[Kodirane utf-8] Бети Махмуди, Уилям Хофър

В петък рано сутринта Амал пристигна с още храна, блокчета за оцветяване, одеяло, манто за Махтоб, черен чадор за мене и малка тубичка с дъвка, внос от Германия. Докато Махтоб разглеждаше този специален подарък, Амал ни разказа какво е положението.

— Работя денонощно — каза той. — Трудно е, защото повечето хора нямат телефон.

— Кога тръгваме? — попитах го аз.

— Още не знам, затова искам пак да се обадиш на съпруга си, но не оттук. Аз ще остана с Махтоб, а ти ще се обадиш от уличен телефон. Ще решим какво да му кажеш.

— Добре — отвърнах.

Махтоб и аз вярвахме безрезервно на Амал. Тя не би се съгласила да остане сама с никой друг и, общо взето, разбираше какво става. Кимна в знак на съгласие и продължи да дъвче дъвката си.

Следобед напуснах относителната безопасност на апартамента и се озовах сред уличната гмеж на Техеран. За първи път от година и половина се радвах, че имам чадор, зад който да се скрия. Замръзнах, докато стигна телефонната кабина на ъгъла. С безчувствени пръсти взех слушалката и набрах номера. Извадих листа с указанията на Амал, които си бях нахвърляла.

Обади се Меджид.

— Къде се намираш? — попита. — Къде си? Пренебрегнах въпроса му и попитах:

— Къде е Муди? Искам да говоря с него.

— Ами, Муди не е у дома. Отиде до летището.

— Кога ще се върне?

— След около три часа…

— Трябва да говоря с него.

— Той също иска да говори с теб. Моля те, ела си.

— Добре тогава, утре ще доведа Махтоб и адвоката си и ще говорим, но не искам никой друг да присъства. Кажи му, че ще дойда между единайсет и дванайсет или между шест и осем часа. Само тогава адвокатът ми е свободен — излъгах аз.

— Ела между единайсет и дванайсет — каза Меджид. — Той отложи прегледите си за утре. Но не води адвоката.

— Не, без адвоката си няма да дойда.

— Доведи Махтоб и ела сама — настоя Меджид. — Ще измислим нещо. И аз ще бъда тук.

— Не ти вярвам — казах. Преди, когато Муди ме биеше и заключваше, ти и твоето семейство си стояхте настрана, нали?

— Сега е различно — рече Меджид.

Изсмях се мислено и това ми подейства добре.

— Предай му само каквото те помолих.

След разговора се разтреперах от страх. Знаех защо Муди е отишъл на летището — за да изтегли иранския ми паспорт от бюрото на „Суис еър“. Дали следващата му стъпка нямаше да бъде полицията?

Дори анонимността на чадора не ми бе достатъчна. Чувствах се като гола. Полицията бе навсякъде — със заредено оръжие. Имах усещането, че всички погледи са впити в мен, че ме следят.

Сега вече знаех, че каквито и опасности да криеше бягството ни, трябваше да ги приема. Колкото и зловещи да бяха контрабандистите в Северозападен Иран, не можеха да бъдат по-опасни от моя съпруг. Вече бях ограбвана, отвличана и изнасилвана. Освен това без съмнение Муди бе способен и да ме убие.

Като се върнах в апартамента, Амал каза:

— Тръгвате тази нощ!

Извади една карта и ми показа пътя — дългия и труден преход от Техеран до Табриз, после през планините, контролирани както от кюрдски бунтовници, така и от патрули пасдар. Кюрдите бяха враждебно настроени и към правителството на шаха, и към това на аятолаха.

— Ако някой те заговори, няма да казваш нищо — предупреди ме Амал. — Нито за мен, нито, че си американка. Абсолютно нищо. Мълчиш и толкоз.

Контрабандистите трябваше да ни преведат от Техеран до границата, да ни прехвърлят през нея в линейка на Червения кръст и да ни оставят в град Ван в планините на Източна Турция. Оттам нататък трябваше да се оправяме сами. Нямаше да минем границата на граничен пункт, така че в нашите американски паспорти нямаше да има съответните печати за влизане. Турските власти щяха да се усъмнят в документите ни. В случай, че ни хванат, нямаше да ни върнат в Иран, но със сигурност щяха да ни задържат.

От Ван трябваше да вземем самолет или автобус до Анкара и оттам — право в американското посолство. Едва тогава щяхме да бъдем в безопасност. Амал ми даде шепа монети.

— Обаждай ми се от всеки уличен телефон по пътя — каза. — Внимавай какво говориш. — Вдигна поглед към тавана и се замисли. — Есфахан — каза той името на един ирански град. — Това ще бъде нашата парола за Анкара. Като стигнеш Анкара, ще ми кажеш, че си вече в Есфахан.

Искаше ми се Амал да поостане. В негово присъствие се чувствах по-сигурна. Но той бързаше да доуточни подробностите, преди да е настанала суматохата на мюсюлманския петък.

Дали това беше последният ми петък в Иран? Молех се на Господа да е така.

Здравият разум надделя. Какво да взема със себе си? Погледнах тежкия гоблен, който бях пренесла в офиса на Амал. За какво ми е това? Нищо не ми трябва! Само да стигна вкъщи, нищо повече!

Бижутата можеха да бъдат обърнати в пари, часовникът — също, затова ги напъхах в торбата заедно с малкото бельо, книжките за оцветяване и връхни дрехи.

Бяхме готови. Оставаше ни само да изчакаме сигнала за тръгване.

Амал се обади към шест часа и каза:

— Тръгвате в седем.

Един час. След всички тези дни, седмици, месеци ни оставаше само един час. Но и преди бях преживявала разочарования. Мисълта ми се зарея. Мили Боже, молех се аз, какво правя? Моля те, бди над нас. Моля те, каквото и да стане, погрижи се за дъщеря ми.

В седем и десет пристигна Амал с още двама мъже, които не бях виждала преди това.

Бяха млади, около тридесетте. Единият беше облечен в джинси, тениска и кожено яке и говореше малко английски. Приличаше на Фонзи от „Щастливи дни“. Другият беше с брада и носеше късо палто. Държаха се приятно с мен и Махтоб.

Нямаше време за губене. Помогнах на Махтоб да се облече, след което покрих лицето си с чадора. Обърнах се към Амал, за да се сбогуваме.

— Сигурна ли си, че това е, което искаш да направиш? — попита Амал.

— Да — отговорих аз. — Искам да се махнем оттук. Той се просълзи и каза:

— Обичам ви и двете. — След това се обърна към Махтоб. — Имаш страхотна майка, грижи се за нея.

— Непременно — обеща тя тържествено.

— Благодаря ти за всичко — казах. — Ще ти изпратя дванайсетте хиляди долара, щом се върна в Америка.

— Добре — съгласи се той.

— Ти направи толкова много за нас. Трябва някак да ти се отблагодаря.

Амал погледна дъщеря ми. Тя изглеждаше уплашена. Страхуваше се.

— Единствената отплата, която искам, е да видя Махтоб усмихната — каза. После повдигна края на чадора ми и леко ме целуна по бузата. — Сега побързайте — рече той.

Двете с Махтоб излязохме заедно с младия човек, който приличаше на Фонзи. Вторият остана с Амал.

Фонзи ни покани в една невзрачна на вид кола, паркирана на улицата. Качих се и взех Махтоб в скута си. Потеглихме по здрач в неизвестна посока, където ни очакваха опасности и неясно бъдеще. „Това е — помислих си. — Или ще успеем, или не. Дано Господ да ни пази.“ Докато си пробивахме път през бибикащите коли, озъбените шофьори и намръщените пешеходци, все си мислех, че Господ не би искал да ни отреди такъв живот.

Струваше ми се, че клаксоните и шофьорските ругатни са насочени специално срещу нас. Стисках чадора си така, че само лявото ми око бе незакрито, и въпреки това се усещах ужасно беззащитна.

Движехме се към северната част на града. Изведнъж Фонзи натисна спирачките, завъртя рязко кормилото и зави в малка алея.

— Хайде, бързо! — заповяда ни той.

Слязохме и бързо ни наблъскаха на задната седалка в друга кола. Нямаше време за въпроси. Няколко непознати се качиха в колата след нас и потеглихме. Фонзи остана.

Огледах новите си спътници. Махтоб и аз бяхме точно зад шофьора — мъж между трийсет и четирийсет години. До него седяха момче на около дванайсет години и един по-възрастен мъж. По средата на задната седалка имаше момиче на възрастта на Махтоб, а до него — жена. Всички те говореха на фарси, но толкова бързо, че нищо не можех да разбера. Държаха се свойски един с друг и затова реших, че са семейство.

„Кои бяха тези хора? Какво знаеха за нас? И те ли се опитваха да избягат?“

Шофьорът пое на запад, като криволичеше из градските улици по посока към изходната магистрала. В покрайнините ни спряха за полицейска проверка. Един полицай надникна в колата, като бавно местеше автомата от лице на лице. Но това, което видя, бе най-обикновено иранско семейство, излязло на разходка в петък вечер — седем души, наблъскани в една кола. Махна ни да продължаваме.

Щом стигнахме магистралата — модерна, с по две ленти в двете посоки, увеличихме скоростта до осемдесет мили в час. Жената на задната седалка опита да ме заговори на някаква смесица от малко английски и повече фарси. Тя не биваше да знае, че сме американци, но очевидно знаеше. Направих се, че не разбирам, а малко след това се престорих на заспала, за да пресека всякакви опити за разговор. Махтоб спеше.

Амал ми бе обяснил, че Табриз се намира на около 300 мили от Техеран, а оттам до границата имало още 100 мили. Останалите пътници задрямаха. Хубаво би било и аз да подремна, но не можех.

Отминавахме крайпътни табели с имена на непознати градове — Казвин, Текистан, Зиаабад.

По едно време, доста след полунощ, някъде между Зиаабад и Занджан, шофьорът намали скоростта. Уплаших се, като видях, че колата се насочи към паркинга на една бензиностанция и малко крайпътно кафене. Другите ме поканиха да изляза навън, но аз не исках да рискувам.

Боях се, че полицията вече ни търси. Посочих им заспалата Махтоб като извинение.

Семейството отиде в кафето и остана там, както ми се стори, доста дълго време. Отпред имаше много паркирани коли. Завиждах на Махтоб за дълбокия й сън. Така за нея времето летеше неусетно. Ех, да можех да затворя очи и да се събудя в Америка!

Един от мъжете дойде при колата и ми предложи чаша кафе. Кафето беше силно. Благодарих му и отпих. Махтоб не помръдна.

Скоро всички се върнаха и продължихме — по-далеч от Техеран, по-близо до границата. Магистралата се стесни в двупосочно шосе, което извиваше нагоре в планината.

Не след дълго заваля сняг. Шофьорът включи чистачките. Снеговалежът се усили, пътят пред нас побеля и шофьорът намали скоростта. Ако от властите се измъкнем, помислих си аз, сигурно ще загинем в някоя ужасна катастрофа. Шофьорът беше опитен, но при внезапно спиране не бихме имали никакъв шанс. И без това колата непрекъснато поднасяше.

Умората надделя. Задрямах, въпреки че при всяко подрусване се събуждах.

Най-сетне слънцето изгря над един зимен непознат пейзаж. Навред се издигаха планини, покрити с дебел сняг. На запад върховете стърчаха сурови и навъсени. Продължавахме да се носим по заледения път.

Като видя, че съм будна, жената пак се опита да поведе разговор с мен. Подхвърли, че искала да дойде в Америка.

— Иран е толкова лошо — прошепна тя. — Не можем да получим визи.

Махтоб се размърда. Протегна се и се прозя.

— Престори се, че не разбираш — прошепнах аз. — Не превеждай. — Тя кимна.

Наближихме Табриз — очакваше ни полицейският пост. Обърна ми се сърцето, като видях няколко войници отпред. Едни от колите спираха, други продължаваха. Нашата бе от спрените. Нагъл млад офицер мушна главата през прозореца и заговори шофьора. Затаих дъх, защото двете с Махтоб имахме само американските си паспорти като единствен документ за самоличност. Дали вече не ни търсеха? Без да провери документите ни, офицерът махна на шофьора да продължава. Всички в колата видимо си отдъхнаха.

Влязохме в Табриз. Градът бе по-малък от Техеран, по-чист и по-свеж, може би заради току-що навалелия сняг или може би вече предусещах полъха на свободата. Табриз беше типичен град на Ислямска република Иран, но стоеше настрана от водовъртежа на революционните събития. Навсякъде се виждаха патрули, но като че хората на Табриз бяха повече господари на себе си, отколкото техеранците.

Както и в Техеран, в Табриз съжителстваха модерната висока архитектура и мрачните коптори. В Иран Изтокът се сблъсква със Запад и не е ясно чий стил на живот преобладава.

Шофьорът избираше тесните задни улички и изведнъж рязко спря. Жената изкомандва момчето да слезе от колата. Разбрах достатъчно от разговора им на фарси — той щеше да гостува на леля си. Казаха му да не й разправя нищо. Момчето тръгна по късата алея, но след малко се върна. Леля му я нямало. Жената слезе от колата и се запъти с момчето нагоре по алеята. Неизвестно защо това ме разтревожи. После осъзнах, че макар и непозната, нейното присъствие в колата ми действаше успокояващо. Мъжете бяха учтиви, но никак не ми се искаше да оставам насаме с тях.

Махтоб се размърда.

— Не ми е добре — простена тя.

Челото й гореше. Каза, че я свива стомахът. Бързо отворих вратата, за да повърне в канавката. Тя също усещаше напрежението. Чакахме изнервени още известно време, преди жената да се върне — този път сама.

Лелята била там, но не чула почукването. Отдъхнах си, като видях, че жената ще продължи с нас. Отново потеглихме.

След минута-две спряхме на едно натоварено кръстовище — центъра на града. Шофьорът отби до един регулировчик.

— Побързайте! — извика жената, когато един мъж от тротоара отвори вратата и ни махна да излезем.

Вкара ни в друга кола — точно зад нас, докато нашият шофьор продължи оживено да спори с регулировчика. Ако това бе планирано отвличане на вниманието, свърши добра работа. За секунди двете с Махтоб се озовахме във втората кола, останалите — също, като оставихме досегашния ни шофьор да се надвиква с полицая. Това бе нещо съвсем обикновено в Иран.

Жената кимна към новия шофьор, който бе на около шейсет години.

— Не говори с този човек — прошепна ми тя. — Да не разбере, че сте американци.

Шофьорът изглеждаше приветлив, но, изглежда, не подозираше, че е част от една интернационална драма. Вероятно знаеше само, че трябва да ни закара от едно място на друго, и нищо повече не го интересуваше.

Тръгнахме да излизаме от Табриз — имах чувството, че се движим в омагьосан кръг. Навред личаха следите от войната. Цели квартали бяха унищожени от бомбите. Стените бяха надупчени от куршумите. Навсякъде патрулираха войници. След известно време спряхме в странична улица, зад камион с двама мъже вътре. Единият излезе, дойде при нашия шофьор и го заговори на непознат език, който реших, че е турски.

Човекът се върна в камиона и потегли. Нашата кола го последва, но скоро го загубихме из натоварените улици. Известно време обикаляхме напосоки. „Защо се бавехме толкова много? Какво става?“ — чудех се аз. Беше събота — денят, в който трябваше да отида с адвоката си при Муди. Кога ли ще разбере, че съм го измамила? Кога ли ще се обади в полицията? Или вече го е направил? Нямах никаква представа. Сетих се за Амал. Досега не бях имала възможност да му се обадя, както ме бе помолил. Вероятно се тревожеше.

Ами какво щеше да стане с Джо и Джон и родителите ми в далечния Мичиган? Дали Муди щеше да им се обади? Какво щеше да им каже? Сигурно щяха да се разтревожат за живота ни, както се тревожеха за живота на татко? Дали не ги очакваха три погребения наскоро?
Напуснахме града и се запътихме по магистралата на запад. Часовете се нижеха в пълно мълчание, нарушено от един-единствен инцидент.

— Недей — изръмжа шофьорът и погледна Махтоб през рамо.

— Риташ седалката — казах на Махтоб и прибрах краката й под нея.

Най-сетне свихме по черен път към една изоставена къща. Веднага след нас спря и един камион — същият, който бяхме видели в града. Сигурно ни бе проследил. Двете с Махтоб трябваше да се прехвърлим в камиона, после колата се отдалечи и ние останахме с шофьора и един непознат.

Шофьорът приличаше по-скоро на американски индианец, отколкото на иранец. Гарвановочерната му коса бе грижливо подстригана и сресана. Имаше високи скули и навъсено изражение, което ме плашеше.

Другият изглеждаше по-приветлив. Беше висок, слаб и излъчваше увереност. Когато камионът излезе на заден ход на страничния път пред изоставената къща, той се усмихна и рече на фарси:

— Казвам се Мосен.

Изминахме стотина метра и свърнахме в малко селце с разпръснати далеч една от друга къщи. Въпреки че беше много студено, децата тичаха нагоре-надолу боси и съвсем леко облечени. Спряхме и шофьорът изскочи от колата. Изтича до една тухлена ограда, надигна се на ръце и надзърна от другата страна. Пътят беше свободен и той ни направи знак да се приближим. Мосен се премести на мястото на шофьора и камионът запълзя напред. Металната врата беше отворена и влязохме вътре. След това я заключиха.

Двете с Махтоб скочихме от камиона в калта на един двор, пълен с пилета и овце, после влязохме в нещо като обор насред двора. Някои от животните се вмъкваха след нас. Вътре беше ужасен студ. Обърнах се към Махтоб:

— Трябва да си мълчиш. Няма да ми превеждаш, освен ако не те помоля. Не показвай, че разбираш езика. Престори се на уморена, уж ти се спи. Тези хора не бива да знаят нищо за нас.

Прегърнах я, за да я стопля, и огледах обора. На пода бяха постлани дълги шарени черги, съшити една с друга. Покрай стените имаше одеяла. Мъжете донесоха керосинова печка, запалиха я, придърпаха тънките покривки от пода и ни кимнаха да седнем.

Настанихме се възможно най-близо до печката и се увихме със студените влажни одеяла, но при вкочаняващия студ топлината на огъня почти не се усещаше. Миризмата на керосин проникваше навсякъде. Не можех да си намеря място. Размърдах се, защото не можех да реша как ще бъде по-топло — със или без влажните одеяла. Очевидно чакахме нещо, но не знаех какво.

— Ще се върна — рече Мосен и излезе заедно с другия човек.

Скоро влезе жена в пълна кюрдска носия, толкова различна от безцветните дрехи на жените в Техеран. Носеше една върху друга няколко шарени, дълги до пода поли, стегнати в кръста и бухнали по-надолу, сякаш хълбоците и бяха огромни. На гърба й бе препасано едногодишно бебе. То имаше същата голяма глава и широки черти като намръщения ни шофьор. Предположих, че е негово.

Жената непрекъснато ходеше нагоре-надолу. През отворената врата я виждах как шета из двора. След това влезе вътре и започна да събира чергите и одеялата от пода и да ги подрежда едно върху друго, после измете голия под с метла, направена от сноп сухи бурени, завързани с парцал. Докато работеше, в обора се разхождаха няколко пилета. Жената ги прогони и продължи да мете.

„Какво ли следва“ — чудех се аз. — „Дали наистина Мосен и другият щяха да се върнат за нас? Какво знае тази жена за нас? Какво си мисли за нас?“ Беше невъзможно да се разбере, защото, погълната в домакинската си работа, тя просто не ни забелязваше.

Остави ни сами за малко, после се върна с хляб, сирене и чай. Колкото и гладни да бяхме, сиренето бе вмирисано и изобщо не можеше да се яде. Изпихме си чая и се постарахме да погълнем повече от сухия хляб.

Вечерта мина в унило мълчание и бездействие. Двете с Махтоб треперехме от страх и студ, ясно съзнавайки уязвимостта си. Бяхме дълбоко затънали в покрайнините на една страна, в която животът бе толкова примитивен. Ако тези хора решат да ни използват, ние не бихме могли да им се противопоставим. Бяхме в ръцете им и можехме да разчитаме единствено на благоволението им.

Много време мина, преди да се върне Мосен. Почувствах облекчение, като го видях. Имаше нещо благородно в неговото поведение. Давах си сметка, че в своята безпомощност можех да се привържа към всеки, който поемаше ролята на защитник. Липсваше ми Амал. В началото се боях от жената в колата, а после взех да се осланям на нея. А сега на Мосен. Моят живот и животът на Махтоб бяха в ръцете му. Имах нужда да се чувствам в безопасност.

— Какво носиш в торбата? — попита той. Изпразних съдържанието върху студения каменен под — книжките за оцветяване на Махтоб, резервните ни дрехи, бижута, пари, монетите, които Амал ни даде за телефонни разговори, и паспортите ни.

— Дай ми ги! — каза той.

„Дали не иска да ни ограби“ — помислих си аз. Не можех да споря. Само успях да му кажа, че искам да задържа часовника, за да знам кое време е. Останалото му го подадох.

Мосен подреди нещата, после взе да ги преглежда.

— Утре — каза той на фарси — си облечете всички дрехи. Другото оставете.

Огледа двете ми перлени огърлици и гривната от перли и си ги сложи в джоба.

В желанието си да му се харесам изрових гримовете си и също му ги подадох.

— За жена ти — казах. Дали имаше жена? Събра парите, паспортите и златната ми огърлица.

— Задръж ги тази нощ — каза той. — Но утре, преди да тръгнем, трябва да ги взема.

— Добре — съгласих се бързо.

Надникна в читанката, която Махтоб носеше със себе си. Беше на фарси. Мушна я в пазвата си. Очите на Махтоб се насълзиха.

— Искам си я — изплака тя.

— Ще ти я върна — каза Мосен.

С всеки изминал миг този човек ставаше все по-тайнствен. Държеше се внимателно, но думите и делата му не ни оставяха място за избор. Напълни джобовете си с моите перли и ни се усмихна бащински.

— Ще се върна утре — каза той и излезе.

Жената се върна и незабавно ни приготви място за спане. Одеялата, които бе струпала в единия ъгъл, бяха разстлани на пода за нас, жената с мрачния съпруг и бебето.

Двете с Махтоб се сгушихме една в друга и тя скоро потъна в неспокоен сън.

Лежах будна до дъщеря си и се страхувах. Страхувах се да не би одеялата да се подпалят от печката, да не би Муди да е изпратил полицията по дирите ни. Страхувах се от утрешното преминаване на границата. Как ли щеше да стане? Дали щяхме да се преструваме на болни или ранени в линейката на Червения кръст?

Тревожех се за татко. За майка. За Джо и Джон.

Полека-лека съм задрямала. На разсъмване в обора беше адски студено. Махтоб цялата трепереше.

Жената ни донесе чай, хляб и от гранясалото сирене. Докато пиехме чая и дъвчехме твърдия хляб, тя се върна с поднос слънчогледово семе. Махтоб се зарадва. Толкова гладна беше, че можеше всичките да ги излапа, но вместо това ги раздели на купчинки.

— Мамо, не можем да изядем всичките днес — каза. — Трябва да си оставим малко. — Тя посочи към едната купчинка. — Това ще изядем днес, а това ще оставим за утре.

Жената шеташе из двора около малка готварска печка. Готвеше пиле — едно от онези, които се разхождаха по двора. Сама го беше заклала и изчистила. Толкова бяхме гладни! Отидох при нея да й помогна, предусещайки вкуса на топлата храна.

Пилето беше готово, чиниите — наредени на пода в обора и точно бяхме седнали, когато Мосен пристигна.

— Зуд баш! Зуд баш! — изкомандва той.

Жената скочи и се втурна навън. След малко се върна с куп дрехи. Бързо ме облече в тежка и ярка кюрдска носия, която се състоеше от четири рокли — навличаха се една върху друга. Най-горната беше от тежък кадифен брокат в ярко оранжево, синьо и розово. Около главата ми обвиха парче плат, което остана да виси от едната страна. Заприличах на същинска кюрдка.

Мосен ми каза, че част от пътя ще минем на коне.

— Нямам панталони — рекох аз.

Той изчезна за миг и ми донесе чифт дълги тесни рипсени мъжки панталони. Едва успях да вляза в тях, но други нямаше. След това Мосен ни даде по чифт дебели вълнени чорапи. Обухме ги и се намъкнахме в ботушите си.

Сега вече бяхме готови.

Мосен ми поиска парите, златната огърлица и паспортите ни, без часовника. Дадох му ги, не беше време да мисля за бижута.

Излязохме от обора, без да се докоснем до топлата храна. Качихме се в синия камион. Този път шофираше другият мъж.

— Не се безпокой, не се безпокой — повтаряше Мосен. Опита да обясни плана си на фарси, като от време на време минаваше на кюрдски или турски. Каза, че от този камион ще се прехвърлим на друг, а след това — в червена кола. Не ми стана много ясно. Тревожеше ме поведението на този мъж, у когото бяха парите и бижутата ми. За паспортите не се безпокоях, защото без визи те не струваха нищо. „Доберем ли се веднъж до американското посолство в Анкара — мислех си аз, — всичко ще се уреди.“ Не ми беше за парите и бижутата, но какво ли си беше наумил Мосен да прави с тях?

От друга страна, той беше грижлив и, общо взето, приятен. Както и моята единствена надежда. Дали щеше да остане с нас през цялото време?