако не успеем бързо да напуснем Техеран? Всички казваха, че за да успее едно бягство, трябва да бъде планирано до минутата. Ето че вече бяхме нарушили най-важното правило.

Грабнах телефона и се обадих на Амал, за да му съобщя, че сме пристигнали благополучно.

— Ало — чух познатия глас.

— Тук сме — казах.

— Бети! — извика той. — Толкова се радвам, че сте успели да се доберете до апартамента. Не се тревожи. Всичко ще се оправи. Свързах се с някои хора и ще работя цяла нощ. Засега все още няма нищо сигурно.

— Моля те, побързай!

— Разбира се. Не се безпокой. Всичко ще се оправи. — След това продължи: — Момичето ще ви донесе храна, но след това ще трябва да си тръгва. Утре рано сутринта ще дойда да ви донеса закуска. Никъде не излизайте и стойте далеч от прозорците. Ако ви трябва нещо, ще ми се обадите — по всяко време на нощта.

— Добре.

— Сега искам да запишеш нещо — каза той. Оставих слушалката и потърсих в чантата си химикалка и къс хартия. — За да ви изведем от Техеран, трябва да имаме малко време — каза Амал. — Искам да се обадиш на съпруга си. Трябва да го убедиш, че все още има шанс да се върнеш.

— Да се обаждам на Муди е последното нещо, което бих искала да направя — възразих аз.

— Знам, но се налага.

Даде ми точни указания какво да кажа и аз си записах.

Скоро след това младата жена се върна с една иранска пица и две бутилки кола. Благодарихме й и тя си тръгна.

— Не ми се яде — каза Махтоб, като гледаше неапетитната пица.

На мен също не ми се ядеше. В този момент адреналинът ни заместваше всякаква храна.

Погледнах си бележките, преписах ги, проучих ги и мислено изрепетирах целия разговор. После осъзнах, че всъщност само отлагам разговора. Вдигнах слушалката и неохотно набрах домашния си номер.

Муди отговори още при първото позвъняване.

— Аз съм — казах.

— Къде си? — сопна ми се той.

— У една приятелка.

— Каква приятелка.

— Няма да ти кажа.

— Веднага се прибирай вкъщи! — нареди той. Както можеше да се очаква, Муди беше настроен войнствено, но аз продължих, следвайки инструкциите на Амал.

— Трябва да си поговорим за някои неща — казах. — Бих желала да уредим този въпрос, ако и ти искаш.

— Искам. — Гласът му стана по-спокоен и ласкав. — Ела, прибери се у дома и ще уредим нещата — предложи той.

— Не искам всички да разберат какво се е случило — рекох. — Не казвай на никого, нито дори на сестра си. Това е лично наш проблем и ние ще трябва да го обсъдим. През последните няколко дни Мамал се върна в живота ти и нещата тръгнаха зле. Няма изобщо да разговаряме, ако не се съгласиш с това.

Муди не остана доволен от моята упоритост.

— Ти само се прибери и тогава ще поговорим — повтори той.

— Ако се прибера, ще оставиш Мамал да ми грабне Махтоб и после ще ме заключиш, както се закани, че ще направиш.

Муди се обърка, не знаеше какво да ми каже. Тонът му стана по-успокоителен.

— Нищо такова няма да се случи. Не се бой. Отложил съм всичките си часове за утре. Ела у дома, прибери се. Ще вечеряме и после цяла нощ ще можем да говорим.

— Няма да замина в петък.

— Това не мога да ти обещая.

— Добре, но аз ти казвам още отсега, няма да се кача на самолета в петък.

Усетих, че повишавам тон. „Внимавай — предупредих се. — Не влизай в спор. Трябва да протакаш нещата, а не да спориш.“

Отсреща Муди ми изкрещя:

— Нищо няма да ти обещавам! Прибирай се веднага! Давам ти половин час, за да се прибереш у дома, а после мисли му!

Имаше предвид, че ще се обади в полицията, а това означаваше, че трябваше да изиграя коза, който Амал ми бе подсказал.

— Слушай — започнах бавно аз. — Ти практикуваш медицина без разрешително. Ако ми създадеш някакви неприятности, ще те издам.

Гласът му веднага омекна:

— Не, моля те, не прави това — примоли се той. — Трябват ни пари. Правя го заради нас, моля те, не прави това. Само се прибери у дома.

— Ще трябва да помисля — казах и затворих телефона. Не знаех какво ще направи Муди, но знаех, че все още не се е обадил в полицията. Бях сигурна, че заплахата ми ще го възпре, поне тази вечер.

Погледнах Махтоб, която внимателно бе изслушала разговора ни от край до край. Поговорихме си за връщането ни в Америка.

— Сигурна ли си, че точно това искаш? — попитах я аз. — Защото, ако заминем, никога няма да видиш татко отново.

— Да — каза тя. — Точно това искам. Искам да се върна в Америка.

Изуми ме отново с решителността си, която засили и моята. Връщане назад нямаше!

Разприказвахме се за Америка. Амал се обади на няколко пъти да пита как сме.

Последното му обаждане беше към дванайсет и половина.

— Няма да ти се обаждам повече тази нощ — каза той. — Трябва да си поспите. Чакат ви тежки дни. Заспивайте, а утре ще се чуем пак.

Двете с Махтоб съединихме половините на изтърбушеното канапе и прекарахме следващите часове в молитви, неспокоен сън и мятане. Махтоб заспа, но аз останах будна до сутринта, когато блясъкът на зората постепенно заля стаята. Амал се обади да каже, че идва.

Пристигна около седем. Донесе хляб, сирене, домати, краставици, яйца и мляко, освен това цветни моливи за Махтоб и найлоновата торба, която бях оставила в офиса му във вторник. На всичкото отгоре ми подари скъпа кожена чанта като прощален подарък.

— Работих цяла нощ — каза той. — Планът е, че трябва да отидеш в Турция.

Турция! Стреснах се. Бандар Аббас, Персийският залив, Захидан, Пакистан, Токио — общо взето, това бяха алтернативите. Според Амал Турция винаги е била последната възможност. Беше ми казал веднъж, че бягството през Турция е най-трудното, защото изисква физическа издръжливост, и най-опасното, защото трябва да се разчита на непознати хора.

— Сега, когато вече се знае, че те няма, не можеш да заминеш със самолет — обясни той. — Единственият начин да напуснеш Техеран е с кола. Границата с Турция е далеч и все пак това е най-краткият път.

Беше уредил да ни закарат до Табриз, в северозападната част на Иран, и още по на запад, откъдето щяхме да минем границата в линейка на Червения кръст.

— Искат трийсет хиляди американски долара — каза Амал. — Твърде много е. Убедих ги да свалят до петнайсет хиляди, но и това е много.

— Нищо, приеми — отвърнах.

Наистина не знаех с какви пари разполагам у дома, но сега това нямаше значение. Все някак си щях да намеря парите.

Амал поклати глава:

— Пак са много! — каза. Изведнъж се сетих, че всъщност говорим за негови пари, а не за мои. Той трябваше да предплати без никакви гаранции, че един ден ще му ги върна.

— Ще се опитам да ги намаля — рече той. — Имам много работа днес. Ако ти трябва нещо, звънни ми в офиса.

Махтоб и аз прекарахме един изпълнен с напрежение ден. От време на време тя вземаше някоя от книжките, но не успяваше да се съсредоточи. Аз крачех напред-назад по извехтелия персийски килим. Изпълваше ме странна смесица от бодрост и опасения. Дали не постъпвах егоистично? Дали не рискувах живота на дъщеря си? Не беше ли по-добре да порасне тук, със или без мен, отколкото да не порасне изобщо?

Амал се върна около обяд и съобщи, че е успял да намали цената на 12 000 долара.

— Приемам — казах. — Парите нямат значение.

— Добре — рече той, а сетне ме увери: — Тези хора няма да ви направят нищо лошо. Бъди спокойна, добри хора са. Проучил съм ги, иначе не бих ви поверил на тях. Ще се грижат добре за вас.

Нощта срещу петък беше още една безсънна вечност. Канапето беше толкова неудобно, че предпочетохме пода. Махтоб спеше с невинността на дете, но за мен нямаше да има покой, докато не я заведа в Америка или не умра по пътя.


Каталог: library -> svetski -> chuzdiclasica
chuzdiclasica -> Поредица ние обичаме животните
chuzdiclasica -> Душата на животните превод от френски Весела Бръмбарова-Генова
chuzdiclasica -> Книга на всички деца, станали заложници на собствените си родители и отвлечени в чужди страни, както и на онези, които живеят в страх Съдържание първа част
chuzdiclasica -> Първо издание превод Николай Анастасов
chuzdiclasica -> Старогръцки легенди и митове н и колай кун
chuzdiclasica -> Хенрик Сенкевич
chuzdiclasica -> Франсис Бърнет Малкият лорд Фаунтлерой


Сподели с приятели:
1   ...   23   24   25   26   27   28   29   30   31




©obuch.info 2024
отнасят до администрацията

    Начална страница