[Kodirane utf-8] Бети Махмуди, Уилям Хофър

Горе в стаята и двете си взехме гореща вана. Измихме си зъбите и заспахме.

На сутринта се обадих на Амал.

— Бети! — извика той. — Къде сте?

— Есфахан.

Амал изкрещя радостно, като чу нашето кодово название за Анкара.

— Добре ли сте? Гладко ли мина всичко? Добре ли се държаха с вас?

— Да — уверих го. — Благодаря ти. Благодаря ти, толкова ти благодаря!

Двете с Махтоб закусихме, пихме по чаша портокалов сок и истинско американско кафе.

След това взехме такси до посолството на Съединените американски щати. Докато плащах на шофьора, Махтоб извика:

— Мамо, погледни! Погледни! — Сочеше ми американското знаме.

Вътре си казахме имената. На дежурната, която седеше в будка зад бронирано стъкло, подадохме паспортите.

След минута се появи човек и застана зад нея. Представи се като Том Мърфи, вицеконсул. Вече му бяха съобщили за нас от Вашингтон.

— Наистина съжалявам за снощи — каза. — Обещавам ви, че дежурният по охраната няма да получи премия тази година. Ще останете ли да разгледате Анкара?

— Не! — извиках аз. — Искам да се качим на първия самолет за Щатите.

— Добре — съгласи се той. — Ще ви подготвим паспортите и ще ви качим на самолета още този следобед.

Помоли ни да почакаме във фоайето няколко минути. Докато седяхме на пейката, очите ми се спряха на едно друго американско знаме и в гърлото ми заседна бучка.

— Махтоб, можеш ли да повярваш, че си отиваме у дома? — казах. — Можеш ли да си представиш, че най-сетне си отиваме у дома?

Помолихме се и двете по най-простия възможен начин.

— Благодаря ти, Господи, благодаря ти.

Докато чакахме, Махтоб намери, или може би някой й даде, пастели. Тя се умълча и взе да рисува. Не й обърнах внимание, докато сама не показа картината си.

Най-отгоре на страницата грееше голямо златистожълто слънце. В дъното се виждаха четири редици кафяви планини. Отпред имаше платноходка, подобна на нашата в Алпина. В единия ъгъл — самолет или птица. В черно беше нарисувала типична кюрдска къща, като онези, които бяхме срещнали по пътя си. По стените беше сложила и дупки от куршуми. В центъра се вееше червено, бяло и синьо знаме. С черен пастел Махтоб беше написала с печатни букви дума, която сякаш излизаше от знамето.

Въпреки че буквите бяха четливи, едва успях да ги разчета, защото очите ми бяха плувнали в сълзи. С детински почерк Махтоб бе написала:

ЕПИЛОГ
Махтоб и аз пристигнахме у дома в Мичиган на 7 февруари 1986 година, за да открием, че свободата може да бъде и горчива. Бяхме луди от щастие, че отново виждаме Джо и Джон, майка и татко. Пристигането ни помогна на татко да събере малкото си останали сили. Известно време се държа, но в края на краищата болестта го надви. Толкова липсва на всички ни!

Майка се мъчи да свикне без него, плаче често, но е благодарна, че дъщеря й и внучката й се завърнаха от ада. Но все се страхува от бъдещето.

Джо и Джон ни помогнаха да свикнем с живота тук. Те са добри синове, по-скоро вече мъже, отколкото момчета. Нямам никакви известия от приятелките ми Чамсей, Зари, Алис и Фереще. Нито една от тях не знаеше за плановете ми и се надявам, че всичко това не им е донесло неприятности. Не бих искала да се свържа с тях от страх да не им напакостя.

Хелън Баласаниан все още работи в американската секция на швейцарското посолство в Техеран и помага с каквото може на други, оказали се в моето положение.

Изпратих кратко известие до Хамид, собственика на магазина за мъжко облекло в Техеран, чийто телефон ми беше единствената връзка с Хелън, Амал и другите. В отговор получих писмо с дата 2 юли 1986 година, предадено ми чрез трето лице. В писмото се казваше:

Не бих могъл да ти опиша чувството, което изпитах, като получих писмото ти. Седнах зад бюрото и трябваше да мине много време, преди да дойда на себе си. Извиках жена си и й разказах твоята история. Тя също се зарадва. Всички ние сме щастливи да разберем, че ти си вече у дома и си добре. Както знаеш, винаги съм те харесвал, както и красивата ти малка спътница М.! Няма да ви забравя през целия си живот.

Затвориха магазина ми преди около петдесет дни, защото съм бил продавал тениски с английската азбука по тях, така че вече нямам работа. Положението тук се влошава с всеки изминал ден. Мисля, че ти наистина имаше късмет.

Моля те, поздрави М. и предай на родителите си моите най-топли привети.

Бог да те благослови, Хамид
Отзивчив банкер ми даде в заем парите, които трябваше незабавно да върна на Амал. Самият той смяташе да избяга в края на 1986-а, но всичко се провали, когато се развихри скандалът с американските оръжейни доставки за Иран, довели до усилване на мерките за сигурност. Сега, когато пиша това, той продължава да търси начин да се измъкне оттам.

Скандалът, който се разрази в САЩ във връзка с оръжейните доставки, беше за мен, както и за всички, живели в Иран през последните две години, голяма изненада. Говореше се, че Съединените щати подкрепят и двете страни във войната между Иран и Ирак.

На Махтоб й беше трудно да се приспособи отново към живота в Америка, но се справи сравнително бързо. В училище е отличничка и отново се превърна в онова щастливо лъчезарно дете, каквото беше преди. Понякога тъгува за баща си, но не за безумеца, който ни държеше като заложници в Иран, а за любящия си баща, който някога бе обичал така много и двете ни. Тъгува и за зайчето си. Обиколихме всички магазини за играчки, но така и не успяхме да намерим същото.

След завръщането ни в Америка аз се срещнах с Тереза Хобгуд от Държавния департамент, която беше помагала на семейството ми през осемнайсетте месеца на изпитания. Тя се съгласи с идеята ми да разкажа историята си и така да предупредя другите. Отделът, в който работи Тереза, се занимава с всички случаи на американски жени и деца, държани против волята им в Иран или някоя от другите мюсюлмански страни. Номерата в картотеката на отдела са повече от хиляда.

Сега двете с Махтоб живеем в страх, че Муди може да се появи от другия край на света. Все още е възможно отмъщението му да ни застигне — лично от него, или от колата на някой от огромния му легион братовчеди. Муди знае, че ако успее да отвлече Махтоб в Иран, законите на неговото безумно общество ще бъдат изцяло на негова страна.

Това обаче, което той може би не съзнава докрай, е, че в своето отмъщение аз също няма да се спра пред нищо. Сега имам влиятелни приятели в Съединените щати и Иран, които никога няма да го оставят да тържествува. Не бих искала да влизам в подробности относно предохранителните мерки, които съм взела. Достатъчно е да кажа, че ние с Махтоб живеем под измислени имена, някъде в Америка.

За Муди не знам нищо повече от това, което ми писа Елън в писмото си от 14 юли 1986 година, изпратено до майка ми и след това препратено до мен.
Скъпа Бети,

Наистина се надявам, че това писмо ще те завари щастлива. Все пак очаквах, че ще се обадиш, за да ми разкажеш какво е станало. Въпреки всичко аз те смятам за моя близка приятелка.

След като замина, на няколко пъти посетихме съпруга ти. Дори му помогнах да се обади тук-таме. Толкова бях разтревожена. Все си представях най-лошото. И все още съм любопитна да разбера как успя да се измъкнеш.

Не сме виждали д-р Махмуди от няколко месеца. Един ден минахме покрай къщата, но той не си беше у дома. Дори и след като отмина зимата, често се отбивахме. Всеки път снежният човек, който вие с Махтоб бяхте направили, се смаляваше, докато един ден на земята бе останал да лежи само лилавият шал. Изпари се във въздуха, също както и вие…

© 1987 Бети Махмуди

© 1987 Уилям Хофър

© 1992 Юлиана Цветкова, превод от английски

© 1992 Евдокия Стефанова, превод от английски
Betty Mahmoody, William Hoffer

Not Without My Daughter, 1987

Бети Махмуди и Уилям Хофър. Не без дъщеря ми

Американска. Първо издание

Издателска къща „Златорогът“, София, 1992

ISBN 954-437-007-2

Превели от английски: Юлияна Цветкова и Евдокия Стефанова

Корица Иван Димитров

Редактор Иглика Василева

Технически редактор Йордан Зашев

Коректор Лили Иванова

Формат 84×108/32. Печатни коли 23. Цена 24 лв.

Печат: „Балкан прес“, София