[Kodirane utf-8] Бети Махмуди, Уилям Хофър

Сега усетих студения вятър. Все още бяхме в планините, сред ледената буря. Каква ли беше цената, която трябваше да платя за свободата? Сигурна бях, че някои от пръстите на краката ми са безвъзвратно измръзнали. Надявах се, че Махтоб ще се справи по-добре от мен.

Заизкачвахме се пеш по следващото възвишение, което се оказа твърде стръмно за конете. Плъзнах се и паднах, преди водачът да успее да ме задържи. Двамата с Мосен ме изправиха на крака и подкрепяна от тях, продължих да се изкачвам нагоре. Усещах, че всеки миг мога да припадна.

За известно време съзнанието ми сякаш напусна тялото.

Докато се изкачвах към върха на планината, част от мен с изумление наблюдаваше отстрани на какво е способен отчаяният човек. Виждах се как гледам да си отпочина върху гърба на коня, слизайки по склона. След това как отново се боря със стръмнината на следващия хълм.

— Колко още има? — попитах Мосен.

— Близо е — отвърна ми той.

Опитах се да намеря утешение в тази оскъдна информация. Отчайващо се нуждаех от топлина и почивка. Имаше ли тук място, където можех да намеря подслон и да събера сили?

Отново стоях изправена срещу голия силует на поредното възвишение. То беше още по-стръмно и по-високо от предишните, а може би просто така ми се струваше поради безкрайната умора.

— Това е последното — каза Мосен.

Като слязох от коня, този път краката ми изневериха окончателно. Тупнах в снега и не можах да се изправя дори с помощта на двамата мъже. Изобщо не усещах краката си. Въпреки безкрайния студ чувствах, че цялата горя.

— Десет минути — каза водачът ми, като посочи нагоре.

— Моля ви — помолих го аз. — Нека си почина. Той не искаше и да чуе. Изправи ме на крака и ме затегли напред. Кракът ми се плъзна и аз паднах така тежко, че той изпусна ръката ми. Сгромолясах се надолу по склона, плъзгайки се може би три-четири метра. Най-накрая успях да се спра. Водачът се спусна към мен.

— Не мога повече — простенах.

Водачът ми тихо повика за помощ и Мосен дойде.

— Махтоб — прошепнах. — Къде е тя?

— Тя е добре. Мъжете я носят.

Двамата обвиха ръцете ми около раменете си и ме повдигнаха от земята. Без да казват нищо, ме повлякоха нагоре по стръмния скат. Увисналите ми крака се влачеха в снега.

Въпреки товара си мъжете крачеха нагоре леко, без дори да се задъхат.

На няколко пъти се опитах да продължа сама, но всеки път коленете ми се огъваха.

— Моля ви — проплаках. — Искам малко да почина. Отчаянието в гласа ми явно обезпокои Мосен. Той ми помогна да легна по гръб в снега, после сложи измръзналата си ръка върху челото ми да види дали горя. По лицето му се четяха съчувствие и загриженост.

— Няма да успея — едва промълвих аз.

Бях убедена, че тази нощ ще умра. Нямаше да успея, но бях измъкнала Махтоб от Иран. Тя щеше да се оправи. Това ми стигаше.

— Оставете ме — казах на Мосен. — Продължете с Махтоб. Елате утре да ме вземете.

— Не — отсече Мосен.

Силата в гласа му ме накара да се засрамя повече, отколкото ако ми бе ударил плесница. „Какво правя? — упрекнах се аз. — Толкова дълго бях чакала този ден. Трябва да продължа.“

— Добре — прошепнах.

Но нямах и капка сила. Не можех да помръдна.

Двамата мъже ми предложиха своята. Вдигнаха ме на крака и отново ме затеглиха нагоре по склона. На места преспите стигаха до кръста ми. Въпреки силата си двамата често се препъваха под тежестта на безпомощния си товар. Няколко пъти и тримата се стоварвахме заедно. Но те не се предаваха.

Пред очите ми всичко се замъгли. Бях загубила съзнание.

След известно време чух шепота на Махтоб.

— Мамо!

— Вече можеш да продължиш на кон — каза Мосен. Той ми помогна да се метна на гърба на коня, въпреки че тялото ми бе напълно вкочанено.

Успях някак си да се задържа на коня, докато стигнахме подножието. Беше все още тъмно и макар да знаех, че утрото наближава, едва можах да различа лицето на Мосен, когато застана до мен и ми посочи с пръст далечината, където след напрегнато взиране зърнах мъждукащи светлинки.

— Там отиваме — каза той.

Най-сетне подслон! Събрах всички сили, за да се задържа на седлото през тази последна част от невероятно дългата нощ.

След десет минути кучешки лай ми даде да разбера, че сме пристигнали. Доближихме сгушена в планината къща. Няколко мъже излязоха в предния двор; очевидно ни очакваха. Къщата представляваше една порутена колиба — убежище за контрабандистите по източната граница на Турция.

Мъжете от къщата ни наобиколиха и взеха да ни поздравяват за успеха на мисията. Човекът, който яздеше с Махтоб, внимателно я свали на земята и се присъедини към останалите. Аз не можех да сляза сама от коня си, затова просто се плъзнах встрани и паднах върху покритата с цимент площадка. Останах да лежа, не можех да се поместя. Махтоб дотича да ми помогне, а мъжете бяха вече съвсем забравили за нас. Някои от тях се заеха с конете, други се погрижиха за отоплението в къщата.

Като събрах последни сили, запълзях на ръце, влачейки безчувствените си крака. Махтоб се опита да ми помогне. Едва успях да се добера до прага на къщата. Чак тогава Мосен разбра в какво състояние се намирам. Двамата с още един мъж ме внесоха в къщата. Когато Мосен взе да сваля ботушите ми, се разплаках — болката беше нетърпима. Положиха ме пред една бумтяща печка с дърва.

Мина много време, преди да успея едва-едва да раздвижа краката си. Лежах и събирах топлина от огъня, а тя постепенно ме връщаше към живота. Усмихнах се на Махтоб. Все пак бяхме успели! Бяхме в Турция!

Вече можех да седна. Опитвах се да сгъвам пръстите на краката и ръцете си, за да раздвижа кръвта си, но усетих силна пареща болка.

Като се посъвзех и се огледах наоколо, отново ме обзе ужас. Къщата беше пълна с мъже. Само с мъже! Ние с Махтоб бяхме единствените жени. Наистина, бяхме в Турция, но все пак още в ръцете на банда контрабандисти.

Може би усетил страха ми, един от мъжете ни донесе горещ чай. Сложих няколко бучки захар в устата си и започнах да отпивам чая през тях, но ирански. Не обичам захар в чая, но сега се нуждаех от енергия. Казах и на Махтоб да си сложи повече захар.

Мина час, докато открия, че вече мога да се движа. С мъка се изправих на омекналите си крака.

Като видя, че съм по-добре, Мосен ни подкани с Махтоб да го последваме. Изведе ни. Навън се зазоряваше. Заобиколихме къщата и се озовахме в задния двор, където имаше втора постройка.

Вътре попаднахме на цяла стая, пълна с жени и деца — едни разговаряха помежду си, други спяха дълбоко, легнали на пода и увити в одеяла.

Като влязохме, една от жените се спусна да ни посрещне. Мосен я представи на фарси:

— Това е сестра ми. — Сложи малко дърва в огъня и добави:

— Утре ще ви заведем във Ван. — След това напусна стаята, за да се върне в къщата на мъжете.

С пристигането ни във Ван отговорността на контрабандистите свършваше и ние с Махтоб щяхме да бъдем оставени на себе си.

Сестрата на Мосен ни даде тежки пухени юргани и ни посочи едно място на пода, до стената, далеч от огъня.

Постройката беше студена и влажна. Двете с Махтоб се сгушихме под завивките.

— В Турция сме! В Турция! — повтарях на Махтоб като молитва. — Можеш ли да си представиш?

Тя ме прегърна силно и на минутата заспа. Беше чудесно да я държа в ръцете си, опитах се да намеря някакво успокоение в невинния й сън. Още бях замаяна. Всяка частица от тялото ми трепереше. Бях зверски гладна. През следващите няколко часа заспивах и се събуждах на няколко пъти. Повечето време прекарвах в молитви, благодарях на Бога, че бяхме стигнали дотук, и го молех да ни закриля още малко. Моля те, Господи, остани с нас до края на пътя, само така ще успеем.

На сутринта Мосен дойде да ни вземе. Изглеждаше отпочинал. Махтоб се събуди трудно, но като се сети, че сме в Турция, скочи на крака, готова за тръгване.

Аз също се почувствах по-добре. Бяхме в Турция. И Махтоб беше с мен. Усещах тялото си като пребито, но пръстите на краката и ръцете ми бяха възвърнали чувствителността си. Така че аз също бях готова за тръгване. Мосен ни заведе до един почти нов камион, с вериги за сняг върху гумите. Един от контрабандистите вече бе седнал зад волана.

Пътувахме по тесни планински пътища, които лъкатушеха по ръба на стръмни пропасти, но шофьорът ни беше опитен и веригите държаха здраво. Слизахме надолу, все по-навътре в Турция и по-далеч от Иран.

Спряхме край една ферма, където ни предложиха за закуска хляб, чай и от същото нагарчащо сирене. Въпреки че бях много гладна, не можех да ям много, но затова пък изпих няколко чаши чай с повечко захар.

Една жена донесе на Махтоб чаша топло козе мляко. Тя го опита, но предпочете чая.

Появи се дебела беззъба жена, сбръчкана и побеляла от суровия планински живот. Изглеждаше на осемдесет години. Донесе дрехи за нас с Махтоб.

Поседяхме известно време, но аз скоро започнах да губя търпение. Попитах какво става и ми казаха, че Мосен е отишъл в „града“ да вземе кола. Разбрах, че дебелата стара жена, която ни бе помогнала да се облечем, е негова майка. Жена му също била тук. Това означаваше, че Мосен е турчин, а не иранец. В действителност беше кюрд и не признаваше суверенността на границата, която бяхме пресекли миналата нощ.

Мосен се върна с кола и това предизвика голямо оживление. Пъхна в ръцете ми малък пакет, увит във вестници, и ни подкара към колата. Мушнах пакета в чантата си и се обърнах да благодаря на майката на Мосен за гостоприемството. Тя обаче ме изпревари, качи се на задната седалка и ни махна да я последваме.

Един от контрабандистите седна зад кормилото, а до него се настани малко момче.

Като потеглихме, приличахме на типично семейство турски кюрди. С огромните си размери майката на Мосен скриваше седналата до нея Махтоб. Може би именно това беше целта. Майката на Мосен се развесели от главоломната скорост, извади силни турски цигари и запуши.

В подножието на планината шофьорът намали. Скоро стигнахме до контролен пункт. Сърцето ми се сви. Един турски войник надникна в колата, обърна се към шофьора, провери документите му, но за нас не попита. Майката на Мосен изпусна кълбо дим в лицето му. Войникът ни махна да минаваме.

Продължихме по двупосочен черен път, който минаваше по високо плато. На всеки двайсетина минути спирахме на поредния контролен пункт. Всеки път сърцето ми замираше и всеки път минавахме безпрепятствено. Майката на Мосен ни бе облякла досущ като местните хора.

По едно време шофьорът спря при едно отклонение на магистралата. Момчето от предната седалка слезе, а ние продължихме към Ван.

Изведнъж осъзнах, че в общата суматоха пред тръгването ни от фермата не бях успяла да се сбогувам с Мосен, нито да му благодаря. Това ме накара да се почувствам виновна.

После се сетих за пакета, който ми бе дал. Бях го пъхнала в чантата си, без да го отворя. Извадих го, вътре бяха паспортите ни, парите и бижутата. Доларите ми стояха непокътнати, а иранските ми риали бяха превърнати в дебела пачка турски лири. Мосен ми бе върнал всичко, с изключение на златната огърлица. На Мосен дължах живота си, както и този на Махтоб. Парите и бижутата не означаваха вече нищо за мен. Мосен, изглежда, бе решил, че златната ми огърлица е достатъчно възнаграждение.

Пак спряхме до едно отклонение. Майката на Мосен запали нова цигара, слезе от колата и си тръгна, без да каже довиждане.

За Ван продължихме само ние двете и шофьорът.

По едно време шофьорът спря в безлюдна местност и ни направи знак да свалим допълнителните дрехи. Останахме само по американското си облекло. Сега вече можехме да минем за американски туристи, въпреки че ни липсваха необходимите печати в паспортите.

По пътя забелязах, че селата, през които минаваме, стават все по-големи. Скоро влязохме в покрайнините на Ван.

— Летището! — казах на шофьора.

Махтоб повтори думата на фарси и лицето на шофьора светна. Спря пред един офис, по чиито витрини бяха разлепени туристически проспекти, направи ни знак да го изчакаме и влезе вътре. След няколко минути се върна и с помощта на Махтоб ми обясни, че за Анкара има полет след два дни.

Твърде дълго. Трябваше бързо да стигнем до Анкара, преди някой да ни открие.

— Рейс? — попитах с надежда. Шофьорът не ме разбра.

— Аутобус?

— А-а — въздъхна той с облекчение.

Включи на скорост и се понесе по улиците на Ван. Спряхме на една автогара. Отново ни махна да останем в колата. Като се върна, попита:

— Лире?

— Той казва, че автобусът тръгва в четири часа — каза Махтоб.

Погледнах часовника си. Беше едва един. Не ми се искаше да се мотая из автогарата цели три часа, затова реших да попитам за храна. Откакто бяхме напуснали сигурния си дом в Техеран, бяхме яли само хляб и слънчогледови семки с чай.

Шофьорът се огледа наоколо и ни подкани да го последваме. Заведе ни в най-близкия ресторант. Като седнахме, той доволно потри ръце.

— Готово! — рече той.

Благодарихме му за помощта. Като си тръгна, очите му се бяха насълзили.

Поръчахме си някакво неизвестно ястие, но то се оказа много вкусно — печено пиле с ориз. Да си оближеш пръстите.

Хранихме се бавно, опитвайки да убием времето си в разговори за Америка. Тайно аз се тревожех за татко. Стомахът ми бе пълен, но бях гладна за новини от семейството ми.

Лицето на Махтоб изведнъж светна.

— О! — каза тя. — Ето го пак нашия шофьор. Вдигнах поглед и го видях да идва към нашата маса.

Седна и си поръча ядене. Явно се чувстваше виновен, че ни е оставил, преди да сме се качили в автобуса.

Най-сетне тримата се запътихме към автогарата. Там шофьорът ни издири някакъв турчин, може би началника на гарата, и му разказа за нас. Турчинът ни поздрави сърдечно. Шофьорът ни каза още веднъж:

— Готово! — Очите му отново се навлажниха. Турчинът ни настани до печката. Едно момче на около десет години ни поднесе чай.

Наближи четири и турчинът дойде при нас.

— Паспорт? — попита той.

Сърцето ми трепна. Погледнах го смутено и се направих, че не разбирам.

— Паспорт? — повтори той.

Отворих чантата си и взех да ровя вътре. Той поклати глава и ме отмина. После продължи да проверява документите на останалите пътници. Сигурно знаеше, че имаме паспорти. Какво ли му бе казал шофьорът за нас?

Все още се движехме в един свят на интриги и загадки, свят на прошепнати обяснения и многозначителни кимвания.

Прозвуча официално съобщение, в което долових думата Анкара. Двете с Махтоб веднага тръгнахме след пътниците, които се качваха в модерен междуградски автобус.

Намерихме две места в дъното, отляво на пътеката. Двигателят работеше тихо и в автобуса беше топло.

Сега вече само двайсет и четири часовото пътуване до Анкара стоеше между нас и свободата.

За минути излязохме извън града. Пътувахме доста бързо за тези заледени планински пътища. Умората ме надви. Унесох се.

Като се събудих, беше непрогледна нощ. Шофьорът бе натиснал рязко спирачките, но автобусът продължаваше да се плъзга, преди да спре. Навън бушуваше буря. Пред нас бяха спрели и други, автобуси. Магистралата бе затрупана с дебели преспи сняг. Няколко автобуса бяха затънали и препречваха пътя.

Наблизо се виждаше някакво заведение — хотел или ресторант. Като разбраха, че ще има доста да се чака, повечето от пътниците тръгнаха натам.

Наближаваше полунощ. До мен Махтоб спеше дълбоко, а аз не можех да помръдна; като вцепенена наблюдавах зимния пейзаж. Отново се унесох.

Часовете минаваха, а аз ту заспивах, ту се разбуждах, тъй като отоплението на автобуса беше изключено.

На разсъмване се събудих от шума на снегорина, който разчистваше пътя напред. Махтоб често потреперваше в съня си.

Най-сетне продължихме след около шестчасово закъснение.

Махтоб се размърда, потърка очи, погледна през прозореца и ме попита:

— Мамо, кога ще стигнем? Разказах й за голямото закъснение. Автобусът се носеше с главоломна скорост през неукротимата виелица. Страхувах се, защото шофьорът караше като луд, а пътят беше опасно заледен. След всеки завой благодарях на Бога, че сме останали живи. Щеше да бъде ужасно нелепо да умрем точно сега.

Но видях смъртта — късно следобеда на същия ден. Пет-шест автобуса се бяха преобърнали, опитвайки се да преодолеят остър заледен завой. Ранени, стенещи пътници лежаха навсякъде в снега. Останалите се грижеха за тях. Стомахът ми се преобърна.

Шофьорът ни бавно заобиколи ужасната сцена. Опитвах се, но не можех да не гледам.

Невероятно, но щом отминахме задръстването, шофьорът ни отново натисна педала докрай. „Моля те, Господи, запази ни живи до Анкара“ — молех се аз наум. Отново падна нощ — втората, откакто бяхме тръгнали на това двайсет и четири часово пътуване. Този път и аз като Махтоб нетърпеливо се запитах: кога ще стигнем?

Пристигнахме в два след полунощ на голяма модерна автогара в центъра на Анкара. Двайсет и четири часовото ни пътуване от Ван до Анкара се бе превърнало в трийсет и два часово изпитание.

Денят беше сряда, 5 февруари. Беше изминала цяла седмица от внезапното ни бягство. Бягство от задушаващото надмощие на Муди. „Вече всичко е наред“ — помислих си аз.

Като слязохме на автогарата, един човек се провикна „Такси!“, и ние веднага тръгнахме след него.

— Шератон, хотел Шератон — казах, без да знам има ли такъв хотел в Анкара.

— Не.

— Добър хотел — казах аз тогава.

— Амрика — каза.

Посолството! Щяхме да отидем там, щом го отворят сутринта.

Таксито спря пред елегантна сграда с надпис на английски: „Хотел Анкара“.

Шофьорът ни направи знак да го почакаме, влезе вътре и след миг се върна с един администратор, който говореше английски.

— Да, имаме стая за тази нощ — каза той. — Заповядайте.

Дадох на шофьора на таксито голям бакшиш. Двете с Махтоб последвахме администратора в уютното фоайе. Попълних регистрационната карта на адреса на родителите ми в Банистър, Мичиган.

— Бихте ли ми дали паспортите си — рече администраторът.

— Да.

Порових в чантата, решена да използвам номера, който ми бе препоръчал Амал. Заедно с паспортите подадох на чиновника сто и петдесет долара.

Чиновникът обърна повече внимание на парите, отколкото на паспортите. Усмихна се широко, после ни съпроводи заедно с пиколото до една стая, която ми се стори най-хубавата в света. Имаше две двойни легла, кресла, голяма модерна баня, гардероб и телевизор.

— Можеш ли да повярваш? Сега ще си измием зъбите, ще се изкъпем и ще се наспим.

Махтоб веднага се запъти към банята, решена завинаги да измие Иран от себе си.

Изведнъж някой силно почука на вратата. „Паспортите“ — помислих си аз.

— Кой е? — попитах.

— Администраторът — чух приглушен отговор. Отворих вратата и го видях да стои с паспортите ни в ръка.

— Откъде взехте тези паспорти? — попита той намръщено. — Нямат нито входна виза за Турция, нито печат.

— Не се безпокойте — отговорих. — Този проблем ще го оправя сутринта. Ще отида в посолството.

— Не! Не можете да останете тук. Паспортите са нередовни. Трябва да извикам полицията.

— Моля ви — обърнах се към него. — Дъщеря ми е в банята. Уморени сме. Гладни сме и измръзнали. Моля ви, оставете ни само за през нощта. Рано сутринта ще се махнем.

— Не! Не може! Трябва да извикам полицията — повтори той. — Трябва да освободите стаята.

Държеше се учтиво, но непреклонно. Колкото и да ни съжаляваше, нямаше да си рискува работата. Изчака, докато си приберем оскъдния багаж, а след това ни придружи до фоайето.

Бяхме в безопасност само някакви си две-три минути.

Докато слизахме по стълбите, опитах отново:

— Ще ви дам още пари. Моля ви, оставете ни да преспим.

— Не! Не може! Съобщаваме в полицията за всички чужденци, които отсядат тук.

— Не може ли да останем поне във фоайето до сутринта? Моля ви, не ме карайте да извеждам детето отново на студа.

После ми хрумна една идея:

— Мога ли да се обадя в посолството? — попитах. Той ми разреши. Взе телефона, поговори с някого и ми подаде слушалката. Отсреща беше дежурният офицер от охраната от морската пехота.

— Какъв е проблемът, госпожо? — попита той. В гласа му се прокрадна нотка на подозрителност.

— Не ни разрешават да преспим, защото паспортите ни не са подпечатани. Имаме нужда от подслон за през нощта. Можем ли да дойдем при вас?

— Не — рязко отвърна той. — Не можете да дойдете тук.

— Какво да правя тогава? — проплаках аз отчаяно. Гласът му на военен звучеше равно.

— Как влязохте в Турция, без да подпечатат паспортите ви?

— Не бих искала да говорим за това по телефона. Просто помислете.

— Как влязохте в Турция? — попита отново той.

— На кон.

Морският пехотинец избухна в смях.

— Вижте, госпожо — изсмя ми се той. — Три часът сутринта е. Нямам време да разговарям с вас за такива неща. Това не е работа на посолството. Това е работа на полицията. Обърнете се към полицията.

— Не можете да постъпите така с мен — извиках. — Цяла седмица се мъча да избягвам полицията, а вие ме пращате при тях. Трябва да ми помогнете!

— Не виждам какво мога да направя за вас.

Затворих телефона съкрушена. Казах на администратора, че ще трябва да изчакам до сутринта, за да се видя с някого в посолството. Още веднъж го помолих да ни позволи да прекараме нощта във фоайето.

— Не мога да ви оставя тук — каза той.

Думите му бяха категорични, но тонът бе посмекчен. Може би и той имаше дъщеря. Поведението му ме обнадежди да опитам пак.

— Бихте ли ми поръчали разговор с Америка за тяхна сметка? — попитах.

— Да.

В Анкара беше сряда, но в Мичиган бе все още вторник, когато за първи път се чух с майка ми.

— Махтоб и аз сме в Турция — казах.

— Слава Богу! — извика майка.

През сълзи ми обясни, че миналата нощ сестра ми Каролин се обаждала да ме търси в Техеран, а Муди троснато й отвърнал, че сме избягали и не знае къде сме. Тогава те още повече се разтревожили за нас.

— Как е татко? — попитах аз.

— Държи се — каза майка. — Сега ще занеса телефона до леглото му.

— Бети! — извика татко. — Толкова съм щастлив, че сте се измъкнали. Прибирай се бързо! Ще стискам зъби, няма да умра, докато не ви видя отново — рече той, а гласът му отслабваше.

— Сигурна съм!

Да искаш, значи да можеш.

Мама отново взе телефона и аз я помолих да се свърже със служителя в Държавния департамент, запознат с моя случай, за да обясни на хората от посолството в Анкара как стоят нещата.

— Ще ви звънна пак от посолството — казах. След разговора изтрих сълзите си.

— Какво да правя сега? — попитах администратора. — Не мога да обикалям улиците с нея посред нощ.

— Вземете такси и тръгнете от хотел на хотел — каза той. — Може би някъде ще ви приемат. Показвайте им паспортите само ако много настояват.

Той ни върна паспортите и моите сто и петдесет долара, след което ни повика такси.

Очевидно нямаше да се обади в полицията. Просто не искаше да си създава неприятности. Когато таксито пристигна, той каза на шофьора:

— Хотел „Дедеман“.

Администраторът там беше по-отзивчив. Като му казах, че ще оправя паспортите още на сутринта в посолството, той попита:

— Имате ли проблеми с полицията?

— Не — отговорих.

— Добре — кимна той.

След това ме покани да попълня регистрационна карта с измислено име. Вписах в регистъра моминското си име — Бети Лавър.