[Kodirane utf-8] Бети Махмуди, Уилям Хофър



страница25/31
Дата24.07.2016
Размер4.26 Mb.
#2908
1   ...   21   22   23   24   25   26   27   28   ...   31

— Кажи й, че ще си отидеш — повтори Муди.

Още по-объркана, аз се направих, че не чувам нареждането му.

— Кажи й го сега — рече той.

Помислих си, че нещо не е наред. Нещо много съществено.

— Веднага! — повтори Муди и изражението му стана заплашително.

— Каролин — рекох — Муди казва, че мога да си дойда у дома.

Сестра ми извика от изненада и щастие.

След разговора Муди веднага се върна при пациентите, които го очакваха, и не ми даде възможност за каквито и да е разговори. Усамотих се в спалнята си, плачех от мъка за баща си и се задъхвах от вълнението, което думите на Муди, че ще се върнем в Америка, бяха породили в мен.

Не зная колко дълго съм плакала така, но по едно време усетих присъствието на Чамсей в стаята.

— Звъннах и Муди ми каза, че си получила лоши новини за баща си — каза тя. — Дойдохме със Зарий, за да не си сама.

— Благодаря ти — рекох и изтрих сълзите си. Станах от леглото и потънах в прегръдките й а сълзите ми отново потекоха.

Чамсей ме заведе в хола. Там ме чакаше Зарий, за да се опита да ме утеши. Разпитаха ме за всичко, което бях разбрала за татко, и после си спомниха за странната и неочаквана смърт на техния баща преди години.

— Разговарях с Муди тази сутрин, преди да ти се обадят — каза Зарий. — Много съм обезпокоена за теб и тревогите около баща ти. Казах на Муди, че трябва да ти позволи да го видиш.

Наострих уши. Дали това не беше причината Муди да промени толкова рязко решението си?

Зарий преразказа разговора си с него. Муди казал, че няма да ме пусне в Америка, защото знаел, че няма да се върна.

— Как можеш да постъпваш така? — му отвърнала Зарий. — Не можеш да я държиш тук до края на живота й само защото си мислиш, че няма да се върне. Зарий му казала, че трябва да ме пусне да видя баща си, но Муди останал непреклонен, докато най-накрая Зарий неволно предложила разрешение на дилемата. В своята невинност тя смятала, че Муди се безпокои за Махтоб, че няма кой да я гледа, докато аз съм далече, затова му казала:

— Няма защо да се притесняваш за Махтоб, тя може да остане при нас с Чамсей, докато Бети я няма.

Никога досега, през всичките осемнайсет месеца, прекарани в ада, не бях изпитвала толкова остра болка. Зарий го беше направила с добри намерения, но това бе капан зад гърба ми. Досега винаги когато бяхме говорили с Муди за отиването ни в Америка, знаехме, че става дума за мен и Махтоб. Така си го представяше Махтоб, така мислех и аз.

Нямаше да се върна в Америка без Махтоб.

Ами ако Муди ме принуди да замина сама?

— Дядо, ще дойдем да те видим — извика Махтоб по телефона. Думите й издаваха възторг, но по лицето й се четеше объркване. Тя продължаваше да не вярва, че ще заминем. Беше разтревожена, но искаше дядо й да усети единствено радостта й. Много малко можеше да каже той на своята малка Тоби, защото всяка негова дума му струваше огромни усилия.

— Толкова съм щастлив, че ще си дойдете — ми каза той. — Само не се бавете.

Тихо, плачех, защото разбирах, че той едва ли ще изкара деня и аз никога няма да го видя отново. Ако изобщо отидех в Америка, то щеше да бъде за погребението му.

— Ще се моля за тебе, докато трае операцията — му казах.

— Да искаш, значи да можеш — рече той. Усетих как силата се връща в гласа му. После той продължи. — Нека да поговоря с Муди.

— Татко иска да говори с теб — промълвих аз и му подадох слушалката.

— Татко, искаме да дойдем и да те видим — каза Муди. — Толкова много ни липсваш.

Чамсей и Зарий заедно с мен и Махтоб слушаха тези думи. Всички знаехме, че Муди лъже.

Телефонният разговор приключи набързо, беше време за операцията.

— Благодаря ти за това, което каза на татко — обърнах се към Муди, като се мъчех да потисна надигащото се в него безумие.

Той изсумтя нещо. Когато пожелаеше, можеше да бъде добър актьор. Знаех, че няма никакво намерение самият той да отиде в Америка или да пусне Махтоб с мен. Каква ли беше този път играта, която бе започнал?

Муди приемаше пациенти до късно вечерта. Махтоб вече си беше легнала, тревогата за дядо й и възбудата от предстоящото пътуване за Америка правеше съня й неспокоен. Лежах в леглото и сълзите сами се стичаха по страните ми. Скръбта по баща ми, който може би бе вече мъртъв, ме задушаваше. Плачех заради мъката на майка ми, сестра ми и брат ми, заради Джо и Джон, които трябваше да понесат загубата на дядо им, без аз да съм край тях да ги утеша. Плачех и за Махтоб и не знаех как ще успее да се справи с това допълнително бреме. Тя беше чула баща й да казва, че ще отидем в Америка да видим дядо й. Как можех аз, как изобщо беше възможно някой да й обясни, че никъде няма да замине и че дядо й вече го няма?

Тази нощ Муди влезе в спалнята около десет и половина. Седна на леглото до мен. Беше нежен и внимателен, търсеше начин да ме утеши.

Дори и в най-голямото си отчаяние аз не преставах да мисля как двете с Махтоб можем да се измъкнем от Иран.

— Ела с нас — казах. Не искам да отивам в Америка сама. Иска ми се да дойдеш с нас. Искам да сме тримата. Наистина имам нужда от теб в такива моменти. Няма да се оправя без теб.

— Не, не мога да дойда — каза. — Ако дойда, ще загубя работата си в болницата.

Следващите ми думи бяха моят последен опит да направя невъзможното реалност. Опитах се да го кажа естествено, сякаш не го бях репетирала през цялото време. Казах:

— Ами тогава, нека взема със себе си поне Махтоб, какво ще кажеш?

— Не. Тя трябва да ходи на училище.

— След като тя няма да дойде с мен, и аз няма да замина — заявих.

Той се изправи и без да каже дума, излезе от стаята.

Мамал ще уреди всичко необходимо — ми каза Муди на следващата сутрин. — Толкова се радвам, че ще отидеш да видиш семейството си. Кога искаш да заминеш? И кога ще се върнеш?

— Не искам да заминавам без Махтоб.

— Ще заминеш — каза той ледено.

— Ако замина, то ще е само за два дни.

— Какви ги приказваш? — каза Муди. — Ще ти ангажирам полет до Корпус Кристи.

— Защо ще ходя там?

— За да продадеш къщата. Няма да заминеш, ако не обещаеш да продадеш къщата. Пътят не е малко. Няма да ходиш само за няколко дни. Ще отидеш там и ще продадеш всичко, което имаме. Ще донесеш доларите. Няма да си идваш без доларите.

Ето каква била работата, ето какъв бил безумният замисъл, скрит зад внезапното решение на Муди да ме пусне в Америка. Изобщо не се интересуваше от баща ми, майка ми, синовете ми и останалите близки. Не го беше грижа за радостта, която това пътуване щеше да ми донесе. Той искаше парите. И очевидно смяташе да използва Махтоб като заложник, за да е сигурен, че ще се върна.

— Няма да го направя — извиках. — Няма да отида. Като отида на погребението на баща ми, няма да ми е до продажби. Не е толкова лесно да се продаде всичко. А и в такъв момент как бих могла да го направя?

— Знам, че не е лесно — ми кресна Муди, — Не ме интересува колко дълго ще стоиш: Не ме интересува колко време ще ти отнеме. Но няма да се върнеш, преди да си го направила.

Щом Муди отиде на работа, изтичах навън и взех такси, което ме закара до офиса на Амал. Той изслуша внимателно поредните усложнения в объркания ми живот.

По лицето му се четяха болка и съчувствие.

— Може би мога да отида за ден-два, само за погребението — предложих аз. — А след това Махтоб и аз ще избягаме, както го бяхме запланували.

— Не отивай — посъветва ме Амал. — Ако отидеш, никога няма да видиш Махтоб. Сигурен съм в това. Той няма да ти позволи да се върнеш обратно в страната.

— А какво ще правя с обещанието, което дадох на татко? Толкова пъти го лъгах.

— Не отивай.

— Ами ако отида и донеса парите? Мога да донеса пари и за бягството ни.

— Не отивай. Баща ти не би искал да те види, като знае, че Махтоб е все още в Иран.

Амал беше прав. Знаех го и аз.

Знаех, че ако напусна Иран само за пет минути, Муди ще ме откъсне от Махтоб завинаги. Независимо от уредения живот, който водехме в последно време, знаех, че ще е по-доволен, ако не стоя на пътя му. Щеше да задържи при себе си нашата дъщеря. Щеше да разбие всичките ми надежди, като ме принуди първо да разпродам всичко, което притежаваме, след това да му изпратя парите, преди да ми позволи да се върна. Получеше ли парите, бях сигурна, че ще се разведе с мен и никога няма да ми позволи да се върна в Иран. Щеше да си вземе иранка за жена и тя щеше да стане новата майка на Махтоб.

Разговорът ми с Амал промени посоката си.

— Не може ли да ускорим бягството, преди той да ме е принудил да замина? — попитах.

Амал се размърда нервно на стола си. Разбираше, че плановете му вървят мудно. Съзнаваше, че събитията са достигнали критичната си точка, но чудеса не можеше да прави.

— Много е важно — каза той, както беше казвал много пъти досега — всичко да бъде уточнено, преди вие с Махтоб да напуснете Муди. Рисковано е да се криете в Техеран, докато изгладим подробностите. Много малко са пътищата, водещи извън града. Лесно ще те открият, ако те причакат на летището или на другите изходи на града.

— Така е — съгласих се. — Но трябва да побързаме.

— Ще се опитам — каза Амал. — Ти не се безпокой.

Обясни ми, че ще ми трябва ирански паспорт. Сегашният ни ирански паспорт, с който бяхме влезли в страната, не вършеше работа, защото беше за тримата. За да го използваме, трябваше да пътуваме заедно. Сама не можех да го ползвам, нито можех да пътувам с американския си паспорт, който Муди бе скрил някъде. Трябваше ми личен ирански паспорт.

— Невъзможно е да ти изкара паспорт бързо — убеди ме Амал. — Обикновено се чака около година. Дори когато някой се опитва да ускори нещата, дори и да има връзки, то пак ще отнеме поне шест седмици или два месеца. Не съм чувал някой да е успявал за по-малко от шест седмици. За това време ще ви изведа от страната. Имай търпение.

Следобеда говорих със сестра ми Каролин. Татко беше издържал операцията. Беше жив. Каролин каза, че докато го карали към операционната, обяснявал на докторите и сестрите, че Бети и Тоби ще си дойдат. Сигурна беше, че това му е дало сили. Но все още бил в безсъзнание и докторите не давали гаранция за живота му.

Вечерта у дома дойдоха Мамал и Меджид. Прекараха вечерта в офиса на Муди, обсъждайки подробностите по пътуването, което бях твърдо решена да не направя. Бях сама в кухнята, когато Махтоб влезе. Изражението на лицето й ми подсказа, че нещо много лошо се бе случило. Не плачеше, но в очите й се четяха гняв и болка.

— Ти ще заминеш и ще ме оставиш, нали? — каза тя.

— Какво говориш?

— Татко ми каза, че заминаваш за Америка без мен. И тук сълзите рукнаха.

Приближих се, за да я прегърна, но тя се дръпна назад.

— Обеща ми, че никога няма да заминеш без мен — плачеше тя. — А сега ме оставяш.

— Какво ти каза татко? — попитах.

— Каза ми, че ме оставяш и няма да ме видиш никога вече.

— Хайде, ела — казах й аз и взех ръката й. Усещах как кипя отвътре. — Нека заедно поговорим с татко за това.

Блъснах вратата на кабинета и се изправих срещу мъжете, които заговорничеха там.

— Защо си и казал, че ще замина за Америка без нея? — изкрещях.

Муди също изкрещя:

— Няма смисъл да го крием от нея. Ще трябва да свикне с това. Най-добре е да започне още сега.

— Няма да ходя никъде!

— Заминаваш!

— Никъде не заминавам!

Продължихме да си крещим един на друг. Никой не отстъпваше. Всеки държеше на своето. Мамал и Меджид, изглежда, не се вълнуваха от думите ми, нито от техния ефект върху Махтоб.

Излязох от стаята. Качихме се с Махтоб в спалнята. Притиснах я в обятията си и заповтарях:

— Махтоб, няма да замина без теб! Никога няма да те оставя.

Махтоб искаше да ми вярва, но виждах, че не може. Много добре познаваше властта, която баща й имаше върху двете ни.

Опитах отново:

— Не искам татко да знае, но ако той не промени решението си до полета, ще се разболея така, че да не мога да се кача в самолета. Но да не вземеш да кажеш това на татко.

И все пак усещах, че не ми вярва докрай, а аз не смеех да й кажа за Амал. Още беше рано.

Плака дълго, а след това заспа и остана вкопчена в мен до сутринта.

Муди отиде в паспортната служба и прекара там целия ден, отчаян от дългите опашки и бюрократичната некадърност. Както Амал бе предсказал, върна се с празни ръце.

— Ще трябва да отидеш сама — рече. — Ще отидеш утре. Аз също ще дойда с теб.

— Ами Махтоб — попитах, опитвайки се бързо да намеря някакъв изход. — Ти беше там цял ден. Знаеш, че няма да свършим рано. Няма да успеем да се приберем, преди тя да се върне от училище.

Муди се замисли.

— Ще отидеш сама — каза той накрая. — Ще ти обясня какво да направиш. Аз ще остана вкъщи и ще изчакам Махтоб.

Вечерта в кабинета си той попълни молбата ми за паспорт, като прикачи към нея подробна бележка, обясняваща, че баща ми е на легло. Описа ми как да стигна до паспортната служба и ми каза името на човека, който щеше да ме очаква.

Налагаше се да отида. Трябваше да спазя уговорката с паспортния служител, защото Муди със сигурност щеше да провери. Бях сигурна, че ще се върна с допълнителни документи за попълване и с достатъчно поводи за протакане.

Службата приличаше на лабиринт от коридори и врати, с дълги опашки от мъже и също толкова дълги опашки от жени, които се надяваха да получат изходна виза от Иран. Така дълго бях мечтала и аз за тази възможност, а сега се ужасявах от мисълта, че ще я получа. Открих човека, с когото Муди ми беше уговорил среща. Той ме поздрави любезно, заговори нещо неразбираемо на фарси, поведе ме през редица от стаи, като използваше къде авторитета, къде лактите, за да си пробие път. Постигнатото все пак не изглеждаше кой знае какво и това ме радваше.

Най-накрая ме въведе в стая с няколкостотин мъже. Огледа се, откри един млад иранец и го затегли към мен, докато му нареждаше нещо на фарси.

— Говоря английски — каза младият човек. — Това е мъжкото отделение. — Не беше нужно да го казва. — Той иска вие да почакате тук. След около час-два ще намине да види какво става.

— А какво ще става?

Младият човек преведе цяла поредица въпроси и отговори.

— Ще ви дадат паспорт.

— Днес?


— Да. Тук на тази опашка.

Опитах да спечеля време.

— Но аз тепърва трябва да си подам документите.

— Не може да бъде.

— Така е. Ето сега нося молбата.

— Така или иначе ще ви дадат паспорт. Почакайте тук. Двамата мъже си тръгнаха и ме оставиха във властта на обзелата ме истерия. Нима беше възможно? Муди още чакаше разрешението си да практикува медицина. Въпреки хвалбите му той и семейството му имаха малко влияние сред медицинската бюрокрация. Дали пък ние с Амал не бяхме подценили влиянието, което Муди имаше тук? Или може би Мамал? Или Меджид? Или дори Баба Хаджи, със своите познанства във външнотърговския бизнес? Спомних си за Зия Хаким, първия от роднините на Муди, когото видях на летището, и колко лесно се бе промъкнал през митницата.

От ужас ми се виеше свят. Чувствах се абсолютно безпомощна сред стотиците иранци — сама жена в този мъжки свят. Нима наистина това щеше да стане? Нима сатанинският план на Муди ще успее?

Исках да избягам. Отново да се озова по улиците на Техеран. Можех ли да отида в посолството? Или в полицията? При Амал? Там я нямаше Махтоб. Тя беше у дома в ръцете на моя враг.

Останах на мястото си и продължих бавно да напредвам заедно с опашката, най-малкото защото Муди щеше да поиска пълен отчет за действията ми от познатите си тук.

Опашката се скъсяваше със застрашителна скорост. Случвало ми се бе да чакам с часове за хляб, месо или изпочупени яйца. Как е възможно за паспорт да се чака по-малко? Трябваше ли точно тук да попадна на експедитивност?

Дойде моят ред. Подадох документите на навъсения чиновник. Той от своя страна ми подаде паспорта. Стоях като втрещена, без да знам какво да правя. Всичко се беше объркало в главата ми, но когато излязох от службата, реших, че мога малко да позакъснея. Беше едва един. Муди не можеше да знае точно кога съм получила омразния документ.

Трябваше да намеря изход от този нов капан. Взех такси към офиса на Амал.

За първи път пристигах при него, без да му се обадя предварително, и на лицето му се изписа изненада и уплаха. Разбираше, че положението е критично.

— Не мога да повярвам — каза той, като гледаше паспорта. — Това е нещо нечувано! Не съм и сънувал за такива връзки. И аз имам връзки там, но подобно нещо не е по силите ми.

— Какво да правя сега? — попитах. Амал разгледа внимателно паспорта.

— Тук се казва, че си родена в Германия — забеляза той. — Защо? Къде си родена?

— В град Алма, в Мичиган.

Амал се замисли.

— На фарси Алман означава Германия. Добре. Кажи на Муди, че утре ще трябва пак да отидеш там, за да оправят грешката. Този паспорт просто няма да мине. Иди пак в паспортната служба утре сутринта. Остави го и си тръгни. Не им давай възможност да го поправят веднага! После ще кажеш на съпруга си, че са го задържали. Ще им отнеме време да го оправят.

— Добре.


Тръгнах си от офиса на Амал и прекосих целия град. През ума ми минаваха какви ли не планове. Толкова се бях замислила за тази грешка в паспорта, че като се прибрах, Муди ме хвана неподготвена.

— Къде беше? — изръмжа той.

— В паспортната служба.

— Те ми се обадиха в един часа и ми казаха, че вече са ти дали паспорта.

Говореше тихо и злобно.

— Така ли?

— Да.

— Е, съжалявам, че закъснях. Движението по улиците беше отвратително. И докато сменя всички тези автобуси…



Муди ме погледна подозрително. Беше готов да ме обвини в лъжа, но аз отклоних вниманието му.

— А и тези тъпаци! — казах и му бутнах паспорта в ръцете. — Погледни! След като ги чаках цял ден, те да объркат паспорта ми. Написали са Германия. Трябва да го отнеса обратно и да ги накарам да го оправят.

Муди разгледа паспорта внимателно и се увери, че казвам истината. Паспортът не отговаряше на свидетелството ми за раждане.

— Утре! — изръмжа той и повече нищо не каза.

На сутринта го помолих да ме пусне в паспортната служба сама. Предишния ден се бях справила добре. Той обаче дори не изслуша доводите ми. Пренебрегна вече записаните си пациенти и ме натика в едно радиотакси. Изкомандва шофьора и скоро отново се оказахме в паспортната служба. Той откри приятеля си, даде му паспорта и само след пет минути коригираният документ беше отново в ръцете му. Като с вълшебна пръчка.

Сега вече имах официално разрешение да напусна Иран.

Сама.
Муди ми запази място за един швейцарски полет. Самолетът тръгваше от Техеран в петък на 31 януари.

— Всичко е готово — каза Амал. — Най-сетне. Беше вторник сутрин, три дни преди моя полет. На следващия ден двете с Махтоб трябваше да тръгнем, докато Муди е на работа. Щяхме да изпреварим плановете му с два дни.

Обсъдихме с Амал всичко до най-малките подробности. Въпреки неговите усилия планът му да летим до Бандар Аббас и да напуснем страната с моторница още не беше готов. Тъй като действията на Муди ни принуждаваха да бързаме, Амал се беше насочил към един от резервните планове. С Махтоб щяхме да пътуваме от Техеран до Захидан със самолет, който излиташе в девет часа сутринта. После щяхме да се присъединим към един отряд от професионални контрабандисти, да преминем през скалистите планини до Пакистан. Контрабандистите щяха да ни придружат до Кета в Пакистан. Оттам щяхме да отидем със самолет до Карачи.

Обзе ме паника, защото преди време бях прочела във вестника за една австралийска двойка. Били отвлечени от разбойнически племена в Кета и откарани в Афганистан, където ги държали цели осем месеца, преди да ги пуснат. Можех да си представя ужасите, които са преживели.

Разказах на Амал за прочетеното.

— Истина е — каза. — Непрекъснато стават такива неща, но няма начин да се избяга от Иран, без да се рискува.

Опита се да ме успокои, като ме увери, че племенният вожд на тази територия контролирал и двете страни на границата и му бил личен приятел.

— От всички начини да се избяга от Иран — каза той — този е най-безопасният. Връзките ми там са най-сигурни. Планът ни за Бандар Аббас, пък и другите се бавят. Поради снеговете Турция е недостъпна. По това време на годината контрабандистите я избягват. Снегът е много дълбок и времето — много студено. Във всеки случай пътят през Захидан е по-безопасен, защото човекът там ми е приятел, а и патрулите по границата с Турция са доста повече.

Време беше да се действа. Не можехме повече да се успокояваме с магическата фраза на Амал: „Имай търпение.“ Сега идваше ред на девиза на баща ми: „Да искаш, значи да можеш.“

Оставих на съхранение при Амал една найлонова торба. В нея имаше резервно бельо за Махтоб и за мен, както и някои неща, с които не исках да се разделя. Едното от тях беше огромен тежък гоблен, в бледомораво, светлосиньо и сиво. Бях го сгънала на малък квадратен пакет. Бях взела и мускалите с шафран, подарени ми за Коледа от Амех Бозорг.

Толкова много неща се въртяха в главата ми, докато говорехме с Амал. Новините от Америка бяха и добри, и лоши. Татко упорито се бореше със смъртта, надявайки се, че ще може да ни види. На следващия ден, без да й казвам каквото и да е, трябваше да накарам Махтоб да забави приготовленията си за училище. Трябваше да уредя нещата така, че да изпусне училищния автобус. След това трябваше да тръгна с нея, уж да я изпратя. И чак тогава, на улицата, далече от Муди, трябваше да й съобщя радостната новина, че заминаваме за Америка. И докато нищо неподозиращият ми съпруг е на работа, трябваше да се срещна с хората на Амал и да отлетим за Захидан.

Каква ирония! Щяхме да тръгнем но същия път, който ни предлагаше мис Алави. Какво ли се бе случило с нея? Може би е арестувана. А може би е успяла да избяга от страната. Искаше ми се да е така.

— Колко ще струва това? — попитах Амал.

— Искат 12 000 долара — отговори той. — Не се безпокой за това. Ще ми ги изпратиш, когато се върнеш в Америка.

— Ще ги изпратя веднага — обещах аз. — Благодаря ти.

— Можеш винаги да разчиташ на мен.

Защо Амал правеше всичко това за Махтоб и мен, защо заложи 12 000 долара на моята почтеност? Струваше ми се, че отгатвам някои от отговорите, въпреки че никога не го попитах.

Преди всичко аз искрено вярвах, че Амал е отговорът на моите молитви — и християнски, и мюсюлмански. В крайна сметка почитахме един и същи Бог.

Имаше нещо, което Амал искаше да докаже на себе си, на мене, на света. В продължение на осемнайсет месеца бях заложник в една страна, която за мен беше изцяло населена със злодеи и негодници. Продавачът Хамид беше първият, който ми доказа, че не е така. Мис Алави, Чамсей, Зарий, Фереще и още няколко души ми бяха показали, че националността не е определяща за хората. Дори и Амех Бозорг по такъв странен начин беше проявила ако недруго, то поне някакви добри намерения към мен.

Сега беше ред на Амал. Мотивите му бяха прости и в същото време заплетени и объркани — той искаше да помогне на две невинни жертви на иранската революция. Не искаше нищо в замяна. Радостта му, ако успеехме, щеше да бъде най-добрата отплата.

Но щяхме ли да успеем?

Вестникарската история за отвлеченото австралийско семейство и предупрежденията на мистър Винкоп в посолството ме плашеха. Когато за първи път споменах пред него възможността да се използват контрабандистите, мистър Винкоп ме предупреди:

— Те ти взимат парите, завеждат те до границата, изнасилват те, а после те убиват или те предават на властите.

Предупрежденията вече нямаха смисъл. Изборът бе направен. В петък можех да се кача на самолета за Америка и спокойно да си отида вкъщи, за да не видя дъщеря си никога вече. Или утре да я взема за ръка и да предприемем най-опасното пътуване, което можех да си представя.

Наистина нямах никакъв избор.

Бях готова да умра в планините, които отделяха Иран от Пакистан, но да върна Махтоб в Америка.

Слязох от оранжевото такси и се разтреперах от ледения вятър. Трудно се вървеше през кишата по тротоарите, но потънала в мисли, не забелязах как изминах няколкото пресечки до дома. Скоро Махтоб ще се върне от училище. После Муди ще се върне от работа. Вечерта щяха да дойдат Чамсей, Зарий и семейство Хаким, за да се сбогуваме. Всички те знаеха, че заминавам в петък, за да се видя с умиращия си баща, и ще се върна след погребението. Трябваше да събера сили, за да прикрия надеждите и страховете, които изпълваха мислите ми.


Каталог: library -> svetski -> chuzdiclasica
chuzdiclasica -> Поредица ние обичаме животните
chuzdiclasica -> Душата на животните превод от френски Весела Бръмбарова-Генова
chuzdiclasica -> Книга на всички деца, станали заложници на собствените си родители и отвлечени в чужди страни, както и на онези, които живеят в страх Съдържание първа част
chuzdiclasica -> Първо издание превод Николай Анастасов
chuzdiclasica -> Старогръцки легенди и митове н и колай кун
chuzdiclasica -> Хенрик Сенкевич
chuzdiclasica -> Франсис Бърнет Малкият лорд Фаунтлерой


Сподели с приятели:
1   ...   21   22   23   24   25   26   27   28   ...   31




©obuch.info 2024
отнасят до администрацията

    Начална страница